Ейми Дженкинс
Меден месец (15)

15.

Когато Ед най-сетне се върна с чая, намери три чифта женски крака, провесени от ръба на ваната. Е, четири, ако броите и тези на Пол. Обаче бяхме напълно облечени.

— Обзалагам се, че се радваш да ни видиш — извикаха Дела и Вен. Бяха на седмото небе, и двете, току-що прелетели с „Конкорд“ заедно с Мак.

Ед застана на вратата и потри вече щръкналата си коса.

— Здравейте — поздрави ги той.

Той обича Дел и Вен и никога не е бил гаден с тях. Но след като ги поздрави, просто се обърна и се отдалечи. На езика на Ед това беше равностойно да извади „Калашников“ и да ни застреля всичките. В банята настана ужасено мълчание.

— Върви — каза Пол, измъкна се от ваната и затъкна кучето здраво под мишница, като дамска чанта, която само че издаде тихо скимтене. Изтика ме пред себе си вън от банята и тримата се изнизаха, като ме оставиха да посрещна бурята с Ед.

Ед си прибираше багажа.

— В Мексико ли отиваме?

— Петимата заедно ли?

— Те просто минаха да ни видят — заекнах аз.

— Опитвам се — каза той, — опитвам се да карам меден месец.

— Виж, не съм виновна, че се изтърсиха — оправдах се аз.

— Ти за нищо не си виновна — заяви Ед. Следователно, се ядосах.

— ПРОСТО СЕ ОТБИХА! — изкрещях аз. — ЗАЩОТО МЕ ОБИЧАТ. ВЕЧЕ СИ ТРЪГНАХА!

— Не ми дръж такъв тон — отвърна той с вбесяващо равен глас.

— Знаеш ли какво? Писна ми, по дяволите, да се въртя на пета около теб като мушица, по дяволите — креснах пак.

— Да се въртиш на пета? Да се въртиш на пета? Като прекъсна сватбата? Като изпусна самолета?

— Нищо не разбираш.

— Като мушица? Ти си като бик в магазин за порцелан.

— Нищо не разбираш — пак аз.

Захлопване на куфар, затваряне на цип, сърдене — той.

— Къде отиваш?

— Далеч от теб.

Но спря на вратата. Винаги спира.

— Кажи ми тогава.

— Какво да ти кажа?

— Какво не разбирам?

Мълчание. Накрая:

— На сватбата ти каза „каквото е необходимо“. А сега, само защото Пол и Дел, и…

— Никога ли не си чувала за сламката, която пречупва гърба на камилата?

— Не съм ги канила. Не съм виновна, че Пол и Дел…

— Не ми се слушат извинения. Не ми се слушат подробности. Винаги има конкретни обстоятелства. Виждам по-голямата картина тук. Виждам общия план. Виждам темата.

— Моля те, не може ли просто да отидем в Мексико?

— Какво се опитваш да ми кажеш? — възкликна той. — Важно е пътешествието. Не направлението — свали халката си и я запрати на леглото — нещо такова. — Обърна се. Отиде си.

 

 

Открих Дела в апартамента студио на Мак. Или по-точно, отначало не я намерих. На пръв поглед жилището изглеждаше празно — цялото е много отворено и бяло, но с пъстроцветни картини по стените и едно от онези канапета от няколко части, които могат да превръщат ъглите в неоново сини оазиси.

Позавъртях се, като се чудех къде е, докато тя не подаде глава изпод леглото и не каза, че е там.

Леглото беше разположено на малък подиум в края на помещението. Лежеше под него с достатъчно подадена глава, за да надига бутилката шампанско, която бе взела със себе си.

— Мак е поканил Царина Спунър на чай — опита се да ми пробута тя, като че ли това бе някакво разумно обяснение. После избухна в кикот със силата на пожарогасителна струя.

— Какво? — попитах аз, винаги бърза в словесните схватки.

— Или влизаш, или излизаш — заяви тя.

