Ейми Дженкинс
Меден месец (17)

17.

Представете си това. Представете си спалня за меден месец. Представете си креват с балдахин, обточен с дантела. Представете си смачкани бели чаршафи, които се набраздяват нежно от полъха на вентилатора отгоре. Представете си как тъмните дървени перки на вентилатора поскърцват леко, успокояващо, докато се въртят. Представете си съвършеното карибско слънце извън вратите на верандата и си представете топлия сладък карибски въздух. Представете си мека пухена тишина, нарушавана единствено от далечния звън на маримба и почти недоловимия морен пулс на вълните по пясъка.

Сега си представете млада жена, легнала на леглото, едната й ръка е свита, за да поддържа главата. Неподвижна е, съвсем неподвижна, а от жегата малки капчици пот покриват кожата й. Наблюдава как вентилаторът на тавана отнася минутите и си представя млад мъж, легнал на леглото в стая, която е огледален образ на нейната.

Младият мъж е в неуместни градски дрехи — бяла риза, черни панталони и боти. Неспокоен е, кръстосва ту единия, ту другия крак, с ръце зад главата. Има излъчване на човек със сериозни проблеми на дневен ред. Много сериозни. Може би става и започва да крачи напред-назад из стаята, както бихте направили, ако имахте секретни документи в куфара си. Не че точно този млад мъж има куфар. Има само дрехите на гърба си.

Когато на младата жена й омръзва да си представя това — когато ми омръзна да си представям това, се преобърнах на брачното си легло, за да видя какво правят мравките. Бяха удвоили числеността си от последния път, когато погледнах. Беше пристигнало подкрепление, втори батальон, армия насекоми, които провеждаха военни маневри на пода на хотелската ми стая. Мравките са напълно погълнати от една изключително важна цел и се питам как всяка отделна разбира каква е целта. Питам се дали се раждат с познанието, дали се раждат с информация в своята ДНК какво да правят. Питам се защо не съм се родила с информация в моята ДНК какво да правя. Както Пол се бе родил с информация в своята ДНК какво да носи.

Тогава ми хрумва, че може би съм родена с информацията. Сигурно съм направлявана като мравка от някаква неизбежна генетична съдба, но просто не го зная. Нещата като самоопределение, шанс и избор вероятно са само някакво убедително заблуждение от страна на великия създател.

Не го използвам съвсем като извинение за онова, което причиних на Ед, но трябваше да си обясня нещата по някакъв начин. Трябваше да бъда в състояние да живея със себе си и мозъкът ми, като построен от мравките лабиринт, предлагаше следното. Първо: Ед ме напусна пръв и не го прави за пръв път. Вярно, знам, че не го мисли сериозно, но щом иска да се държи така, рискува да приема действията му на сериозно. Както направих. Второ: не съм искала отново да се натъкна на Алекс. Три: когато за пръв път видях Ед, помислих си — не е мой тип. Съжалявам, че пак го повтарям. Искам да кажа, беше едносекундно първо впечатление за човек, с който се оказа, че прекарах заедно години. Но точно това стана и сега ми изглежда многозначително.

Защото вече се намирам в другия край и мога да видя ясно какво съм знаела винаги и какво съм забравяла, че никога не съм изпитвала страст към Ед. Никога не съм чувствала, че той е сбъдната мечта, никога не съм изпитвала онова щастие до небесата, което пробутват в приказките. И си въобразявах, че това е хубаво. Мислех, че е зряло да се откажеш от принцовете в блестящо одеяние — присмивах се на приятелки, които се носеха във влакчето на ужасите на радостта и отчаянието със славно трудните си приятели. Но сега отново бях опитала вкуса на вълшебството и знаех със сигурност, че беше грешка да се откажа от страстта. Страстта разпалва пламъка на връзката, каквото и да се случи впоследствие. И постоянно се връщах към онази най-първа мисъл, която ми бе хрумнала за Ед — не е мой тип.

Затова сега просто ще се понеса с потока като мравките.

