Ейми Дженкинс
Меден месец (13)

13.

Ню Йорк. Сещате ли се за онези племена, които подлагат младежите на ритуални изпитания в джунглата? Е, когато бях на шестнайсет и се държах ужасно с всички и Тереза ме натовари за Ню Йорк за лятото с един от смахнатите пътеводители на Роланд под мишница.

В самолета прочетох пътеводителя, но той не ми каза, че отивам на друга планета. Когато пристигнах в Ню Йорк, помислих, че съм в Блейд Рънър. Всичко приличаше на наркотично бълнуване — променена действителност. Бях бременна от възможности и ми се гадеше от вълнение двайсет и четири часа на ден. Изгубих си ума, а накрая и девствеността, някъде в Лоуър Ийст Сайд.

Не че съм прекарала „най-страхотното време в живота си“ или нещо подобно. Когато се върнах и се опитах да се престоря пред Дела, че съм прекарала най-страхотното време в живота си, тя ме смъмри: „Да не искаш да ме надхитриш и да ме накараш да си помисля, че аз тук не съм живяла, а?“

Всъщност, не мисля, че някой може да прекара най-страхотното време в живота си, освен в ретроспекция. Защото първо, откъде можете да сте сигурни, докато не умрете? И второ, истинският живот в денонощието просто не е такъв. Едва когато всичко е пречупено и изкривено през дългата леща на перспективата, започва да изглежда толкова страхотно. Действителността беше, че препусках из Ню Йорк с чувството, че То съществува някъде, но аз не мога да стигна до Него.

Тереза имаше тук племенница на моята възраст — Софи — и аз отседнах при семейството й. Всички живееха в онзи тесен апартамент и най-добре си спомням чуждите миризми, дъха на мухъл, ужасяващата канализация с хлебарки. Майката на Марта беше доста строга и ни държеше болезнено изкъсо. Постоянно ставах свидетелка на танталови сцени и се изтезавах с догадките си за приключенията, които изпусках. Високи блондинки профучаващи в таксита на път за нощните клубове, тесногръди студенти по драматургия излезли на пикник в парка… какво ли не.

Занимавахме се с обичайните неща — изкачихме се до Емпайър Стейт Билдинг, посетихме ферибота до остров Стейтън, Метрополитън, Музея за модерно изкуство. Веднъж попаднала в него, продължих да се връщам и не отидох повече никъде другаде. Усещането за възможност, което откривах в себе си, се отразяваше в тези луди грамадни картини — които съвсем буквално ме възбуждаха.

Влюбих се в абстрактния експресионизъм и в един екскурзовод в музея на име Барнъби, който застана пред Ротко, съвсем кльощав и комплексиран с очилата си с тежка черна рамка, и каза:

— В начало бе словото.

Господи. Почти получих оргазъм. Ако ви звучи претенциозно, помнете, че това бе момиче, отхвърляло дотогава всяко образование и култура за сметка на тестовете в списанията, за да види дали е подходящо да прави групов секс с членовете на „Дюран Дюран“.

Обиколките бяха безплатни, а аз продължавах да се включвам в тази на Барнъби и някъде на третата той ни отведе пред Ротко и ни попита за какво ни кара да мислим. Настъпи мълчание и аз не се сдържах и казах:

— В началото бе словото.

Барнъби се обърна и ме погледна за пръв път — беше твърде обгърнат в собствената си изтерзана душа, за да ме забележи по-рано. Погледна ме с дълбока признателност. Почувствах, че съм възвърнала вярата му в човешката раса — не само в човешката раса: в живота, във вселената, във всичко.

Възнамерявах да добавя:

— От вас го научих.

Но след този поглед не бих могла да му отнема илюзиите. Оттогава нататък той определено ме забелязваше всеки път, когато посещавах обиколките му.

В оставането при чичото и лелята на Марта имаше известни трудности. Госпожа Елбърман беше истинска еврейска майка и постоянно мърмореше за това как се обличаме и как се храним — доставка на сладолед в два часа през нощта. Освен това имаше някои семейни мъчения, които бяха задължителни, едно от които бе гостуването на чай при братовчед от друг клон на семейството, наскоро пристигнал в града. Очевидно беше на двайсет и три и тъкмо бе започнал работа в издателския бизнес.

