Уинстън Грум
Форест Гъмп (23)

23.

И ето ме пак в затвора! След като охранителят на „Джани“ ни подбра, пристигнаха с пуснати сирени две коли, тъпкани с полицаи, и един от тях пита продавача какво се е случило.

— Тази твърди, че е Ракел Уелч. Влезе в магазина, облечена в бананови листа, и не иска да плати роклята. Ония двамата не са се проявили, обаче ми изглеждат много подозрителни.

— Наистина съм Ракел Уелч! — изкрещява Ракел Уелч.

— Разбира се, мадам — отвръща полицаят. — А пък аз съм Клинт Истууд. Предлагам ви да тръгнете с онези симпатични господа. — И посочи двама свои колеги.

Главното ченге поглежда към нас със Сю и пита:

— Какво ще кажете по въпроса?

— Снимахме филм — отвърнах.

— Затова ли носиш костюм на чудовище?

— Точно така.

— Ами онзи? — Полицаят посочи Сю. — Смея да отбележа, че костюмът му е адски правдоподобен.

— Туй не е костюм. Сю е чистокръвен орангутан.

— Нима? Ето какво ще направим. В участъка имам един колега, който също обича да снима и страшно ще се изкефи да фотографира палячовци като вас. Затова идвате с нас… и не правете внезапни движения.

В края на краищата се наложи господин Трибъл пак да дойде в участъка и да ме освободи с гаранция. А господин Фелдър цъфна с цял полк адвокати, за да си прибере Ракел Уелч, която вече бе изпаднала в истерия.

— Ще видиш ти! — изкрещява ми тя, щом я пускат на свобода. — Когато свърша с теб, няма да получиш дори ролята на копиеносец в някой кошмар!

Струва ми се, че ще удържи на обещанието си. Май с филмовата ми кариера е свършено.

— Такъв е животът, малкия, но някой път ще ти се обадя да обядваме заедно — вика ми Фелдър за сбогуване. — По-късно ще изпратим някого да прибере костюма.

— Хайде, Форест — обади се господин Трибъл. — С теб имаме много по-важна работа.

Като се върнахме в хотела, тримата със Сю седнахме в нашата стая да се съвещаваме.

— Ще си имаме неприятности поради присъствието на Сю — изяви господин Трибъл. — Виж как се налага да го вкарваме тайно тук и прочие. Трябва да признаем, че пътуването с орангутан не е никак лесно.

Разкрих му чувствата си към Сю, разказах му как неведнъж е спасявал дебелия ми задник в джунглата и така нататък.

— Напълно те разбирам — отвръща той. — Нека да опитаме. Но приятелят ти трябва да се държи прилично, иначе сто процента ще загазим.

— Добре — викам, а старият Сю клима и се хили като маймуна.

Както и да е, на следващия ден е мачът по шах между мен и международния гросмайстор Иван Петрович, известен още като Иван Честния. Преди това господин Трибъл ме закара в магазина за дрехи и ми взе на заем смокинг, тъй като мачът щял да бъде голям купон и щели да присъстват сума ти важни клечки. Нещо повече — победителят ще получи десет хиляди долара и моята половина от тях ще е напълно достатъчна да отпочна шкаридения бизнес, тъй че не мога да си позволя да допусна грешка.

Като отиваме в залата, дето ще се произведе турнирът, там вече има около хиляда души, които тъпчат напред-назад, а Иван Честния вече седи на масата и ме гледа злобно, като че ли е самият Мохамед Али или някой като него.

Иван Честния е огромен руснак с високо чело като на Франкенщайн и с дълга черна къдрава коса, каквато си пускат цигуларите. Отивам и сядам срещу него, а оня ми изръмжава нещо и някакъв друг човек казва мачът да почне, и ние почваме.

Иван Честния играе с белите и започва така наречения дебют Понзиани. Играя след него, използвайки дебюта Рети и всичко върви като по мед и масло, всеки от нас прави още по два хода, после Иванушка опипва да ми приложи Фокберски гамбит, като разиграва насам-натам коня си, за да ми вземе топа.