Дотук добре. Пътуването с Алекс беше като Голямото бягство. Дали съм единственият човек, който намира летищата за сексапилни места? Вероятно. Всъщност, когато бях на двайсет и една, кандидатствах за стюардеса. Поканиха ме на интервю, но ми се пусна бримка на чорапогащника още преди да изляза от къщи и Дела ме убеди в онова, което вече подозирах: че личните ми качества не са на нужното ниво. И така, двете седнахме, гощавайки се с кафе и безкрайни рундове препечени филийки, и се разфантазирахме за всички страхотни работни места, които щяхме да получим, когато си направехме труда да отидем на интервютата.

Мисля, че е заради усещането за възможност, което те обзема на летищата — съобщения като „Молим всички останали пътници за полет двеста и дванайсет за Бомбай да се насочат към…“ Внушава ми, че светът е моята стрида.

Двамата с Алекс се бяхме понесли по блестящите подове към самолетните бюра, вкопчени един в друг през тълпата. Цялата тази целенасочена блъсканица, всичките тези най-обикновени хора, потънали в своята най-обикновена работа, цялата тази отегчителна бюрокрация сякаш само подчертаваха красивата ни тайна, че бяхме избраните. И разбира се, двамата с Алекс бяхме направили на летището още нещо — повторение на Щастливото хранене от „Хийтроу“. Спомен от родния ни дом.

Всичко се развиваше идеално, което изглеждаше съвършено естествено. След два часа имаше полет до Канкун. Когато се стигна до плащането, се опитах да платя своята част, но номерът не мина на Алекс, дори не му стана забавно. Зърнах тесте платинени кредитни карти в портфейла му. Всъщност, малко ме стреснаха. Изпитах лек порив на възхищение, последван от уплаха. Искам да кажа, знаех, че Алекс е спечелил всичките тези пари, но никога не се бях замисляла за следствията. Никога не съм излизала с богато момче.

Имахме време да си купим четки и паста за зъби — умът ми се рееше към мисли какво ще облека, когато стигнем в Мексико. Залиташе към мисли за платината в портфейла на Алекс. Плеснах ума си, за да го сплаша. О, господи, помислих си, започва се.

Обаче се притеснявах, че в Канкун ще се продават единствено флуоресцентно зелени бански — макар да бях напълно сигурна, че Алекс ще ме обича във флуоресцентно зелен бански. Че ще ме обича, дори ако носех един и същ чифт дънки до края на живота си (без да ги пера).

— Хайде да си намерим някое място — каза той. Не разбрах какво има предвид, но той ме улови за ръката и ме преведе през залата за заминаващи към портала и един ъгъл, който трудно можеше да се нарече уединен, а „хайде да си намерим някое място“ се оказа, че означава „хайде да си намерим някое място, където да се целуваме“.

И така, облегнати на стъклените врати, точно това направихме. Спомням си най-вече топлината, топлината, която се излъчваше от него, студеното стъкло зад гърба ми и шума от реактивните самолети, които се движеха напред-назад по пистите като вълни по пясъка.

Зазоряваше се, когато пристигнахме на летището на Канкун, където жени с бебета, увити около телата им като манерки, се опитваха да ни продадат хотелски стаи за петдесет долара. Изглежда Алекс знаеше какво прави, затова го оставих да продължи. Попита ме за името на хотела, който бях споменала. Но толкова. Забелязах, че обича да действа, без да дава обяснения. Нае такси и поехме далеч от възвишения ад на „Хилтън“ — надолу по крайбрежието към този хотел за медени месеци.

След като ми омръзна да съзерцавам мравките, се почувствах като малко момиче, което вече се е събудило от следобедната си дрямка и е готово да се върне на празненството. Позабавлявах се с мисълта да обуя обувката си и да стъпя върху мравките — не знам защо ми хрумна, нямаше да го направя. Очевидно нямаше да го направя. След като ги бях наблюдавала толкова дълго, да стъпя върху тях би било като да причиня лично потъването на мравешкия Титаник. Което ме подсети за онзи път, когато открих Мак в градината в Челси да тъпче мравки за удоволствие. Каза, че си представял, че са телевизионни директори. Претърколих се от леглото, като пътьом се увих с чаршафа, и излязох на верандата.

