Ейми Дженкинс
Меден месец (16)

16.

На следващата сутрин телефонът започна да звъни много отрано. Сграбчих го.

— Съжалявам, че не съм той — каза Дела.

Останах безмълвна от сънливост и раздразнение в продължение на, ами, няколко секунди.

— Това е най-вбесяващият начин за започване на телефонен разговор — процедих накрая.

— Добре ли си? — попита тя.

— Излежаването би ми се отразило добре — отвърнах.

— Защо? Снощи да не се е случило нещо?

— Не. Никакво развитие. Прекарах нощта на Дългите ножове на балкона. Стоях там докъм три сутринта, което наред с последствията от полета с реактивен самолет означаваше нещо. Дълги ножове.

Чух я да шепне на Мак, а после към мен:

— Мак иска да ти каже две думи.

Той заяви, че отивал в Хамптън за среща с — изберете име на легендарен филмов режисьор, — в легендарната му крайбрежна вила на Лонг Айлънд и смятал, че трябва да го придружа.

Поех дълбоко дъх. Не знаех откъде да започна: в ума ми просветваха думи и изрази като „безобразие“, „как смееш“ и „вече унищожи брака ми“.

— Мак, разкарай се!

Стори ми се, че това най-добре обобщи нещата.

Дела отново пое слушалката.

— Поддържай този дух — насърчи ме тя.

— Ще поговорим по-късно — отрязах я аз и затворих.

Едва когато приключих със сутрешната си медитация, ми хрумна, че Мак и Дела вероятно се опитваха да ми помогнат. Сутрешната ми медитация се състои в това да лежа просната на леглото, вперила поглед в тавана, докато проблемите на конкретния момент се въртят безспирно в главата ми. Не точно Дзен.

— Дрехите на мислите ти в пералнята на ума ти — остроумно подхвърли веднъж Вен, когато й разказах за сутрешната си практика. Тя наистина медитира. Отвърнах, че ми звучи като песен. А действителността, все пак, повече приличаше на маратонки в центрофуга.

Но въпреки това ми стана ясно, че идеята на Мак да ме развесели беше да ме покани на цял ден тежка работа. Вероятно го бе обсъдил с Дела и двамата бяха решили, че ще ми се отрази добре. Държаха на мен. Обичаха ме! Тази мисъл ме накара да се свия като ембрион и да простена високо. Когато приключих с това, вдигнах телефона и казах на Мак, че ще се видим след половин час.

Добро решение. Брегът бе най-хубавия ми бряг. Ако вашето средностатистическо европейско крайбрежие е малък лабрадор с меден цвят, този бряг беше див бял вълк. Високи треви полягаха хоризонтално от вятъра, а старата ограда от колове се белееше. Пясък, прибой, море и небе в този ред, успоредни линии докъдето стигат очите. А там някъде на края на света се простираше толкова широк хоризонт, че те подтикваше към смирение. Само стъпете на този плаж и ще почувствате как се разширява умът ви.

Докато обядваха, се разхождах по брега с мисли като, ако е било „писано да бъда“ с Ед, щях да съм с него. И че неприятностите ни са само малка пъпчица в необятния пейзаж на изтормозените човешки взаимоотношения. И че освен това любовта е само начина, по който Бог ни кара да се възпроизвеждаме. Такива неща.

Помислих малко и за Алекс — но не много. Изглежда, че имах ограничен достъп до тази област, както когато нещо е толкова близо в предния план, че не можете да го фокусирате или да го видите в цялост, а няма начин да отстъпите назад, за да добиете перспектива.

Вървях километри, събух си обувките и зашляпах във водата, после проследих обратно стъпките си в пясъка и се върнах, изпратих още факсове, водих още бележки и разговарях с още хора по телефона. Всъщност, легендарният кинорежисьор беше вдъхновяващ почти колкото плажа. Приличаше на много ентусиазирано шестгодишно дете със съвсем празна глава. Ако някога изпаднеше от благоволение във филмовия бизнес, според мен би могъл да си намери работа като гуру. Някак те караше да искаш да служиш.