Във въздуха се носеше осезаем флуид на сватосване и госпожа Елбърман ни накара да се облечем като добри момичета. Адресът, на който ни изпратиха, се намираше в много нездравословна част на града и решихме, че шофьорът на таксито ни е откарал в друга посока с цел грабеж. Но „къде такъв късмет“, както казах, когато той си замина. Междувременно започвах да се отказвам от мечтата за истинско нюйоркско преживяване.

Марта изпадна в истерия, подскачаше и си въобразяваше, че ще ни нападнат всеки момент, като непрекъснато се взираше в очите на минаващите мъже, за да установи дали са бандити или не са и отделяше толкова много феромони на страха, че й заявих, че със същия успех би могла да носи плакат с надпис: „Нападнете ме!“.

Накрая влязох в един бар и показах бележката с адреса на някакъв човек, а той нито ме нападна, нито ме ограби, а потвърди, че съм на точното място и че жилищният блок, който търся, е точно отсреща.

Влязохме. Сградата трябваше да е била ремонтирана фабрика или нещо подобно, а комуналните части бяха максимално функционални: бетон и стомана. Вратите на всички апартаменти бяха укрепени, както се прави в Лондон, когато къщата е празна и искате да попречите на онези, които биха се настанили незаконно в жилището ви. Накрая стигнахме до заведение, тип форт Нокс, с номер четиринайсет откроен сред графитите.

Почукахме. Никакъв отговор. Почукахме отново. По това време Марта почти се подмокряше и твърдеше, че Пол не би могъл да живее тук. Накрая вратата беше отворена от булка на ролери. Когато отхвърли назад воала си, важно и намусено, и каза:

— Здравейте, сладури, закъсняхте — английските кифли скоро ще станат на камък — видяхме, че това е той, а не тя.

Марта изохка тихо и промълви с разтреперан глас:

— Пол? — защото беше именно той.

Не съм сигурна дали английските кифли съществуваха. Пол се понесе из апартамента в камбановидната си булчинска рокля, като събаряше всичко, което можеше да бъде съборено, и ни представи на приятеля си Крейг, който прекара цялата вечер зад гладачната дъска. Разказваше анекдоти и разсмиваше дори Марта, накара ни да пием коктейли „Манхатън“, почерпи ни с цигари, а накрая ни облече и ни заведе в „Нел’с“.

Защото „нещо в издателския бизнес“ означаваше стилист за „Вог“ и една от стаите в апартамента му бе натъпкана догоре с щендери дрехи. Изпаднах в екстаз, Марта се затопли значително от питиетата и в крайна сметка доби изненадващо приказен вид, облечена от главата до петите във „Вивиън Уестууд“. Аз носех малка рокля от червено кадифе и обувки на висок ток, които Пол наричаше „модел изчукай ме“.

Когато пристигнахме в „Нел’с“, тълпата пред вратата се раздели за Пол като Червено море. Спомням си как ме поразиха бляскавите възрастни преситени хора и едва не умрях при мисълта, че мога да бъда една от тях. Исках да изхвърля младостта си в същия този миг. Исках да съм преситена.

Разбира се, не осъзнавах, че важи и обратното. Може би бляскавите хора гледаха с лека завист прасковената ми младост. Това е проблемът на младостта; не искаш онова, което имаш, докато не го изгубиш.

С едно-единствено движение Пол ни изтегли под бариерите от плюшени въжета и през светия праг. И сякаш това не бе достатъчно, за да ме опияни, първия човек, на който се натъкнах на дансинга, беше Барнъби от Музея за модерно изкуство.

Бях доста объркана и едва ли може да се разчита на паметта ми, но когато връщам назад лентата в главата си, направо паднахме в обятията си. Иска ми се винаги да беше така. Иска ми се винаги да имам онази увереност. Който се колебае в сърдечните работи… Мисълта ми течеше горе-долу така: аз съм богиня, той трябва да ме желае. Просто.

Паднахме взаимно в прегръдките си и в припевите на „Аз съм всяка жена“, която кънтеше от говорителите на около хиляда децибела, той каза:

— Как така разбираш Ротко?

Отвърнах, че имам божествени сили.

Когато Пол се появи, за да инспектира улова ми, възкликна:

— Струва ми се, че той може да е едно от моите попадения.

Като се замисля, сигурно е имал право. Барнъби лесно можеше да е страдал от някакво сексуално объркване, но тази нощ определено беше мой.

— Тя е богиня — Обясни му Барнъби, много сериозно.

Погледнах го по същия начин, както той ме бе погледнал в Музея.

— Знаел си? — попитах го.

