Ейми Дженкинс
Меден месец (22)

22.

Алекс ме откри на моя шезлонг. Носеше два комплекта шнорхели.

— Хайде — подкани ме той и протегна ръка.

Плувахме до костенурковата скала с шнорхели, а Мари Клер — Ем Си (онази със стегнатите бедра) — ни следваше с малка лодка.

Гмуркала съм се с шнорхел единствено като дете през ваканциите по английското крайбрежие, затова когато стигнахме зад скалата и си сложих маската, си помислих — не знам какво си помислих, всъщност, не мислех за нищо особено. Искам да кажа, рибите са ми толкова интересни, ами, колкото могат да бъдат рибите.

Потопих лице във водата и пасаж малки електриково сини риби доплуваха пред мен и ме погледнаха любопитно в очите. После се отдалечиха с едно движение на опашката. Извадих лице от водата и избухнах в смях. Човек не открива често нови и радостни неща в живота. Почувствах се така, както когато сте току-що проходило дете и откривате, че можете да хвърляте храната си на пода.

Гмурках се цяла вечност, не можех да се наситя. Дори видях нацупен октопод да се свива като ембрион в дупка под някакви скали.

Бях толкова погълната, че не се сещах за Алекс, но тъкмо когато се запитах къде е, се натъкнах на него. Беше маска до маска с дългокраката Ем Си. Сочеха си разни риби и се смееха.

Продължих да се гмуркам, като останах много спокойна и зряла. Алекс и Ем Си (Мари Шибаната Клер) се гмурнаха надълбоко заедно и в един момент той я дръпна за ръката, за да й покаже нещо.

Когато излязоха на повърхността за въздух, доплувах до Алекс и му креснах в ухото:

— Осъзнаваш ли, че това е равностойно да шибаш ски инструкторката?

Не знам дали Ем Си чу или не, но отплува нанякъде. Алекс се качи в лодката и свали маската си.

— Какво точно имаш предвид? — попита той.

— Алекс, недей.

— Какво?

— Не се преструвай, че не знаеш за какво говоря — отвърнах аз.

— Добре — съгласи се той с безразличие.

— Слушай — изсъсках аз, работейки като луда с плавниците, за да се задържа във водата, — ако не ме искаш, добре — просто кажи. Ако смяташ, че бягството ни заедно е някаква огромна грешка, ами, добре — просто кажи — последното беше крясък.

— Хъни — отвърна Алекс, — двамата с Ем Си се гмуркахме.

Произнесе гмуркахме така, сякаш бе нещо вродено невинно. Произнесе го така, сякаш не съзираше никаква видима връзка между гмуркането и катастрофата.

— Гмуркали се! — изсумтях аз с цялото възможно презрение.

— Да — потвърди той, — гмуркахме се.

(Колкото повече повтаряхме думата, толкова повече зазвучаваше като някакъв ужасен жаргонен евфемизъм за орален секс.)

— Всъщност — срязах го аз, — флиртуваше. С Мари Шибаната Клер.

— Флиртувал съм? — повтори той с нещо, което изглеждаше като истинско учудване. Което не означава, че не го правеше — флиртуването. Но може би означава, че не знаеше, че го прави.

Тогава Алекс сви рамене.

— Права си — каза той. — Тя е еквивалентът на ски инструкторката.

Оттук, струва ми се, следваше, че флиртът с нея не се брои и че не бива да му отдавам значение.

Започваше да ми писва от заключения.

— Ти й държеше ръката — възразих аз.

— Аз… какво?

— Държеше й ръката.

— Това е абсурд.

— Видях те.

— Слушай — заяви той, — недей да започваш с мен. — С определено подчертаване на „недей“.

— О, разбирам — отвърнах аз. — Това е нещо, с което Черил се е примирявала.

— Черил не е твоя работа — сряза ме той.

Потопих глава обратно във водата. Когато изплувах, попитах:

— Опитваш се да ме отблъснеш, като флиртуваш с Ем Си, така ли?

— Не — каза Алекс.

— Да — казах аз.

Разговорът не вървеше наникъде, затова отплувах към другата страна на скалата. Чудех се какво ли е да плачеш под вода, но нямах сили да събера нужната енергия. Запитах се дали рибите имат чувства.

След известно време някакво диво лице се появи в зрителното ми поле. Беше познато лице, с щръкнали пипала от черна коса над водната повърхност.

Изплувах с писък. Както и лицето — макар че не изпищя. Свалих маската си.

— Здрасти — каза той, сякаш току-що се беше блъснал в мен в супермаркета, до хладилника със замразен грах.

— Ед — промълвих аз.

Усмихна се. Харесвам тази усмивка.

— Какво? — попита той.

— Когато се усмихваш — обясних аз, — ме караш да мисля, че всичко е наред.

— В този случай си вземам обратно усмивката. Да отидем някъде, където можем да поговорим.

Когато се върнахме обратно на брега, Алекс излезе от водата с вид на Джеймс Бонд и аз изпълних представянето Алекс — Ед, Ед — Алекс, а те изпълниха „да, срещали сме се“, кимнаха си възпитано и, боже мой, бяха толкова любезни, че човек би помислил, че сме на градинско увеселение у Кралицата.

Алекс се обърна към Ед:

— Виж, не си съставяй погрешно мнение.

Разбрах какво се опитва да каже, но в жегата на момента прозвуча погрешно.

— О, ясно. Искаш да кажеш, че всъщност не шибаш жена ми? — подхвърли Ед.

Такъв е животът, помислих си. Стоя на карибския бряг с двама полуголи мокри мъже, които се карат за мен. Почувствах, че в мен се надига речта при получаването на моя Оскар — „И бих искала най-вече да благодаря на всички онези хора, които ме сваляха на земята и ми казваха, че никога няма да успея. На всички онези момчета в училище, които казваха: «Хубави крака, срам за лицето». На всички онези неодобрителни лели, които смятаха, че никога няма да постигна нещо в живота искам да ви благодаря на всички. Защото, честно казано, фактът, че ви опровергах увеличава удовлетворението ми в този момент.“

— Момчета… момчета — намесих се, като се стараех да не се смея.

И двамата ме погледнаха с презрение. Знаеха точно какво става в главата ми и то не им харесваше. Усмивката ми пресъхна. Не е честно — не можеш да спечелиш, дори когато печелиш.

— Не съм дошъл да се боря за теб — подхвърли язвително Ед.

— Но как ни откри? — попитах аз.

— Исус ме доведе.

О, боже мой. Лоша работа. Обърнал се е към Господ.

— Каза ми, че сте сменили хотела — добави Ед.

— А, този Исус — успокоих се аз.

— Дойдох тук понеже смятам, че трябва да се справим с това положение като възрастни хора.

— Аз съм съгласен — обади се Алекс.

— Мисля, че трябва да разгледаме всичко на студена дневна светлина — продължи Ед.

— Това са Карибите — напомних му аз. — Според мен ще установиш, че тук няма много студена дневна светлина.

— А според мен ти ще установиш, че ще успеем да съберем малко.

— Благодаря ти, Ед — заявих аз. — Много ти благодаря. — Чувствах се оживена. Искаше ми се да го убия. Ед е единственият човек на света, когото някога наистина съм искала да убия. Завих се с една хавлия и хукнах към стаята си.

Когато стигнах там, влязох под душа и изкрещях. Не можах да се сдържа — просто нададох един огромен писък от типа на филмите на ужасите.