Ама аз го бях предвидил този ми ти гамбит и му устроих нещо, наречено капан Ноев ковчег, и успях да му пленя коня. Иван Честния май не е много щастлив, обаче бързо се примирява със загубата и прилага атака Тараш, че да застраши офицера ми.

Ама аз не му се давам и преминавам към индийска защита на царицата, което го принуждава да използва варианта Шевениген, което ме кара да приложа контраатака Бенони.

Този път Иван Честния май се разядоса, почна да си чупи пръстите и да си хапе долната устна, после предприема отчаян ход — атака Печен черен дроб — на която отвръщам със защита на Алехин и му смразявам лайното.

По едно време изглежда, че сме в патова ситуация, ама оня хитрец Иван взе, че приложи маневрата Хофман и вече има преднина. Поглеждам към господин Трибъл, а той леко се усмихва и безмълвно изрича „сега!“ и знам какво трябва да направя.

Разбирате ли, докато бях в джунглата, Големия Сам ме научи на някои трикове, дето ги няма в нито един учебник, и дойде моментът да ги приложа. По-точно приложих вариант Казан на гамбит Кокосов орех, при който използвам царицата си за примамка и подлъгвам оня ми ти мръсник да рискува коня си, за да ми я вземе.

Обаче той не се хвана — беше го предвидил тоя мой ход — и ми взима царицата и здравата го закъсвам. После опипах Заговора Сламена колиба, при който му поднесох последния си топ на тепсия само и само да го заблудя, ама не успях. Иванушка ми взе топа и другия офицер и е готов да ме довърши с шах Петров, когато на мен ми изхвръкна чивията и му устройвам Пигмейска заплаха.

Това беше един от специалитетите на Големия Сам и той ме беше обучил добре. Всичко зависи от елемента на изненада и използване на другите фигури за примамка, но ако противникът ти се хване, по-добре да се откаже и да си върви вкъщи. Надявах се и се молех Иван да се хване, щото вече нямах умни идеи и положението ми беше направо трагично.

Иван Честния измуча един-два пъти и взе коня си да го премести на линия 8, което означаваше, че след два хода ще му се разкатае фамбилията, ще го държа в шах и ще бъде безпомощен. Ама тоя хитър руснак сигурно подуши нещо гнило, понеже взе да мести фигурата ту над пета, ту над осма линия и обратно поне девет-десет пъти, без да я оставя, което би означавало, че е направил хода.

Наоколо така притихна, че и игла да паднеше, щеше да се чуе, а пък аз съм толкова изнервен и притеснен, че направо ще се пръсна. Хвърлям поглед към господин Трибъл, той върти очи нагоре, като че ли произнася молитва, а човекът, дето придружава Иван, се мръщи и гледа мрачно. Иван Честния премества фигурата над осма още два-три пъти, но винаги я връща над пета. Накрая като че решава да предприеме нещо друго, обаче пак взима коня, ръката му надвисва над осма, аз не смея да дишам, а в залата е тихо като в гроб. Руснакът още се колебае и сърцето ми бие лудешки, и неидейно той ме поглежда право в очите и — не знам какво стана, може би беше от нерви — внезапно пуснах една мощна пръдня, като на човек, натъпкал се с печен фасул, и тя прозвуча така, все едно разцепват чаршаф на две.

По лицето на Иван Честния се написа изненада, той изпусна коня си, извика „пфу!“, взе да размахва ръце и да кашля, после си стисна носа. Хората, дето ни бяха наобиколили, почнаха да отстъпват, да мърморят и да си вадят носните кърпички, а аз съм толкова червен в лицето, че приличам на домат.

Ама като нещата се поуспокоиха, поглеждам към дъската и що да видя! Честния Иван си сложил коня точно на осма линия! Затуй се пресегнах и му го взех с моя кон, после оставаше да му прибера две пешки и царицата и накрая — царя — шах и мат! Наистина бях спечелил мача. Номерът на Големия Сам пак мина.

През това време Иван Честния ръкомаха и шумно протестира, а оня, дето го изпровожда, моментално подава официално оплакване срещу мен.

