Ейми Дженкинс
Меден месец (10)

10.

Няма да ви отегчавам с подробностите за сватбените ми планове. Но ще кажа, че по-скоро бих си отрязала главата и бих я изпържила в тиган, отколкото да се понеса към църквата в бяла рокля. Искам да кажа, не че имам някакви политически убеждения или нещо подобно, пък и между нас казано, мисля, че бих изглеждала добре в роклята, но смятам, че преговорите по цялата церемония са прекалено голямо напрежение за двама невинни влюбени. Този един-единствен неповторим ден трябва да бъде приказен.

Е, по мое мнение, животът просто не е такъв. Познавам хора, които са се пречупвали под натиска — сериозно, напълно откачаха. Виждала съм твърде много ужасени булки да чакат във вестибюла. И твърде много младоженци, които не могат да погледнат в очите любимата си. И твърде много от онези ужасни напрегнати усмивки, които само издигат лицевите мускули и нямат нищо общо с удоволствието.

Виждала съм булка да крещи: „Млъквайте“ по средата на службата, понеже децата на сестра й вдигат прекалено голям шум. Виждала съм младоженец да получава гърч, понеже кредитната му карта не е била приета в хотела за сватбената нощ. Виждала съм кум, ударен по тила с бутилка шампанско и откаран с „Бърза помощ“ (понеже танцувал твърде дълго с булката).

Била съм и на хубави сватби, но не са много и винаги са били прости. Това е моето мото, карай по-просто. Двамата с Ед ще се оженим в местната ритуална служба в присъствието на неколцина близки приятели. После отиваме на обяд.

Освен това, трябва да кажа, че не съм привърженичка на брака въобще. Не погълнах тази фантазия с майчиното си мляко и Тереза ме отврати със сантименталното си отношение към мухлясало парче сватбена торта, което пазеше в чекмеджето. Всъщност, тя плака, когато някаква мишка го изяде.

Както казах преди, бях възпитана да си взимам изпитите с отличен и толкова.

На впечатлителна възраст прочетох следното изречение в една от феминистките книги на майка ми: „Когато жената се омъжи, сексуалността й се утвърждава, а икономическите й нужди се подсигуряват. Тя постига първата стъпка на женствеността“. Ей богу, догади ми се.

Мисля, че това вероятно беше моментът, когато изгубих невинността си. Заклех се никога да не се омъжвам. Написах клетвата на лист хартия, който още пазя — държа го в стара цигарена кутия с четирилистната детелина, която намерих, когато бях на осем. Клетвата гласи: „Аз, Хънимун Холт, се заклевам тържествено, че НИКОГА няма да се омъжа, каквото и да става — тоест, дори ако Хъч (онзи от позорното съдружие със Старски) ми поиска ръката…“ После се бях подписала и бях оставила място да се подписвам отново всяка година и да подновявам обета си. Още тогава трябва да съм се съмнявала в способността си да бъда праволинейна.

И друго. Нямам блестящи асоциации с положението да си омъжена. Например, не искам да ме наричат „госпожо“ — толкова е непривлекателно. Дори не искам да ме наричат „мадам“. Моето „госпожице“ ми харесва и се гордея с него.

Честно казано, дори не държа да бъда „жена“ в смисъла на „жена“ като противоположност на „момиче“. Но пак нямам угода, защото не мога да понасям надути мъже на средна възраст, които наричат и възрастните жени „момичета“. Все пак намирам, че думата „жена“ — и по-точно изразът „омъжена жена“ — извиква в мен образи на тайори, перли и, без да бъде задължително правило, големи задници.

Твърде много ли протестирам? Е, може би, за човек, който се готви да затегне примката. Предполагам, че не разчитах на Ед. Нямам предвид, че не разчитах да е толкова прекрасен. Искам да кажа, че не разчитах някой друг да има думата по брачните въпроси. Ед винаги е искал да се ожени.

В началото двамата с него се разбирахме доста добре като гаджета. После една нощ, докато лежахме в леглото на угасени лампи, той каза:

— Сега сме по-близки…

— Да — съгласих се аз, — сега се чукаме.

— Искам да знаеш — заяви той, — че търся трайно обвързване с изгледи за семейство.

И двамата лежахме и се взирахме напрегнато в тавана. Всъщност, ако си спомням правилно, аз се взирах напрегнато в етикет от багаж със съкращение ЛКР, който висеше, съвсем отчетливо в сумрака, от някакъв куфар върху гардероба. Като се замисля, този етикет е свидетел на много плодотворни моменти в романтичния ни живот.

