Уинстън Грум
Форест Гъмп (15)

15.

И ето ни че изсаждаме памук, цели акри с памук, чак до края на света. Ако има нещо сигурно в живота ми, то е, че ако някога успеем да си спасим задниците оттук, никога няма да стана памуков фермер.

Някои важни неща се случиха след онзи първи ден в джунглата с Големия Сам и с канибалите. Първо, ние с майорката кандърдисахме Сам да не дава горкичкия Сю на племето си да го изкльопа. Убедихме го, че от маймуната има много повече полза при изсаждането на памук, отколкото ако я сготвят. И тъй Сю идва всеки ден с нас, нахлупил голяма сламена шапка, влачи чувал от зебло и изсажда памук.

Също така някъде през третата или четвъртата седмица, откакто сме тук, Големия Сам идва в колибата ни и ми вика:

— Слушай, Форест, приятелю, играеш ли шах?

— Не — отвръщам.

А той:

— Е, нали си завършил Харвард, може би ще искаш да се научиш.

И аз климнах и така се изучих да играя шах.

Всяка вечер като свършим с работата в памучните полета, Големия Сам изважда неговия шах и сядаме до огъня и играем до късно през нощта. Той ми показа всички ходове и през първите няколко дни ме изучава на стратегия. Ама после се отказа, щото го бих една-две игри.

Постепенно партиите почнаха да стават по-дълги. Понякога траят много дни, понеже Големия Сам не може да реши накъде да направи ход. Седи си и си фиксира ония ми ти шахматни фигури, и после прави нещо с една от тях, обаче винаги успявах да го победя. Понякога той побесняваше от самия себе си, почваше да се млати по крака с една пръчка, да си блъска главата в някоя скала или нещо подобно. Вика ми:

— За човек, завършил Харвард, ти си доста приличен шахматист.

Друг път ме пита:

— Хей, Форест, кажи ми защо направи този ход?

А пък аз си трая или само си повдигам раменете и от това Големия Сам направо откачва.

Един ден се обръща към мене:

— Знаеш ли, Форест, много съм доволен, че се появи, тъй като сега си имам партньор за шах, и още повече съм щастлив, че те спасих от казана. Единствената ми мечта е да те победя поне една игра.

Като ги говори тия благи приказки, пустият му негър така примлясква, че макар да съм идиот, ясно ми е като бял ден, че само да му пусна една игра, той адски ще се изнежи и тутакси ще ме изкльопа. Това ме кара да бъда на тръни, ако се сещате какво имам предвид.

Междунавременно с майорката се случи нещо много странно.

Един ден си се прибира тя от памучните плантации с мене и със Сю и из храстите се подава някаква голяма черна ръка и й прави знак да се приближи. Ние със Сю спряхме, а Фрич отива до гъсталака и пита кой е там. Изневиделица голямата черна ръка се изтегна и сграбчи майорката, и я ската в храстите. Със Сю се спогледваме и после изтичваме до мястото, дето я видяхме за последен път. Маймунът пръв стига дотам и аз точно се каня да се хвърля в гъсталака, обаче Сю ме спира. Почва да си тръска главата и да ми маха да изчезвам. Затова се раздалечихме малко и зачакахме. От онова място се издават най-различни звукове и храсталаците се люшкат като откачени. Най-после загрях какво става, но по гласа на майорката не личи тя да е в опасност или нещо такова, поради което със Сю си продължихме пътя и се прибрахме в селото.

След около час ето ти я оная Фрич, плюс някакъв мощен тип, дето се хили самозадоволно. Тя го е хванала за ръката и го води като да й е дете. Вкарва го в колибата, избутва го напреде си и вика:

— Форест, запознай се с Грърк.

— Здрасти — поздравлявам го. Виждал съм го тоя тип и преди из селото. Грърк се ухилва още повече и климва, и аз му климвам в отговор. А пък Сю си чеше топките.

— Грърк ме помоли да отида да живея при него — обявява майорката — и смятам да удовлетворя молбата му, тъй като тук е доста тесничко за трима ни, права ли съм?

Климвам мълчаливо. А тя продължава:

— Форест, нали няма да ме издадеш на никого?

Мама му стара, искам да знам на кого смята, че ще я издам? Обаче само разклащам глава, Фрич си събира партакешите и отива с Грърк в колибата му. Такъв е животът.

 

 

Дните, месеците и годините идваха и си отиваха и всеки божи ден ние със Сю и майорката се трудим в памучните плантации и почвам да се чувствам като чичо Том или друг някой негър. Вечер, като го ступам Големия Сам на шах, прибирам се в колибата при стария Сю и малко си поседяваме заедно. Стигнахме дотам по малко да разговаряме, като ръмжим, правим физиомутри и си размахваме ръцете. След дълго време успявам да науча автобиографията му и тя се оказва печална като моята.