— Не ставай тъпа.

— Ще се върне всеки момент — настоя Дела. — Или се пъхай отдолу, или си тръгвай.

Замислих се. Нямах къде да отида. Освен това умът ми напомняше скрийнсейвър, на който образът се разпада и се стопява, а всичките малки частици се стелят на дъното. Напъхах се под леглото.

— Е, Ед си отиде — въздъхнах.

— Царина Спунър има тялото на века.

— Знам коя е Царина Спунър — засегнах се аз.

Настъпи мълчание. След миг Дел призна:

— Мак използва думата с О.

— Наистина ли?

— По телефона — добави тя.

— Поздравления — казах, макар че едва ли бе подходящото отношение, както по принцип не е прието да поздравявате булката, че се е омъжила, а само младоженеца. Сигурно се смята, че ако поздравите булката, я карате да изглежда отчаяна.

— Само че според Мак думата с О е лъжа — продължи тя.

— Мислиш, че няма да ти бъде верен? — попитах с намерение за сарказъм, но Дел го прие на сериозно.

— О, ще ми изневерява — заяви тя. — И това ще го докаже.

— На кого?

— На него.

Все още нямаше никакъв признак за Мак, затова отново отбелязах:

— Ед си отиде. — Мълчание. Предполагам, че разсъждаваше какво да каже. След малко добавих: — Скапана работа са медените месеци.

— Ще се върне — успокои ме тя.

— Хвърли ми халката си — възразих аз. — Така че бракът сигурно отпада.

— Няма да е за пръв път — отбеляза Дела.

— За пръв път ще бъде — възразих аз, — досега не сме били женени.

— Е, и сватбата беше отменена, нали? Това искам да кажа. — Стори ми се разсеяна.

— Помниш ли, когато ни обземаше паника и повтаряхме „Няма Мъже“? — попитах я аз. — Преди Ед.

— Да — каза Дела.

— И си мислехме, че може да е защото наближаваме трийсет, но всъщност го повтаряхме откакто навършихме двайсет и една?

— Да.

— Но в действителност означаваше „Няма Мъже, Които Да Се Броят“. Защото, вярно, има този, този и този, но нито един от тях не се брои.

— Да — съгласи се Дела, — бяхме побъркани. Въобразявахме си, че можеш да си хванеш мъж като в рекламите — готин и костюмиран. Ха! — възкликна тя.

— Е, не сме виновни — въздъхнах аз. — Когато купуваш диван „Конран“, очакваш да изглежда както в списанието.

— Какво? — прекъсна ме Дела — според мен грубо.

— Ами, не ти се присмиват, когато влезеш да искаш дивана, нали? Не ти казват да се опомниш. Не ти се изхилват в лицето с думите: „Слез на земята, скъпа! Такъв диван всъщност не съществува!“ Искам да кажа, представи си, ако ти покажеха купчина строшени грозни дивани с изтърбушен пълнеж — хм, дори не би ги нарекла дивани, нали? Би казала: „На това диван ли му викате?“ А по-късно сигурно ще си кажеш: „Дивани Не Съществуват!“ — Замълчах. — Разбираш ли накъде бия?

— Схващам основното — отвърна тя. — Някаква приказка за мека мебел.

— И като дойдох тук днес си спомних как постоянно забравям, че Адам ме помоли да се омъжа за него.

Адам беше гаджето ми в колежа. В ретроспекция доста лесно би могъл да се опише като готин и ако буквално не носеше костюм по онова време, поне беше подходящ.^[1]

— Ако се бях омъжила за него — продължих аз, — вече определено щях да имам две цяло и четири деца и никога не бих казала „Няма Мъже“.

— Е, готово — подхвърли Дела. — Има и диван.

— Точно така — съгласих се, — но той не се брои.

— Защо?

— Защото той ме искаше.

— Разбирам.

— Но ако се бях омъжила за него, никога нямаше да кажа „Няма Мъже“ — нито веднъж. Защото трябва само един.

