Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Форест Гъмп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forrest Gump, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2017)
Разпознаване
rumensz (2017)
Корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Уинстън Грум

Заглавие: Форест Гъмп

Преводач: Весела Прошкова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3153

История

  1. — Добавяне

11.

Идва денят, когато трябва да изнесем нашето представление в Харвард. Сцената, дето ще я разиграем, е когато крал Лир и неговият шут излизат в пустошта, което е нещо като нашенско блато или поле, избухва страхотна буря и всички тичат в една барака, наречена „колиба“.

В колибата чака един човек, лудият Том О’Бедлам, който всъщност е героят Едгар, преоблечен като луд, по причина, че е прецакан от брат си, който е мръсник. Освен това по същото време кралят напълно е откачил, Едгар се преструва на смахнат, а шутът, разбира се, се държи като такъв. Моята роля е да се справя на граф Глостър, който е баща на Едгар и е сравнително нормален на фона на всички ония откачалки.

Доктор Куакенбъш беше приспособил едно старо одеяло да прилича на колиба и беше направил машина за духане за бурята — един голям вентилатор, с хартийки, закрепени на перките с щипки за пране. Та значи, се появява Елмър Харингтън Трети, издокаран в чувал от зебло и с решето на главата. Момичето, дето го беха назначили да се прави на шут, беше намерило отнякъде специален костюм с шапчица със звънчета и обувки, извити отпред като ония, дето ги носят арабите. Момчето в ролята на Том Бедлам се е снабдило с перука като на „Бийтълс“ и дрехи, направо от боклука, и си беше намацало лицето с мръсотия. Всички адски се вживяват в ролите си.

Аз май изглеждам най-гот от всички, щото Джени ми спретна костюм от един чаршаф и калъфка за възглавница и съм се омотал в него като в пелена, а освен това тя ми направи от една покривка плащ, точно като тоя на Супермен.

Докторът пусна духовата машина и ни казва да почнем от дванайста страница, където смахнатият Том ни разправя тъжната си история.

— Подайте нещо на бедния Том! Нечистия го гони насам-натам през огън и плам.[1] — вика Том.

А крал Лир възкликва:

— Какво? Наистина ли си доведен до туй от дъщерите си? Нима не си оставил нищо? Всичко даде?

А шутът:

— Не, запазил си е една дрипа, та да не ни е срам, като го гледаме.

И така си дрънкат тъпотии още доста време, после шутът казва:

— Тази студена нощ ще ни подлуди и пощури всички.

Е, тука е абсолютно прав.

Някъде по това време трябва да вляза в колибата, с една факла, която професорът е взел назаем от театралния факултет.

Шутът вика:

— Ето, пристига едно блуждаещо огънче!

Доктор Куакенбъш ми запалва факлата и аз прекосявам стаята и влизам в колибата.

— Това е нечистият бяс Флибъртиджибет! — вика Том О’Бедлам.

— Какъв е този? — питва кралят.

А пък аз:

— А вие как се казвате? Кои сте?

Смахнатият Том отвръща, че е „Том без дом“, дето яде жаби и тлъсти и слаби, и без разлика всички попови лъжички, гущери, дъждовници и техните любовници и още други тъпотии, после аз ужким внезапно разпознавам краля и викам:

— Нима това е свитата ви, сър?

А шантавият Том отговаря:

— И князът на нощта е благородник.

Едни му викат „Модо“, други — „Маку“.

Сега машината за вятър здравата духа, ама професорът май не е предвидил, че съм близо два метра висок, като я е правил колибата, щото върхът на факлата ми се опира в тавана.

Сега смахнатият Том трябва да каже: „На Том му е студено“, ама вместо това вика:

— Разкарай я тая факла!

Поглеждам в книгата си да видя откъде му е дошла тази реплика, а Елмър Харингтън Трети ми изкрещява:

— Внимавай с тая факла, идиот такъв!

А пък аз му отвръщам:

— За пръв път в живота не аз съм идиотът — а ти!

После неидейно покривът на колибата се запали и падна върху бийтълсовата перука на смахнатия Том, и тя също се подпали.

— Изключете тая проклета машина! — крещи някой, но вече е много късно. Всичко гори.

Смахнатият Том крещи като че ли го дерат и крал Лир си маха решетото от главата и го нахлупва на главата на лудия Том, за да изгаси огъня. Хората подскачат нагоре-надолу, удушават се, кашлят и ругаят, а момичето в ролята на шута пада в истерия, отпочва да крещи и да плаче:

— Всички ще загинем!

