Уинстън Грум
Форест Гъмп (19)

19.

Далаверата в Мънси е следната: Лайното трябва да ме разбие. Майк ми го съобщава това по пътя за там. Изглежда, че Лайното е „по-старши“ от мене и затуй му бил ред да спечели, а аз, понеже ми е първото появяване, задължително трябвало да загубя. Майк вика, че искал да ми обясни как стоят нещата още отначало, че да не му се разсърдя.

— Това е нелепо! — възклицава Джени. — Как е възможно някой да си избере име „Лайното“?

— Тоя сигурно наистина е лайно — обажда се Дан.

Мъчи се да я развесели.

— Запомни, Форест — намесва се Майк, — всичко е само привидно, за пред публиката. Не бива да си изпускаш нервите. Никой не бива да пострада, а Лайното трябва да победи.

Най-после стигаме до Мънси, където има една голяма зала, в която ще бъде изтезанието. Едно вече е почнало — Зеленчука се бие с човек, който се нарича Животното.

Животното е космат като маймуна и носи черна маска, и първата му работа е да гепи оня ми ти изтърбушен пъпеш, дето Зеленчука го носи на главата си, и да го запокити чак до горните скамбейки. После сграбчи Зеленчука за главата и я блъсна в стълба на ринга, след туй му захапа ръката. Стана ми малко мъчно за горкичкия Зеленчук, ама и той си имаше свои номера, а именно: посегна надолу между листата от ряпа, дето му бяха вместо бандаж, измъкна пълна шепа с някаква гадост и взе да маже очите на Животното.

Животното зарева и се запрепъва из ринга, като си търкаше очите да ги изчисти от гадорията, а Зеленчука го доближи изотзад и го изрита в задника. После хвърли Животното във въжетата и го усука в тях така, че оня да не може да шавне, и взе здравата да го млати. Публиката почна да го подсвирква и да го замерва с пласмасови чаши и други боклуци, а Зеленчука им показва среден пръст. Почна да ми става интересно как ще свърши всичко това, ама в този момент дойде Майк и ни вика с Дан да идем отзад, в облекалнята, и да си сложим костюма, понеже съм следващ на ринга с Лайното.

Щом си сложих гумените гащички и шапката-идиотка, някой чука на вратата и пита дали Тъпанаря е тука. Дан отговаря положително и оня вика:

— Сега е ваш ред, хайде, излизайте!

И ние отиваме.

Лайното е вече на ринга, когато тръгвам по пътеката, следван от Дан с количката подир мене.

Противникът ми търчи из ринга и прави физиономутри на публиката, и да пукна, ама наистина прилича на лайно в това трико. Качвам се и аз на ринга, а реферът ни събира на едно място и ни вика:

— Да се разберем, момчета, искам хубав, чист мач — никакво бъркане в очите, удари под кръста, никакво хапане, драскане и други такива.

Климнах и казах „ъхъ“, а Лайното ми се пули най-свирепо.

Щом звънецът удари, ние с него почнахме да се заобикаляме, а той си изтегна крака с цел да ме спъне, обаче не успя, та го гепих за раменете и го шибнах във въжетата. Точно тогава постанових, че се е намазал с нещо хлъзгаво, за да не мога да го хвана както трябва. Опитах да го сграбча през кръста, ама той ми се изплъзна между ръцете като змиорка. После го улових за рамото, но той пак се измъкна и непрекъснато ми се хили и надсмива.

Завтече се към мене с наведена глава, че да ме издъни в корема, ама аз отстъпих встрани и Лайното изхвърча през въжетата и се заби в първия ред. Всички го подсвиркват, обаче той пак се качи на ринга и тоя път носи един разгъваем стол. И като ме почна с тоя ми ти стол, и тъй като нямах с какво да се отбранявам, побягнах. Ама Лайното успя да ме цапардоса по гърбината със стола и право да ви кажа, доста ме заболя. Опитах се да му измъкна „оръжието“, но той ме халоса по китарата с него, а пък по причина, че бях заклещен в ъгъла, нямаше къде да избягам. После Лайното ме изрита в пищялката и като се наведох да я опипам, ме изрита и по другата.

Дан седи до ринга и крещи на рефера да накара оня да остави стола, ама от крещенето му няма никаква полза. Лайното ме фрасва още три-четири пъти със стола, поваля ме, скача върху мене, хваща ме за косата и почва да ми блъска главата в пода. После ми гепва ръката и ми извива пръстите. Поглеждам към Дан и викам:

— По дяволите, какво става?