— Защо не се омъжи за него, по дяволите? — възкликна Дела, очевидно на мнение, че би й спестило много мъки.

— Защото по-скоро бих умряла — отвърнах аз. — За това мислех по пътя насам — по-скоро бих умряла.

Дела се опита да се ориентира по лицето ми.

— Виждам, че му отдаваш голямо значение — заключи тя.

— Виж, просто осъзнавам — признах аз и отново се отпуснах тежко, — че проблемът не е в тях — не е заради мъжете, — заради мен е.

Потънахме в ново мълчание. След малко подхвърлих несвързано:

— Видях Го.

— Кого?

— Него. С главно „н“.

— Кого? — настоя троснато тя.

— Любовта На Живота Ми — отвърнах пак толкова безцелно, макар че този път получих удовлетворението от това, че накарах Дела да си удари главата доста отекващо в таблата на леглото.

— Каааааакво? — извика тя — достоен противник в словесните схватки.

— Защото е той — заявих. И въпреки потиснатостта си, която беше дълбока, се ухилих широко. Няма нищо по-славно от това да кажеш на някого наистина изумителна новина. — Може ли да повторя? А ти пак да си удариш главата?

— Къде какво кога как? — избърбори тя, като се обърна настрани, за да вижда по-добре лицето ми. В този момент чухме как вратата се отвори и Мак и куклата влязоха.

Мак говореше високо за блестящото бъдеще на Царина Спунър. Самата Царина, която не изглеждаше особено заинтригувана от блестящото си бъдеще, се насочи право към фризера, намери „Хааген Дазс“ и се защура из апартамента в своите „Маноло“ (всичко, което можех да видя от нея), като похапваше сладоледа с лъжица. Винаги можеш да познаеш истински слабите по начина, по който ядат „Хааген Дазс“.

— Затова се казва Спунър^[2] — прошепнах на Дела, която ми изшътка — я по-сериозно!

Когато Царина се приближи и седна на леглото, без да изпуска лъжицата, двете с Дела огледахме отблизо през дантелената драперия — нейната много сладка татуировка във формата на сърце над много сладкия й малък ляв глезен.

— Ела тук, скъпи — повика тя Мак.

Дела ме погледна с изражение ето, започва се. Мак се приближи и седна до нея на леглото. Настъпи мълчание, през което решихме, че може би се целуват, но после се чу потракване на лъжица в зъби и осъзнахме, че му е подала хапка сладолед. После каза, вероятно с пълна уста:

— Искаш ли да ти духам, скъпи?

Настъпи още по-дълго мълчание и аз си помислих, о, мили боже, разкопчава му панталоните.

Но тогава Мак отвърна:

— Не, благодаря — и ние отдолу с Дела се вторачихме една в друга с очи като палачинки, а неизвестността почти ни убиваше. Защото, искам да кажа, той може би казваше „Не, благодаря“ на още една лъжица сладолед — възможно е.

В този момент Мак се обади бавно, пресекливо, като човек, който казва: „Заведете ме при водача си“, след като е приземил космическия си кораб в съвършено нов свят:

— Имам приятелка.

Царина се разсмя и отвърна:

— И аз имам. Не се излагай, скъпи. Искаш ли да ми разкажеш за нея? Обичаш ли да я чукаш? Искаш ли аз да ти разкажа за моята? — С Дела се спогледахме — на какви наркотици е тази жена? Истинска проститутка!

Настъпи ново мълчание и отново ни хрумна, че панталоните може би се сваляха, но Мак измъкна заека от торбата и заяви:

— Ти не разбираш. Влюбвам се.

Каза го така, сякаш бе четиринайсетгодишен, сякаш може би имаше уязвими места, съмнения, нужди и други такива неща, и изведнъж ми стана ясно, че той е човешко същество. За известно време изпаднах във вцепенение от откровението.

