Ейми Дженкинс
Меден месец (24)

24.

Както се оказа, не бяхме единствените туристи в Коба, но това нямаше значение. Руините на древния град бяха разпръснати щедро под формата на малки каменни гърбици, очукани и победени в борбата си да избягат от задушаващата мрежа на джунглата.

Джунглата винаги ме е изнервяла. Не че съм ходила много в джунглата. Трябваше да кажа, че мисълта за джунглата ме изнервя. Всичките тези невидими пълзящи неща. Беше задушно, пълно с насекоми, а птиците — обикновено харесвам птиците, — птиците не можеха да се опишат по никакъв друг начин, освен като оглушителни.

Но тогава изведнъж се натъкнахме на езеро.

— Коба означава Град на набраздената от вятъра вода — обясни Алекс.

— Красиво име — отвърнах. По-красиво от самото езеро, което се отличаваше с мътносиво локвообразно качество. И никакъв вятър.

Покатерихме се по огромни, рушащи се каменни стълби до ронлив храм на маите на върха. Беше ми горещо и заядливо, и изведнъж ме заля вълна на досада от забележителностите. Страдам от това от дете — обвинявам баща си, че направи ентусиазма принудителен. Симптомите на отегчение, тежест, сънливост и непреодолимо желание да се прибера у дома и да гледам „Семейство Симсън“.

— Катурнатия бог — каза Алекс, като посочи скулптурата на входа на храма.

— Катурнатия бог? — повторих, като се поразсъних малко.

— Да — потвърди той. — Почитан е в тази местност. Високо ценен. И — продължи Алекс, като ме поведе вътре в храма, заровил глава в пътеводителя си, — от многобройните стели, намерени тук, надгробна колона номер двайсет е описана като „великолепно оборудвана“.

— Ужас — чух да казва познат калифорнийски глас. — Бог отговори на молбите ми.

— Определено добре украсен — отвърна още по-познат английски глас.

Алекс ме сграбчи и ме избута зад един от гробовете. Клечахме като идиоти, докато Черил и Ед разчитаха надписите на различните гробове.

— Имам чувството, че съм в „Звука на музиката“ — прошепнах на Алекс.

Всъщност, мечтата на живота ми е да бъда в „Звукът на музиката“ понеже, въпреки че Тереза беше добра заместник-майка, никога не ни е пяла за пакети, увити в амбалажна хартия и завързани с канап.

— Шшт — сряза ме Алекс.

— Шницел с юфка — отвърнах аз.

— Какво? — изсумтя той, ядосан, без да слуша.

— Шницел — повторих, този път по-високо. Прозвуча като кихавица.

— Ето — просъска той и ми подаде салфетка, — моля те, по-тихо.

Не зная дали беше досадата или желанието да вбеся Алекс, но нещо ме накара да продължа.

— Медни месингови менци — прошепнах аз.

— Топли вълнени ръкавици — се чу от другата страна на надгробната плоча.

И така — малко като Лизъл, — поех шумно дъх. Появи се усмихнатият Ед и играта започна. Двамата с Алекс трябваше да излезем и всичко беше много неудобно, без да споменавам жегата и потта. Мястото приличаше на фурна. Черил приличаше на топяща се свещ — не я бива много на топло.

— Идеята беше моя — призна Ед.

— Мислех, че се прибираш вкъщи — казах му аз.

— Няма да се откажа от теб — отвърна той.

— Звучи като друга песен? — предположих аз.

— Не. Само като лоша реплика.

— Нищо — успокоих го аз. — Позволено ти е да казваш лоши реплики в истинския живот. Само във филмите не е.

— Извинете ме — обади се Алекс. И излезе навън.

Последвахме го.

Оказа се, че Ед и Черил бяха дошли с такси, но когато стигнахме до паркинга, таксито им бе заминало.

— Трябва да съм го накарала да замине на духовно ниво — заяви Черил. — Беше таксито от ада. Без климатична инсталация. Климатикът е основно човешко право в страна като тази. И шофьорът слушаше музика с пълна сила, а на всичкото отгоре — чуйте само, — пушеше! Можете ли да си представите? Едва не умрях. Това е варварщина. Знаете ли какво? Ще ни трябват сто години, за да повярваме, че хората наистина пъхат тези канцерогенни клечки в устите си.

