Уинстън Грум
Форест Гъмп (25)

25.

Един прекрасен юнски ден решихме, че е време да отпочнем прибирането на реколтата. Двамата със Сю станахме заедно със слънцето, отидохме при езерото и задърпахме мрежата, докато се закачи в нещо. Отначало Сю опита да я освободи, после аз, сетне опитахме двамата, докато накрая загряхме, че не се е закачила — беше толкова пълна с шкариди, че не можехме да я помръднем.

До вечерта бяхме изловили близо сто и петдесет кила шкариди и през цялата нощ ги сортирахме съобразно големината им. На другата сутрин ги сложихме в кошове и ги натоварихме в нашата малка лодка. Тежаха толкова много, че за малко не се преобърнахме по пътя за Ла Батр.

Там имаше консервирана фабрика за риба, миди и прочие и двамата със Сю замъкнахме кошовете от кея до измервателното помещение. След като претеглиха всички шкариди, ни връчиха чек за осемстотин шейсет и пет долара! Май че това бяха първите пари, които бях изкарал по честен начин от времето, когато свирех на хармоника със „Счупени яйца“.

В продължение на около две седмици със Сю ловяхме шкариди и ги доставяхме в консервираната фабрика. Когато най-после свършихме, бяхме събрали общо девет хиляди и седемстотин долара и двайсет и шест цента. Шкариденият бизнес бе излязъл успешен!

Честно да ви кажа, това беше щастливо събитие. Отнесохме огромна кошница с шкариди на таткото на Буба и той беше адски доволен — каза, че се гордее с нас и съжалява, че Буба не е тук. После със Сю се метнахме на автобуса и отидохме в Мобайл да празнуваме. Първата ми работа беше да посветя мама в пансиона и като й казах за парите и за всичко, както си и очаквах, тя пак се разплака и се провикна:

— О, Форест, толкова се гордея с тебе — постигнал си големи успехи, макар да си умствено поизостанал.

Взех, че й споделих моя план, според който следващата година придвижвах да имаме три пъти повече шкаридени езера и ни трябва човек да се занимава с парите, да контролирва разходите и така нататък, затова попитах мама дали е съгласна да го прави.

— Искаш да кажеш да се преселя чак в Ла Батр? — възклицава тя. — Ами че там е пълна скука! Какво ще правя по цял ден?

— Ще броиш пари — викам й.

После ние със Сю отидохме в центъра и вечеряхме царски. Купих от продавачите по кея цяла китка банани за Сю, а след туй влязох в един ресторант и си поръчах най-гигантската пържола, с пюре от картофи и грах и разни други притурки. После реших да обърна една бира и точно като влизам в някаква мрачна кръчма на кея, дочух страхотен джангър и грозни псувни и даже след всичките заминали години, познах гласа. Надникнах през вратата и — разбира се — видях добрия стар Къртис от унивирситета.

Той страшно се изкефи като ме отбеляза и взе да ме нарича „задник“, „педераст“, „путьо“ и всички хубави думи, за които успя да се сети. Оказа се, че след като напуснал унивирситета, отишъл да играе професионален футбол във „Вашингтон Редскинс“, после го изритали, понеже на някакъв купон захапал за задника съпругата на собственика на отбора. Няколко години играл в други отбори, ама след това се хванал на работа като хамалин на пристанището, която, според думите му, била точно за човек с неговото образование, получено в унивирситета.

Къртис ме почерпи една-две бири и си полафихме за старите времена. Каза ми че Снейк играел като куотърбек в „Грийн Бей Пакърс“, докато го спипали да се налива с полска водка в почивката на мача с „Минесота Вайкингс“. После отишъл в „Джайънтс“, ама в третата четвъртина на срещата с „Рамс“ извъртял номера, наречен „Статуята на свободата“. Терньорът му побеснял и казал, че никой не е правил това в професионалния футбол от хиляда деветстотин трийсет и първа насам и той нямало да разреши на Снейк да му се подиграва. Но според Къртис Снейк бил толкова друсан, че напълно забравил да хвърли топката, а противниковият играч случайно видял какво става, заобиколил го и му взел топката от ръцете. Къртис вика, че сега бившият ни състудент бил помощник-терньор на един смотан отбор някъде в Джорджия.

Като обърнах двете бири, ми хрумна една идея и го попитах:

— Искаш ли да работиш при мене?

