Уинстън Грум
Форест Гъмп (2)

2.

Банкетата на сборния отбор щеше да се произведе в някакво забутано градче на име Фломатон, за което терньорът Фелърс рече, че се намирало на „трета глуха“. Накачиха ни в един автобус — от нашия район имаше още петима-шестима наградени — и ни извозиха дотам. Докато стигнем, минаха близко два часа, в автобуса нямаше тоалетна, а аз на потегляне бях изгълтал цели две лимонади, тъй че когато се отзовахме във Фломатон, мехурът ми щеше да се спукне.

Купонът щеше да бъде в салона на фломатонската гимназия и щом влизаме вътре, аз и няколко други момчета мигновено хукваме да намерим тоалетна. Ама става така, че когато искам да си сваля ципа на панталоните, той прищипва ризата ми и не ще да се отвори. Като ме вижда да се мъча като грешен дявол, един симпатяга от друго училище отива да доведе терньора Фелърс и той влиза в кенефа с двамата охранители и всички заедно се мъчат да ми свалят ципа. Единият охранител изявява, че просто трябва да го разкъсат. При тоя велик лаф Фелърс си туря ръцете на кръста и възклицава:

— Да не искаш да го изкарам в салона с отворен дюкян и с увиснало пикало? Как ще реагират на това, а?

После се обръща към мене и ми вика:

— Форест, налага се да стискаш, докато джамбурето свърши, после ще ти отворим ципа, чат ли си?

Разклащам глава, щото не знам какво друго да направя, и си мисля, че тая вечер ще бъде безкрайна.

Щом се появяваме в салона, виждам сума ти народ, насядали по масите, и всички ни се усмихват и ни аплондират. Изтъпанчват ни на една голяма, дълга маса посред сцената и най-лошите ми предчувствия за безкрайната вечер се онеправдават. Понеже всички взеха да стават да държат реч — даже май сервитьорките и портиерът. Иска ми се мама да беше тук, щото сигурно щеше да измисли начин да ми помогне, но тя лежи вкъщи, болна от грип. Най-после дойде време да ни издават наградите — златисти малки футболни топки — и когато ни повикват имената, трябваше да се приближим до микрофона, да вземем наградата и да благодарим, освен това ни пердупредиха, че ако някой иска да каже нещо повече, да бъде кратък, та да не си останем в тая зала до края на века.

Почти всички са си взели наградите и са казали „благодаря“, и ето че идва моят ред. По микрофона извикват „Форест Гъмп“ — май че не съм споменал, че Гъмп ми е фамилията — и аз ставам, приближавам се и ми издават наградата. Навеждам се към микрофона и казвам „благодаря“, всички започват да аплондират и стават от местата си. Сигурно са им съобщили пердварително, че съм идиот, и се мъчат да са мили с мен. Само че аз съм така шашнат от вниманието им, че хабер си нямам какво да правя и си стърча пред микрофона. Човекът, дето ни викаше имената, ме пита дали искам да кажа още нещо и аз изтърсвам:

— Пикае ми се.

Хората от публиката онемяват за известно време, после започват да се хилят и да се споглеждат, и си мърморят нещо, а терньорът Фелърс ме ограбчва за ръката и ме завлича на мястото ми. До края на вечерта ме гледа кръвнишки, но щом банкетата свършва, с охранителите ме отвежда в тоалетната, разкъсва пустия му цип и аз пикая цял половин час.

Като свършвам, Фелърс ми вика:

— Гъмп, бива си те по речите, няма що!

Следващата година не беше толкова събитийна, само дето се прочу, че идиот влязъл в сборния отбор на всички щати и отпочвам да получавам купища писма от цялата страна. Мама ги колекционирва и даже лепи някои в специален албум. Един ден пристигна колет чак от Ню Йорк, а вътре топка, подписана от целия бейзболен отбор на „Нюйоркските янки“. Това беше най-щастливият момент в живот ми. Пазех я тая топка като очите си, ама веднъж, докато я подхвърлях из двора, някакъв скапан помияр я заръфа и я направи на салата. Все на мен се случват такива работи.

Един ден терньорът Фелърс ме вика и ме заведе в стаята на директора. Там има някакъв човек, дето се ръкостиска с мен и ме пита дали ми е хрумвало да постъпя в колеж и там да продължа с футбола. Казва ми още, че са ме „съблюдавали“. Разклащам глава, щото никога не ми е хрумвало.

Значи всички му се свалят на тоя тип и му лижат подметките и го наричат „господин Брайънт“, но той вика да му казвам Мечо, и аз си мисля, че това е смешно име, само че в неизвестна степен той наистина мяза на мечок. Терньорът Фелърс натъква, че не съм от най-умните, а Мечо отвръща, че това важи за повечето му играчи и че намерява да наеме специален учител да ми помага. След седмица ми дават шибан тест, бъкан с въпроси, дето хабер си нямам как да им отговоря. Поблъсках си главата, накрая ми писна и зарязах тъпия тест.

