Ейми Дженкинс
Меден месец (3)

3.

Седяхме смълчани, можете ли да повярвате, и кръстосвахме напред-назад в тази проклета лимузина. А вътре започваше да става малко тясно, започваше да става малко застояло. Въздухът беше замайващ коктейл от цигарен дим, „Итърнити“^[1], изпотени мишници и промишлената белина, която явно използваха за почистване на тапицерията. Не ти го казват, когато взимаш под наем лимузина, нали? Не ти казват, че мирише като училищните коридори в понеделник сутрин. Трябва да дезинфекцират, предполагам, заради неописуемите неща, които правят хората по седалките.

— Повече никога не го видях — заключих аз. — Тук започва да мирише — добавих.

— Хайде да кажем на шофьора да ни закара до нощния клуб — изсъска Дела, — време е.

— Има вътрешна линия — съобщи Джени.

И така, Дел натисна бутона и изкрещя:

— Спри колата.

— Това не влизаше в плана — възразих аз, като помислих, че съм я изкарала от равновесие и иска да офейка.

Но тя каза, че ще се вози при шофьора.

— Тук прелива от ин. Няма достатъчно ян — заяви тя. Което беше самата истина.

Лимузината спря.

— Може да се позабавя известно време — подхвърли Дела и действително не я видяхме за доста известно време. Качи се отпред, но не я виждахме, защото преградата на шофьора беше силно затъмнена.

— Но как изгубихте връзка? — попита ме Триш. — Искам да кажа — как можа да го направиш? Любовта На Живота Ти?

— Не знам — отвърнах аз. Защото наистина не знам, така и не разбрах. — Може би се получи някакво недоразумение — подметнах неясно.

— Как така? — възпротивиха се те. — Какво стана?

— Ами, нищо. — Настъпи тишина. — Искам да кажа, наистина нищо. Нищо не се случи. Повече никога не го чух.

А това, страхувам се да призная, беше ужасната ужасна истина.

Когато за последен път ме целуна за сбогом, Алекс ме попита дали имам имейл.

— Не! — отвърнах, вбесена от идеята. Трябваше да се е досетил, че нямам, при моето положение и апартамента на Дела. На практика имахме само вътрешна тоалетна. Той каза, че в такъв случай ще бъде традиционно ухажване. Писма.

— Любовни писма — добави. Но го каза с ирония, така че не разбрах дали говори сериозно или напротив. Предполагам, че дори тогава — преди седем години, — не беше прието да кажеш нещо романтично и да не се разсмееш. А напоследък, хм, да бъдеш романтичен без ирония е направо противозаконно. Възприемам го като част от постмодернизма. Като постмодерните сгради, които са просторни и хигиенични, отговарят на всички познати на човека стандарти за безопасност, като постоянно припомнят миналото без никакво чувство. Постмодерната романтика е също толкова просторна и хигиенична, но припомня миналото без никакво чувство.

Всъщност, винаги споря по този въпрос с Ед, мъжа, за когото възнамерявам да се омъжа. Боя се да кажа, че вярва в романтиката без ирония и, тъй като е Ед, смело пристъпва към действие. Честно казано, плюе срещу вятъра на общественото мнение по въпроса, купува рози (при това червени!), казва „Обичам те“ — разни такива неща. Вече започнах да свиквам, но можете да си представите как в началото си мислех, че нещо не му е наред.

— Пощите стачкуваха — обявих на публиката в лимузината и избухнах в неудържим смях. Двете с Дела винаги се смеем неудържимо, когато казвам „Пощите стачкуваха“, традиционно е. Нещо като „Автобусна катастрофа на улица Оксфорд“. Така се казва, когато закъснееш за работа. Всякакъв вид унижение във връзка с мъжете — „стачка в пощите“. Смеем се, защото от всички извинения, измисляни от зарязаните жени откакто свят светува, а повярвайте ми, имало е и дяволски изпипани извинения — деликатни, изискани, установени в протоколен анализ, Венера и Марс, дълги по половин час, — моята пощенска стачка трябва да е сред най-недодяланите и смешните. Почти равностойна на пословичното куче, което изяло пословичното домашно.