Казвам, че излязох на верандата, но в действителност се промъкнах на верандата. Бях обзета от онази ужасяваща самомнителност, както когато изведнъж осъзнаете ясно всяка клетка на тялото си. Предполагам, че бях изплашена. Когато обърнах глава, имах чувството, че играя как обръщам глава. Смахната работа.

Отправих същия театрален поглед към верандата на Алекс, с престорено безразличие, в случай че той беше там. Нямаше го. Затова направих внимателно стъпка към разклатеното дървено перило, което разделяше неговата веранда от моята. С много бавно движение проточих шия към отворените врати към верандата, докато не успях да зърнах тока на черна обувка върху бялото легло.

Изключително висок дрезгав смях изригна върху мен. Да кажа, че подскочих от страх, би било подценяване — направо се ударих в плетения кокосов покрив. Винаги съм имала добре развит рефлекс за стряскане. Отдавам го на съжителството с Дела и всичките тези години, когато влизаш невинно в тоалетната посред нощ и намираш двугърбо чудовище да се гърчи върху пералнята (не питайте). А веднъж беше в кухнята върху печката.

Както и да е, оказа се, че дрезгавият смях идва от набития дребен собственик на хотела с мустаци във формата на велосипедно кормило, който се бе представил като Исус, когато пристигнахме, и който сега подскачаше на моравата като космат дявол. Държеше маркуч в ръка.

Исус, виждате ли, смяташе факта, че двамата с Алекс имаме отделни спални, за най-смешното нещо, което бе чувал някога. Заяви, че е казал на цялата хасиенда и очевидно всички бяха съгласни с него, че това е най-смешното нещо, което са чували някога. И, кълнеше се той, историята бе стигнала до местния град, откъдето несъмнено изблиците веселие щяха да се чуват на километри.

В този момент Алекс се появи със залитане на своята част от верандата с доста разчорлен вид и Исус го преведе през цялата шега още веднъж с много жестикулиране и после, изтощен от английския, добави дълъг послепис на испански, който, доколкото успях да схвана, имаше за тема младостта, Адам и Ева, и плодородието. Когато си пое дъх, Алекс каза с известен авторитет, струва ми се:

— Ухажваме се.

Не мисля, че Исус разбра думата точно, но очевидно тонът на Алекс свърши работа, защото хотелиерът го погледна с малко повече уважение.

— Ухажване? — повтори той.

— Да — отвърна Алекс и погледна часовника си. — Като първа стъпка смятам да поканя младата дама на чай. Така правят във Великобритания — страната, откъдето е тя. Пият чай.

Исус изглежда се ентусиазира от тази идея, затова Алекс подви коляно и ме покани на чай. Приех. Исус, който вече гледаше на нещата съвсем сериозно, каза, че ще нареди на персонала в кухнята да ни донесат чая.

Слязох по моите стъпала и завих към стъпалата на Алекс, а той ме улови за ръка и ме въведе грациозно на своята веранда. Все още бях по чаршаф.

— Добре — кимна Алекс, — да видим. Как се прави? Първа фаза — запознанство, основна информация, какви филми харесваш, такива неща. Втора фаза — тенис.

— Тенис? — учудих се аз.

— Да, така казаха на лекцията. Не играеш ли?

— Не.

— Добре — заяви той, — вече имаме катастрофа. Ще трябва да учиш тенис. Това може да ни забави с няколко месеца.

— О, боже — възкликнах аз.

— Трябва да има нещо друго — реши той. — Какво е твоето хоби?

— Хоби? — повторих аз. — Всъщност в Англия нямаме хобита. Те съществуват единствено в документите за кандидатстване — нали се сещаш, например, когато кандидатстваш в колеж и те питат какви са хобитата ти, а ти посочваш „Кино изкуство“, което означава, че в петък вечер взимаш под наем касети с Том Круз от „Блокбъстър“.