Мак страхотно се забавляваше, като ставаше все по-сърдечен. Не смееше да запали в легендарната къща на брега, затова не пушеше — жертва, която би направил единствено, ако миризмата на касовите приходи е наистина много силна. Вместо това се наливаше с диетична кола и размахваше развълнувано кутията, за да онагледи аргументите си.

Късно следобед се установи, че и двамата са били поканени на голям купон в града тази вечер. ЛКР каза, че не би понесъл шофирането. Мак ме накара да поръчам хеликоптер. В такова настроение беше.

Ето как няколко часа по-късно се озовах на определено доста интересен купон в мансардните офиси на едно от най-големите американски списания. Гледката беше зрелищна: слънцето тъкмо бе залязло над Хъдсън и замърсеното кърваво-оранжево сияние хвърляше отражения от един сребрист небостъргач към друг. На коктейла имаше повече малки черни рокли и кокетни дамски чантички с пайети, отколкото можете да си представите. Аз още бях в панталона за работа, но поне беше черен. Роботи за напитки кръжаха из помещенията сами и казваха с тънки кибер гласове: „Желаете ли питие? Което не ви убива, ви прави по-силни!“ или „Разкарай се!“, ако застанете пред някой от тях.

Да бъдеш на купон, на който всъщност не си поканен, е странно преживяване дори в най-добрите моменти. Да бъдеш на купон, на който не си поканен, в непознат град, когато животът ти е в руини, е убийствено трудна работа. Тъкмо се чудех дали да не хвана пътя, когато невероятната тройка се появи. Поздравиха ме така, сякаш бях отдавна изгубения блуден син.

— Очевидно ще дойде Леонардо — заяви Пол.

— О, боже мой — възкликна Вен.

— Минала съм го — боклук — отсъди Дела.

Зарадвах се да ги видя. Но вътрешният ми кадър, който бе придобил привлекателно избледнели тонове на брега, сега бързо летеше обратно към черно и бяло. Казах им, че мисля да се върна в хотела, за да видя дали няма някакъв признак за Ед. Вен бе проверила. Нямаше. Казах, че все пак може би ще си тръгна. Не започнаха да спорят с мен. Имаха известно уважение.

Проправих си път през гората бедра, лакти и чанти, като сама прокарвах пътека там, където нямаше такава. Когато накрая изминах цялото разстояние надолу по стълбите до фоайето на сградата, открих огромна бяла мраморна зала с фонтани, дървета, кланящи се и поздравяващи, а отвъд тях стъклени врати към улицата. Осъзнах, че сигурно валеше, защото светлините отвън бяха размазано червени през стъклените врати.

Видях един мъж да стои отвън на паважа. Светлините от сградата огряваха косата му под ситния дъжд и когато той се обърна към мен и отвори вратата, изобщо не се изненадах, че беше Алекс.

Тръгна към мен. Беше облечен в смокинг — убива ме това как етикетът на облеклото е толкова шикозен в Ню Йорк.

Казах:

— Добър вечер — което според мен се вписваше красиво в офис партер на случая.

Черил бързо изникна зад него.

— Здрасти! — възкликна тя, сякаш беше на седмото небе да ме види. Сериозно. — Следиш ли ни? Дебнеш ли ни? Хей — продължи, като сграбчи ръката ми и ме поведе обратно в сградата. — Току-що видях един страшно дебел човек на улицата. Толкова ДЕБЕЛ беше! Преливаше навсякъде.

— Мислех, че заминавате на меден месец — промълвих аз неубедително.

— Медените месеци са, за да се забавляваме, нали?

— Точно така — съгласих се аз.

— И се забавляваме точно тук, в града.

Междувременно бяхме стигнали обратно до асансьорите.

— Всъщност — обадих се, — аз си тръгвах.

— О, не можеш да си тръгнеш — възпротиви се тя. — Твърде забавна си.

И така се върнах на купона. Но минаха около трийсет секунди, преди да просветне здравият разум: не бива да съм тук. Изпих един-два коктейла. Не биваше да го правя: удря ме в главата. Здравият разум започна да избледнява. Отидох да танцувам. Не биваше да го правя: удря ме в главата.

„Най-сетне любовта дойде и слава богу съм жива“.