Така стана. По времето, когато се запознах с Алекс, пощите стачкуваха. Включително моят пощенски район. Не всички пощи, а само някои. Натрупала се толкова много недоставена поща, че плъзна слух за чували писма, които се откарвали в изоставените покрайнини на Лондон и се изгаряли. Като казах това, на никой от познатите ми не му се изгуби пощата. Всички си получиха сметките за електричеството. Абсолютно всички, които очакваха писма с отказ, ги получиха.

Моето любовно писмо така и не пристигна.

— Но, Хъни. Хъни — каза с огромно търпение Триш, — защо не му се обади?

— Обадих му се — отвърнах аз, — и попаднах на телефонния секретар, където един меден, съвсем американски глас каза „ние не можем“ да вдигнем телефона, „но ако искате да ни оставите съобщение, ще ви се обадим веднага“. С ударение върху „ние“.

— Това нищо не означава — възрази Триш, — съквартиранти.

— Не, не, не — възпротивих се аз.

Всичко разбрах. Знаете как става — всичко разбираш. Просто разбираш.

— Беше руса и имаше най-слабите стройни бедра, които сте виждали някога, а разстоянието между коляното и стъпалото й беше около четирийсет метра, имаше чип нос и никога не й се налагаше да слага грим или сутиен.

— Откъде би могла да знаеш? — учуди се Джени.

— Долових го в гласа й — ядосах се аз. — Освен това — добавих, — той никога не ми се обади.

— Но може би ти е изпратил писмо и е помислил, че ти не си му отговорила. Може би в любовното си писмо е казал „обади ми се“, а ти не си го направила. Може да ти е изпратил билет до Лос Анджелис.

Погледнах Джени и се запитах дали наистина смята, че не съм мислила затова. Може да е стоял цяла вечност на портала на пристигащите, сред всички онези шофьори като дами без кавалер, които държат своите тефтерчета за танци и се взират в тълпата за някое лице. Може да е чакал и чакал, докато накрая излизащите са секнали до смешна тънка струя и всички шофьори са намерили пътниците си, а той дори тогава е продължил да чака, докато са останали само един или двама обискирани до голо куриери на наркотици…

— Джени — срязах я аз, — млъкни. Влошаваш допълнително положението. Ако ми беше изпратил самолетен билет, щеше да се обади.

— Смахната работа — обади се някой. — Трябваше да му се обадиш отново.

— Просто не можех — отвърнах аз. Казах го така, сякаш исках да сложа край на разговора, защото наистина исках. Не исках да обяснявам за чувството под лъжичката, което ми заявяваше с непоколебима увереност, че повече никога няма да го видя. Онова познато чувство, което гласи: „О, да, сещам се какво става от тук нататък. Държат се така, сякаш те обичат, но всъщност не е така. Отиват си и повече никога не се връщат. А какъв смисъл има да им се обаждаш, щом няма да се върнат? Защото никога не го правят. Такъв е животът. Винаги е бил такъв. И винаги ще бъде. Край на историята.“

— Край на историята — заключих твърдо и на висок глас, с надеждата да познаят, че говоря сериозно.

Но не познаха. Джени взе думата:

— О, мисля, че е трагедия. Трагедия. Като Ромео и Жулиета.

— Едва ли е същото? — обади се Марта, но не мисля, че беше въпрос, защото възраженията й винаги звучат по този начин.

— Да, съвсем същото. Преплетени жици, провалено общуване — Обясни Джени.

— Както когато Ромео не получава писмото, в което пише, че Жулиета всъщност не е мъртва — съгласи се Триш.

— Всъщност имах предвид, когато фед-Екс^[2] осъществява пратката и Леонардо е прекалено зает да се мотае навъсен, за да види колата — уточни Джени.

Разбира се, че бих искала да отдам загубата на Любовта На Живота Ми на преплетени жици — много, наистина много бих искала. Но дълбоко в сърцето си знаех, че обяснението е много по-сложно. Дълбоко, много дълбоко, в дъното на душата си, където са известни всички неща, знаех, че е защото не съм достатъчно слаба и не съм достатъчно хубава.

Казах последното на момичетата и моментално съжалих, защото ме заля обичайният хор от „Разбира се, че си!“ „Слаба си, хубава си!“, което не означава абсолютно нищо с отрицателен знак за чудовището Достатъчно. Макар че искам да изясня — освен ако вече не сте захвърлили с отвращение тази книга в другия край на стаята, — че според всички нормални стандарти не съм нито дебела, нито грозна. Не съм, естествено. Но не става дума за това. А за не-достатъчно.