 

 

Когато се върнахме в апартамента на Пол, двамата с Барнъби правихме неуверен секс, защото беше секс и понеже го смятах за победния си трофей, но бе физическо преживяване по същия начин, по който посещението при зъболекаря е физическо преживяване.

На сутринта Барнъби си тръгна рано, за да отиде на работа, а аз открих, че на чаршафите има кръв. Когато казах на Пол, той предложи да ги провесим от прозореца и да се гордеем, но когато видя израза на лицето ми, ми помогна да ги свалим в пералното помещение и се държа толкова мило, че ще го обичам цял живот.

Върнахме се в дома на Елбърманови в дрехите на добри момичета и разказахме на майката на Марта, че Пол ни е поднесъл отвратителни английски кифли. Докато ме откарваха на летището по-късно същия ден, осъзнах, че възрастните никога нямаше да разберат. Никога нямаше да разберат какво е да живееш истински.

Наслаждавах се ревностно на тази тайна почти толкова, колкото се наслаждавах на преживяването си като доказателство за моя ритуален преход в Ню Йорк Сити.

 

 

— Изгубих девствеността си в Ню Йорк — доверих на Ед, докато самолетът се носеше през бръснещия дъжд към вратите на „Джей Еф Кей“^[1].

Ед беше позеленял: над Атлантическия океан се вихреха бури, така че последната част от полета бе доста травмираща — дори чух как една стюардеса повръща в тоалетната, толкова лошо беше.

— Оттогава я търся — продължих аз.

— Много смешно — процеди той. — Колко време ти трябваше, за да го измислиш?

Забележката не беше особено дружелюбна, но бе напредък. Първото нещо, което ми каза през целия път.

— Наистина, така да се каже. Не мисля, че някога съм била толкова развълнувана, толкова жива и толкова… обнадеждена, колкото първия път, когато бях в Ню Йорк.

Ед се обърна към мен и присви очи:

— Защо сме в Ню Йорк?

— Знаеш защо — отвърнах аз.

— Я стига — възкликна той, — каква е тази работа?

В този момент малко се ядосах. Никак не харесвам склонността на Ед да смята, че напълно обяснимите житейски събития са плодна някакво сложно съзаклятие против него.

— Е, добре, щом питаш — заявих аз, — всичко е сложно съзаклятие против теб. Всъщност Мак не беше арестуван. Аз не попаднах в улично задръстване. В действителност — продължих, — изобщо не сме женени. Онази в гражданското може да е приличала на общинска служителка от Елинг, но всъщност беше агент под прикритие на Военното разузнаване.

— Умирам от смях — намуси се Ед.

— И — завърших аз, — цялата тази част на летището, когато Мак се държа като крайно почтения и щедър човек, какъвто е, беше симулация.

Когато пристигнах на „Хийтроу“, не можах да намеря Ед. Мобилният му телефон беше изключен и не се бе върнал в апартамента ни. Обадих се на Дела, но единственото предложение от нейна страна беше да му пусна съобщение на летището — което опитах безуспешно.

Мак ми звънна след няколко минути и каза, че ни е уредил две места за късния полет на „Върджин“ за Ню Йорк — на този етап нямало друго, по-близо до Мексико място. И че ни направил резервация в страхотен хотел в града. Сигурно се е чувствал виновен, защото каза: „Можете да останете в хотела колкото искате — аз плащам“, макар случайно да ми е известно, че неговата компания има договор точно с този хотел.

Мотаех се из летището и търсех неориентирано Ед, като мислех, че каквото и да се случи, ще се кача на полета за Ню Йорк. Идеята да се върна в ужасния ни апартамент — или в този на Мак — ме подтикваше към самоубийство. Накрая се вмъкнах в книжарницата и открих Ед, седнал на импровизираното кресло, което си бе направил от количката и нашите куфари, потънал в екземпляр на „Мъжете са от Марс, жените са от Венера“.

Когато ме видя, каза:

— Според тази книга ти си ластик. Отдръпваш се, после се връщаш обратно. Освен това твърди, че си мъж.

— Разбирам — отвърнах аз, — съжалявам.

— Мъжете трябва да са ластици — възрази той.

— Слушай, Ед — започнах аз, — Мак…

— Мъжете също така — прекъсна ме той, — Обикновено изхвърлят боклука. Ти не го правиш. — Погледна ме обвинително. — И се крият в пещерите си.