След два дни оня човек — Мечо — пак идва и терньорът Фелърс пак ме замъква в стаята на директора. Мечо изглежда застроен, но все пак е адски мил към мене; пита ме дали съм се постарал най-максимално за теста. Климвам, но директорът отчаяно завъртва очи и Мечо казва:

— В такъв случай жалко, защото резултатите от теста означават, че това момче е идиот.

Сега директорът разклаща глава, а терньорът Фелърс си стои с ръцете в джобовете и изглежда изядосан. По всичко личи, че няма да ми се отвори парашутът да вляза в колеж.

Фактът, че съм прекалено тъп да играя футбол в колеж, очигледно изобщо не впечитлява армията на Съединените щати. Бях в последната година на гимназията и през пролетта всички други завършват училище. И на мене ми позволиха да се изкача на сцената, даже ми дават да си навлека черна роба и когато му идва времето, директорът обявява, че ще ми дадат „специална“ диплома. Ставам и отивам до микрофона и двамата охранители стават и отиват с мене — сигурно се страхуват да не изтърся някоя тъпотия като на банкетата на сборния отбор. Мама се е настанила на първия ред, рони сълзи и кърши ръце и аз се чувствам адски гот, все едно че съм истински абитурент.

Ама когато се прибираме вкъщи, едва тогава загрявам защо е вдигала такъв джангър — има писмо от армията и там пише да се явя в местната донабрана комисия. Изобщо не чаткам кво означава това, но тя знае — беше 1968 и се очакваше да стане голяма боза.

Мама ми дава писмо от училищния директор да го дам на комисията и не знам как, ама го попилях по пътя. Като отивам там, направо се шашвам — истинска лудница ви казвам! Един черен във военни дрехи крещи на хората и ги отделя на групи. Стърчим си ние там и той идва и ни вика:

— Искам половината от вас да отидат там и половината — отсреща, а останалата половина да не мърдат от място!

Отпочваме да се въртим като мухи без глави и даже на мен ми е ясно, че тоя тип е олигофрен.

Завеждоха ме в една стая, подреждат ни и ни казват да си свалим дрехите. Не съм много съгласен с тая работа, ама всички си ги свалят и аз — също. Преглеждат ни навсякъде — очи, нос, уста, уши, дори долу. После ми викат да се наведна и щом се навеждам, някой си бутва пръста в задника ми.

Е това вече не!

Извръщам се, сграбвам копилето и го фрасвам по кратуната. Изведнъж възстава адска бъркотия и някакви хора наскачаха върху мене. Ама аз съм печен в тая игра. Блъсвам ги на всички посоки и хуквам към вратата. Пирибирам се вкъщи и казвам на мама какво се е получило, а тя е адски изпретеснена, но казва:

— Не се претеснявай, Форест, всичко ще се оправи.

Само че не се оправя. Другата седмица пред нашта къща спира камьонетка и няколко души с юниформи и лъскави черни шлемове звънят на вратата и питат за мене. Тутакси изчезвам и се крия в стаята си, а мама се качва и ми вика, че просто искали да ме закарат обратно при донабраната комисия. По пътя ония все ме дебнат, като че ли съм някакъв луд.

Има една врата, дето води към голяма канцелария, и вътре седи един по-стар човек, издокаран в лъсната юниформа, и той също ме изглежда подробно. Карат ме да седна и ми пробутват друг тест, който е сто пъти по-лесен от оня за постъпление в колежа, ама все пак не е цвете за мирисане.

Като свърших, ме завеждат в друга стая и там четири-пет души седят на една дълга маса и отпочват да ми задават въпроси и да четат нещо, май че теста, дето ме мъчиха с него. После започват да си шепотят и като свършват, един подписва някакъв докимент и ми го дава. Нося го аз вкъщи, мама го прочита и започва да си скубе косата, да плаче и да похвалява Бога, щото там пише, че съм „временно отложен“ поради че съм бил малоумен.

Още нещо се получи през тази седмица, което го смятам за значително събитие в живота ми. Мама даваше стая назаем на една дама, дето беше телефониска в централата. Казваше се госпойца Френч. Беше страшно синпатична и много-много не приказваше, но една нощ е адски горещо и навън святкат светкавици, а тя си подава главата от стаята, пък аз минавам по коридора, и ми вика:

— Форест, току-що получих кутия халва по пощата. Искаш ли едно парче?

А аз викам „да“ и тя ме вкарва в стаята си и кутията е на бюфета. Госпойца Френч ми дава едно парче, после ме пита искам ли още и ми посочва да седна на леглото. Сигурно вече съм изял десет-петнайсет парчета, навънка святкат светкавици и гърмотевици, вятърът извява завесата, а госпожица Френч ме побутва и ме кара да легна на леглото. После отпочва да ме пипа по интимен начин. Вика ми:

— Само си затвори очите и всичко ще бъде наред.

Докато вдяна какво става, се случва нещо, дето не се е случвало досега. Не мога да кажа какво е, понеже все си държах очите затворени и си мислех, че мама ще ме убие, но знаете ли — това всецяло разшири кръгообзора ми за в бъдеще.