Добре, вижте — не казвам, че думите на песента бяха виновни за онова, което се случи после. Не казвам това. Но смятам, че ако трябваше да дадем пълни показания пред съда, ако трябваше да сме изчерпателни и безстрашни в проучването на обстоятелствата, на всички обстоятелства, трябва да допуснем, че и те бяха фактор. Бяха фактор.

В своя защита, не виждам как бих могла да пазя диетата на поп музиката в продължение на двайсет и няколко години и да не пострадам от нея, поне малко.

Твърде хубаво е, за да е истина, не мога да откъсна очи от теб. Искам да кажа, човек постоянно чува такива неща, но тази нощ ги чух по нов начин. Изведнъж разбрах за какво разказваха. Хрумна ми, с известна изненада, че дълго време съм била много загубена. Усещах онзи могъщ копнеж и желание в песните така, сякаш ги чувах за пръв път.

Танцувах сама — три глътки от третия ми коктейл, след което бях понесена от някакъв едър набит пиян мъж, потресена от странния му одеколон, алкохола в дъха му и гъстото окосмяване на врата му. Стори ми се, че често посещава спортните зали или е в мафията, или нещо подобно. В този момент той се спъна и чашата ми падна на земята. В следващия миг Алекс беше до мен, аз се изкопчих от хватката на набития мъж и се обърнах към Алекс. Онзи трябва да е видял погледа, който си разменихме, защото избъбри нещо с хилене, което не чух, а Алекс му отговори. После якият мъжага бутна леко Алекс, което го накара да политне назад.

Видях, че Черил идва към нас. Алекс също я видя. Отстъпи назад и потъна в тълпата.

Вен се материализира до мен.

— Добре, че се отърва от този — отсече тя. Имаше предвид Алекс.

— Никога не съм била с него — отвърнах.

— Не му е лесно — отсъди сестра ми.

— Смяташ ли? — просветнах аз.

— Не си и помисляй за това — много строго ме предупреди Вен.

Хрумна ми да последвам Черил, която следваше Алекс, но тя го беше изгубила. Зарязах я, прекосих залата и тръгнах надолу по коридора. Застанах пред помещение, което помислих за мъжката тоалетна, но когато погледнах вратата, на нея имаше мъжки символ и женски символ един до друг, хванати за ръка. Реших, че може би е знак. Искам да кажа, знам, че беше знак на вратата, но реших, че може да е поличба. Тогава една жена мина край мен и осъзнах, че тоалетната е обща. Бях чувала за такива. Влязох.

Вътре бе толкова претъпкано, че сигурно беше ВИП помещението — човек можеше да се докопа до кабина единствено, ако иска да се надруса.

Алекс стоеше до мивките и се гледаше в огледалото. Намираше се в свой собствен свят. Спрях. Не исках да развалям момента.

В този миг един мъжки глас зад мен се покашля. Издаде онова мъжкарско ръмжене, което ви оставя без съмнение, каквато и марка часовник да носи, че е имал трудно детство. Потупа Алекс по рамото и каза:

— Да не мислиш, че съм свършил с теб?

Беше, разбира се, моят набит приятел от дансинга.

Всички притихнаха. Всички моментално разбраха, че това беше СЦЕНА. Настъпи сконфузена атмосфера — както става в театъра, преди всички да свикнат с мисълта, че гледат как възрастни хора се преструват наужким.

Първо, Алекс не се обърна, което ме изненада. Второ, почувствах истински страх — сякаш разбрах, че Алекс е стигнал далеч с тази работа и вече не му е забавно. Не че някога е било забавно, но — знаете какво имам предвид.

Междувременно набитият се беше вбесил от това, че не му обръщат внимание. Ако Алекс не искаше да танцува, той сам трябваше да измисля стъпките. Погледна венчалната халка на Алекс. И изрева:

— Понеже имаш сексуални проблеми в брака, трябва да се бъркаш в неща, които не те засягат, така ли?

Очевидно в собствената му частна неандерталска вселена тази забележка беше толкова дълбоко под пояса, че не би могла да не предизвика отговор. Но Алекс просто приключи с мивката, подсуши ръцете си и промърмори:

— Знаеш ли… — без да довърши изречението.

Неандерталецът се пръскаше по шевовете.

— Какво? — прогърмя той.

Ние, публиката, бяхме на ръба на метафоричните си места.