— Точно така — съгласих се аз. — Слушай, Ед, трябва да хванем самолета — и се срамувам да призная, че погледнах часовника си. Дори е възможно да съм го погледнала нетърпеливо.

— Невероятна си, по дяволите — извика той, достатъчно високо, за да накара продавачката да вдигне глава.

Обясних за полетите до Ню Йорк.

— Моля те — възкликнах аз с цялото отчаяние, което наистина изпитвах, — това положение може или да се влоши допълнително, или да се подобри значително. — После прошепнах смутено: — Ние сме женени. — С периферното си зрение видях, че главата на продавачката отскочи от инвентаризацията или каквото там правеше.

Ед размисли известно време, после стана, подреди куфарите ни върху количката, поклони ми се, сякаш казваше „Твоето желание е заповед за мен“ и върна книгата за Венера и Марс обратно в купчината.

— Е, наистина, наистина, наистина съжалявам — с благодарност промълвих аз.

Той погледна встрани, без да отговори. Затова потърсих подкрепа в продавачката. И тя погледна встрани.

На самолета, след като приключих да напомням на Ед за спасителното благородство на Мак, той просто каза:

— Мак е голям катил.

— Не, не е — възразих аз, като леко се ядосах.

Ед само изви глава със студен гняв, или поне се опита да го направи, доколкото е възможно в пространството между себе си и друга душа в икономичната класа на „Боинг 747“.

Всъщност, бих се изритала, ако имах достатъчно място за подобни движения — или поне толкова, колкото да стана права, но нямах. Не беше време за друго, освен за изключително добро поведение от моя страна.

В този момент стюардесата спря до нас и попита:

— Вие ли сте новобрачната двойка?

— Не личи ли? — подхвърли Ед.

— Заповядайте — — каза тя и ни подаде истинска бутилка шампанско от първа класа. — Безплатно.

— Благодаря — обадих се аз, — много мило — и потънахме в мълчание, аз с леденото шампанско между краката.

След като съобщиха, че „сега“ ще има закъснение в полета и агонията ни ще бъде удължена, накрая се обърнах към Ед:

— Чуваш ли някакви гласове?

Не ми обърна внимание. Не се отказах:

— Аз чувам някакви гласове.

Главата му се извърна на милиметър и той изгрухтя.

— Не чуваш ли някакви гласове? — опитах отново.

— За какво говориш? — излая Ед.

— Гласове, малки гласчета.

— И какво казват? — излая пак той.

— Казват неща като: „Ех, какъв си висок и красив!“, „Тези крака не са ли страхотни!“, „Хубави, мили очи!“, такива неща — прошепнах аз. — Мисля, че трябва да говорят на теб.

— Ъ — процеди той, изваден от търпение, — би ли млъкнала, по дяволите?

— Не съм виновна — въздъхнах аз, — гласовете са.

Не ме удостои с отговор. Поседяхме мълчаливо една минута, после възкликнах развълнувано:

— О, знам откъде идват! От бутилката шампанско! — и я вдигнах във въздуха.

Ед ме погледна така, сякаш се чудеше дали да не ме разфасова. Но поне ме гледаше, затова забих гвоздея:

— Безплатно е!

Трудно е да играеш трагичен герой в лицето на идиотщината.

Ед не се разсмя точно на глупавата ми шега, но не успя да запази и сериозното изражение. Поклати глава и изсумтя, и ледът се пропука малко. Не бих казала, че положението между нас се подобри кой знае колко, когато влязохме през терминала в уютната топлина и хаос на „Джей Еф Кей“, но сега поне ми говореше.

— Най-смешното е — заяви той, — че си въобразяваш, че си забавна.

Всъщност не е така, но нямах намерение да споря.

 

 

Понякога ми се струва, че най-хубавото нещо в Ню Йорк е шумът. Постоянните автомобилни клаксони и сирени и жълтите таксита, които подрънкват по металните пластини по улицата и боклукчийските камиони нощем, които вдигат такъв шум, сякаш пада покривът на сградата на Крайслер.

Когато слязохме от таксито, хотелът се извиси над нас, бляскав и осветен в синьо. Приличаше на коледно дърво, в което можеш да влезеш и да живееш вътре. Да се каже, че изглеждаше приканващ и гостоприемен, би било подценяване. Но също така беше стряскащ и изключителен. Сякаш нашепваше: „Зарежете действителността, всички вие, които можете да си позволите да влезете тук“.