Когато бил мъничка маймуна, майка му и баща му се разхождали един ден из джунглата, в тоя момент дошли някакви хора, хвърлили мрежи върху тях и ги упоили. Сю отишъл да живее при една своя леля и чичо, докато ония го изритали, щото щял да им изяде и ушите, и после той заживял сам-самичък.

Било му много гот, по цял ден се люлеел по дърветата и плюскал банани, докато веднъж излюбопитствал какво става в останалия свят, тъй че заподскачал от дърво на дърво и стигнал до някакво село на края на джунглата. Ожаднял и слязъл на земята до един поток, а в този момент се задава някакъв човек с кану. Сю никога не е виждал кану, поради което просто си седи на брега и съблюдава приближаването му. Мислел си, че човекът иска да го повози, но вместо това оня го фрасва по китарата с греблото, овързва го като салам и докато Сю се усети какво става, човекът го продава на друг човек, който го показва на изложба в Париж.

На изложбата има още един орангутан, наименован Дорис, най-красивата маймуна, която Сю някога бил виждал, и след някое време двамата се влюбили. Човекът ги показвал по целия свят и където и да отидели, главната атракция била да затворят Дорис и Сю в една клетка, тъй че всеки да ги съблюдава как се чукат — такава била тая изложба. В крайна сметка старият Сю се чувствал адски кофти, ама това било единственият им шанс.

После, докато веднъж били на изложба в Япония, някакъв човек предложил на собственика да купи Дорис и ги разделили. Сю не знаел къде е отишла и останал много самотен.

Това предизвикало определена промяна в поведението му. Бил все в кофти настроение и като го показвали пред публиката, взел да ръмжи и да се зъби, после почнал да сграбчва разни боклуци и да замеря през решетките хората, дето били платили сума ти пари да съблюдават какво прави един орангутан.

След време на собственика му писнало от гадните номера на Сю и го коснал на хората от НАСА, и ето как маймунът се озовал там. Донякъде знам как се чувства, щото все още тъгува за Дорис, също както на мен все още ми е мъчно за Джени Къран и не минава ден без да се попипам какво е станало с нея. И ето ни двамата с добрия стар Сю затворници на някакъв остров, дето въобще го няма на картата.

 

 

Памучните идеи на Големия Сам задминаха най-големите ни очаквания. Събирахме бала след бала, които се складирваха в големи сламени бараки. Накрая един ден Сам вика, че ще построят голяма лодка — шлеп — за да натоварим памука и да си пробием път през страната на пигмеите и да стигнем до цивилизацията, където ще предадем стоката и ще натрупаме състояние.

— Всичко съм изчислил — вика той. — Първо продаваме на търг памука и прибираме парите, а после купуваме с тях нещата, необходими на моя народ.

Питам го аз какви са тия неща, а той:

— О, нали знаеш, приятелю, мъниста и дрънкулки, едно-две огледалца, портативно радио и може би кутия с хубави кубински пури, плюс един-два кашона алкохол.

Значи това било голямата далавера!

Междунавременно месеците си минават и ето че прибираме последната памучна реколта за сезона. Големия Сам също е попривършил огромния шлеп, дето ще ни отведе през земята на пигмеите до цивилизацията, и нощта преди заминаването ни чернилките устройват грандиозен купон за отпразнуване на всичко и освен това за изпъждане на злите духове.

Цялото племе насядва около огъня, запява „була-була“ и блъска тъпаните. Пак са довлекли оня ми ти гигантски казан и той ври и кипи на огъня, ама Големия Сам ме успокои, че това било само „символичен жест“.

Сядаме ние с него да играем шах и право да ви кажа, толкова съм възбуден, че чак ще се пръсна! Само да се доберем до някой град и — дим да ни няма! И старият Сю загрява далаверата, щото си седи, хили се като ряпа и се чеше под мишниците.

Изиграхме една-две партии и таман да свършим третата, неидейно поглеждам към дъската и глей ти изненада — Големия Сам ме държи в шах. И се усмихва толкова широко, че в тъмното виждам само зъбите му, и си викам, че бързо трябва да се измъкна от положението.

Единственият проблем е в това, че не мога. Докато наум слагах тигана за рибата, дето още беше в морето, бях попаднал в задънена улица с шахмата. Този път няма спасение.

Изучавах дъската неизвестно време, а мрачното ми лице се осветляваше от отражението на огъня в ухилените зъби на Сам, после му викам:

— Слушай, трябва да се изпикая.

Големият Сам климва и продължава да се хили, и честно да ви кажа, за пръв път в живота ми тия думи ме спасиха, вместо да ме забъркат в някоя каша.