— Не мисля, че искам да бъда тук — отвърна Алекс. Обърна се и удари неандерталеца право в лицето. Тълпата шумно пое дъх. Неандерталецът падна на задника си, после се просна на пода.

Сигурно мислите, че сега ние, публиката, сме се изплашили, но изглежда се почувствахме още по-неудобно. Настроението определено беше на неудобство. Приличаше на публичен секс. Насилието във филмите е гладко и уверено, с добра хореография. Това тук беше тромаво и потресаващо. Сконфузващо.

Неандерталецът извади пистолет от сакото си. Е, сега вече се изплашихме. Изведнъж всички замръзнаха по местата си, сякаш не можеха да помръднат. Искам да кажа, и преди не помръдвахме, но сега бяхме подвластни на инстинкта за оцеляване — вцепенени.

Неандерталецът изглеждаше по-впечатлен от пистолета си от всички останали. Както и доста изплашен от него. Сякаш го показа на Алекс — не го насочи. Но все още беше на пода, затова Алекс просто направи една крачка и го изрита от ръката му. Никой не хукна да бяга, никой не помръдна.

Алекс се приближи и вдигна пистолета. Когато се изправи, направи жест с ръка в смисъл, всичко е наред. Направи го с ръката, в която държеше пистолета, и предизвика някаква мексиканска вълна сред нас, зрителите. Объркан, Алекс се оттегли в една кабина.

Хората се разкрещяха. Чуха се викове „Повикайте охраната!“, някой каза „Повикайте полиция!“, а друг „Не викайте полиция!“.

Неандерталецът седеше на пода. Изглежда бе изгубил целия си сексапил и седеше изгърбен и виновен.

— Какво да направи човек с такъв маниак? — въздъхна той.

Застанах пред кабината на Алекс. Почуках възпитано.

— Махай се — беше отговорът.

— Аз съм — обадих се.

Никакъв отговор.

Върнах се обратно на дансинга. Божествено е да те докосвам, искам да те прегръщам безкрайно.

Изникна отнякъде. Сграбчи ме за ръката и ме изтегли от дансинга. Доста силно.

— Трябва да поговорим — каза.

— О, разбира се — отвърнах аз. С ъгъла на окото си зърнах Вен и Дела да ме следят нервно от спираловидната стълба в десния край на залата. Черил не се виждаше никъде.

— Не се тревожи — заявих, погрешно схванала положението. — Напускам страната! Заминавам за Мексико. Сама. Не ми пука. Имам резервации. Красив хотел. Като нищо отивам. Искам да кажа, това е само някакво чувство, нали? Чувствата не са факти. Това е просто някаква дивотия, която си причиняваме, нали? Всичките тези чувства — размахах ръце, за да ги опиша. Сигурна бях, че разбира. Гласът ми бе доста висок. Наоколо никой нищо не забелязваше. — Ти не ме обичаш! — продължих безразсъдно. — Аз не те обичам! Искам да кажа, ако ме обичаше, щеше да ми се обадиш. Нали? Това е ясно. Не ми се обади цели седем години. Седем години. Дори не се познаваме. Прекарахме заедно една нощ! Заблуждаваме се. В живота не е така. Ти проследи ли ме дотук? Може би ме дебнеш! Защото, честно казано, това надхвърля кръга на шегата. Искам да кажа, на какво си играеш? Това някаква игра ли е?

— Игра? — повтори той. Погледна ме. Сини очи. Споменах ли?

С периферното си зрение видях двама охранители да тичат насам от вътрешното стълбище с ръце на кобурите, както правят и Черил.

— Охраната е зад теб — прошепнах. — Черил на два часа.

— Бягай — нареди той.

И побягнахме. Бързо, но не чак толкова, че да не хвърля мигновен поглед на Черил, докато прелитахме край нея, с чаша газирана вода във всяка ръка и с отворена уста.

Алекс ме хвана за ръката, преди да стигнем до асансьорите и ме изтегли в един от онези шкафове, където държат пожарогасителите. Вътре беше доста тясно.

— Няма ли да кажеш: „Трябва да престанем да се срещаме по този начин“? — попитах аз.

— Не — отвърна той и ме целуна. Няма да се задълбочавам, защото ще задържи действието. Достатъчно е да кажа, че крастата отпреди седем години беше разчесана.