Човекът, дето отговаряше за турнира, набързо преплюнчи страниците на правилника, докато стигна до едно място, където се казва: „Състезателят няма право съзнателно да отвлича вниманието на друг състезател по време на игра“.

Ама господин Трибъл се приближи и каза:

— Струва ми се не можете да докажете, че моят човек съзнателно е извършил онова, което извърши. Постъпката му беше неволна.

Директорът на турнира пак прелисти правилника и откри друг пасаж, който гласеше: „Състезателят няма право да се държи грубо и непристойно с противника си“.

— Слушайте — обърна се към него дядката Трибъл, — нима никога не сте изпитвали необходимостта да пускате газове? Форест не го направи нарочно. Не забравяйте, че вече доста време седи на тази маса.

— Не знам — замислено изрече директорът. — Ако се съобразявам с правилника, ще се наложи да го дисквалифицирам.

— Няма ли поне да му дадете още един шанс?

Около минута директорът се чеса по брадичката, а после вика:

— Възможно е, но вашият човек трябва да се въздържа, тъй като не можем да толерираме подобно поведение, нали разбирате?

Почваше да изглежда, че ще ми разрешат да довърша партията, обаче изведнъж в другия край на залата настана страхотна суматоха, дамите пищят и крещят, и като поглеждам натам, става ми лошо: добрият стар Сю се хопнал на един полюлей и се кани да скочи при мене.

Щом полюлеят се отзова над мене, Сю се пуска и се пльоска право върху шахматната дъска и фигурите се разхвърчават в шейсет и четири посоки. Иван Честния се преметна назад от стола си и докато падаше, разкъса наполовина роклята на една дебела дама, която изглеждаше като реклама на бижутерски магазин. Тя взе да размахва ръце и да врещи, и цапардоса директора на турнира по носа, а Сю подскача нагоре-надолу и бърбори нещо, и всички са паднали в паника, тичат и се препъват, и крещят да се повика полиция.

Господин Трибъл ме сграбчи за рамото и ми каза:

— Да изчезваме оттук, Форест — достатъчно си се срещал с полицията в този град.

Виж, тук беше абсолютно прав.

Като се върнахме в хотела, дядката изяви, че трябва да произведем ново съвещание, после се обърна към мене:

— Форест, струва ми се, че не можеш да продължиш с шахмата. Играеш като бог, обаче положението страшно се усложни. Всичко онова, което се случи днес следобед, беше, меко казано, странно.

Разклатих глава и отбелязах, че добрият Сю изглежда адски посрамен.

— Тъй че ето какво ще направим — продължи господин Трибъл. — Ти си добро момче, Форест, и не искам да останеш в Калифорния, където се чувстваш като риба на сухо, тъй че ще ти помогна двамата със Сю да се върнете в Алабама или откъдето си родом. Знам, че ти е необходима някоя и друга пара, за да започнеш бизнеса със скаридите, а твоят дял от печалбата, минус разноските, възлиза на близко пет хиляди долара.

Той ми подаде един плик и като надникнах вътре, видях цял куп стодоларови банкноти.

— Желая ти успех в новото начинание — рече ми дядката и звънна за такси, дето да ни закара до гарата. Освен това уреди Сю да пътува в клетка във вагона за багаж и ми каза, че когато поискам, мога да отивам при приятеля си и да му нося храна и вода. Донесоха кафеза, Сю влезе в него и го отведоха.

— Е, на добър час, Форест — промълви господин Трибъл и ми стисна ръката. — Ето ти визитната ми картичка — обаждай ми се да ми кажеш как се справяш, разбра ли?

Взех картичката, пак му стиснах ръката и честно казано, беше ми мъчно да се разделя с него, понеже беше много свестен дядка, а аз го бях провалил. Седнах си на мястото във вагона и погледнах през порозореца, и отбелязах, че господин Трибъл още стои на пирона. Когато влакът потегли, той вдигна ръка и ми махна за сбогом.

И ето че отново бях на път и през цялата нощ в главата ми се въртяха мечти за това как ще се прибера у дома и ще видя мама, мислех си за горкичкия Буба и за шкаридения бизнес и разбира се, за Джени Къран. В този момент искрено съжалявах, че съм ненормален.