И за няколко минути работата май отива натам.

Обръщам се зад мен и какво да видя — пустото му наметало се е подпалило — поради което отворих прозореца, сграбчих шута за кръста и скочихме навънка. Беше само от втория етаж и отдолу имаше някакви си храсталаци, дето омекнаха падането ни, обаче беше точно по обяд и стотици хора се разхождаха в двора на унивирситета. А ние неидейно се пльосваме в лехата, целите в пушек и в пламъци.

Черен дим бълва от отворения порозорец на стаята и ето ти го внезапно доктор Куакенбъш — наведе се навънка и се разгледа, размахва юмрук, а цялото му лице омазано със сажди.

— Ах ти, Гъмп, шибан идиот такъв, тъп, смотан задник! Ще си платиш за гяволъка! — врещи той.

Шутката се въргаля по земята, реве с цяло гърло и кърши ръце, ама всъщност нищо й няма, само дето е малко опърлена. Поради това решавам, че е време да се чупя — хукнах през двора колкото ме краката държат, а наметалото ми още гори и димът се точи след мене. Тичах чак до апартамента и като влязох, Джени възклицава:

— О, Форест, как мина? Обзалагам се, че си бил върхът! — После по лицето й се написва особено изражение и тя пита: — А бе ти усещаш ли миризма на изгоряло?

— Това е дълга история — отвръщам.

 

 

Така или иначе след злополучната пиеса вече не посвещавам курса „Ролята на идиота в световната литература“, щото онова, дето го научих, ми е предостатъчно, обаче всяка вечер свирим с Джени с групата и по цял ден се любим, разхождаме се и си устройваме пикници на брега на река Чарлз и се чувствам в рая. Джени е написала хубава, нежна песен със заглавие „Направи ми го безмилостно и бързо“, в която имам петминутно соло на хармониката. Беше прекрасна пролет и лятото също, отидохме в Ню Йорк и направихме записите за господин Фибълщайн и след няколко седмици той се обади с новината, че ще ни издадат албум. И после всички ни викат да свирим в техните градове и с парите, дето ги взехме от господин Фибълщайн, си купихме голям автобус с легла и други подробности и тръгваме на турне.

Сеа, има още нещо друго от тоя период, дето изигра голяма роля в живота ми. Една вечер, след като свършихме първия рунд в клуба, Моуз, барабанистът на „Спукани яйца“, ме отдръпна настрана и ми вика:

— Форест, ти си свестен пич, ама искам да опиташ нещо, което положително ще ти помогне да свириш по-гот.

Питам го аз какво е, а той ми дава някаква малка цигара. Казвам му, че не пуша, благодаря все пак, а той:

— Това не е обикновена цигара, Форест. В нея има нещо, което ще разшири хоризонтите ти.

Викам му, че не съм много сигурен дали ми трябва хоризонтално разширяване, ама той настоява поне да пробвам и като се позамислих малко, реших, че нищо няма да ми стане от една цигара, така че я запалих.

Ще ви кажа едно — хоризонтите ми наистина здравата се разшириха!

Всичко като че ли се движи забавено и е оцветено в розово. Второто представление, дето го изнесохме оная нощ, беше най-хубавото в живота ми. Като че чувах всички песни по сто пъти като ги свирех. После Моуз дойде и ми вика:

— Форест, май ти хареса? Използвай го, когато се чукаш.

Послушах го и беше прав и за това. Похарчих малко от спестените си пари да си купя от онуй вълшебно нещо и докато се усетя, почнах да го пуша ден и нощ. Само едно беше лошо — след някое време почнах да ставам още по-тъп. Всяка сутрин още със ставането си запалвах цигара с марихуана и лежах по цял ден, докато станеше време за свирене. Поначало Джени не ми казваше нищо, щото и тя си падаше малко по тая работа, ама един ден отбелязва:

— Форест, не ти ли се струва, че пушиш прекалено много от тази гадост?

— Не знам — викам й. — Колко е прекалено много?

— Колкото пушиш в момента — отвръща ми Джени.

Ама на мен не ми се искаше да се откажа. Някак си това ме караше да забравя всичко, за което се притеснявах, не че по това време имаше много, за което да се тревожа. Вечер, в паузите, излизах на малката алея зад клуба и гледах към звездите. И да няма звезди, пак гледам към небето и една нощ Джени излиза и ме заварва да гледам към дъжда, и тогава ми се скарва сериозно.