— Е, зависи, нали? — казах аз — или може би говореше Чудовището Достатъчно? — Зависи какво разбираш под слаба.

Което ме подсеща за времето, когато се обадих на телефона за самотни сърца, защото нямах какво да правя една неделя и гласът на този мъж ми хареса. Той си търсеше „слаба на двайсет и няколко“ и от другата страна предложиха да опиша себе си, затова казах, че съм слаба. Изведнъж се почувствах върху несигурна почва. Искам да кажа, какво точно е „слаба“? Трябва ли да бъдеш Кейт Мос — или и Дженифър Анистън би свършила работа? Затова се окачествих с „ами, мисля, че съм слаба“ и веднага разбрах, че това ще го накара да ме помисли за едно от онези момичета, които пукат шевовете на своя четиринайсети размер и заявяват „съвсем естествено е да имаш извивки“. Затова добавих, че нося десети размер. А после се почувствах длъжна да призная, че макар да съм десети размер в универсалните магазини, в по-дизайнерските бутици — не висша мода или нещо подобно, — но, знаете, по-шикозните, съм дванайсети размер. А веднъж ми трябваше четиринайсети в магазина на един френски дизайнер, чието име няма да споменавам. Но, настоях да разбере самотният дебеломразец в другия край, кройките са различни и до ден-днешен отстоявам позицията, че онзи панталон беше кроен пестеливо.

— Той позвъни ли ти? — поинтересува се Джени.

— Не, разбира се — отряза я Триш и изсумтя непривлекателно.

— Сигурно не е успял да се свърже — саркастично добавих аз, защото според мен важната част от Ромео и Жулиета не е онази с преплетените жици. Най-значим ми се струва откъсът, когато Жулиета се събужда до Ромео и го намира мъртъв.

— Не ви ли е познато? — попитах. — Чувството, когато се събуждаш до любовника си и го намираш мъртъв? — Всички ме погледнаха. — Метафорично казано — поясних аз.

Обикновено става към шестата седмица на връзката. Е, при повечето хора може би е към шестата година на връзката, но при мен е на шестата седмица. Ето как става. Неделя сутринта е, слънцето прониква в стаята. Двамата сте преплетени в белотата на чаршафите, сексапилни и разрошени в любовния си мехур. Той спи. Ти се събуждаш бавно и спираш полека очи върху кецовете му, които си седят най-невинно до леглото.

И край. Птичето отлита. Намирам празните обувки за много потискащи. Отличават се с призрачността на стъпки по пясъка, но са още по-тъжни — тъжният отпечатък от преходността на живота. Трябва да добавя, че това не важи за всички обувки; не важи за обувките на сестра ми, които се въргалят по пода на стаята й, например, или за обувките в магазините. Но определено важи за обувките на мъжа, с когото имам връзка, и, което е още по-странно, за собствените ми обувки в неговите очи. Ако някое гадже ще ми идва на гости, изпитвам болезнен страх да не вижда никакви мои обувки без краката ми в тях.

И така, лежа си и гледам тези кошмарни обувки и изведнъж ми става ясно, че този мъж в леглото ми, този Адонис, този чудесен мъжки екземпляр, тази сбъдната мечта, няма нищо общо с гореизброеното. Има крака. Има кецове. И когато кецовете му са празни, стоят там невъзмутимо, пазят спомена за краката му и излъчват наистина потресаваща уязвимост. Тук нещо ме кара да осъзная с абсолютна увереност, че той е — о, боже, — той е… той е човешко същество.

— Разбирате ли — продължих аз, — в Ромео и Жулиета е казано всичко. Чувстваш цялата тази страст, струва ти се толкова истинско, а после любовният мехур се пука и се превръща в пепел в ръцете ти. Все едно да се събудиш и да го намериш мъртъв. Мъртъв и изчезнал. Всичко е било една голяма измишльотина и празните кецове го доказват. Дори не можеш да го обвиниш за тази катастрофа, защото кой я е измислил най-вече? Ти самата!

— Ами Ед? Глупачка такава! — кресна Триш, вън от себе си. — Нали се омъжваш за него!

Имаше право.

— Преживях спукването на любовния мехур на шестата седмица с Ед — оправдах се аз.

— И? — попита някой. Чакаха.