И, благодарение на Мак, ние също бяхме всмукани през бумтящите въртящи се врати навътре към светлината. Портиерите в дизайнерски костюми очевидно бяха манекени, които изкарваха допълнителни доходи. Хрумна ми, че ако си богата и самотна дама, би могла да си наемеш някой за през нощта.

Когато се качихме горе, Ед хвърли поглед на стаята ни — на просторното, високо, подредено с вкус легло с изобилие от възглавници и изкусителен лукс, и през прозорците, към убийствено страхотния градски секс на нюйоркското небе нощем. Съчетанието гарантираше да даде дори на най-нескопосния любовник ерекция — и ме свали на леглото.

Успя да ме разсъблече наполовина за трийсет секунди — докато ме целуваше. Не знам как го прави. Предполагам, че е усъвършенствал техниката си през годините. Прокарваше езика си по гръдната ми кост, когато изведнъж спря и каза:

— Нямаме презервативи.

Да, ние използваме презервативи. Обичам презервативите. Презервативите са практично от финансова гледна точка средство против забременяване. Приличат на автоматични електромери: никога не получаваш сметка по пощата.

— Защо нямаме презервативи? — попитах аз.

Ед обясни:

— На „Хийтроу“ купих три икономични големи пакета. — После добави: — Общо трийсет и шест.

— Уха — възкликнах аз, поразена от ентусиазма му, като отново съжалих, че обърках нещата.

— Човекът зад мен купуваше един малък пакет с три броя и погледна моята купчина, затова му намигнах: „Какво мога да кажа? Ще бъде дълга почивка“.

— И къде са? — поинтересувах се аз.

— О, когато накрая признах пред себе си, че си изпуснала самолета, ги раздадох един по един на екскурзионна група тийнейджърки, които заминаваха за Ибиса. Подейства ми много терапевтично.

— Ще поръчаме няколко от румсървиса — реших и посегнах към телефона.

— Не можем да го направим! — възпротиви се Ед.

— Можем, разбира се — уверих го аз.

— Какво? И някакъв пиколо ще ги донесе и аз трябва да му давам бакшиш — как не!

— Не бъди такъв англичанин — възкликнах аз. За миг ми хрумна, че Ед ще бъде от хората, които по най-различни ужасяващи начини си налягат дребнобуржоазните парцали, когато отидат на ново място. Представих си как се смалява пред мен, става все по-дребен и по-дребен. Запитах се дали това бе страничен ефект на брака. После си спомних, че трябва да се държа прилично. Накарах мислите си да спрат. Казах:

— Ще сляза долу и ще купя няколко.

— Откъде? — попита той.

— Във фоайето имаше павилион, там ще имат. Не се тревожи. Никой няма да разбере.

В павилиона наистина имаше презервативи. Обширното отворено фоайе на хотела прерастваше в стилен непретенциозен бар. Из помещението бяха пръснати аквариуми със златни рибки. Вгледах се с копнеж в хората — изглеждаха толкова елегантни и непринудени.

— Ще умрат до края на вечерта.

Огледах се стреснато. Почувствах, че забележката беше отправена към мен. Но наоколо нямаше никой. Леко вдясно стоеше елегантна двойка, но виждах само гърбовете им.

— Просто се спускат на дъното на аквариума — продължи гласът на мъжа. Говореше на приятелката си. Изглеждаха много добре нагласени и подбрани.

Мина ми през ум, че искам да съм на нейно място. Искам да бъда с него. Мисля, че просто не исках да бъда толкова изтощително вътре в себе си през цялото време. Искаше ми се да усещам живота си отвътре така, както изглеждаше техният отвън. Накратко, имах един от онези моменти, когато ви се струва, че всички останали се забавляват повече от вас.

И всичко това, докато гледах гърбовете им — трябва да си много изморена, момиче, помислих си. Имах чувството, обаче, че мъжът е изключително привлекателен. Исках да се обърне — генетичната ми система сигнализираше, предполагам. Омъжена съм, не бива да забравям да я изключвам.

Бях сама в асансьора, но някой натисна копчето точно преди вратите да се затворят докрай, и аз си помислих, с моя късмет, ще бъде елегантната двойка, за да ме изтезава. Но бяха само двойка гериатрични любовници, които ми разказаха по пътя нагоре — десет секунди, след като ме бяха видели за пръв път в живота си, както правят американците, — че са спечелили пътуването си от кутия с овесени ядки в Сиатъл.