— Да започнем направо с първа фаза — предложи Алекс с примирение, — ще се тревожим за останалото по-късно.

Исус сам донесе подноса с чая. Голям бял чайник, няколко пандишпанени сладки и отрупана фруктиера. Беше много развълнуван. Благодарихме му многословно и едва се отървахме от него.

Когато се махна, Алекс ми наля една чаша и каза:

— Добре, ти си първа. Задай ми въпрос.

— Какъв например?

— Какъвто и да е, избери тема.

— Каква например? — попитах безпомощно.

— Ами… интереси… страни, които си посещавал… ъ… домашни любимци… политика — каквото и да е.

— Не трябва ли темите да дойдат от само себе си? — възразих аз.

— Тук имаме времевия фактор — Обясни Алекс. — Аз ще започна. Коя страна обичаш да посещаваш през ваканцията?

— Италия.

— Добре. Твой ред е.

Отпих глътка чай и придърпах по-нагоре чаршафа си.

— Ъ — запънах се, — имал ли си някога домашен любимец?

— Да — отвърна той, — змия, когато бях дванайсетгодишен.

— О, хубаво — закимах аз.

— Виждаш ли, добре става. Добре — мой ред. Имаш ли… ъ, добре… кой е любимият ти писател?

— Ф. Скот Фицджералд — казах накрая, след около половин час мънкане и тюхкане и след като той каза, че трябва да отговарям по-бързо, защото иначе ще ни отнеме цяла нощ, а аз отвърнах, хм, определи „любим“, освен това сигурно очакваше да оценя по достойнство Джейн Остин и Уилям Шекспир? Но после му хванахме тънкостите и се подложихме на безмилостен взаимен обстрел с въпроси, докато не изпихме всичкия чай. Накрая знаех най-различни полезни неща за него, като това, че е алергичен към ягоди, кара немска кола и никога не е ходил в Австралия.

— Втора фаза — съобщи Алекс и погледна часовника си. — Ела. — Грабна ме за ръката и ме изведе на хотелското игрище, където сред палмите, по някаква причина, имаше поле за крокет. — Вместо тенис — предложи той, — знаеш ли как се играе тази игра?

— Случайно да.

И така, завързах чаршафа около себе си на поздрав възел и обясних правилата на Алекс. Получи пробен опит и замахна с чукчето така, сякаш бе стик за голф, като запрати топката с трясък във вратата.

— Толкова лесно ли е? — попита, като преметна презрително чукчето си. — После?

— Ще разбера дали умееш да губиш — отвърнах и го натупах, естествено. Смахнатият ми чичо беше маниак на крокета — учих в краката на майстора.

Върнахме се на верандата и Алекс каза, че не си спомня още много от лекцията за ухажването, но знаел, че държането за ръце влиза някъде вътре.

Заявих:

— Знам какво става след това. Казваш, че ще ми се обадиш и не го правиш в продължение на десет дни, а аз седя до телефона и имам чувството, че полудявам.

Седнах от моята страна на верандата и поставих един банан на масата пред себе си.

— Какво прави мъжът през това време? Винаги съм искала да разбера — добавих.

— Намирам си работа — отвърна той, като сновеше нагоре-надолу по неговата страна на верандата, — с цял куп изключително важни глупости и всъщност се наслаждавам да те държа в дъното на ума си. Приличам на пилот, който излита на рискована мисия и се поддържа жив с мисълта за красивата жена, която го очаква у дома. Колкото повече се отдалечавам от теб, толкова по-близо до теб се чувствам.

Отиде в най-отдалечената точка от другата страна на верандата си и седна на перилото. Настъпи дълго мълчание. Открих, че се взирам в банана на масата пред мен и се надявам да позвъни.

— И? — обадих се след малко.