— Ти не спря ли да го правиш в Ню Йорк? — подхвърли Ед, като накара Алекс да погледне остро Черил. Стори ми се, че очите им се срещнаха за пръв път.

— О, това ли? — отвърна тя. — Това беше паралелна вселена. Ще трябва да ни закарате обратно в хотела. Колата ви има ли климатик?

— Нещо такова — каза Алекс, като спусна покрива на голфа.

— Алекс — възрази Черил, — не мога да се возя в това нещо със спуснат покрив. Ще умра от жега.

Алекс я погледна. Стана работата, помислих си. Влязохме в домашен тон. Но за мое учудване той просто вдигна отново покрива.

Всички се качихме в колата.

— Колко уютно — подметна Алекс.

Уютът — както се оказа, — беше най-малкият от проблемите ни. Колата не пожела да запали. Наложи се да накараме някой да ни качи, но наоколо нямаше много коли, а малкото налични не можеха да ни поберат. Стана ясно, че автобусите ходеха до Коба само през дните от седмицата, които съдържаха буквата „т“ и никой не знаеше дали дните са на испански или на английски.

Накрая Алекс изпроси да го качат на един мотопед, за да се обади на хората от фирмата за коли под наем. Но никой от нас не би понесъл мисълта да остане тук в тази жега. Черил отиде в „тоалетната“ (зад един храст) и седна на змия. Определено беше жена на ръба.

Накратко, всички се натоварихме на мотопедите на някакви канадски студенти. Всъщност, тази част беше забавна. Оставиха ни в едно малко село по пътя, където имаше телефон.

Оказа се, че фирмата за коли под наем по никакъв начин не може да ни спаси по-рано от следващия ден, затова се настанихме в една порутена хижа на плажа.

Като казвам „настанихме“ — Черил получи последната стая, в която имаше само едно единично легло и не искаше да чуе някой друг да влезе заедно с нея. Беше много възмутена — каза, че очевидно нямаме представа колко топлина се излъчва от човешкото тяло. Очевидно много. Накара управителя да й даде своя електрически вентилатор и се оттегли в стаята си да го боготвори. Ние с Алекс получихме един матрак на верандата, на който да спим, а Ед беше разположен на хамака.

Двамата с Алекс ядохме препържен боб за обяд в селото — той настоя да се измъкнем тайно. Беше ужасен от идеята четиримата да вечеряме заедно. Когато се върнахме, окачих мрежа против комари над матрака ни на открито.

Черил още бе в стаята си, затова отидох да потърся Ед. Намерих го седнал на плажа под залязващото вечерно слънце да хвърля мрачно раковини срещу вълните.

Поседяхме известно време един до друг.

— Мислиш ли, че някога можеш да ми простиш? — проговорих накрая.

— Не мисля, че прошката е нещо, което можеш просто да решиш да направиш — отвърна Ед.

— Трябва да престана да се опитвам да подобря положението, нали? — промълвих аз.

— Да — съгласи се той.

Настъпи мълчание. После Ед каза:

— Не казвам, че опрощението не се случва. Случва се. Изведнъж някой ден — случва се.

Понякога ми се струва, че Ед трябва да е най-милият човек на планетата. Обадих се:

— Искаш да кажеш, че ако на тръгване срещнеш Мила Йовович на летището на Мексико Сити, с която никога нямаше да се запознаеш, ако не беше дошъл тук заради мен, и ако до края на живота си живеете в съпружеско блаженство, тогава може би ще бъдеш в състояние да ми простиш?

— Точно така — заяви Ед. И се усмихна. Радвах се, че се усмихна. — Ще го преживея — добави той. — Знаеш го. Ще го преживея.

— Странно е, че ти го казваш — промълвих.

— Сега просто искам да се прибера у дома — продължи Ед. — Искам да отида и да застана в една от градините ми, за да видя как са камелиите и как върху тях се сипе ситен дъжд.