Но преди да имам време да го преглътна забелязах, че Дела изглежда е получила пристъп или конвулсии, или нещо подобно, и ми хрумна, че сигурно ще трябва да я откарам в спешното с диагноза шок от верността на Мак.

Сега Царина потропваше по пода с малкия си, обут в „Маноло“ крак точно до главата на Дела. Не й харесаха последните думи. Никак даже.

— Отегчаваш ме! — кисело заяви тя.

„Отегчаваш ме“, което се оказа прекалено за Дела, защото ръката й се стрелна изпод леглото и сграбчи малкия татуиран глезен, и въпреки че Царина ругаеше, риташе, пищеше и хукна да бяга, тя не разхлаби хватката, докато не бе изтеглена навън като момче, теглено от делфин, а когато се изправи, каза на Царина:

— Отегчава ли те? Мен пък ти ме отегчаваш! Ти си най-отегчителния човек, който съм виждала някога.

Мак се заизвинява заради Дела, но му хареса, сигурна съм. И щом я видя, я придърпа на леглото и я прегърна — познах по изчезването на краката.

— Ха! — възкликна Царина.

— Ха! — не й остана длъжна Дела.

— Щастлива ли си? — попита я Царина.

— Като прасе в кочина — отвърна Дела.

— Не се съмнявам — заяви Царина, а после превключи на съвсем друга вълна. — Искаш ли да изпушиш малко трева? — предложи и се друсна на леглото при тях. — Харесва ми роклята ти — кой е дизайнерът? Готина е. — Нощ и ден.

Междувременно продължавах да лежа под леглото, като се опитвах да режисирам появяването си. Притеснявах се. Беше излишно, защото отгоре се чу шепот и лицето на Мак се появи в процепа между дантелената драперия и пода — обърнато наопаки.

След като ме зяпа няколко минути, казах:

— Медените месеци са отвратително трудно нещо. Нивото на очакванията е прекалено високо и това често води до определено количество… напрежение.

А Мак попита:

— Къде е любимият ти? — и аз помислих, че има предвид Алекс. Помислих, че има предвид Алекс!

 

 

Пол и Вен ме откриха в Мак и ме качиха на такси обратно към хотела. В таксито разказах на Вен за дезертьорството на Ед. Очаквах да каже О! Боже! Мой!, но тя само се намръщи.

— Какво? — попитах аз.

— Заради Алекс ли си отиде Ед?

— Не, той не знае.

— Очевидно го знае на подсъзнателно ниво — заяви тя.

Нямах какво да отговоря на това.

Пол се обади:

— Стига, момичета — доста притеснено. Пол мрази всичко истинско.

Започнах да обяснявам:

— На Ед му дойде много, защото изпуснах самолета и защото вие се изтърсихте вкупом, и — знаете, — заради историята с Мак и всичко останало. Просто ще остана в хотела и сигурно ще се върне по някое време. Не може да е отишъл далеч. Няма да скочи ей така на самолета обратно за Лондон. Не е достатъчно духовно освободен. Ще изчака датата на обратния полет.

— Ед е разумен с парите — изтъкна Вен.

— Боже, опази ме — възкликнах аз, — от хора, които са разумни с парите.

— Гадна си — възмути се Вен.

— Не ти се налага да живееш с него — оправдах се аз.

Пол погледна първо едната, после другата и въздъхна:

— Какъв кошмар.

— Значи всичките тези обети, които изслушахме, не означават нищо, така ли? — попита Вен.

— Не си тръгнах аз — напомних й. — Исках да отидем в Мексико. А обетите нищо не означаваха, но щом стана дума за тях, това е истинският свят, а онова беше лист хартия. Ето какво всички се опитват да не признаят, не съм ли права? Ето защо толкова много бракове се разпадат за глупости. Защото, искам да кажа, хората имат добри намерения, но добрите намерения са едно. Знаете: „Пътят към еди-къде си е застлан с добри намерения“ — или какъвто е изразът.