Къртис взе да псува и да крещи, ама след една-две минути загрях, че се мъчи да разбере каква ще му е работата, затуй му разправих за шкаридения бизнес и че се готвим да уширим дейността си. Той пак продължи да псува и да вика, но всъщност разбрах, че е съгласен.

 

 

През цялото лято и през есента, и през следната пролет работихме яко — аз, Сю, мама и Къртис — дори намерих работа на таткото на Буба. Тази година изкарахме почти трийсет хиляди долара и непрекъснато се разраствахме. Нещата вървяха от добре по-добре, даже мама вече почти не цивреше, а един ден дори видяхме Къртис да се усмихва, въпреки че щом забеляза погледите ни, спря да се хили и пак взе да ругае. Обаче аз не бях така щастлив, както би трябвало да се очаква, понеже все си мислех за Джени и какво е станало с нея.

Един ден реших да предприема нещо по въпроса. Беше неделя. Издокарах се, качих се на автобуса за Мобайл и отидох в къщата, където живееше майка й на Джени. Като почуках на вратата, тя си седеше и гледаше телевизора.

Като й казах кой съм, тя викна:

— Форест Гъмп! Просто не мога да повярвам! Влизай.

Поседяхме си заедно и тя ме разпитва за мама и с какво се занимавам и други неща, ама накрая събрах смелост и я попитах за Джени.

— Напоследък не ми се обажда често — оплака се госпожа Къран. — Мисля, че живеят някъде в Северна Каролина.

— Има съквартирантка, така ли?

— О, нима не знаеш, Форест? Джени се омъжи.

— Омъжила се е!

— Ами да, преди две години. По едно време живееше в Индиана. После отиде във Вашингтон и неочаквано получих картичка, че се е омъжила и със съпруга си отиват да живеят в Северна Каролина или някъде натам. Искаш ли да й предам нещо, ако ми се обади?

— А, не — викам, — нищо. Или просто й кажете, че й желая всичко най-хубаво.

— Непременно — обещава госпожа Къран. — Радвам се, че се отби да ме видиш.

 

 

Не знам какво ми стана после — предполагам, че би трябвало да съм подготвен за подобна новина, обаче не бях.

Усещах как сърцето ми бие до пръсване, дланите ми се встудениха и се подмокриха и ми се искаше само да отида някъде и да се свия на кълбо както по времето, когато убиха Буба — така и направих. Намерих си един гъст храсталак в дъното на някакъв двор, пропълзях отдолу и се свих на кълбо. Мисля, че даже отпочнах да си смуча палеца, което не бях го правил сума ти време, щото мама твърди, че това е сигурен признак за идиотизъм, освен ако не си бебе. Не знам колко време лежах там. Сигурно е било през целия ден и през нощта и през половината на следващия ден.

Изобщо не я обвинявам Джени — направила е каквото трябва. Все пак аз съм идиот и макар много хора да казват, че са женени за идиоти, те дори не могат да си представят какво ги очаква, ако някога се бракуват с истински идиот. Май че просто се съжалявам, щото всъщност бях почнал да вярвам, че някой ден с Джени ще се съберем. Когато разбрах от майка й, че се е омъжила, сякаш загубих част от себе си и никога не ще я възвърна, щото да се омъжиш не е като да избягаш. Бракът е сериозна работа. По някое време през нощта се разплаках, обаче това не ми помогна кой знае колко.

Късно следобед изпълзях изпод храста и се върнах в Ла Батр. Не казах на никого нищо, щото знаех, че няма полза. Чакаше ме бая работа — да закърпя мрежите и прочие — и отидох сам на езерото, и свърших всичко. Като свърших, вече се беше стъмнило и бях взел решение — да се предам изцяло на бизнеса с шкариди и да си скъсам задника от бачкане. Друго не ми оставаше.

 

 

Така и направих.

През онази година изкарахме чисти седемдесет и пет хиляди долара и бизнесът толкова порасна, че трябваше да наема още хора да ми помагат. Първо повиках стария Снейк, куотърбека от унивирситета. Той много-много не харесваше сегашната си работа със смотания футболен отбор, така че го означих за помощник на Къртис на драгите и за поддържане на преливника. После открих, че терньорът Фелърс от гимназията се е пенсионирал и заедно с двама от охранителите, също пенсионери, той заработи на корабчетата.

Скоро вестниците надущиха какво става и изпратиха репортер да ме интервенира за статия в духа на „как местното момче успя да забогатее“. Тя излезе в неделния вестник, със снимка на нас с мама и със Сю, а заглавието гласи: „Освидетелстван идиот вижда бъдеще в новаторски океански експеримент“.