— Форест, трябва да зарежеш това. Безпокоя се за тебе, защото не правиш нищо друго освен да свириш и да лежиш по цял ден. Вредно е за здравето ти, разбери. Мисля, че трябва да се махнеш оттук за известно време. След утрешния концерт в Провинстаун нямаме друг ангажимент, така че може да заминем някъде на почивка. Например да отидем на планина.

Разклащам глава. Даже не съм сигурен дали съм чул всичките й думи.

И така следващата вечер свирим в Провинстаун. Намирам задния вход и излизам навън да изпуша една от любимите си цигари. Седя си самичък и си гледам работата, ама неидейно се появяват някакви две момичета. Едното вика:

— Хей, не си ли оня, дето свири на хармоника със „Спукани яйца“?

Климнах и тя взе, че се пльосна право в скута ми. Другото момиче се хили тъпо и внезапно си сваля блузата. А другото посяга да свали ципа на панталоните ми и да си запретне полата, а аз само си седя като пън. Внезапно задната врата се отвори и Джени вика:

— Форест, време е за… — После спира за миг като ужилена и вика: — Майната ти! — и затръшва вратата.

Тогава скочих и момичето, дето ми е на скута, пада на земята, а другото ругае, та се къса, ама аз влязох право вътре при Джени, а тя се подпряла на стената и плаче. Приближих се до нея, а тя ми крещи:

— Не ме докосвай, тъпанар такъв! Всички мъже сте еднакви, пръчове такива! Нямате уважение към никого!

Никога не съм се чуствал толкова кофти. Право да ви кажа, почти не си спомням какво сме свирили после. На връщане Джени отиде да седне най-отпред в автобуса и въобще отказа да ми говори. Тази нощ спа на канапето, а на сутринта ми изяви, че може би е време да си намеря сопствено жилище. Тъй че си събрах багажа и си тръгнах. Чувствах се адски посрамен. Не можех да се обясня с Джени, нито нищо. Пак ме бяха изхвърлили.

 

 

След това Джени замина за някъде. Питах много хора, но никой не знаеше нищо за нея. Моуз вика, че мога да спя при него, докато си намеря жилище, ама ми е ужасно самотно. Тъй като в момента не свирим, общо взето няма какво да правя и ми идват мисли да ида у дома и да видя мама, и може да почна с отвъждането на шкариди на онова място, дето живееше горкичкият Буба. Може би от мене няма да излезе рокзвезда. Може би съм само един негоден за нищо идиот.

Обаче един ден Моуз се връща от кръчмата на ъгъла, дето ходи да гледа новините по телевизията, и представете си кого видял — Джени Къран.

Каза, че била във Вашингтон и марширувала в голяма демонстрация против войната във Виетнам, и още казва защо й е притрябвала тая гадост, като мястото й е тук при нас, за да ни изкарва пари.

Викам му, че трябва да ида да я видя, а Моуз казва:

— И гледай да я доведеш.

После продължава, че май знае къде живее Джени, по причина, че има една група от Бостън, наела апартамент във Вашингтон с цел да протестира против войната.

Събрах си багателите — всичко, което имах — благодарих на Моуз и после тръгнах. Не знаех дали ще се върна.

 

 

Пристигам във Вашингтон и заварвам една голяма бъркотевица. Навсякъде бъка от полицаи и хората крещят по улиците и мятат разни неща като по време на бунт. Полицаите фраскат по главите ония, дето мятат, и положението става много напечено.

Намерих адреса на жилището, дето може би е Джени, обаче няма никой вкъщи. Чаках на стълбите почти цял ден, после, към девет вечерта, спира една кола, от нея излизат хора, и Джени с тях!

Ставам от стъпалата и тръгвам към нея, ама тя се обръща от мене и тича обратно към колата. Ония другите, две момчета и едно момиче, направо се виждат в чудо и не знаят какво да правят, щото хабер си нямат кой съм, обаче после един от тях казва:

— Слушай, на твое място не бих я закачал точно сега — адски е разстроена.

Попитах го защо и той ме дръпна настрани и вика следното: Джени току-що била излязла от затвора. Арестували я предишния ден и тя прекарала нощта в женския затвор, а на сутринта, преди да успеят да я освободят, ония от затвора казали, че тя можела да има въшки в главата по причина на дългата й коса и взели, че я избръснали цялата. Джени без коса бе!

Правя си сметка, че сигурно не ще да я видя така, щото се е скрила на задната седалка на колата и лежи там. Затуй запълзявам по колене, та да не мога да гледам през порозореца, и викам:

— Джени, аз съм, Форест.