 

 

Стоях в нашата баня и гледах отражението си в огледалото — отново. За хотелска баня, тази бе доста хубава. Хавлиите бяха разкошни, а водното налягане в душа беше толкова силно, че едва не ме събори до сифона.

Взирах се в себе си в огледалото. Не съм особено суетна — нито особено очарована от външния си вид, — просто от време на време имам нужда, хм, да проверявам, че още съм тук.

Докато се гледах цялата в бяло — бяла хавлия, бял хавлиен тюрбан около мократа ми коса, — пак ми хрумна, че все още е първата ми брачна нощ. С отлитането за Ню Йорк бях прибавила шест часа към сватбената си нощ.

Запитах се бегло дали брачният секс ще се различава от безбрачния. Запитах се дали щяхме да правим секс просто защото смятаме, че сме длъжни, понеже е сватбената ни нощ. Запитах се дали ще ни бъде странно да го правим сега, когато сме женени. Запитах се дали сексът тази вечер трябва да даде тон за целия брак. Предполагах, че трябва да правим секс. Сигурно би било лоша поличба да не правим.

И така, с всичките тези идиотщини, които бръмчаха в главата ми, излязох от банята в белите си хавлии с милион очаквания и известен трепет.

Лампите бяха угасени. В леглото Ед спеше дълбоко.

Останах на място. Винаги съм се чувствала много неудобно в присъствието на спящ човек. Гледката отвън привлече погледа ми, а блясъкът на града отново ми спря дъха, като отдалечи тревогите ми. Всичко ще бъде наред, казах си и се приближих до прозореца, отворих стъклените врати и излязох на балкона, за да вдишам този шемет.

Приближих се до ръба, надвесих се навън и се замислих на каква фантастична планета се намираме и колко дребен и незначителен е всъщност животът ни. Понякога, когато се наслаждавам на подобен изглед, започвам да вярвам в Бог или потъвам в някакъв полурелигиозен момент, когато добивам представа колко безсилна съм аз и колко голямо е цялото, колко много възможности съществуват и как през деветдесет и девет процента от времето съм заслепена за по-голямата картина от собствените си дребни безсмислени подробности.

— Кара те да се чувстваш като златна рибка в аквариум.

Обърнах се. Мъжът, когото бях видяла долу, стоеше на съседния балкон. Не гледаше мен, съзерцаваше изгледа. Нещо вътре ми се преобърна. Потърсих жената, с която беше, но изглежда не говореше на нея. Говореше на мен.

Секунда преди да обърне главата си, знаех със сигурност. Беше Алекс.

Ограждаха ме четири стени, бях в безопасност. Въпреки това имах чувството, че мога да се прекатуря. Да се прекатуря през ръба на света. Бях навлязла в друго измерение — или по скоро имах чувството, че светът е двуизмерен. Искам да кажа, ами ако нещата, които ми се струваха толкова далечни, всъщност бяха от другата страна? Ами ако живеехме в плосък, вместо в кръгъл свят, така че от другата страна на отчаянието да е радостта, точно от другата страна на оскъдицата да е изобилието и точно от другата страна на самотата да е любовта? Ами ако нещата, които желаем до болка, са били под носа ни през цялото време? Ами ако просто трябваше да протегнем ръка през невидимата преграда? Изглеждаше ми съвършено логично. Струваше ми се правилно.

— Златните рибки — отвърнах аз, — нямат нищо против да бъдат в аквариум, понеже мозъците им са съвсем малки. Всеки път, когато се обърнат, си казват: „Я виж, какво интересно водорасло!“, а три секунди по-късно: „Я виж, какво интересно водорасло!“ Водят духовен живот.

— И Ню Йорк е някакво интересно водорасло — отбеляза той.

Разбирате ли какво искам да кажа? Веднага схвана. Разбра за какво говорех. Обърнах се колкото трябва, за да го погледна и двамата се гледахме доста дълго. Хрумна ми как съм се залъгвала през всичките тези години за него, как съм си повтаряла, че е било само глупава фантазия и как го изкарвах най-различни неща, каквито не беше. И ето че сега стоеше точно пред мен, цялото заблуждение изчезна и аз осъзнах, че съм била напълно права за него. Беше най-красивият мъж, който някога бях познавала. Не заради външния му вид, а заради присъствието му и заради това, че аз бях в неговото присъствие и заради вълшебството във въздуха, когато бе там. Както когато сте дете и баща ви вдига дървената лъжица и ви казва, че може да направи вълшебство с нея, и в този момент безрезервно му вярвате — знаете, че дървената лъжица е вълшебна и че вселената е тайнствено и красиво място, и че всичко е възможно, а животът е тайнствено и красиво нещо. И се радвате, че сте живи.