Дан се сили да мине през въжетата на ринга, ама Майк става и го дърпа за яката. Сетне съвсем неидейно прозвучава звънец и аз си отивам в ъгъла, и му викам на Майк:

— Слушай, това копеле иска да ме убие, като ме блъска по главата със стола и прочие. Ще трябва да направя нещо по въпроса.

— Ще трябва да загубиш — отвръща ми той. — Лайното не се опитва да те контузи — просто иска всичко да изглежда правдоподобно.

— Да, ама боли — викам аз.

— Просто остани там още няколко минути и го остави да те свали. Не забравяй, че получаваш петстотин долара за загуба, не за победа.

— Ако още веднъж ме цапардоса със стола, не знам кво ще направя — отвръщам. Хвърлих едно око към публиката и виждам Джени — седи там и изглежда тревожна и посрамена. Почвам да си мисля, че не върша онова, което трябва.

Обаче удрят звънеца и пак съм на ринга. Лайното посяга да ме хване за косата, ама аз го отблъсквам и той се завърта като пумпал право във въжетата. После го гепвам през кръста и го вдигам, обаче оня ми се изплъзва и тупва по задник; стене и протестирва и си потърква дирника, и докато загрея кво става, неговият менажер му дава една от ония гумени чашки на пръчка, дето им викат „помощник на водопроводчика“, и Лайното почва да ме налага по главата с нея. А пък аз му я измъквам от ръцете и счупих на две върху коляното си и таман се каня да го почна, виждам Майк да разклаща глава, тъй че позволих на Лайното да ми извие ръката.

За малко да ми я счупи тоя мръсник! После ме свали на земята и взе да ме блъска по главата с лакът. А пък Майк доволно климаше и се хилеше. Лайното става от мене и отпочва да ме рита в ребрата и в корема, после пак грабна оня ми ти стол и ме фрасна по китарата осем-девет пъти, накрая ме шибна с коляно в гърба, а аз нямах право да предприема нищо, за да му отмъстя.

Лежах си там, а оня се пльосна на главата ми и съдията преброи до три и би трябвало номерът да е приключил. Лайното стана, погледна ме отвисоко и се изплю в лицето ми. Беше ужасно, не знаех как да постъпя и не можах да се въздържа и заплаках.

Лайното се пъчеше напред-назад по ринга, а Дан се качи горе, дотъркаля количката си до мене и взе да ми бърше лицето с пешкир, и докато се усетя, ето ти я и Джени на ринга, и ме прегръща, и плаче, а тълпата крещи и беснее, и ни замерва с разни боклуци.

— Хайде да изчезваме оттук — вика ми Дан и аз станах, а Лайното ми се плези и ми прави физиономии.

— Много ти е точно името — вика му Джени, докато напускаме ринга. — Това беше отвратително.

И аз мислех като нея. Никога през живота си не съм се чувствал толкова унизен.

 

 

Обратното пътуване до Индианаполис беше адски тъпо. Дан и Джени не говореха почти нищо, а аз се простирах на задната седалка, дран — недодран, клан — недоклан.

— Жестоко представление направи тази вечер, Форест — вика Майк, — особено като се разциври накрая. Публиката много си пада по такива работи.

— Не беше представление — обажда се Дан.

— О, глупости — пак вика Майк. — Слушай, все някой трябва да изгуби. Виж какво, следващия път ще уредя Форест да победи. Е, какво ще кажеш?

— Няма да има следващ път — намесва се Джени.

— Той изкара добри пари днес, нали? — казва Майк.

— Петстотин долара не са много, когато те правят на кайма — отвръща Джени.

— Това беше първият му мач. Другия път ще му дам шестстотин.

— Какво ще кажеш за хиляда и двеста?

— Деветстотин — запъва се Майк.

— Какво ще кажеш Форест да носи бански костюм вместо тази идиотска шапка и гумените гащички? — пита Джени.

— Ама публиката много ги хареса. Те го правят по-привлекателен.

— Как ще се чувстваш, ако те накарат да се издокараш в нещо такова? — обади се Дан.

— Че аз да не съм идиот!

— Я си затвори шибания плювалник! — кипна Дан.

 

 

Майк си издържа на обещанието. На следващия път се бих с един тип, наречен Човека-муха. Беше облечен в нещо с дълга муцуна като на муха и носеше маска с опулени очи. Поразхвърлях го из ринга, накрая седнах върху главата му и си прибрах деветстотинте долара. Нещо повече, тълпата ми ръкопляскаше лудо и всички викаха:

— Искаме Тъпака! Искаме Тъпака!

Всъщност не беше толкова кофти далавера.