Ед каза:

— Просто исках наистина да бъда прям и честен, за да знаеш.

— Какво да знам?

— Че ако ти нямаш такива планове, трябва да ми го кажеш сега.

— А ти имаш ли такива планове?

— Току-що ти казах, че имам.

— Не е задължително. Краят на изречението можеше да е: „Търся трайно обвързване, а ти очевидно не си добро попадение“.

Но нямаше смисъл. Проблемът на Ед беше, че живееше в заблудата, бог да го благослови, че съм добро попадение.

— Може ли да си помисля? — попитах аз.

След няколко дни му се обадих от работата.

— Хей! Да разбирам ли, че ще ме зарежеш, ако нямам такива планове?

— Иска ми се да беше казала здрасти — отвърна той. — Всички останали започват разговорите със „Здравей, как си?“.

— О — обясних аз, — това е знак за симпатия. Например, двете с Вен винаги пропускаме любезностите, винаги скачаме направо на въпроса.

— Значи ме харесваш?

— Да — признах аз.

— Е, това е нещо — заяви той. — Фанфари.

— Отговори на въпроса — напомних му аз. — Ще ме зарежеш ли, ако кажа не?

— Да.

— Ще ме зарежеш? — не повярвах аз. Прииска ми се да кажа: „Значи ще понесеш удара повече никога да не ме чукаш и ще продължиш да ходиш изправен?“ Но ми хрумна, че може да го изтълкува погрешно. (Обвинявам списание Джъст Севънтийн и таблоидите, че ме възпитаха да очаквам мъжете да бъдат животни, когато става дума за секс. За съжаление, житейският опит ме принуди да заключа, че нещата не стоят точно така.)

— Е, ако отиваш в Америка, не поемаш курс към Индия, нали?

— Предполагам, че не — отвърнах аз. — Но може да видиш кораба за Индия и да си помислиш: „Я, какво приключение! Ще се кача на кораба да видя къде ще ме отведе и — кой знае? — накрая може да се озова в Америка по обиколния път. А може да се озова на още по-хубаво място“.

Накрая на Дела й омръзна от това шикалкавене и ме заведе на гледачка на Таро. Не вярвам в тези неща, но съм готова на всичко, ако в продължение на един час ще слушам как някой говори за мен. След сеанса отново се обадих на Ед.

— Да — заявих, — влиза в плановете ми.

Около шест месеца по-късно Ед предложи да заминем за края на седмицата. Искаше да наеме лодка. Има някаква тръпка към корабите, за жалост, защото не са сред любимите ми места. Що се отнася до мен, намирам ги за причинители на клаустрофобия и морска болест, пък и често си удряш главата — да не споменаваме, че щом веднъж тръгнеш, възможностите за слизане са ограничени.

Честно казано, според мен неприязънта ми към лодките се корени дори по-дълбоко: веднъж минах под някакъв танкер в сухо пристанище и огромното му туловище, което обикновено е във водата, се извисяваше над мен. Породи страх дълбоко в душата ми — усетих някакъв силен вътрешен потрес. Не знам защо. Може би съм потънала с Титаник в минал живот.

Или може би заради ваканцията по река, на която ни заведоха родителите ми лятото преди да умрат. Тогава сънувах кошмари. Предчувствия. Постоянно си представях, че всички ще паднем зад борда в шлюза и главите ни ще се размажат като домати между лодката и стените на шлюза. Винаги съм намирала шлюзовете за зловещи места.

Вечер татко ни четеше „Островът на съкровищата“ на покрива на кораба в зловещия здрач. Това беше неговата любима книга, не нашата. Но бе празнична почест да ни чете и ние се стараехме да му угодим. А после, през нощта, сцената от книгата, където вратата в горния край на стълбището се отваря към страховита, изкопана от вълните пропаст, се появяваше в сънищата ми и аз политах от ръба на скалата и от тясната си койка, като падах върху Вен, която вече се беше изтърколила от долната койка. По-късно родителите ми влизаха, за да ни намерят в малка купчина на пода — дълбоко заспали.

Както и да е, разказах това на Ед и той склони на хотел-селска къща в Кент. Междувременно в работата стана голяма каша и когато дойде петък, откарах Мак на летището и той ме накара да се кача в самолета заедно с него, за да можем да продължим да работим през нощта. От летището оставих кратко съобщение за Ед, в което казвах, че се налага да работя през почивните дни, но когато Мак влезе за своето шиацупо време на полета, му се обадих от мястото си в първа класа, за да си поговорим както трябва.

— Познай къде съм?

— На борда на Старшип Ентърпрайз?