Той просто не ми обърна внимание — не помръдна. Минаха пет минути. Сториха ми се цяла вечност. Накрая протегна ръка и извади един банан от купата с плодове, доближи го до ухото си и каза:

— Дзърррр!

Грабнах моя банан.

— Ало? — попитах без дъх.

— Здрасти — подхвърли съвсем спокойно той. — Сигурно не ме помниш…

— Разбира се, че те помня — отвърнах — прекалено разпалено. По дяволите.

— Как си?

— Добре! Добре съм. — Пауза. — Ти как си?

— Добре. Добре съм.

— Хубаво.

— Е — какво става?

— Ами, оценявам хубавото време, което прекарахме заедно.

— Така ли?

— Така.

Пауза.

— Е, обадих се само, за да ти кажа, че ми беше приятно да играем крокет онзи ден.

— О, наистина ли? Хубаво! Приятно беше.

— Да, и просто се обадих, за да ти кажа здравей.

— Здравей!

— Да видя как си…

— Много мило.

— Е, ами, някой път пак трябва да поиграем крокет.

— Да. Трябва.

— Хм, ами, до скоро виждане, нали?

— До скоро виждане.

— Чао.

— Чао.

— Пълен провал — казах, като затръшнах банана.

— Какво? — попита Алекс.

— Не беше добре, по дяволите!

— Поканих те на крокет — заяви той. — Ти ме отряза.

— Не ме покани на крокет — възмутих се аз. — Обади се, за да „видиш как съм“. Обади се, за да ми кажеш „здравей“ — добавих язвително.

— Обадих се! — възрази той. — Това ти казва всичко, което трябва да знаеш! Не е необходимо да кастрираш човек с банан.

— Така ли направих? — учудено размахах банана аз.

— Никаква топлота! — продължи той. — Никаква взаимност!

— Съжалявам. Но „да кажеш здравей“ просто не е… не е достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— За чудовището Достатъчно.

— Добре — съгласи се той, след като разсъждава известно време над отговора ми и очевидно реши да не продължава в тази посока, — второ действие. — Вдигна своя банан. — Дзърррр.

Отговорих.

— Здрасти — обади се той, — Алекс е.

— Здрасти, Алекс — поздравих го аз. — Как си?

— Добре съм. Какво става?

— Става това, че мозъкът ми е напълно объркан. Мисля, че вероятно не те харесвам особено, понеже не ми се обади. От друга страна мисля, че те обичам, понеже не ми се обади. После понякога ми хрумва, че съм те измислила и че всъщност не съществуваш. Но основно мисля, че аз не съществувам. А накрая просто си казвам, какво толкова, по дяволите.

Дълго мълчание.

— Искаш ли да вечеряме заедно някой път?

— Страхотна идея. Кога?

— Какво ще кажеш за довечера?

— О, съжалявам. Според Правилата осуетявам шансовете ни за успешна връзка, ако приема покана за вечеря, отправена по-малко от четири дни предварително.

— Правилата?

— Правилата за хващане на Мъж.

— Майната им на Правилата.

— Добре.

Когато затворихме бананите си, аз скочих и хукнах в стаята си.

— Къде отиваш? — провикна се той.

— След това — Обясних аз, — влизам в стаята си и изпробвам около един милион тоалети, като ги захвърлям на пода в отчаяние.

За щастие нямах дори един тоалет, дума да не става за милион, затова слязох в малкия магазин във фоайето на хотела. Предлагаше дрехите, които се намират във всички туристически магазини по целия свят. Универсално небрежно почивно облекло — саронги с щампа на тюркоазено зелени морски кончета и други подобни неща. Тези дрехи създават усещането, че са местно изработени от някоя нравствена туземка. Но щом могат да се намерят от Испания през Африка до Южна Америка, сигурно се произвеждат от някой световно господстващ магнат.