Ама работата е там, че госпойца Френч наистина е адски печена по ония работи, дето ми ги направи оная нощ, само че бих предпочел да ми ги направи Джени Къран. Само дето не виждам начин да стане, щото не е хич лесно слабоумен като мен — меко казано — да покани момиче на среща.

Само че експириментът ми с госпойца Френч ме осмели да питам мама как да постъпя с Джени. Естествено не й казах нищо какво сме правили с госпойцата. Мама обещава, че ще оправи работата. Звънка на мамата на Джени и обяснява всичко, а на другата вечер — о, чудо на чудесата! — на вратата ни звъни не друг, ами самата Джени Къран.

Цялата изподокарана с бяла рокля и с розово цвете в косата и изглежда като нещо, дето съм сънувал. Влиза вътре, мама я води в салона и й дава сладолед и после ме вика да сляза долу, щото щом видях Джени да идва, тутакси се скрих в мойта стая. В тоя момент бих предпочел да ме гонят пет хиляди човека, отколкото да сляза точно в тоя момент, само че мама ме схваща за ръката, вкарва ме в салона и ми дава сладолед и на мене. Това малко сдобрява настроението ми.

После майка предполага да отидем на кино и като излизаме, дава на Джени три долара. Джени никога не е така любезна, както сега, говори и се смее, а аз разклащам глава и се хиля като някой идиот. Киното е само на четири-пет пресечки от нашата къща и като пристигаме там, Джени отиде да вземе билети, влизаме вътре и се настаняваме. Тя ме пита искам ли пуканки и като се връща с пуканките, филмът вече отпочва.

В него се разправя за двама души — мъж и жена, на имена Бони и Клайд, дето заграбват банки, още се разказваше за други интересни хора. Само дето имаше много убиване и стреляне и други гадории. Стори ми се адски смешно дето хората се убиваха и се стреляха взаимно, затуй се хилех с глас, щом го направеха, а Джени Къран сякаш все по се свиваше на седалката. По средата на филма вече почти беше се свила до пода. Изведнъж я виждам и си викам, че някак си е паднала от седалката и взех, че я хванах за рамото да й помогна да стане.

В този момент чувам нещо да се къса и погледнах надолу, а роклята й всецяло разпрана и на Джени й висят разните работи. Слагам отпред и другата ми ръка да се опипам да я закрия, ама онуй ми ти момиче започва да писка и като умозабъркано да маха с ръце, а пък аз се опитвам да се държа за нея, че да не падне пак и да й се досмъкне роклята. Хората отпред и наоколо започват да се озвъртат какво става. Неидейно някакъв човек идва и ни осветлява с фенерче, ама Джени сигурно се засрамява и надава страхотен вой и после скача и избягва от киното.

Докато се усетя какво става, идват двама мъже и ме подкарват в една канцелария. След малко идват и четири полицая и ми викат да ги преследвам. Водят ме при една полицейска кола и два от тях се качват отпред, а два сядат отзад с мене, също като охранителите на терньора Фелърс, само дето тоя път наистина отиваме в участъка и ме вкарват в една стая, ръгат пръстите ми в тампон и ме снимат, а после ме хвърлиха в затвора. Цялата работа беше адски гадна, отгоре на всичко все се притеснявах за Джени, но след малко идва мама, рони сълзи и чупи пръсти и загрях, че пак съм сгазил лука.

След няколко дни в съда се състоя нещо като церемония. Мама ми навлече костюма и ме замъкна там и се срещнахме с един готин мъж с мустаци и с голяма чанта, който каза на съдията разни работи, а после други хора, включвателно мама, дрънкат още тъпотии и ето че идва моят ред.

Човекът с мустаците ме дърпа за ръката, че да стана, и съдията ме пита как се е получило всичко това. Не ми идваше през ум какво да кажа, затуй просто си надигам раменете, а оня ми ти съдия ме пита дали искам да кажа още нещо и аз викам: „Пикае ми се!“, щото висим там вече половин ден и мехурът ми ще експлондира. Съдията се прегъва над голямото си бюро и ме съблюдава като че ли съм марсианец или нещо такова. После мъжът с мустаците се обажда и после съдията му казва да ме заведе в тоалетната и онзи ме води. Когато излизаме от стаята, бедната ми стара майка се държи за главата и попива очите си с кърпичка.

Когато се връщаме, оня ми ти съдия се чеше по брадичката и вика, че цялата история е много „шантава“, но според него трябва да отида войник, та да ми дойде умът в главата. Мама му вика, че в армията не ме искат, щото съм идиот, но тази сутрин се получило писмо от унивирситета и то пише, че ако реша да играя в техния одбор по футбол, веднага ще ме приемат.

Съдията вика, че никога не е чувал по-шантаво нещо, но няма нищо напротив, само и само да си разкарам дебелия задник от града.

Другата сутрин мама вече ми е изготвила багажа, води ме на автобуса и ме качва. Погледвам през порзореца и виждам как тя плаче и си попива очите с кърпичка. Тая сцена вече ми е адски добре позната. Както се казва, вековно е отпечатана в паметта ми. После шифьорът запали автобуса и потеглих на път.