— Вероятно не ме помниш — каза той.

— Вероятно — съгласих се аз. — Познаваме ли се?

— Така мисля — отвърна той.

— Къде се срещнахме? — попитах аз.

— В Лондон, в един ресторант. Италиански, струва ми се.

— Италиански?

— Аз си поръчах ризото.

— Ризото? — повторих аз.

— Ти също — продължи той.

— Така. А после какво стана?

— Ами… взехме общо такси.

— Така ли? — учудих се аз. — А после какво стана?

— Играхме една игра.

— Игра? — повторих пак аз.

— Да — потвърди той, — игра.

— И какво стана после?

— Нищо не стана.

— А след това? — настоях аз. — След като нищо не се случи?

Алекс ми се усмихна.

— Ти ми написа стотици писма — продължих аз.

— Написах ти едно писмо — поправи ме той. — Ти не отговори. Премислила си. Уважих решението ти.

— Едно писмо — промълвих и го притиснах до гърдите си — метафорично казано.

Знаех, че трябва да се върна обратно в хотелската стая на момента и повече да не излизам. Но в действителност изобщо не беше възможно. Трябваше да разбера — трябваше да разбера какво се бе случило. Проблемът беше, че добрата новина би била лоша новина, така да се каже.

— Какво пишеше в писмото?

Той се замисли за малко; накрая измисли следното:

— Не ти трябва да знаеш.

— Е, ето ни тук — заявих аз и разперих ръце, сякаш това беше щастливия край. — Днес се омъжих.

— Сериозно? — възкликна той и се замисли за миг. После каза: — И аз.

— Много хубаво — любезно заключих аз.

Любезно! О, боже. Сега летях към някаква пропаст вътре в мен с над сто километра в час. Останах без дъх. Почувствах, че трябва да се хвана за нещо, но ако го направех, той щеше да види, че падам.

Питаше ме нещо, но не го чувах. Твърде заета бях с падането.

— Моля? — любезно попитах, когато се приземих безопасно в ада.

— Казах — повтори той, — за какво мислиш?

— Мразя те — отвърнах. Това беше единственото нещо, което ми хрумна.

Той се разсмя.

— Ела тук — прошепна и се качи на балюстрадата. От езика на тялото му разбрах, че не иска да ни чуят.

— Виж — казах аз, — ще направя проверка на действителността. Ще се върна обратно в стаята си, а после ще изляза навън и ще видя… ще видя…

Влязох обратно вътре. Ед хъркаше на леглото. Не помогна. Поех дълбоко дъх. Нищо не помагаше. Излязох отново навън.

— Още си тук — отбелязах.

— Ела тук — повтори той. Направих го.

Алекс заговори тихо в ухото ми:

— Не трябваше — не трябваше да става така.

Сега, когато бях толкова близо, усещах трепет някъде вътре в него. Прииска ми се да го прегърна и да му кажа, че всичко ще бъде наред.

— Мислех за теб — прошепна той.

— И аз мислех за теб — отвърнах аз. Стори ми се, че ще припадна — едно време жените са припадали толкова често заради потиснатата сексуалност — е, сега знам как са се чувствали. Искаше ми се да припадна.

По-хубаво е от секс, помислих си, което означава нещо, защото обикновено смятам, че само сексът е по-хубав от секса. После ми хрумна: какво говоря? Това беше секс — секс в сватбената ми нощ. И от тази мисъл така потръпнах, че отстъпих назад.

Алекс трябва да бе следвал същия мисловен процес, защото и той отстъпи назад — всъщност, отскочихме встрани като магнитно поле, което се превръща в отблъскване.

— Ще си сменим хотела — обадих се аз.

— Не, ние ще го направим — възрази той. — Искам да кажа, заминаваме утре сутринта.

— О, добре — съгласих се аз. — Е, това е — добавих, като направих някакви движения с ръце, които изобразяваха прекратяване. — Не мисля, че трябва… нали разбираш…

— Не искаш да бъдем приятели? — довърши той. Но с усмивка, от която разбрах, че се шегува.

Не успях да се засмея, обаче. Единственото, което можех да направя, беше да избягам.