— Не е зле — казах. — Намирам се на около километър и половина в небето.

— Какво? — възкликна той, но без да му е забавно.

— Мак ме накара да се кача на самолета с него — обясних, като се опитах да запазя усмивката в гласа си.

— По дяволите — изруга Ед.

— Съжалявам.

— Не мога да продължавам така — заяви той.

— Не можеш да продължаваш как?

— Така — повтори той.

— Не залитай в обобщения — възразих аз. — Това са два почивни дни. Можем да отидем следващите събота и неделя.

— Не става дума за това — сряза ме Ед. — А за твоите приоритети.

Усетих, че започвам да се ядосвам — или поне така ми се струваше. В действителност сигурно ме хващаше страх.

— Това е част от работата ми, Ед — Обясних с равен глас. — Случва се понякога. Трябваше да дойда.

— Не си била задължена — настоя той.

— Бях — казах аз. — Не можеш ли…

Но той ме отряза:

— Забрави — и затвори телефона.

Когато пристигнахме в Ню Йорк, Мак се опитваше да сключи голяма сделка за нова кинопродукция и аз ядох само пържени картофи и спах около два часа за двата почивни дни. Предполагам, че изпаднах във вцепенение. Когато се сещах за Ед, чувствах единствено, че не искам да зная за него — бях в настроение „добре, че се отървах от него“, но въпреки това част от мен знаеше, че макар да не беше обективен към служебните ми ангажименти, имаше известно право за степента на обвързването ми с него. В един от малкото ми свободни моменти се обадих на Вен.

— Хей, намираме се на един и същ континент.

— Тъпотия — заяви тя.

— Ед ме заряза — казах и обясних положението, като забравих, че е имал известно право и малко по малко се запених от оправдания.

— Е, не съм изненадана — отсече сестра ми. — Очевидно тези два дни са били много важни за него. Защо, според теб?

— О, не знам — отвърнах аз. — Луд е по малките си екскурзии. Прилича на някакъв шантав бойскаут.

— Ужасна си — възмути се Вен.

— Е, това го знаем.

— Вероятно смята да те помоли да се омъжиш за него, патка и половина такава!

Е, в неделя вечерта отлетях обратно за Лондон, като наистина се чувствах много особено. Смесени чувства, може би? Дали не бях измъкнала поражение от челюстите на победата? Дали беше щастливо бягство? Нещата се объркваха допълнително от факта, че седях до невероятно красив банкер, който постоянно ме отрупваше с питиета. Аха, помислих си, моят бъдещ съпруг. Сега всичко се връзваше: съдбата ме спаси от предложението на Ед, за да мога да седна до този мъж в самолета, понеже той е Истинският. Когато го попитах къде работи, той каза:

— „Голдман Сакс“ — с тон, който намекваше, че незабавно трябва да го вкарам в тоалетната и да го обслужа по френски. Бях малко объркана от собственото си вцепенение и от хубавия му външен вид, и въпреки доказателствата за противното, продължих да разговарям и да пия с него с надеждата, че не е кретен.

Накрая, в сумрака след обилния обяд и под съпровода на похъркването от бизнес класата, той взе ръката ми и я постави върху издатината под одеялото си. Бях ужасена — с право можете да помислите, че нямах право да се ужасявам, но понякога съм склонна към подобна наивност и наистина през ум не ми беше минало, че ще се стигне дотук.

Отдръпнах ръката си.

Той каза:

— Страшно парче си, кучко.

Но изглежда смяташе, че си играя, за да го възбудя още повече. Почувствах се така, както някога на училищното игрище, когато майка пристигаше да ме вземе, а аз се затичвах радостно към нея с все сила, за да се спъна най-неочаквано и да падна, земята се втурваше срещу мен, удряше ме в лицето, разбиваше ми носа, сваляше кожата от коленете ми и ми напомняше, че не съм непогрешима, че животът е труден и се случваха и лоши неща.

Така че, недей да се перчиш, момиче!

Стори ми се, че минаха часове, но вероятно са били само минути, преди да се преместя на друга седалка.

Сега аз залитах в обобщения. Чувствах се съвсем сама на света. Накрая схванах пълното значение на възможността да загубя Ед. Ед, който никога за милион години не би казал нещо подобно и не би направил нещо подобно. Бях толкова стресната и изпълнена с омраза към себе си, че не можех дори да заплача.