Накрая се обзаведох със саронг и изчистена безръкавна жилетка в страхотен син цвят. Взех и чифт кожени сандали, обшити със сладки малки раковини. Добавих към покупките си малко тоалетни принадлежности и бански с леопардова щампа (имаше такива или флуоресцентно зелени) и се върнах в стаята си, като взех душ и си оправих косата — украсих я с цветя. После облякох новия си тоалет и реших, че много се радвам, че нямам багаж и трябва да се „задоволя с малко“. Сигурно това е целта на минимализма. Значително намалява стреса в живота.

Пътеката към ресторанта бе очертана с малки огньове на земята. Наистина беше най-сладкият хотел. Ресторантът бе на дървена платформа, която се простираше до морето под плетен кокосов покрив. Разклатените дървени маси бяха украсени с яркорозови цветове от бугенвилия^[1]. Гигантски скариди цвъртяха на откритото барбекю, а от бара на плажа по-долу се носеше нежният звук на маримбите.

Намерих Алекс седнал на бара по нова бяла тениска, загледан в залива. Странно — точно в частицата от секундата, преди съзнателно да го забележа, сърцето ми подскочи към него. Сякаш дори само очертанието му.

Фигурата, която описваше, съответстваше по някакъв начин на отпечатък дълбоко в мен, който го разпознаваше като мой.

Поръча ми пина колада, която се опитах да откажа по навик, но която се оказа невероятно вкусна. После се качихме в ресторанта и ядохме омар от скарата. Когато не се съзерцавахме, наблюдавахме как морето преминава през цветния спектър в гаснещата светлина към наситено среднощно синьо. И въпреки падането на нощта, въздухът наоколо остана мек и топъл.

Сякаш не говорехме много или може би не говорехме за нищо значително. Не мисля, че ни се искаше, след безпощадността на деня, искахме просто да бъдем. Да бъдем в присъствието на другия. Смешно, но да го гледам ми беше напълно достатъчно. Говоренето, струва ми се, би пречило.

След вечеря той каза:

— Хайде — и ме поведе към плажа. Забелязах, че не обича да ми съобщава къде отиваме, какво следва. Ако Ед се опиташе да направи същото, щях да му извадя душата заедно с плановете, а после да предложа по-добра идея.

Докато се разхождахме, малки пясъчни бръмбари припкаха пред краката ни и Алекс ме улови за ръката.

— Какво идва след държането за ръце в схемата на ухажването? — попитах аз.

— Целуване — отвърна той. Затова се заехме с тази работа.

— Знам какво изпуснахме — обадих се в една от почивките. — Да се надсмиваме един над друг за последните си връзки.

— Хм — беше отговорът.

Спогледахме се.

— Може би не — промълвих аз.

— Може би просто трябва да легнем на пясъка и да гледаме звездите — предложи той.

— Може би — съгласих се.

Направихме го. След малко Алекс спомена, че това е третата ни среща.

— Важно ли е?

— Ами, третата среща — започна той, — знаеш.

— Не — възразих аз, — не знам. Какво става на третата среща?

— Третата среща е когато — сещаш се… — Преобърна се, за да ме гледа. Запитах се какви ли думи ще подбере. Опита „да прекараме нощта заедно“ и ме погледна в очите.

— О, точно така — казах аз. — Но всъщност не е третата ни среща.

— Третата е — настоя той. — Първата беше чаят. Втората беше крокетът. Третата е вечерята.

Разсмях се.

— Не искаш ли? — попита той.

— Знаеш ли какво? — казах аз. — Страхувам се да не стане така, както когато спиш с някой твърде скоро и на средата изведнъж осъзнаваш, че има нещо, което не можеш да кажеш или нещо, което ти изглежда странно, понеже другият човек всъщност е непознат. И изведнъж усещаш пропастта между двама ви и това е най-самотното чувство… — провлачих аз. — Най-самотното чувство на света.

Настъпи дълго мълчание, докато той размисли над думите ми. Това бе едно от нещата, които харесвах в него. Начинът, по който приемаше живота толкова сериозно, че му придаваше по-голям смисъл. Струваше ми се, че в главата му се въртят най-различни неща, за които не ми казваше.

— Смятам — промълви той след цели векове, — че трябва да имаме смелостта на убежденията си.