Не след дълго мама ми вика, че трябва да намерим някого да й помага със сметководството и да ни дава съвети по финансовите въпроси, по причина, че правим страшно много пари. Наистина се замислих по въпроса и реших да се обадя на господин Трибъл, понеже е изкарвал сума ти пари като бизнесмен, преди да се пенсионира. Той беше възхитен от обаждането ми и каза, че идва още с първия самолет.

Една седмица след пристигането си господин Трибъл ми съобщи, че трябва да поговорим.

— Форест — вика ми, — това, което си постигнал тук, е направо забележително, ала сега е моментът да се замислиш за бъдещето.

Питам го какво иска да каже, а той ми вика:

— Инвестиции! Влагане на капитали в други предприятия! Слушай, както вървят нещата, следващата финансова година ще имаш близо сто и деветдесет хиляди долара печалба, а по-следващата — около четвърт милион. При такива печалби се налага да реинвестираш, или данъчната служба ще ти съдере задника. Реинвестирането е в основата на американския бизнес.

Точно това и направихме.

Господин Трибъл се зае с цялата работа и сформирахме няколко коопорации. Едната беше „Компания за стриди «Гъмп»“. Друга нарекохме „Дружество за пълнени омари «Сю»“, имаше и друга — „Суфлето от раци на мама“ ООД.

И така четвърт милионът стана половин милион, през следващата година — милион и така нататък, докато след четири години вече правехме по пет милиона за дванайсет месеца. Сега имаме близо триста работника, включително Лайното и Зеленчука, които приключиха с кеча и сега са хамали в склада. Счупихме се да търсим горкичкия Дан, ама той беше изчезнал без следа. Затова пък открихме стария Майк — организатора на мачовете по кеч — и го назначихме в отдела за връзки с обществеността и рекламата. По предложение на господин Трибъл Майк дори нае Ракел Уелч да се снима в телевизорни реклами за нас — обличат я като омар, тя танцува като пеперудка и казва: „Никога не сте яли омари, докато не опитате омарите на Сю“.

Така или иначе, работата непрекъснато се разраства. Имаме цяла армия от хладилни камиони и цяла флота от корабчета за лов на миди, шкариди и риба. Вече притежаваме наша си консервирана фабрика и канцелариите ни се помещават в цяла сграда, освен това сме инвестирали сериозно в недвижими имоти, които например кондоминимуми и търговски центрове, както и в нефтодобивни полета. Повикахме стария професор Куакенбъш от Харвардския унивирситет, щото са го изхвърлили поради сваляне на студентка, и го направихме готвач в компанията на мама. Назначихме още полковник Гуч, когото изритали от армията след моето турне за рекламиране на Почетния медал. Господин Трибъл го направи шеф на „потайните операции“.

Мама отиде и накара да ни построят голяма къща, щото не било редно голяма клечка като мене да живее в колиба. Вика, че Сю можел да остане в колибата и да държи под контрол всичко. Сега ежедневно съм принуден да нося костюм и дипломатско куфарче като някой адвокат. Непрекъснато трябва да посвещавам засядания и да слушам разни тъпоти, дето като че ли ги говорят на пигмалионски, а хората ми викат господин Гъмп и прочие. Връчиха ми ключа на град Мобайл и ме поканиха в директорския съвет на болницата и на симфоничния оркестър.

Един ден в кантората ми цъфват някакви хора и казват, че искат да въздигнат кандидатурата ми за Сената на Съединените щати.

— Вие сте абсолютно талантлив човек — вика един от тях. Облечен е в шикозен костюм и пуши пура. — Бивша звезда във футболния отбор на треньора Брайънт, герой от войната, прочут космонавт и довереник на президента — какво повече? — пита той. Казва се господин Клакстън.

— Слушайте — викам му, — аз съм си обикновен идиот. Нищо не разбирам от политика.

— В такъв случай сте просто идеален за тази служба — отвръща господин Клакстън. — Имаме нужда от ценни хора като вас. Вие сте солта на земята, точно така, солта на земята!

Тая идея хич не ми хареса, както не ми харесват повечето от идеите, които ми се предлагат от другите хора, щото точно техните идеи винаги ме забъркват в някоя каша. Обаче щом споделих с мама, естествено, че тя стана цялата насълзена и горда и изяви, че всичките й мечти ще се сбъднат, ако момчето й стане сенатор.