 

 

Отидох зад колибата и се изпиках, ама вместо да се върна да играя шах, отивам и обяснявам ситуацията на Сю. После се промъквам до квартирата на Грърк и прошепвам името на майорката и като излиза, светвам й далаверата и на нея и викам, че трябва незабавно да се чупим оттук, преди да са ни подварили или нещо подобно.

Така или иначе всички решихме да направим опит за бягство. Грърк каза, че ще дойде с нас, понеже бил влюбен в майорката Фрич — или както там се изрази. Така или иначе, ние четиримата запълзяхме извън селото, чак до брега на реката, и точно да се качим в едно от канутата на диваците, неидейно вдигам поглед и ето ти го над мене Големия Сам с около хиляда от неговите хора, и той ме съблюдава злобно и изглежда адски разочарован. После ми вика:

— А бе приятелю, нима действително си въобразяваше, че ще надхитриш мен, стария дявол?

А пък аз:

— О, не, просто отивахме на разходка с лодка под лунно осветление, нали ме разбираш?

Той отвръща, че напълно ме разбира, после хората му ни хващат и ни отмъкват обратно в селото под въоръжена стража. Казанът ври и кипи, та пушек се вдига, а ония ми ти диваци ни завързаха за колове, побити в земята, и перспективата взе да ми изглежда доста печална.

— Е, добри ми приятелю — обръща се към мен Големия Сам, — действително събитията се развиха неблагоприятно за вас. Но гледай на нещата по-оптимистично и се утешавай с мисълта, че си нахранил няколко гладни гърла. И още нещо — безсъмнено си най-добрият шахматист, с когото съм играл, а аз бях шампион по шахмат на Йейл през три от четирите години на следването ми там. Колкото до вас, госпожо — обръща се той към майорката Фрич, — ужасно съжалявам, че се налага да прекратя малката ви affaire d’amour с нашия добър Грърк, обаче знаете как стоят нещата.

— Не, не знам как стоят нещата, гнусен дивак такъв! — избълва тя. — Ти пък откъде се взе? Трябва да се засрамиш от себе си!

— Може би ще сервираме тебе и Грърк на един поднос — ухилва се Големия Сам. — Бяло и черно месо заедно. Лично аз ще си взема кълка или от гърдите. Пикантно, а?

— Ах, ти, зъл, отвратителен задник! — възклицава Фрич.

— Както кажеш, сестро — отговаря й гадният му негър, после изявява: — А сега пиршеството може да започне.

Почнаха да ни отвързват и неколцина от чернилките ни помъкнаха към казана. Първо гепват Сю, щото Големия Сам твърди, че от него ще стане страхотен бульон, и таман го вдигат да го метнат в тенджерата, когато най-неидейно една стрела дохвърчава отникъде и улучва един от хората, дето държат Сю. Човекът се строполява на земята, а Сю пада върху него. После откъм посока на джунглата почват да валят още стрели и всички се побъркват от шубе.

— Пигмеите! — изкрещява Големия Сам. — Грабвайте оръжията.

И хората му търчат към копията и ножовете си.

Тъй като нямаме ножове нито копия, ние с майорката, Сю и Грърк пак хукваме към реката, ама не сме изминали и пет метра надолу по пътеката, когато най-неидейно сме хванати за краката от някакви капани по дърветата.

Висим си ние с главите надолу като прилепи, с опасност да получим мозъчен кръвен излив, и ето че от гъсталака се подава някакъв дребосък и доволно ни се усмихва. Откъм селото се донасят най-различни жестоки звукове, ама след малко всичко утихва. После пристигна банда други пигмеи и ни свалиха от дърветата, завързаха ни ръцете и краката и ни подкараха обратно в селото.

И що да видят очите ни! Хванали са Големия Сам и всичките му диваци и на тях са им вързали ръцете и краката. Май че се канят да ги хвърлят в казана.

— Е, добри ми приятелю — обажда се Големия Сам, — по всичко изглежда, че се спасихте в последния момент.

Климвам, въпреки че не съм много сигурен дали не сме попаднали от трън, та на глог.

— Ще ти открия една тайна — продължава той. — Мисля, че всичко свърши за мен и за хората ми, но вие все още имате шанс. Ако успееш да се добереш до оная твоя хармоника, възможно е да спасиш живота си. Царят на пигмеите е луд по американската музика.

— Благодаря — викам му.

— Няма за какво, добри ми приятелю.

Те го вдигнаха и тъкмо да го метнат във вдигащия пара казан, той ми извиква:

— Кон на офицер три, после топ на цар седем — така те победих!

После цопва в тенджерата, а неговите си диваци пак почват да пеят „була-була“. Положението изглежда мунти за всички ни.