Не добави „защото сме духовни спътници и всичко ще бъде наред“. Но според мен това имаше предвид.

Когато се върнахме в стаите си, останахме за момент в подножието на стъпалата към верандата, а аз се обърнах към него и казах, по-точно прошепнах в ямката на шията му:

— Хм, от една страна е малко екстравагантно да имаме две стаи, нали?

— А от друга — отвърна той в косата зад ухото ми, — искам да те любя.

 

 

Мога ли да изброя всички пъти, когато съм си представяла как лежиш до мен, плътно до мен? Нямам предвид секс. Имам предвид да лежиш до мен — изглежда това е наградата. И колко пъти съм си представяла, че прекарваме още една от онези нощи, когато светът около нас престава да съществува, понеже целият свят се съдържа в очите ти.

А когато леглото полита нагоре във въздуха и през прозореца, като ни понася в пространството като вълшебно килимче, чаршафите пърхат свободно по краищата, дори не забелязваме. Вдигаме очи към звездите и нощта е твърде кратка за всичко онова, което имаме да си кажем. Поглеждаме надолу към незначителната Земя и си представяме милионите хора, заспали в леглата си, и се чудим как могат да спят, когато има толкова много неща, заради които да бъдат будни. Повече никога не искам да заспивам. Не искам да разруша това вълшебство.

Но дори сега ми хрумва, че не бива да те желая прекалено силно, защото ми се струва, че ако те пожелая прекалено силно, ще си отидеш. И дори докато изнамирам този неизбежен природен закон, усещам онази част от теб, която не мога да видя и която никога няма да опозная, скрита под сиянието, като тъмната страна на Луната. Ще бъде ли достатъчна недостатъчността на всичко това? Затова се вкопчвам в теб може би твърде здраво, за да не падна. Пътят надолу е толкова дълъг.

А когато правихме любов („Защо използваш този гаден израз?“ — чувам да пита Дела), не мисля, че действително мога да ви кажа дали беше секс или любене, дори не мисля, че бях в съзнание, имаше някаква преувеличеност, която бе наистина поразителна и не малко ужасяваща.

Самата мисъл за това кара ума ми да се подхлъзва. Като да мислиш за космоса: Земята е в Слънчевата система, а Слънчевата система е във вселената, но в какво е вселената? Кажете ми. Свят ми се завива от тази мисъл, понеже няма край. Няма граници. Нуждая се от граници. В противен случай искам толкова много, че нищо не е достатъчно.

През щорите се просмукваше бисерно топла зора и двамата с Алекс лежахме един до друг като парчета пъзел, когато аз казах:

— Като се замислиш, всъщност не те познавам. Не те познавам от А до Я.

— О, напротив — възрази той. А после, след малко, подозрително: — Познаваш ли някой с А?

И кикотенето е последното нещо, което помня, преди да заспя.

 

 

— Как беше сексът?

— Дел — започнах аз, — намирам се в пълна с комари телефонна кабина в най-голямата криза в живота си с цял куп телефонни карти с изображения на различните мъки на различните южноамерикански светци. Мислиш ли, че би могла да си извадиш ума от гащите само за още една секунда?

— Въпросът е важен — оправда се тя. — Уместен въпрос — добави приятелката ми. — Отговори.

— Къде си? — попитах.

— Във велурените мокасини.

— Попитах къде си? — повторих аз.

— В раздела за велурени мокасини — отвърна тя. — Ще ти се обадя по-късно, ако искаш.

— Не — възпротивих се. — Няма да ти дам номера си. Просто искам да кажеш на Ед, че съм добре.

— Намирам се във велурените мокасини в Марбъл Арч, Лондон — Обясни тя. — Ед е в Ню Йорк. Сама му кажи.

— Ед все още е в Ню Йорк?