— Обзела те е носталгията.

— Да — призна той.

По някаква причина ми се доплака от това. Опитах се да не го правя, но устата ми описа права линия, очите ми се замъглиха, а Ед ме познава толкова добре.

— Хей — прошепна той и посегна да ме прегърне, после се опомни и не го направи. — Получи каквото искаше. Мечтата ти се осъществи. — Каза го така, сякаш наистина се опитваше да ме разведри.

— Да — кимнах аз, — това беше мечтата ми.

— Мислеше ли за Алекс през цялото време, докато беше с мен? — попита Ед.

— Не, разбира се! — възкликнах аз. — Той беше изтласкан в дъното на ума ми. Съвсем в дъното. Беше като — не знам, — далечна планина в пейзажа. Никога не съм смятала, че ще го срещна отново. Освен това мислех, че съм си го въобразила — искам да кажа, никога не съм смятала…

— Мислеше, че не можеш да го имаш, затова се примири с мен.

— Не беше така — възразих аз. Само че беше, в известна степен. Но произнасянето му го накара да прозвучи толкова ужасно. А не беше ужасно. — Не съм се „примирила“ с теб — продължих аз. — Беше толкова хубаво.

— Не достатъчно хубаво.

— Беше напълно достатъчно хубаво — заявих аз. — Просто не беше… — прииска ми се да не бях започвала изречението. Не можех да го довърша.

— Кажи го — подкани ме Ед.

— Ами, знаеш, онова нещо — каквото и да е то.

— То — въздъхна той.

— Да — съгласих се аз, — то.

Хвърлихме още много камъни в морето.

— Ако — започна той след малко, — ако него го нямаше в дъното на ума ти, тази „планина“, тогава какво би станало между нас двамата?

Обърнах се настрани и го погледнах.

— Накъде биеш?

— Смяташ ли, че може би щеше да се влюбиш в мен?

— Аз се влюбих в теб — уверих го.

— Имам предвид както трябва — настоя той. — То.

— Изумителен си.

— Какво? — попита той.

— Изумяваш ме — отвърнах.

— Защо?

— Просто ме изумяваш — казах аз.

Изправих се и си събух банския, който изпълняваше и ролята на бельо, и влязох в морето, макар че беше почти тъмно. Исках да се потопя под вода. Исках такъв вид уединение. Исках да почувствам, че тялото ми просто е моето тяло. Оцеляващо. Бях изморена от мислене. Прекалено много мислене.

Когато изплувах за въздух, звездите бяха изгрели. Звездите винаги ми помагат да добия правилна перспектива. Може би това им е работата. Може би затова хората откачат в големите градове — защото не могат да виждат звездите.

Носех се във водата, гледах звездите и оставих живота ми да протече пред очите ми, животът ми в Лондон. Но някак го изрязвах и редактирах бързо и съблазнително, сякаш беше предварителна лента за филм и по този начин го направих такъв, какъвто исках да бъде или какъвто според мен трябваше да бъде. Но предварителните ленти вече не ми вършат работа, кадрите от реклами на кафе.

Затова си позволих да видя живота си такъв, какъвто беше действително и си позволих да си представя, че винаги ще бъде такъв, какъвто бе наистина. Объркан, непоследователен и — ами, — понякога беше ужасен, но понякога приятелите ми ме разсмиваха, а друг път се опиянявах само от това, че съм жива и карам колата си през пороя. И тогава ми хрумна, че може би е достатъчно хубав.

Замислих се, че не си позволявам да се наслаждавам на онова, което имам. Замислих се, че се оплитам в постоянни разсъждения какво трябва да бъде и не забелязвам какво е. Както когато остарееш и ти се иска да си знаел какво щастие е младостта. Когато бях двайсетгодишна се мислех за отвратителна — идиотка. Сега разглеждам тогавашните си снимки и не мога да повярвам колко съм хубава. Сега смятам, че трийсетият рожден ден е краят на света. Макар че когато стана на петдесет ще се обръщам назад и…

Мисля, че винаги съм живяла така, сякаш пътят свършва на ръба на скала, фактът, че скалата не се появява, не променя логиката. Пред мен винаги има още само няколко крачки.