— Просто не успях да се отърва от него — признах. — Ед си е Ед — продължи да се връща. Беше като дрозд или нещо подобно.

Джени заяви, че според нея трябва да ми даде телефонния номер на своя психотерапевт, само че произнесе само половината от думата психотерапевт, защото в този момент лимузината направи бесен завой, гумите изпищяха и се блъснахме в нещо. Всички се озовахме на пода в объркана купчина от крака и синтетични материи. Имах късмет: ударът ми беше посрещнат от Марта — а тя правеше диетата Бейби Спайс от понички с конфитюр, така че осигуряваше меко приземяване.

Разплетох се от останалите. Всички изглеждахме живи. Не можех да видя нищо през затъмнените прозорци на лимузината, затова излязох навън. Намирахме се на една от онези големи квартални улици в западен Лондон, дърветата бяха отрупани с цвят, който се белееше на фона на нощното небе. Лимузината се бе ударила в едно от дърветата и се мъдреше, щедро посипана с бели конфети. Цялата картина изглеждаше доста сватбена. Сватбена — девствена.

Не, не и девствена. Не и когато Дела се измъкна от предната седалка, като си оправяше дрехите.

— Майната му — заяви тя.

— Не е време за шеги — казах аз.

— Само се закачахме — Обясни тя, извадена от търпение, като извъртя хвърчащата си веревна пола така, че веревът да дава най-доброто от себе си на бедрата й. После извади мобилния си телефон и набра деветстотин деветдесет и девет.

Изтичах към вратата на шофьора. Той седеше сгърбен на мястото си и изглеждаше мъртъв.

— Не е умрял — уведоми ме Дела, като се показа от другата му страна, долепила телефона до ухото си. — Проверих му пулса. Има само сътресение на мозъка.

Дела беше изкарала пълния курс за оказване на първа помощ в „Марк и Спенсър“.

Междувременно момичетата бяха напуснали лимузината и се щураха като ято скорци, изместени от телеграфната жица, която са имали удоволствието да наричат свой дом. Когато видяха какво се е случило с шофьора, нададоха писък.

— Успокойте се — нареди Дела. — Удари си главата в кормилото. Ще се оправи.

— Но защо няма предпазен колан? — попита Триш.

— Просто няма — отсече Дела.

— За бога — обадих се аз. На момичетата им трябваше известно време да схванат, но когато загряха, се разпискаха „Как можа!“ и всички зяпнаха Дела, силно впечатлени.

— Но, Дел, ти си беше сложила твоя предпазен колан — отбеляза Марта.

— Да не ме мислиш за закононарушителка? — отвърна тя.

Отидох и седнах на стъпалото, докато те се суетяха около шофьора, разкопчаха му ризата, разхлабиха му вратовръзката и му закопчаха ципа на панталона. Няколко минути след като пристигна линейката, видях Ед да пресича улицата към мен. Черната му коса малко стърчеше отпред, както винаги. Опитва се да я приглажда с гел, но тя винаги щръква отново. Има едро лице, едри черти и голяма усмивка. И носи очила, които малко му придават вид на ученик от карикатура — обаче не грозен, а нещо като Честния Уилям. Предполагам, че ученическото сравнение ми хрумна, понеже очилата му бяха леко накриво, а сакото му се развяваше неспретнато. Тичаше.

— Това се казва бързо — заявих аз. Докато ме оглеждаше за повреди, ми каза, че момчетата го завели за ергенската му нощ в „Пешън Палас“^[3], един от онези нощни клубове в търговската част, и какъв късмет, че телефонът му имал сигнал там. „Пешън Палас“ се оказа истинското име на клуба, който наричахме Момичета-Момичета-Момичета, например „Изглежда ми от типа мъже, които ходят в Момичета-Момичета-Момичета“. Познавахме мястото от рекламите с неонов надпис — който гласеше „Момичета-Момичета-Момичета“, — окачени над Уестуей.

— Клуб с танцьорки на еротични танци — добави Ед.

— Супер — отвърнах аз, преди да успее да си поеме дъх. — Мадона ходи в клубове за еротични танци. Много са модерни в Лос Анджелис.

Изглеждаше облекчен, но настъпи малко мълчание, което по някаква причина ми се стори крайно раздразнително.

— Опиши ми цялата работа от начало до край.

