Уинстън Грум
Форест Гъмп (13)

13.

Първото ми впечатление е, че съм смачкан под нещо, също като баща ми под ония банани. Не мога да се мърдам, не мога да викам, не мога да кажа нищо, не мога да направя нищо — ние сме вързани и безпомощни. Като погледвам през прозореца навън, виждам само синьо небе. Космическият кораб излиза от атмосферата.

След някое време като че почва да забавя и нещата се пооправиха. Майорката Фрич вика, че сега можем да разкопчаем коланите си и да се уловим за работа, каквато и да е тя. Вика още, че пътуваме със скорост двайсет и четири хиляди километра на час. Погледвам назад и вярно — Земята е като малка топка зад нас, точно като на картинките от космическото пространство. Огледвам се и какво да видя — огромната дърта маймуна злобно и мрачно ни фиксира мене и майорката. Фрич казва, че може би нашият приятел иска да обядва или нещо такова и аз трябвало да отида и да му дам банан, преди да побеснее и да направи някоя поразия.

Приготвили са малка торба с маймунска храна и там има банани, сухи плодове и листа и разни други гадории. Отварям торбата и почвам да ровичкам вътре за нещо, дето ще успокои маймуна, а майорката се свързва по радиото с контролната акула в Хюстън и крещи:

— Хей, слушайте, трябва да направим нещо с тая маймуна. Това не е Сю, а мъжки орангутан и май хич не му е приятна нашта компания. Възможно е дори да е склонен към насилие.

Изминава неизвестно време, докато съобщението стигне до Земята и отговорът се върне при нас, ама чуваме как един човек казва:

— Хайде, не го правете на въпрос. Няма значение коя е маймуната — всичките са еднакви.

— Как не! — заяжда се майорката. — Друга песен ще пееш, ако си в малка скапана стаичка с това огромно злобно животно!

След минута-две радиото изпращява и един глас казва:

— Слушай, заповядано е да си мълчиш за смяната, иначе ще станем за майтап. И за теб, и за оня с теб — тази маймуна е Сю, независимо какво има между краката.

Майор Фрич ме погледва и разклаща глава, после вика:

— Тъй вярно, сър, обаче ще го държа тоя шибалник вързан, докато съм в една стая с него, ясно ли е?

А от контролната акула й отвръщат:

— Прието.

Всъщност като свикнеш, направо си е гот да бъдеш в космоса. Ние сме без притегляне и поради това плуваме из целия кораб, а отвън гледката е отбележителна — Луна и Слънце, Земя и звезди. Питвам се дали Джени Къран е там, долу, и какво ли прави.

Ние обикаляме ли, обикаляме около Земята. Ден и нощ се сменят на всеки час и почвам да гледам с друга переспектива на нещата. Викам си: „Ето че станах космонавт, а като се върна — или по-точно, ако се върна — тогава какво? Да ида и да отвъждам шкариди? Да ида и пак да намеря Джени? Да свиря със «Спукани яйца»? Да направя нещо, че да измъкна майка ми от бедняшкия приют?“. Всичко е адски необикновено.

Майорката гледа да подремне всеки свободен момент, ама като не спи, беснее. Опява за маймуната, за ония чекиджии от контролната акула, тръшка се, че няма стая, където да се гримира, че ям не когато е време за вечеря или за обед. Мама му стара, що дига толкова джангър, като и без това ядем само шоколадчета! Не че се оплаквам, ама можеха да изберат някоя готина мадама или поне жена, дето не се жалва през цялото време.

И още нещо ще ви кажа — тоя ми ти маймун също не е цвете за мирисане.

Поначало му дадох банан — нали така? Той го сграбчи и почна да го бели, после го остави. Бананът взе да хвърчи из цялата кабина на космическия кораб и се наложи да го преследвам. Като го открих, пак го дадох на маймуна, а той почва да го мачка на каша и да хвърля кашата където завари, така че трябваше да я почиствам. Отгоре на всичко през цялото време иска да е център на вниманието. Щом го оставиш сам, дига страхотен джангър и трака със зъби като някое от ония, навиващите се ченета. Може да не ви се вярва, ама като го послушаш това тракане, буквално почваш да се влудяваш.