Взех такси до апартамента си в сутрешния пиков час, като се чувствах крайно износена. По онова време живеех в не особено вълнуващ едностаен апартамент в Килбърн, след като се бях изнесла от жилището на Дела в началото на Студената война. Беше под наем, така че не си бях направила труда да го обзавеждам. Дневната-трапезария бе поносима, но спалнята определено беше потискаща — с кафяви геометрични тапети, които сякаш казваха: „Може да си въобразяваш, че животът има някакъв смисъл, но в действителност е мръсен и безсмислен, и ако искаш доказателство, ето ни нас“.

На всичкото отгоре животът с подобна нагласа ме бе направил голяма мърла — така че мястото беше някаква кочина.

Ед, който често оставаше при мен, защото ремонтираше собствения си апартамент, постоянно повтаряше:

— Размърдай си задника и го пребоядисай.

Но всеки път, когато се замислех сериозно, тапетите започваха да ме гледат сърдито и ме подчиняваха на волята си. Затова никога не се захванах за работа.

Пъхнах ключа си в ключалката, но преди да успея да го завъртя, вратата се отвори и се появи Ед. Ед и гостоприемния аромат на сварено кафе.

— Съжалявам — каза той.

— Не толкова, колкото съжалявам аз — отвърнах.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза той.

— Трябва да се добера до вода.

— Вземи си душ — посъветва ме Ед.

Кимнах, затътрих се към спалнята и се вмъкнах с препъване вътре. В този момент влязох в различен свят. Във физическо отношение най-напред ме порази миризмата — най-разкошната, специална, невероятно фина миризма в света, уханието на любовта, може да се каже, — но съзнателно отбелязах онова, което видях. Стаята сияеше в белота, чистота и светлина, като килия на монахиня от манастир в Испания. Беше боядисал стените, мебелите, имаше нови щори на прозореца, после погледнах надолу и миризмата и любовният флуид се сляха в едно: подът, леглото, всяка повърхност тънеха в купища бледорозови и бели розови цветове. Напълних ръце, минах през тях и потънах в леглото. Затворих очи.

Ед каза, че ще дойде след малко с намерение да ме похити сред цветята. Намери ме дълбоко заспала.

След като спах един час и се събудих, разговаряхме и си обяснихме всичко — Ед се беше обадил на Дела, за да се опита да вземе номера ми в Ню Йорк, а тя му бе провела един кратък психотерапевтичен сеанс: „Трябва да си щастлив, че има такава сладка и удобна работа триста и шейсет дена в годината и трябва да си напълно откачен, за да не се примириш с останалите пет“ — и той се бе освободил от всичките си чувства, като свалил тапета с лошата карма, станал на разсъмване, за да вземе цветята от пазара за цветя „Ню Ковънт Гардън“, и след като се нахранихме и правихме любов около пет пъти сред розовия будоар, Ед ме попита дали ще се омъжа за него и аз казах да.

Три дни по-късно цветята започнаха да се вмирисват и да загниват, и трябваше да се отървем от тях. Натъпкахме ги в боклукчийски торби, после Ед ме накара да отскочим до старата къща на родителите му в Куинс Парк и да му помогна да навакса с боядисването, понеже бе прекарал почивните дни в декориране на моя апартамент. (Казах ви — нищо не се дава даром.)

— Трябва да те отнеса до прага — заяви, докато отключваше външната врата. Жилището беше делото на живота му. Или поне така изглеждаше. Откакто го познавам, го ремонтираше сам. Имам предвид наистина сам. Поставяне на централното отопление и всичко останало. За начало бе изкормил цялата сграда и онова, което някога е било градеж от червени тухли от някакъв благотворителен тръст за работническата класа, сега беше раздвижен, халогенно осветен дворец, който би изглеждал чудесно в списание „Интериори“. Не може да му се отрече.

— Ще бъде малко предварително — отвърнах, във връзка със забележката му за прага, и бързо пристъпих вътре със собствените си два крака.

— Защо? — учуди се Ед. — Това е брачният дом.

— Още не сме женени — Обясних, но в главата ми просветна защо години наред беше влагал толкова много любов и грижи в това жилище.

— Не ти ли е малко страшно — добавих, — като си спомняш детството си тук и сега всичко е толкова различно?

— Но аз така го искам — възрази Ед. — Искам малко наследство, корени, такива неща.

— Колко старомодно — заявих аз. — Ами тази работа с жененето?

— Не можеш да промениш решението си, носиш пръстена. (Сладък малък сапфир, принадлежал на майка му.)

— Няма да си променя решението, но когато ми отправи ултиматума за трайното сериозно обвързване, не спомена нищо за брак.

— Искам семейство — каза Ед.

— Доста честно — отсъдих аз и приключих дотук.

Ед наистина е харесвал родителите си. Много му липсват.