— Не сега — каза Ед. — Боли ли те някъде? Как ти е врата? Не е навехнат, нали?

— Гледа ли влюбено гърдите на друга жена? — поинтересувах се аз. Нямаше нужда да отговаря, познах по изражението му. — Не ми отговаряй. Имаше ли страхотно тяло? — И на този въпрос нямаше нужда да отговаря. — Не ми отговаряй. Възбуди ли те? И на този не ми отговаряй. Как се казваше? — попитах и, излишно е да го казвам, не му позволих да ми отговори. Две думи, когато най-накрая му дадох думата, се оказа, че се казвала Чери и танцувала за него осем пъти. Осем пъти. Осем пъти!

Ед се приближи, седна до мен и ме прегърна. Типично, помислих си, не може да ме остави на мира за десет секунди. Въпреки това склоних глава на рамото му. Реших, че като е там, поне мога да се възползвам от него.

Разплаках се. За щастие Ед не вземаше плача ми прекалено на сериозно, като смяташе, че съм в посттравматичен шок или нещо подобно, но аз си спомням как мислех, че автомобилната катастрофа е най-малкият ми проблем.

След като се наплаках, се почувствах много по-добре. Шофьорът на лимузината се беше върнал към живота и започна спор с хората от линейката, които се опитваха да го откарат в болница. Момичетата се обаждаха за таксита, с изключение на Джени, която яздеше на конче длъгнестия шотландец. И това е начин да се прибереш вкъщи. Казах на Ед, че е най-добре да се връща на ергенската си нощ. Отвърна, че приятелите му я наричали „ден“ и че искал да ме прибере у дома. Това ме вбеси.

— Защо? — изкрещях.

Той ми напомни търпеливо, че съм му се обадила с новината, че съм участвала в автомобилна катастрофа.

— Точно така — заявих, като съзрях пропуск в довода му и се възползвах от него. — Казах ти, че съм претърпяла автомобилна катастрофа. Просто исках да знаеш, че съм претърпяла автомобилна катастрофа. Това е — заключих аз. — Нямаше нужда да идваш тичешком. — Казах „да идваш тичешком“ така, сякаш беше най-презряното действие на земята. Казах „да идваш тичешком“ така, сякаш казвах „иди в пещерата да уплашиш ламята“, което очевидно е сред нещата, които Спайс Гърлс са правили, преди да станат известни. Изпитвах неустоимо желание да бъда просто ужасна към него. И, честно казано, не мога да ви кажа защо.

— Майната му — процеди Ед, както умееше, стана и се отдалечи. След няколко крачки нагоре по улицата се обърна и се върна. Винаги се връща.

— Това заради танцьорката ли е?

— Не бъди глупав — срязах го аз.

— Добре — съгласи се той. И отново си тръгна.

Изправих се.

— Сватбата се отменя! — изкрещях след него.

Когато стана ясно, че този път няма да се върне, известно време крачих нагоре-надолу покрай лимузината и продължих наум спора по такъв начин, че да излезе най-задоволителен в моя полза. Дела се приближи. Съобщих й, че сватбата се отменя. Тя седна на прага и въздъхна. Аз продължих да крача.

След малко започна да си тананика тихо. После запя, съвсем тихо, но все пак пееше. „Най-напред се страхувах — пееше тя, — бях вцепенена от ужас. Все си мислех, че не мога да живея без теб.“

Погледна ме в очите — един от нейните погледи „не си въобразявай, че не те познавам“. Двете с Дел се познаваме отдавна. От деня, на тринайсетгодишна възраст, когато изпълнихме „Ще оцелея“ на Глория Гейнър, цялата, осем куплета и припева, пред няколкостотин ученика от Католическото училище за момчета към абатството „Свети Барнабъс“. Не мислете, че е било някакво караоке. Двете стояхме на паважа, деряхме се с пълно гърло, неканени и без акомпанимент. Нашата публика — момчетата, — висяха на гроздове от училищните прозорци по време на сутрешното си междучасие. Сигурно си мислите, че са били очаровани, но се оказа, че им липсва дори щедростта на престорената благодарност. Трябваше да се изнесем освиркани, с подвити опашки.

Впоследствие случаят се сдоби с немалка известност и ни попитаха защо сме го направили. Единственият отговор, който успяхме да скалъпим, беше, че сме искали да знаят. Искахме да знаят, че ще оцелеем.