Уинстън Грум
Форест Гъмп (10)

10.

Нямах никакъв адрес на Джени освен пощенската кутия, обаче пазех писмото й с името на заведението, където тя си свиреше с оркестъра. Опитах се да стигна пеша от гарата ама все се губех, тъй че накрая взех такси. Беше следобед и заведението беше празно, с изключение на двама пияници и бирата, разлята на пода още от снощи. Обаче на бара намирам един човек и той ми казва, че Джени ще дойде към девет. Попитах го дали мога да я изчакам и той ми вика „добре“, тъй че седнах и седях пет-шест часа, та малко ми отпочинаха краката.

После заведението взе да се пълни, предимно с младежи, които изглеждаха бая учени, обаче бяха издокарани като клоуни от цирка. Всичко живо с мръсни джинси и тениски, момчетата са с бради и очила, а косите на момичетата изглеждат така, като че всеки миг от тях ще фръкне някоя птичка. После групата излиза на сцената и почва да се настанява. Значи трима-четирима души и една огромна лектрическа уредба, и я включват. Обаче нямаше нищо общо с концертите, дето едно време ги изнасяхме в сградата на Студентския съюз. Пък и Джени Къран никаква я нямаше.

Като си нагласиха лектрическите инструменти, почнаха да свирят и честно да ви кажа, бяха адски шумни. Запроблясваха разноцветни светлини, а музиката ми звучеше като че да излита реактивен самолет. Обаче на публиката й харесва и когато ония свършват, всички в залата шумно ги амплодират. После поржекторът осветлява кулисите и ето я и нея — Джени!

Променила се е, откакто си я спомнях. Първо, пуснала си е косата чак до задника и носи слънчеви очила вътре, въпреки че е нощ! Изтупана е с джинси и с блуза с толкова пайети по нея, че прилича на табло на телефонна централа. Групата пак засвири и Джени почна да пее. Сграбчила микрофона и танцува по цялата сцена, подскача насам-натам, размахва си ръцете и косата. Помъчих се да чуя думите на песента, ама оркестърът беше прекалено силен — ония ми ти момчета думкат по барабаните, блъскат по пианото и мачкат лектрическите китари, докато почва да ми изглежда, че покривът ще се срути. Викам си насаме: „По дяволите, това пък чудо какво е?“.

След малко групата излиза в почивка, аз ставам и тръгвам да мина зад сцената през една врата. Ама там варди някакъв тип и ми казва, че не може да ме пусне. Като се върнах на масата, отбелязвам, че всички зяпат униформата ми.

— Жесток костюм имаш — вика един, един друг казва да ме изхвърлят, а още един трети пита:

— Ама истински ли е?

Пак почвам да се чувствам като идиот и излизам навън, и си викам, че е по-добре да се поразкарам нагоре-надолу и да обмисля нещата. И се разкарвам половин час, че и повече, и като се връщам, пред заведението се е спретнала една дълга опашка, и всички искат да влязат. Отидох най-отпред и обясних на човека, че всичките ми неща са вътре, обаче той ми каза да застана на края на опашката. Сигурно съм висял там цял час, обаче си слушах музиката отвътре и правичката да ви кажа, звучеше малко по-добре като си по-далече от нея.

Ама след някое време ми писна и заобиколих по алеята до задната врата на клуба. Там имаше едни ниски стъпала и аз седнах на тях и почнах да съблюдавам как плъховете се гонят в боклука. Хармониката ми беше в джоба и докато чаках, я извадих и засвирих по малко. Още чувах музиката на групата и след малко откривам, че свиря заедно с тях, използвам хроматичния регистър, та да не духам толкова силно и да бъда в тон с оркестъра. Не знам колко седях там, ама скоро почнах да си правя вариация в до мажор и за огромна моя изненада мелодията не звучеше толкова лошо, като я свирех — стига да не те карат да слушаш, не е зле.

Изведнъж вратата зад мене се отвори и гледам на прага Джени. Сигурно пак имаха почивка, ама аз така се бях увлякъл в свиренето, че не бях обърнал внимание.

— Кой е там? — пита тя.

— Аз — отвръщам, обаче понеже на алеята е тъмно, Джени си подава главата през вратата и пак пита:

— Кой свири на тази хармоника?

Изправям се и малко ми е кофти заради дрехите ми, обаче отговарям:

— Аз съм, Форест.

— Кой?!

— Форест.

— Форест? Форест Гъмп! — И току се втурва от вратата и се хвърля в прегръдките ми.