Дойде денят на обявляването на моята кандидатура. Господин Клакстън и ония другите хора взеха назаем зала в Мобайл и ме изтъпанчиха на сцената пред народ, дето беше платил по петдесет цента, за да ми слуша глупостите. Отпочнаха с дълга и скучна реч, след което дойде и моят ред.

— Братя американци… — започнах.

Господин Клакстън и компания ми бяха написали речта, после публиката щеше да ми дава въпроси. Телевизорните камери работят, проблесват снимачни светкавици, а репортерите драскат ли, драскат в бележниците си. Прочитам цялата реч, която не е много дълга и е напълно безсмислена. Обаче какво ми разбира главата от речи — аз съм просто идиот.

Като приключих с говоренето, някаква журналистка става и си поглежда в бележника, после вика:

— В момента сме пред ядрена катастрофа, икономиката ни е в развалини, нацията ни е обругавана по целия свят, в градовете ни вилнеят престъпници, всеки ден хора умират от глад, религията напусна домовете ни, алчност и сребролюбие властват навсякъде, нашите фермери се разоряват, чужденци нахлуват в страната ни и ни оставят без работа, профсъюзите ни са корумпирани, бебета умират в гетата, данъците са несправедливи, в училищната система цари хаос; глад, епидемии и войни са надвиснали като облак над нас. Имайки предвид всичко това, господин Гъмп, според вас кой проблем е най-спешен за разрешаване в момента?

В залата настъпва мъртва тишина. И игла да падне, ще я чуеш.

— Трябва да се изпикая — викам.

Публиката буквално пощуря. Хората крещят, викат, тропат с крака и махат с ръце. От дъното на залата някой подема припев и скоро всички припяват: „ТРЯБВА ДА СЕ ИЗПИКАЕМ! ДА СЕ ИЗПИКАЕМ! ДА СЕ ИЗПИКАЕМ!“.

Мама седи зад мен на сцената и взе че скочи, и ме дръпна от катедрата. После ми вика:

— Засрами се! Как може да говориш така пред публика?

— Не, не — намества се господин Клакстън. — Всичко е направо идеално. Хората направо си паднаха по тоя лаф. Това ще бъде девизът на предизборната ни кампания.

— Какво, какво? — пита го мама и така си свива очите, че заприличват на мъниста.

— „Да се изпикаем!“ — повтаря господинът. — Чуйте ги само! Нито един кандидат досега не е бил така ентусиазирано приет от хората от народа.

Обаче мама не му се хваща на сладките приказки и казва:

— Къде се е чуло и видяло да се използва такъв девиз за изборна кампания? Той е вулгарен и отвратителен и… Освен това какво означава?

— Тук имаме един символ — обяснява й Клакстън. — Помислете си само — ще го изпишем върху лозунги и плакати, върху лепенки за бронята на колите. Ще го включим в радио- и телевизионните реклами. Хрумването е направо гениално. „Да се изпикаем“ е символ на отхвърляне на игото на правителственото потисничество, на очистване от несправедливостите в нашата страна… този девиз изразява притеснение и предстоящо облекчаване.

— Какво? — подозрително пита мама. — Да не ви е изпила чавка ума?

— Форест — обръща се господинът към мен, — ти си на път да отидеш във Вашингтон като сенатор.

 

 

И май щеше да излезе прав. Компанията вървеше страхотно и изразът „Да се изпикаем“ стана шлагер на деня. Хората го крещяха по улиците, от коли и автобуси. Телевизорни коментатори и журналисти загубиха сума ти време да разясняват на народа неговото значение. Проповедници го изричаха от амвоните си, децата го напяваха в училище. Почваше да изглежда като че ли ще спечеля изборите и опонентът ми така се отчая, че издигна свой лозунг „Аз също трябва да се изпикая“ и го налепи под формата на афиши из целия щат.

После изведнъж всичко рухна, както се страхувах, че ще стане.

Скоро крилатата ми фраза стигна до ушите на хората от националните медии и не щеш ли „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ пратиха свои репортери за изследване на случая. Тия репортери ме пипаха за какво ли не и на вид бяха адски готини и приятелски настроени, ама като се върнали по градовете си, взели, че се разровили в миналото ми. Един прекрасен ден на първата страница на всички вестници в страната лъсна следното едро заглавие: „Кандидат за Сената има опетнено минало“.