На вратата имаше стъклен прозорец и по време на целувката Дела, Вен, Пол и Черил преминаха в галоп към асансьорите като хрътки на лов.

Когато изчезнаха, Алекс ме измъкна от шкафа.

— Тръгнаха надолу — каза той. — Ние отиваме нагоре.

Бяхме толкова високо в сградата, че асансьорите не се изкачваха по-нагоре, затова хукнахме по евакуационните стълби.

— Добре ли си? — попита ме той след няколко етажа.

— Божествено е да те докосвам — отвърнах без дъх.

— Какво?

— Една песен — Обясних аз.

Горе отново се целунахме. Изглеждаше уместно.

— Какво става тук? — попитах аз.

— Чувала ли си за скорост на бягството?

Целунахме се по-продължително — трябва да е било доста по-продължително, защото чух трясване на врата и четири чифта крака да трополят по стълбите под нас. Бяха отгатнали къде сме.

— Ела — каза Алекс и пак ме хвана за ръката.

Качихме се на покрива. Първото, което забелязах, беше, че облаците се бяха разнесли и небето сияеше в наситено среднощно синьо. Второто, което забелязах, беше хеликоптерът, с който бяхме дошли.

— Идеално — възкликна Алекс.

И тогава, едва тогава — кълна ви се, — осъзнах пълния потенциал на този хеликоптер, кацнал там в своята техно-драконова слава.

— Не можем — възразих аз.

Пилотът ми помаха и включи перките.

— Приятел ли ти е? — учуди се Алекс.

— Нещо такова.

Алекс затвори зад нас вратата към стълбите.

— Кое е по-добре? — попита той. — Да ги напуснем след двайсет години? Или да ги напуснем сега?

После ме хвана за ръката и изтичахме под перките — както във филмите, както винаги съм искала да направя.

Когато се покатерихме в хеликоптера, извиках на Джейкъб, пилота, че ще трябва да се върне за Мак. Той отвърна, че не може да ме откара никъде без нареждане, трябвало да се обади. Честно казано, животът е прозаичен понякога.

— О, по дяволите — възкликнах аз.

Двамата с Алекс се спогледахме, после обърнахме очи към вратата към стълбите, която всеки момент щеше да се отвори с трясък. Тогава Алекс наведе очи и ми показа дръжката на пистолета, която се подаваше от джоба му. Шегуваше се само наполовина.

— О, по дяволите — повторих аз. — Джейкъб, моля те, моля те, моля те.

Нещо в гласа ми го накара да се обърне.

— Джейкъб — продължих, като поставих ръка върху тази на Алекс — тази върху пистолета, — на меден месец сме!

Джейкъб не можеше да ме чуе, при този шум от перките. Въпреки това изпитах малодушие. Принудена бях да го повторя, като се чудех дали наказанието ми щеше да бъде да горя в ада цяла вечност или само нещо като лек случай на цистит до края на живота ми и кое би било по-лошо.

— На меден месец сме — изкрещях пак. — Мак ти каза — помниш ли?

Лицето на Джейкъб грейна в широка усмивка.

— Накъде? — попита той.

— Тя отива в Мексико — извика Алекс. Джейкъб се разсмя и каза, че не може да ни заведе до Мексико, но може да ни откара до летището „Джей Еф Кей“. Докато се издигахме, извадих пистолета от джоба на Алекс и го хвърлих в една локва на покрива.

Охраната, Пол, Дела и останалите изскочиха през вратата към покрива няколко секунди след излитането ни. Не ни беше грижа — ярко осветените небостъргачи се топяха около нас в ясното нощно небе, като изкуствено построена гора от обсипани с диаманти сталагмити — най-големият каньон в света.

— Пето Авеню — промълви Алекс. — Страхуваш ли се?

— От какво? — попитах аз. — Да умра?

Не отговори. Гледаше над залива Хъдсън към мястото, където Статуята на свободата издигаше своя факел.

— Това бях аз — прошепнах, — цели седем години.

Известно време не каза нищо, после промърмори:

— Съжалявам.

— Знаеш ли какво? — обадих се по-късно. — Ако трябваше да умра точно в този момент, не бих имала нищо против.