Тя не обелва нито дума, пък аз й казах колко съжалявам за това, дето се е случило. Казвам й, че повече няма да пуша наркотици, нито да свиря с групата, по причина на всичкото това изкушение. Казвам й още, че съжалявам за косата й. После отпълзях до стъпалата, дето ми е багажът, разрових торбата си и намерих едно старо кепе от армията, залазих обратно до колата, забучих го на пръчка и го пъхнах през порозореца. Джени го взима кепето, слага си го, излиза от колата и ми се скарва:

— Хайде, стига си се влачил по земята, глупчо такъв! Влизай в къщата.

Седяхме и говорихме с нея за малко, а ония, другите хора, те пушат марихуана и пият бира, ама не и аз. Всички обсъждат какво ще правят утре, когато ще има голяма демонстрация пред Капитола на Съединените щати и група виетнамски ветерани ще си свалят медалите и ще ги хвърлят на стъпалата на Капитола.

Внезапно Джени възклицава:

— Знаете ли, че Форест, дето го гледате тук, е получил Почетния медал на Конгреса?

Ония напълно затихват и ме зяпват отначало мене, после се гледат помежду си, после един вика:

— Исусе Христе, току-що ни изпрати дар, Господи!

На другата сутрин Джени идва в хола, където спя на канапето, и ми казва:

— Форест, искам днес да дойдеш с нас и искам да си носиш военната униформа.

Питам я защо, а тя:

— Защото ще направиш нещо, че да се спрат всички страдания във Виетнам.

И ето че се навлякох в униформата, а Джени идва след малко с едни вериги, дето току-що ги е купила от железарията, и ме кара да ги увия около мене си.

Питам я защо, ама тя настоява:

— Ти го направи, пък по-късно ще разбереш защо. Нали искаш да ми доставиш удоволствие?

И ето че тръгваме — аз, издокаран с униформата и с веригите, и Джени с другите. Денят е ясен и като стигаме пред Капитола, там е събрана цяла тълпа с телевизионни камери и там е полицията от целия свят. Всички пеят и викат и показват на полицаите среден пръст. След малко видях едни други момчета с униформи, събрани на едно място, и после, един по един, те почват да се приближават колкото може повече до стъпалата на Капитола и да си свалят медалите, и да ги хвърлят. Някои от момчетата са в инвалидски столове, други куцат, на трети липсват крака или ръце. Едни просто си подмятат медалите на стълбата, ама други направо ги запращат. Някой ме хваща за рамото и ми казва, че сега е мой ред. Погледнах Джени и тя климна, тъй че излизам напред.

Става много тихо, после по мегафонта обобщават името ми и че ще си хвърля Почетния медал на Конгреса като знак на подкрепата ми за прекратяване на войната във Виетнам. Всички ме поздравляват и ръкопляскат и аз виждам другите медали на стъпалата. Високо над нас, на верандата на Капитола, си седят някаква групичка хора, няколко ченгета и мъже в костюми. Мисля си, че от мен се иска да се постарая, тъй че си свалям медала и за секунда го поглеждам и сигурно съм си спомнил за Буба и другите, и за Дан, не знам точно какво, ама нещо ми стана, засилвам се аз колкото мога повече и хвърлям медала с всичка сила. И един от мъжете по костюм на верандата току взе, че се килна назад. За беда съм хвърлил медала прекалено далече и съм го цапардосал право по главата.

После стана тя каквато стана! Полицаите нахлуха в тълпата и хората им крещят разни работи, и после избухва сълзопричинителен газ; изневиделица пет-шест полицая скачат върху мене и почват да ме налагат с палките си. Тичат още техни колеги и докато се усетя какво става, ония ми слагат белезници, хвърлят ме в полицейски фургон и ме замъкват в затвора.

 

 

Останах в затвора цялата нощ, а на сутринта ме взеха и ме изправят пред съдията. Бил съм там и преди.

Казват му на съдията, че съм обвинен в „нападение с опасно оръжие — медал“ и съм „оказал съпротива по време на ареста“ и така нататъка, и му подават един лист.

— Господин Гъмп — казва съдията, — не мога да си представя как човек с вашето положение, който е служил толкова вярно на родината си, се е забъркал с тези смахнати, които си хвърлят медалите, поради което ще наредя да бъдете трийсет дни под психиатрично наблюдение — може би докторите ще разберат причината за идиотската ви постъпка.

След това ме отведоха обратно в килията, а после ме натовариха на един автобус и ме откараха в психиатричната болница „Сейнт Елизабет“.

Най-накрая успяха да ме „приберат“.

Бележки

[1] Преводът на стиховете е на Валери Петров. — Б.пр.