Когато накрая излязох от водата, подухваше лек вятър, а пръстите ми се бяха набръчкали като орехови черупки. Мисля, че това ми се случи за последен път, когато бях около осемгодишна и майка не ме пускаше да изляза от ваната, докато не си измия врата. Имах нещо против миенето на врата.

Когато се върнах при матрака ни на верандата, погледнах небето за последен път, но звездите бяха изчезнали. Напълно изчезнали. Сякаш се беше затворила някаква врата. Бяха ми необходими няколко минути, за да се сетя, че вятърът се бе усилил и облаците грубо бяха закрили небето.

Алекс лежеше в леглото под мрежата за комари и четеше проклетия пътеводител.

— Този пътеводител наистина ли те интересува? — попитах го.

— Иначе не бих го чел — отвърна той.

— Не разбирам — заявих аз.

— Не е необходимо.

— Говори ли с Черил? Или наистина смяташ да й напишеш писмо?

— Говорих с нея — призна Алекс. — Разговаряхме.

— И?

— Тя ще се оправи — увери ме той.

— Кажи ми ти какво й каза? — настоях аз, като свалих мокрия си бански, пъхнах се под мрежата за комари и се мушнах гола между чаршафите. Не ми се искаше да спя гола на открито, но нямах голям избор.

Алекс не отговори на въпроса ми.

— За какво разговаряхте? — повторих пак.

— Има някои неща — подхвърли небрежно Алекс, — които са лични между съпруга и съпругата.

Последва дълго мълчание. Стори ми се, че ръбът на скалата се мержелее.

— Не мога да повярвам, че го каза — промълвих.

— Не вложих никакъв смисъл — отвърна той. — Беше шега.

— Според Фройд няма такова нещо като шега.

— Хей — възкликна той. — Аз не те питам какво сте обсъждали двамата с Ед.

— Като че ли ми се иска да го беше направил — казах аз. — Не искаш ли да знаеш?

— Всъщност, не — подхвърли той. Надвеси се над мен и ме целуна нежно по челото. — Имам ти доверие.

И се извърна, така че светлината да пада по-добре върху книгата му.

— Знаеше ли — продължи Алекс, — че героят революционер Панчо Виля продал на Холивуд филмовите права за битките си? За истинските битки. Преди да започне някой бой, изчаквал светлината да стане достатъчно добра за камерите.

— Хм — изсумтях аз.

— През хиляда деветстотин и четиринайсета. Приятни сънища.

 

 

Събудих се от барабаненето на дъжда. Шумът се различаваше от шума на дъжда в Лондон. Всяка капка звучеше огромна. Беше тъмно като в рог. Тогава осъзнах, че Алекс говори с някого — и ми хрумна, че може би ме бяха събудили гласовете, а не дъждът.

— Не се тревожи — каза Алекс. — Тя спи.

Стисках очите си плътно затворени — някакъв рефлекс от детството: когато се съмнявам, се преструвам на заспала.

Чух гласа на Ед:

— Наистина съжалявам, но навън е много, много мокро.

— Няма нищо — отвърна Алекс, отново сънен. След това почувствах как Ед се вмъкна в леглото от другата ми страна. Внимаваше да не ме докосне. Алекс се намести с гръб към мен.

Малко е да се каже, че се вдървих. Лежах между тях, вцепенена като замразена риба. Сдържах дъха си. Отворих очи — мрак. Не смеех да помръдна глава. Не мисля, че сънят бе възможност. Преструвах се, че дишам. Принудена бях. Запитах се дали действително поемам някакъв въздух. Чудех се как ще издържа.

Реших да се развличам, като си представя как разказвам историята на Вен, Дела и Пол. Поукрасих я малко редактирах я от тук от там. Представих си О, БОЖЕ МОЙ на Вен. Представих си го толкова образно, че почти се разсмях и издадох тихо приглушено сумтене. Стресната, го преглътнах навътре. Дишането на Алекс беше равномерно, изглежда бе заспал. За Ед не мога да кажа.