Първо, пишат, че са ме изхвърлили от унивирситета още първата година заради слаб успех. После изровили оная нещастлива история с мен и Джени, когато ченгетата ме арестуваха в киното. След това я има снимката, на която си показвам задника пред президента Джонсън в розовата градина. Взели, че разпитвали из Бостън за времето, когато свирех със „Счупени яйца“ и цитират хора, дето твърдят, че съм пушил марихуана, накрая споменават „вероятен опит за палеж“ в Харвардския унивирситет.

Не, не накрая. Има нещо по-страшно — научили са предявеното ми обвинение в престъпна дейност, задето си хвърлих медала пред Капитола, и че съдията ме изпратил в лудницата. Знаеха всичко и за кариерата ми като кечаджия, и че съм се изтезавал под името Тъпака — даже ме има на снимка, както ме е овързал Професора. Накрая споменават няколко „анонимни източника“, според които съм бил увлечен в „сексуален скандал с прочута холивудска актриса“.

Това вече беше върхът. Господин Клакстън се юрна в главната квартира на изборната компания, като крещеше: „Съсипани сме! Забиха ни нож в гърба“ и какво ли още не. Обаче знаех, че с политическата ми кариера е свършено. Нямах друг избор освен да се оттегля от надпреварата и на другия ден седнахме да си поговорим с мама и с господин Трибъл, който ми вика:

— Форест, смятам, че ще ти е от полза временно да не се набиваш в очите на хората и че имаш нужда от почивка.

Знаех, че е прав. Освен туй отдавна ме измъчват разни мисли, макар да не съм споменавал за тях досега.

Когато отпочнахме шкаридения бизнес, работата направо ми доставяше удоволствие — беше ми гот да ставам в зори, да отивам при езерата, да поставям мрежите и после да обирам шкаридите и така нататък; вечер да седя със Сю на верандата и да свиря на хармониката; да купувам по шест бири всяка събота и да се натрясквам.

Ама сега не е същото. Задължен съм да посвещавам официални приеми, където поднасят загадъчна на вид храна и дамите носят огромни обеци и други дрънкулки. По цял ден телефонът не спира да звъни и хората ми дават въпроси за какво ли не. А пък ако станех сенатор, щеше да бъде още по-лошо. Още сега не ми остава лично време и нещата някак ми се изплъзват.

Нещо повече — като застана пред огледалото отбелязвам, че имам бръчки по лицето, че косата ми е побеляла по слепоочията и вече не съм силен както едно време. Знам, че бизнесът върви отлично, но лично аз се чувствам като да тъпча на едно място. Понякога се питам за какво ли са ми всички тези пари. Планът, дето преди толкова години го бяхме намислили с Буба, бе надминал най-смелите ни мечти, обаче какво от това? Животът ми не е дори наполовина така забавен, както по времето, когато играх срещу мамалигарите от Небраска на „Ориндж Боул“ или свирех на хармониката си със „Счупени яйца“ в Бостън, нито пък както когато гледах „Бевърли Хилс“ заедно със стария президент Джонсън.

Мисля си, че май причина за тъгата ми е донякъде Джени Къран, обаче след като никой не може да ми помогне в това отношение, май е по-добре да се откажа от нея завинаги.

По едно време осъзнах, че трябва да се махна. Мама пак почна да циври и да кърши ръце и да си бърше очите с кърпичка, както и очаквах, ама господин Трибъл напълно ме разбира и ми вика:

— Ще съобщим на всички, че си взимаш много дълга отпуска, Форест. И естествено делът ти от бизнеса е винаги на твое разположение.

Така и направих значи. Една сутрин, няколко дни по-късно, взех малко пари, нахвърлях няколко вещи в един сак и отидох във фабриката. Сбогувах се с мама и с господин Трибъл, после се ръкостиснах с всички други — с Майк и с професор Куакенбъш, с Лайното, Зеленчука и със Снейк и терньора Фелърс, с неговите охранители, с таткото на Буба и с останалите.

После отидох в колибата при Сю и го питам какво решава. А той ми сграбчва ръката, грабва сака ми и го занася навън. Качихме се на малката лодка и гребахме до Ла Батр, откъдето взехме автобуса за Мобайл. Като пристигнахме там, билетопродавачката ме пита закъде искам да пътувам и аз вдигам рамене, а тя предполага:

— Защо не отидете в Савана? Веднъж ходих там и градът е много хубав.

Така че заминахме за там.