 

 

Седнахме двамата зад кулисите и почнахме да си разправяме какво ни се е случило, понеже имаше още време тя пак да се качи на сцената за поредния рунд. Джени обясни, че не била напуснала унивирситета, както си мислех, а просто я изхвърлили, щото една вечер я сгащили в леглото на някакво момче. По онова време за такива нарушения те изхвърляха от училище. Банджовистът избягал в Канада, за да не го приберат в армията, и групата се разпаднала. Джени отишла за малко в Калифорния и носела цветя в косите си, ама сега ми вика, че там живеят само откачени и през цялото време са дрогирани. После срещнала едно момче, дошла с него в Бостън и двамата участвали в мирни подходи или нещо такова, ама той се оказал обратен, тъй че Джени го чупила и се хванала с един много стабилен участник в мирните подходи, който се заканвал да прави бомби и да избухва сгради. Обаче и от тая връзка не излязло нищо, тъй че тя се запознала с един тип, преподавател в Харвардския унивирситет, обаче той се оказал женен. После ходела с някакъв адски готин тип, само дето един ден и двамата ги арестували за кражба и Джени решила, че е време да се стегне.

Срещнала случайно момчетата от „Спуканите яйца“, почнали да свирят нова музика и станали много популярни в Бостън, а другата седмица даже заминавали за Ню Йорк да правят запис за албум. Каза ми, че си има гадже — едно момче от харвардския унивирситет, студент по философия, ама след представлението тая вечер можело да отида у тях и да спя там. Адски съм разочарован, че си има приятел, обаче няма къде да отида, тъй че така и направих.

Гаджето се казва Рудолф. Дребосък. Сигурно тежи петдесет кила с мокри дрехи. Косата му е рошава, носи сумата и мъниста на шията си и като влизаме в апартамента, седи на пода и медитира като гуру.

Джени му вика:

— Рудолф, това е Форест. Той ми е мой приятел, откакто сме деца, и за малко ще ни гостува.

Рудолф не казва нищо, само махва с ръка като папата, когато дава благословлия.

Джени има само едно легло, обаче ми спретва нещо като дюшек на пода и трябва да ви кажа, че не беше по-лошо от много легла, на които съм спал в армията, и адски по-готино от повечето.

Като ставам на другата сутрин, Рудолф пак клечи насред стаята и медитира. Джени ми направи закуска, оставихме горкичкия Рудолф на пода и тръгнахме тя да ми покаже Кембридж. Първото, което казва Джени, е, че трябва да си купя нови дрехи, понеже тук хората не загряват и си мислят, че им се подигравам. Тъй че отидохме в един магазин, избрах си един работен комбинезон и яке, пресъблякох се още там и сложих униформата в една торбичка.

Разхождаме се из Харвардския унивирситет и не щеш ли, Джени налита право на женения преподавател, дето му е била гадже. Още е приятелка с него, макар зад гърба да го нарича „дегенератско лайно“. Той се казва доктор Куакенбъш.

Та тоя приятел е адски възбуден по причина, че от другата седмица почва да подава по нова тема, която бил измислил съвсем сам. Наречена е „Ролята на идиота в световната литература“.

Аз се включих в разговора и рекох, че темата ми се вижда доста интересна, а оня ми вика:

— Форест, защо не идваш на лекциите? Може да ти е интересно.

Джени ни поглежда и двамата някак странно, но не казва нищо. Върнахме се в апартамента и нашият Рудолф още си клечи на пода сам-саменичък. Като сме в кухнята, питам я съвсем тихо дали Рудолф може да говори и тя отвръща „да“. Рано или късно щял да проговори.

 

 

Следобеда Джени ме закара да се опозная с другите момчета от групата и им каза, че свиря на хармоника като бог и не може ли тая вечер да ме препипат как свиря. Един от момчетата ме пита като какво най-много ми харесва да изпълнявам и аз отвръщам „Дикси“, а той вика, че не може да повярва на ушите си, а Джени скача и казва:

— Няма значение! Ще се оправи, щом свикне с нашата музика.

Тъй че тази вечер свирих с оркестъра и всеки се съгласява, че съм добър принос, а на мене ми е адски гот да седя там и да гледам Джени да пее и да се размята по цялата сцена.

На другия понеделник реших да посвещавам лекциите на доктор Куакенбъш, посветени на „Ролята на идиота в световната литература“. Дори само заглавието ме кара да се чуствам някак си важен.

— Днес — вика докторът на студентите — имаме гост, който ще идва на лекциите от време на време. Моля, запознайте се с господин Форест Гъмп.

Всички се извръщат и ме разглеждат, а аз скромно им махвам, после часът почва.

— Идиотът — казва докторът — е играл важна роля в историята и в литературата в продължение на дълги години. Предполагам, че всички сте чували за селския идиот, който обикновено е умствено изостанал човек, живеещ в някакво село. Той често бил обект на присмех и подигравки. По-късно благородниците усвоили обичая да имат придворен шут — човек, който с постъпките си да забавлява кралските особи. В много случаи той бил действително идиот или олигофрен, в други — просто клоун или шегобиец…

И ги дрънка все такива, и почвам да вдявам, че идиотите не са просто безполезни хора, ами са поставени на тоя свят с определена цел, точно както ми беше казал Дан, и тази цел е да накарат хората да се смеят. А бе, бива си ни.