— Ада — обади се Пол.

И двете го погледнахме.

— Пътят към ада — уточни той, — мисля, че сама ще се увериш.

— Е, това е — заключих и се облегнах назад.

— А какво стана с Алекс? — попита Вен, доста враждебно.

— Нищо не стана с Алекс. Нищо. Замина.

— Той я насади на пачи яйца — подхвърли Пол.

— Хей! — възкликнах аз. — Клише.

— На кралиците — възрази Пол, — им е позволено да използват колкото искат клишета.

Вен ме погледна.

— На пачи яйца е доста точно описание — признах неохотно. — Виж, Ед няма нищо общо с Алекс. Не знае нищо за него. Но е вярно, почувствах се невероятно, когато го видях отново. — Изведнъж ми се прииска сестра ми да разбере. — Не съм се чувствала така от… не знам откога. Дори не мога да го опиша. Почувствах… почувствах някакво всепоглъщащо чувство. Сега разбирам за какво е било всичко. Сега разбирам за какво е било.

— О, да, когато всичките тези малки екзистенциални подробности се изглаждат… — включи се Пол.

— Нищо не може да се сравни с това чувство — съгласих се аз.

— Е, може — възрази той. — Наркотиците.

Случвало ли ви се е някога вътрешният ви кадър да преминава от плюс към минус? Случвало ли ви се е вашият красив, многоцветен свят да се превърне в безмилостен, ужасяващ черно-бял образ? Когато се събудих наистина за действителността на кашата, в която се бях забъркала, се намерих на балкона на празната младоженска стая, вперила поглед в небето на Ню Йорк. Сама.

Трескавата криза бе отминала и бях останала с някакво притъпено бучене на болката и неспособност да проявя дори най-бегъл интерес към всичко, което ставаше около мен — неспособна дори да говоря. До снощи доста харесвах живота си. До снощи се справях доста добре. Бях благодарна за — е, знаете, — малките милости на живота, за здравето си, за работата си, за приятелите си, за очакването на някое обаждане, за нискомаслените храни, такива неща.

И ако трябва да кажа истината — ако наистина трябва да кажа истината, — основният източник на болката беше Алекс, а не Ед.

Ако Алекс бе наркотик, без да искам се бях набола със спринцовка, пълна с хероин, и сега бродех в сивотата на изтрезняването. Страдах от тежка форма на онова заблудено мислене, което поразява всички поклонници на любовта от пръв поглед: той не е бил случайно на балкона в хотела. Това е поличба, че той е Човекът. Ако бях хванала самолета за Мексико, нямаше да го срещна отново, значи той е Човекът. Озовахме се в две съседни хотелски стаи, значи той е Човекът. Той е единственият човек, който някога се е съгласявал с мен, че Роджър Мур беше най-добрия Джеймс Бонд, значи той е Човекът.

И ако беше на балкона случайно — е, тогава това означаваше, че всичко в живота е случайно и че нищо не означава нещо, и всъщност, изобщо не тръгвайте в тази посока.

А ако не е бил там случайно, е, тогава, казваше гласът в главата ми, съм се провалила. Много. Изпуснах лодката. Защото вече го няма. Почувствах как в мен се надига същата паника, както когато видях боклукчийският камион да поглъща Червения Тед и осъзнах — вероятно за пръв път, — че в живота има неща, за които връщане назад няма. Че не можеш да върнеш назад часовника и че цялото кралско войнство не може да събере обратно Хъмпти.

Не знаех какво да правя с подобни мисли. Нямаше къде да отида с такива мисли. Реших, че сигурно се нуждая от помощ. Хрумна ми, че ако чаках достатъчно дълго в хотела, Ед щеше да се върне. И може би просто щях да му разкажа за Алекс, после да отида в клиника за душевно болни или нещо подобно, да ми оправят мозъка, след това двамата с Ед да посещаваме петдесетина години брачна консултация и накрая да започнем отначало.