Накрая си извадих хармониката и се залових да изсвиря нещичко — май че беше „У дома, в ранчото“. А маймунът се поуспокои. Затова посвирих още малко — песнички като „Жълтата роза на Тексас“ и „Мечтая за Джени със светлокестенявата коса“. Онова ми ти животно си лежи там, кротко като бебе. Само че бях забравил, че на кораба има телевизорна камера и че всичко се предава в контролната акула. Като се събуждам на другата сутрин, някой държи вестник долу, пред камерата в Хюстън, и аз чета голямото заглавие: „Идиот изпълнява космическа музика, за да усмири маймуна“. Майтапи, ама съм принуден да се примиря.

В крайна сметка нещата вървят доста добре, обаче забелязвам как тоя Сю хвърля особени погледи на майорката. Всеки път, когато тя се доближи до него, маймунът се ококорва и посяга да й пусне ръка или нещо такова, а Фрич почва да го ругае:

— Марш оттук, гадино такава! Разкарай си ръцете от мене!

Ама Сю си е наумил нещо. Ясно е като бял ден даже и на мене.

След някое време загрявам какъв му е проблемът. Бях се скрил зад преградата да се изпикая на спокойствие в един буркан и изведнъж чувам някаква патардия. Показвам си главата иззад параванта и гледам, че Сю е успял да докопа майорката и си е пъхнал ръката под космическия й костюм. Оная ми ти жена крещи до бога и налага Сю по китарата с радиомикрофонта.

В тоя момент чатнах всичко. Два дни, откакто сме в космоса, Сю е завързан за седалката и не може нито да се изпикае, нито нищо. А аз най-добре знам каква мъка е това, нали ви разправях. Сигурно горкият маймун ще се пръсне! Притекох му се на помощ и го измъкнах от майорката, а тя продължава да кряка и го нарича „мръсно животно“ и други обидни думи. После отиде отпред на пилотската кабина, наведе си главата и се разрева. А пък аз развързах Сю и го заведох зад параванта.

Намерих му празна бутилка, в която да се изпикае, ама щом свърши, той взима, отпраща я в едно табло с цветни светлинки, пръска я на парчета и пикнята политва из космическия кораб. Викам си „майната й“, повеждам Сю обратно към седалката му и изведнъж виждам една едра капка пикня да се понася право към майор Фрич. Изглежда, че ще я удари по тила, затуй пуснах Сю и тръгнах да хвана капката с мрежата, дето ни я дадоха да ловим разни неща, като хвъркат насам-натам. Обаче тъкмо да уловя пикнята, майорката сяда и се обръща, и капката се лепва право върху лицето й.

Проклетото женище пак взе да крещи и да църка, а междувременно Сю почва да къса жиците от контролното табло. Майорката вика да го спра, ама преди да се усетя какво става, искри и други неща се разхвърчават из космическия кораб и Сю подскача нагоре-надолу и продължава да руши инвентара. По радиото се обажда някой и пита „какво става там, по дяволите?“, обаче вече е прекалено късно.

Космическият кораб се клатушка и се преобръща и ни подхвърля като тапи мене, Сю и майор Фрич. Не можем да се хванем за нищо, не можем да изключим нищо, не можем да се изправим или да седнем. Гласът от контролната акула казва по радиото:

— Забелязваме известна дестабилизация на кораба. Форест, вкарайте ръчно програма D-6 в бордовия компютър!

Мама му стара — тоя сигурно се майтапи. Въртя се като пумпал, отгоре на всичко трябва да се оправям с разбеснял се маймун! Майорката крещи толкова силно, че не чувам нищо, даже не мога да мисля, ама все пак й чатвам идеята — щели сме да се разбием и да изгорим. Успях да хвърля едно око през порозореца и положението действително изглежда кофти. Земята идва към нас прекалено бързо.

Някак си успявам да се добера до компютъра и се хващам за контролното табло с едната ръка, докато с другата набутвам D-6 в машината. Това е програма, предвидена да приводни космическия кораб в Индийски океан, ако закъсаме, а сега със сигурност сме закъсали.

Майорката и Сю се държат отчаяно, ама проклетото женище успява да изкрещи:

— Какво правиш бе?