После се борих с Феята и дори ми позволиха да му счупя жезъла в главата. След това излизах на ринга срещу много хора и с Дан успяхме да съхраним около пет хиляди долара за шкаридения бизнес. Ама честно да ви кажа, почнах да ставам любимец на публиката. Жените ми пращаха писма, даже шапки като моята се продаваха като сувенири. Понякога се качвам на ринга, а в залата седят петдесет-сто човека с шапки-идиотки и се скъсват да ръкопляскат и да ми викат името. Знаете ли, това ме караше да се чувствам адски гот.

Междунавременно ние с Джени се разбираме доста добре, с изключение на моята борческа кариера. Всяка вечер като се приберем в апартамента, гледаме да си приготвим вечеря и после тя, аз и Дан сядахме в хола и запланувахме как ще се захванем с шкаридения бизнес. Май ще трябва да отидем в Ла Батр, откъдето беше горкичкият Буба, и да си купим малко блатиста земя някъде до Мексиканския залив. Налага се да се обзаведем и с телени и с рибарски мрежи, с малка лодка и с храна за шкаридите, която да им я даваме, докато пораснат, освен това ще имаме и други разходи. Дан вика, че непременно трябва да имаме къде да живеем и достатъчно мангизи за провизии и разни неща, докато чакаме първите си печалби, а освен това ни е необходимо някакво средство да закарваме шкаридите до пазара. По негови изчисления ще ни трябват около пет бона да уредим всичко през първата година, после ще трябва да се оправяме както можем.

Обаче сега си имам проблем с Джени. Тя вика, че вече имаме петте хиляди и ни дрънка да си събираме партакешите и да заминем. А бе, честно казано, мацето има право, но да ви споделя откровено, още не съм готов да се откажа от борбата.

Разбирате ли, от времето когато играхме срещу ония мамалигари чекиджии на „Ориндж Боул“, никога не съм се чувствал като да съм постигнал нещо. Може би имах малко подобно усещане по време на изтезанието по пингпонг в Китай, ама то продължи само няколко седмици. Обаче сеа всяка събота се възкачвам на ринга и чувам как тълпата ми ръкопляска. Може да съм идиот, но хората ръкопляскат на мене.

Само да ги бяхте чули как побесняха, като смазах Голямата клечка, който се появлява със стодоларови банкноти, залепени по тялото. После се бих с Жестокия Ал от Амарило и му приложих бостънското хвърляне, и спечелих пояса на Източната дивизия. След това противник ми беше Джано Гиганта, който тежеше двеста кила, обличаше се в леопардова кожа и носеше палка от папиемаше.

Обаче един ден като се прибира от работа, Джени се обръща към мене и ми вика:

— Форест, ние двамата трябва да си поговорим.

Излязохме да се разходим край поточето и Джени намери къде да седнем, после отпочна:

— Форест, смятам, че доста се поувлече с тоя кеч.

— Какво искаш да кажеш? — питам аз, ама всъщност почти се сещам.

— Искам да кажа, че вече имаме близо десет хиляди долара, два пъти повече от сумата, която, според Дан, е необходима да започнем отглеждането на скариди. Освен това започвам да се питам защо продължаваш да се качваш на ринга всяка събота вечер и да се правиш на глупак.

— Не се правя на глупак. Трябва да мисля за почитателите си. Те много ме обичат. Не мога да ги изоставя току-така.

— Глупости! Кого наричаш „почитатели“ и защо мислиш, че те обичат? Тия типове са истински боклуци, кой иначе ще дава пари да гледа цялата тази гадост? Големи мъже, които излизат пред хората по гащи и се преструват, че се спукват от бой! И се наричат със смахната имена като Зеленчука, Лайното и тем подобни, а ти… на тебе са ти лепнали Тъпака!

— Кво лошо има в това?

— Как мислиш, че се чувствам, когато любимият ми човек е наричан от кьораво и сакато тъпак и се излага всяка седмица — даже и по телевизията.

— Получаваме допълнително пари заради телевизията — обаждам се аз.

— Майната им! Нямаме нужда от повече пари!

— Да си чула за човек, дето не му трябват повече мангизи?

— Искам да кажа, че не са ни жизненонеобходими — пояснява Джени. — Искам само да си намерим някое спокойно местенце и да се хванеш на почтена работа, например отглеждане на скариди, искам да си имаме къщичка с градина и може би куче или нещо подобно, може би дори деца. Познала съм славата, когато бях със „Счупени яйца“, но тя не ме доведе доникъде, защото не бях щастлива. По дяволите, вече съм почти на трийсет и пет. Искам да се установя на едно място…

— Виж са — прекъснах я, — май че аз съм този, който трябва да реши да се откаже или не. Няма да го правя това вечно — просто докато дойде подходящият момент.

— Но и аз няма да съм вечно с теб — вика ми Джени, ама аз не й повярвах, че говори сериозно.