Минаха няколко минути и тогава някакъв крак се пъхна под моя крак. Кракът на Ед, за да бъда точна. Беше топъл и гладък и се вмести идеално под моя, като го държеше по някакъв начин, ако разбирате какво имам предвид. Пак спрях да дишам. Но, помислих си, знам, че недишането не води до никъде, затова започнах отново.

И с всяко вдишване чувствах как се отнасях все по-далеч в един свят, където беше нормално да докосваш стъпалото на бившия си любовник, сега твой съпруг, докато си в леглото с Любовта На Живота Си. Клетките на крака ми започнаха да поемат кислорода, да се разширяват и отпускат, а междувременно Ед премести крака си, така че се опря в прасеца ми, и топлината и отпускането плъзнаха до коляното ми, а аз се отнесох в един свят, където беше нормално да преплиташ крака с бившия си любовник, сега твой съпруг, докато си в леглото с Любовта На Живота Си.

Междувременно Ед притисна стегнатото си бедро до моето меко бедро и сега очаквах още, затова ми се стори, че мина цяла вечност, преди да се премести така, че гърдите му да се опрат в гърба ми, а ръката му да обвие бързо и нежно кръста ми, така че всяка клетка в тялото ми да задиша отново и да се разтопя в него, докато лежахме така, че бузата му да почива нежна и уязвима до врата ми.

От блаженството мислите ми избледняха, както бях искала по-рано, и просто потънах в усещането, че отново съм човешко същество, а когато се събудих на другата сутрин, не си спомнях как съм заспала. Ед го нямаше, но аз долавях мъглата около себе си, аурата — някакво остатъчно сияние.

Алекс пристигна, с много зает и делови вид.

— На крак съм от шест часа — заяви той. — Знаеш ли кое време е?

— Не — отвърнах аз.

Оказа се, че е единайсет и половина. Правя го понякога, когато имам нужда. Просто спя и спя. Възстановявам се.

— Можеше да ми донесеш чаша чай — подхвърлих.

— Не се сетих. Човекът от автомобилната фирма беше тук. Свободни сме.

— Свободни? — повторих, като ми хрумна, че е странен избор на дума.

— Заминаха си — добави той.

— Какво? — възкликнах аз. Но знаех.

— Човекът от фирмата се връщаше в Канкун. Решиха да се качат при него. Ед каза, че първоначално бил планирал пътуване с теб — да прекосите с кола Мерида и пътьом да разгледате Чикен Ица. Е, ще го направят. После взимат полета от Мерида.

— Заедно? — учудих се аз.

— Чикен Ица е удивителна — каза Алекс. — Трябва да се опитаме да отскочим дотам. Но може би не днес. — Усмихна се.

Опитах се да преглътна новината. Знаех защо Ед толкова настоява на този маршрут.

— Знаеш ли, че снощи Ед беше в това легло? — попита Алекс, като прекъсна мислите ми.

— Валеше — отбелязах аз.

— И така да е — подхвърли ухилено Алекс.

Прииска ми се да изтрия с шамар усмивката от лицето му. Прииска ми се да кажа: „Ти пусна Ед да спи в леглото! Ти го пусна! Ти ни насади! Ти, копеле такова!“

Но не го направих, естествено, защото не смятах, че е вярно. Просто беше хубава реплика. Освен това, никога не правя подобни драматични неща. Разкриват прекалено много. Гневът е уязвимост, обичаше да казва Мак.

Алекс ме гледаше насмешливо. О, боже, четеше ме като отворена книга.

Излез от мен, прииска ми се да кажа.

— Странен човек е този Ед — подхвърли Алекс, поклати глава и понечи да се отдалечи. Сякаш знаеше, че ще тръгна след него.

— Чакай. Къде отиваш? — попитах аз.

— Да ти донеса чаша чай — отвърна той.

— Късно е — креснах след него и се залутах тромаво, уловена като комар в собствената си мрежа, ослепително бяла и булчинска на яркото слънце.