— Да — потвърди тя. Само толкова, „да“. Но в това „да“ имаше нещо, което говореше за необятните, досега неизследвани перспективи на Ед. Нещо, което намекваше за факта, че светът на Ед продължаваше да се върти и че аз не го бях спряла и въпреки че моят най-голям страх беше да нося света му, като Атлас на плещите си, ме прониза яростна и напълно неоправдана ревност.

Докато се опитвах да смеля всичко това, Дела отново се включи:

— Как беше сексът?

Мислех, че сме преминали етапа да си разменяме подробен отчет за сексуалния си живот — искам да кажа, първо, при сексуалния живот на Дела просто няма време. И второ, след определена възраст — възрастта, когато мъжете откриват как се прави, — установявате, че сексът е секс и толкова. Давай или вземай. Когато сте млади и постигнете хубав секс, си въобразявате, че лично сте изобретили атомната бомба, докато не откриете, че Русия и всички останали са я изнамерили заедно с вас.

— Сексът е секс — отвърнах.

— Толкова хубаво ли беше?

— Прекрасно, по дяволите.

— Дано — подхвърли тя. — Не искам да съм на твое място, когато дойде време за разплата.

— Време за разплата? — повторих аз.

— Никога ли не си чувала за карма? — възмути се Дела. — Разби сърцето на това бедно момче.

— На Ед ли? Ед ме заряза. Ед ми хвърли обратно халката си.

— Не го е мислил сериозно — заяви тя. — Господи. Нали затова се жени човек? За да може да прави такива неща и да не ги мисли сериозно.

— Ти откъде знаеш, че не го е мислил сериозно?

— Предполагам — отвърна тя. — Винаги е бил като куче около теб. Нямам предвид като куче по унизителен начин.

— А по какъв друг начин?

— Ами, беше предан като куче, това е. Трябваше да се съобразиш с обета ви.

— Да — казах аз.

— Е, какво става с Алекс? — попита тя. — Настрана от глупостите за Любовта На Живота Ти.

— Откога са глупости?

— Хм, виж, в подобни случаи не е прието да се пристъпва към действие. Пола Йейтс държа снимка на Майкъл Хътчинс върху хладилника си седем години и виж какво й се случи.

Оставих тази безвкусна забележка да отекне в известно мълчание. След момент Дела попита:

— Е, хайде, какво има в Алекс? Какво?

— Хората са прекарвали целия си живот в опит да намерят точните думи — отвърнах. — А ти очакваш да успея да ти обясня?

— Опитай — насърчи ме тя.

— Ами, понякога го желая толкова силно, че ми прилошава — изпитвам буквално физическо гадене.

— Звучи прекрасно — отбеляза тя.

— Мммм — казах многозначително и почувствах порив на еуфоричен спомен, който разпали кръвта ми. — Просто го желая безумно. Имам чувството, че е част от мен… Всичките тези неща… всичките тези глупости, които се пеят в песните — „Твърде хубаво е, за да е истина…“

— О, боже — възкликна Дела, — тук трябва да те накарам да спреш. Наистина не бива да започваш да цитираш поп песни.

— Добре — съгласих се. После, след известен размисъл: — Да го кажем така. С Алекс не знам всички отговори.

— Моля?

— С Ед — Обясних аз, — винаги, винаги знаех отговора. Винаги имах какво да кажа. Това ме отегчаваше. Отегчавах се… да знам всичко. Мразех постоянно да знам всичко.

Настъпи миг мълчание, после Дела се разсмя.

— Ей това ти харесвам — заяви тя. — Понякога казваш неща, каквито изобщо не съм очаквала да изтърсиш. Пак можеш да ми бъдеш приятелка.

— Благодаря ти — отвърнах аз. После: — Значи все още ме харесваш?

— Не те харесвам. Обичам те.

— Дел — изпищях аз, — какво е станало с теб?

— Нищо! — отряза ме тя. — Да не мислиш, че през всичките тези години съм ти заемала чорапогащи и гримове, понеже те мразя?

— Какво става с Мак?

— Трябва да свършваме — каза Дела. — Надзирателката приближава, предрешена като плюшена играчка. Провери си имейла.

Щрак.