Като й отвърнах, оная пак крещи:

— Зарежи тая работа, тъпо говно такова — вече минахме над Индийския океан. Чакай да направим завой и гледай да ни спуснеш в Южния Тих океан.

Ако щете вярвайте, ама светът се обикаля за нула време с космически кораб, а майорката е награбила микрофонта и кряска на хората от контролната акула, че ще цамбурнем или ще се разбием в Южния Тих океан и да дойдат незабавно да ни приберат. Натискам аз като откачен бутон след бутон, ама оная ми ти земя все повече се изближава. Прелитаме над нещо, дето Фрич смята, че е Южна Америка, и после под нас пак е само вода, като Южният полюс остава вляво, а Австралия — някъде напред.

После взе да става адски горещо, от вътрешността на кораба долитат странни звукове и той се разтриса и почва да пуска пара, а Земята е точно пред нас. Майорката ми вика да дръпна ръчката за парашута, ама аз съм заклещен в седалката. А тя е залепена за тавана на кабината, тъй че, изглежда, да ни е дошла умирачката, щото се движим с около шестнайсет хиляди километра на час и хвърчим право към някакво голямо парче земя в океана. Като се блъснем в него с тая скорост, от нас няма да остане и мазно петно.

Обаче неидейно нещо вика „пук!“ и корабът почва да пада по-бавно. Хвърлям око през прозореца и глей ти — добрият стар Сю лично дръпнал ръчката за парашута и ни спасил животите. Напомням си тутакси да му дам банан, когато тая тъпа история приключи.

Междувременно космическият кораб се олюлява под парашута и по всичко личи, че ще се блъснем в парчето земя, което май не е добре, щото се предполага, че ще паднем във водата и техните кораби ще дойдат да ни приберат. Ама откак ни натикаха в тоя тъп кораб, нищо не е наред, та какво ли да очакваме сега?

Майорката сграбчва микрофонта и вика:

— Ще кацнем в океана някъде северно от Австралия, обаче не съм сигурна къде точно се намираме.

След няколко секунди гласът по радиото казва:

— Като не си сигурна къде си, що не погледнеш през прозореца, тъпа женска такава?

Майор Фрич захвърля микрофонта и отива да види през прозореца и възклицава:

— Господи, това прилича на Борнео или нещо подобно!

Обаче тъкмо да го каже на хората от контролната акула, радиото взе, че млъкна.

Вече сме съвсем близо до земята и космическият кораб продължава да се олюлява под парашута. Под нас има само джунгла и планини, с изключение на някакво дребно езерце, което е някак си кафяво. Все пак успяваме да отбележим, че нещо става там, долу, до езерцето. Ние тримата — аз, Сю и майорката Фрич — сме притиснали носовете си до прозореца и зяпаме навънка, и неидейно майорката изкрещява:

— Боже господи! Това не е никакво Борнео, ами шибаната Нова Гвинея и тия на земята трябва да са Поклонниците на помощите!

Ние със Сю се заглеждаме надолу и там, до езерото, виждаме около хиляда туземци с ръце, протегнати към нас. Всички са издокарани с къси полички от трева, цялата им коса е оскубана, някои носят щитове и копия.

— По дяволите! — възклицавам. — Как им каза на тия?

— Поклонниците на помощите — отвръща майорката. — По време на Втората световна война нашите често пускали пакети със сладкиши и други вкуснотии на тия диваци от джунглата, за да ги привлекат на своя страна, и местните хора никога не забравили тези светли мигове. Сигурно са си мислили, че това е работа на Бог или на някой като него, и оттогава чакат да се появим отново. Даже построили примитивни самолетни писти — виждате ли ги там, долу? Направили са и аеродрум — ето го, обграден с ония големи, кръгли, черни маркери.

— На мен повече ми мязат на казани — отговарям й аз.

— Вярно бе! — учудено възклицава майорката.

— Не беше ли това родното място на канибалите? — питам аз.

— Скоро ще разберем — отвръща тя.

Космическият кораб плавно се спусна към езерото и точно преди да цопнем вътре, ония ми ти диваци почват да си думкат тъпаните и да си отварят и затварят устите. Не чуваме нищо, щото сме в капсулата, ама от това, дето ги го представяме, тръпки ни побиват.