— Повечето писатели създават образа на глупеца с цел да използват похвата „двусмислие“, което им позволява да оставят глупака да се прояви като такъв, като същевременно читателят разкрива много по-сложното значение на глупостта. От време на време по някой велик писател като Шекспир оставя глупака да се подиграе с някого от главните герои и по този начин поучава читателите.

Тука вече почнах да се обърквам, обаче това е напълно нормално. Доктор Куакенбъш казва, че за да демонстрира думите си, ще разиграем сцена от пиесата „Крал Лир“, където има шут и таен, преоблечен луд, а самият крал е откачен. Назначава едно момче на име Елмър Харингтън Трети да разиграе ролята на лудия Том О’Бедлам, а едно момиче, дето се казва Лусил, ще разиграва шута. И още едно момче на име Хоръс не знам кой си, ще бъде откачения дърт крал Лир. А после се повръща към мене:

— Форест, защо не играеш ролята на граф Глостър?

Вика, че щял да вземе декорации за сцената от факултета по драматично изкуство, обаче искал ние да си направим костюми, че всичко да изглежда по „реалистическо“. А пък аз си мисля: „Мама му стара, как се набутах в тая дивотия?“.

 

 

Междувременно с нашата група се случват разни важни неща. Един човек долетя от Ню Йорк да ни слуша и после вика, че иска да идем в записно студио и да направим касета с нашта музика. Всички момчета са възбудени, включително Джени Къран и аз, разбира се. Човекът от Ню Йорк се вика господин Фибълщайн. Та тоя господин вика, че ако всичко мине добре, нашата група може да стане най-големия удар след измислянето да се играе бейзбол на закрито. Трябвало само да подпишем някаква хартийка и да почнем да се обогатяваме.

Джордж, нашият пианист, ме учеше по малко как да свиря по неговия инструмент, а Моуз, барабанистът, също ми позволява да удрям по барабаните му. Прави ми кеф да се уча да свиря на всички тия неща, и на хармониката също. Всеки ден тернирам и всяка вечер групата свири в клуба.

После един следобед се прибирам вкъщи от лекции и намирам Джени да седи сама на канапето. Попитах я къде е Рудолф, а тя отвръща, че се е „чупил“. Питам я защо, а тя:

— Щото е бездарно копеле като всички останали, затова!

А пък аз й предлагам да излезем да се наядем и да поговорим по въпроса.

Естествено, през всичкото време говори само тя и непрекъснато ругае мъжете. Били „мързеливи, безотговорни, егоисти и изпечени лъжци“ с една дума — лайна с говна. Беснее, беснее, после почва да плаче. А пък аз й викам:

— Стига, Джени, недей. Не си струва. Тоя Рудолф хич не беше за тебе, само клечеше на пода като някой идиот.

А пък тя отвръща:

— Да, Форест, може и да си прав. Хайде да се прибираме вкъщи.

И се прибираме.

Като се прибрахме, Джени почна да си сваля дрехите и остава само по пликчета, а аз си седя на канапето и се правя, че не я отбелязвам, ама тя идва да застане пред мене и казва:

— Форест, искам да ме чукаш.

Останах като треснат. Седя си неподвижно и я зяпам. После Джени седна до мене и взе да се занимава с панталоните ми и докато се усетя какво става, тя ми е свалила ризата, прегръща ме, целува ме и разни други работи. Поначало ми е кофти точно тя да ми ги прави тия работи. Разбира се, че все си бях мечтал за това, ама не очаквах да бъде по тоя начин. Обаче после май нещо ми става и хич не ми пука какво съм очаквал, щото ние се въргаляме по канапето и почти сме си съблекли дрехите, а после Джени ми смъква долните гащи и се ококорва и вика:

— Брей, виж ти какво имало тука!

После ме сграбчва както госпойца Френч едно време, обаче не ми казва да си затворя очите, така че не ги затварям.

Този следобед правихме толкова неща, които не са ми идвали наум даже в най-смелите ми мечти. Ама и Джени е опасна — показа ми хватки, дето сам никога нямаше да се сетя — странично чукане, на кръст, с главата надолу, със задника нагоре, кучешката, прави, седнали, наведнати напред, наведнати назад, отвътре навън и отвън навътре — единственият начин, по който не опитахме да го направим, беше поотделно. Изтъркаляхме се през целия хол и бум — право в кухнята — разбутахме мебелите, събаряхме разни работи, пуснахме щорите, събрахме килима и даже случайно включихме телевизора. Накрая го направихме в умивалника. Не ме питвайте как. Като най-после свършихме, Джени полежа за малко, после ме поглежда и вика:

— По дяволите, Форест, къде си бил през целия ми живот?

А пък аз кротко отвръщам:

— Че тук, наблизо.

 

 

Естествено, след тоя случай нещата между нас с Джени са малко по-различни. Почваме да спим заедно в едно легло, което отначало ми е малко необикновено, ама после със сигурност свикнах. Като свирим в клуба, Джени често минава покрай мене и ми разрошва косата или ме гали по врата. Внезапно всичко се променя — сякаш животът ми почва току-що и аз съм най-щастливият човек на света.