Ейми Дженкинс
Меден месец (19)

19.

Та, да се върнем на думата за мелодраматичните романи с продължение.

Отново бях в интернет кафето. От улицата лъхаше миризма на жега. След като привърших с четенето на имейла от Вен, се насочих право към телефона, но тя не беше у Мак, а не посмях да й звъня в хотела, за да не попадна на Ед. Вместо това се обадих на Дела.

— Хей — казах.

— Хей — отвърна тя.

— Какво става с Мак? — попитах.

— Защо смяташ, че с Мак трябва да става нещо?

— Проверих си имейла като добро момиче — обясних аз.

— Мак е казал на Вен? — изумление.

— Променя се — отсъдих аз.

— Да — мрачно се съгласи тя. — Към по-лошо.

— Разкажи ми — подканих я.

— Добре — склони Дела. — Накратко.

— Не — възпротивих се. — Надълго и нашироко. Започни отначало.

— Добре. Ами, първият признак за неприятност се появи в нощта след купона. Прибрахме се към три след полунощ — в Ню Йорк не работят непрекъснато, каквото и да си въобразяват. Насладихме се на едно хубаво чукане и всичко останало и Мак изведнъж обяви, че ще откаже цигарите. Попитах го защо ще го прави, а той отвърна, ами, защото било мръсен и неприятен навик. Уверих го да не се притеснява за мен — харесват ми устите с дъх на пепелник. А и пушенето може да бъде доста мъжествено в мъжете, ако разбираш какво имам предвид — мисля, че показва здравословно пренебрежение към себе си и също така им запълва ръцете.

— Увеличаване на раждаемостта чрез пушене — обадих се аз. Това е движение, което Дела иска да основе. Никоя от нас не пуши, но винаги приемаме предложената цигара, когато сваляме мъже. Дела твърди, че актът на даването и вземането с дългото, тънко, заострено нещо е главен ритуал на ухажването. Той ти предлага цигара. Ти я слагаш в устата си. Той пали цигарата. Това е секс.

Дела смята, че човешката раса би загинала без пушенето.

— Както и да е — продължи тя, — разбрах, че проблемът не е в пушенето — напоследък в очите на Мак се появи онзи поглед. Овчи — това е единствената дума за него. Крайно непривлекателен. Затова казах: „Виж, Мак, да не объркваме тук секса с любовта. Да, хубаво е. Да, удивително е, по дяволите, честно казано. Но сексът е секс и толкова“.

Чух някакъв метален звук.

— Какво правиш? — попитах.

— Скубя — отвърна тя. Дела го прави, когато е напрегната. Скубе си веждите почти до пълно изтребване.

— Невъзпитано е да скубеш, докато разговаряш по телефона — но тя не ми обърна внимание.

— И тогава — заяви тя вбесена, — можеш ли да повярваш? Започна да ми задава въпроси за майчинството.

— Няма начин — възкликнах аз.

— Няма начин — съгласи се тя. — Човекът наближава петдесетте, да не забравяме. Попита ме дали обичам децата!

— Е, може би смята да направи римейк на Бъгси Малоун — иска ти да си дамата придружителка.

— Иска ти се — подхвърли Дела. — Виновен е проклетият му биологичен часовник — добави тя. — Разсеян е — сякаш съобщаваше за някакъв крайно неприятен недостиг в стандартите му за лична хигиена.

— Кошмар — отсъдих аз. Бебетата са толкова забранена тема в лексикона на съвременните връзки, колкото оралния секс в благо въз питаното викторианско общество. — И ти избяга — предположих.

— Не — каза тя, — не мисля, че това е всичко. Продължих с достойна стъпка към летището — но преди това хванах бебешкия въпрос за ушите и заявих на Мак, че няма начин на тази земя някога да се сдобия със зърна с големината на чинии за хранене. Тогава той отиде на работа, а аз се опитах да поспя, но той се върна! И ми надяна някакъв пръстен! Трябва да го видиш — голям е колкото шибания Тадж Махал.

— Диамант? — прошепнах без дъх.

— „Тифани“ — уточни тя.

— По дяволите — възкликнах. Такава всезнайка съм, че трудно се изненадвам. Сега се насладих на рядкото усещане. — И после какво?

— Ами, едното води до другото и в следващия момент протегнах ръка, защото знаеш, че двамата с Мак сме много съвместими в това отношение, ръката ми се удари в тръбата и чух този леден звън на счупено…

— Чакай малко — прекъснах я. — Върни лентата. Тръба?

— Правехме го под душа — обясни тя.

— Ти беше сложила пръстена?

— Ами, да — призна тя, малко отбранително. — Просто за забавление.

— Разбирам.

— Както и да е, Мак не забеляза нищо. Но когато успях да го разгледам, камъкът се беше счупил точно наполовина. Не мислех, че можеш да счупиш диамант, но очевидно ако го удариш точно на необходимото място, можеш. — Въздъхна. — Счупи се на две. Мисля, че е поличба.

— Какво каза Мак? — прошепнах аз.

— О, каза да не се притеснявам, струвал само петстотин хиляди долара. — Саркастично.

— Не си му казала — заявих аз.

Мълчание. После:

— Взех един лист от книгата ти. Заминавам със следващия полет.

— Къде е пръстенът?

— Тук при мен — отвърна Дела. — Трябва да го поправя.

— Хм — казах аз. Не можах да измисля нищо друго. Не мисля, че можеше да бъде поправен.

— Какво според теб трябва да направя? — попита Дела. Шест думи, които рядко излизат от устата й точно в този ред.

— Не знам — признах аз. — Изглежда сме били пренесени в някаква паралелна вселена, и двете, не познаваме обичаите, не говорим езика. Какво се прави… — проплаках накрая.

— Какво се облича — скръбно отекна Дела. — Как е с Алекс?

— Ново.

— Ново?

— Почти не го познавам.

— Слиза ли под вода?

— О, престани — възмутих се аз.

— Очевидно това е първият въпрос, който си задават момчетата. „Мацката слиза ли под вода?“

— Звучиш като някой от Втората световна война. В наши дни всеки духа на всеки — заявих, като се чудех как стигнахме дотук. В разговор с Дела често си задавам този въпрос.

— Оралният секс е незаконен в Юта — напомни ми тя.

След като затворихме, си купих още една кола и седнах да я изпия, като се питах разсеяно дали затруднението на Дела ще съсипе работата ми с Мак — точно както бях предсказала. После ми хрумна, с пробождане, че може би вече не се нуждая от работата си. Изведнъж се видях да живея в Лос Анджелис, да изкарвам голямата си американска кола от алеята на широка, празна улица, обточена с палми. Представих си как Мак казва, че мога да работя за него в Ел Ей. После размислих и го накарах да ми намери фантастична работа във филмовия бизнес. После ми щукна, с трепет, че Вен ще бъде там. Семейна сплотеност на всичкото отгоре! Трябва да е било писано!

Тъкмо стигнах до онази част, където раждах първото ни дете в американска болница — хубав декор, по-ефикасни болкоуспокояващи, Джордж Клуни в зелена престилка, — когато ми се зави свят. И тогава, изневиделица — след възхода винаги следва падение, — еуфорията премина в нещо наистина много неприятно. Чудовищността на онова, което бях направила, се стовари върху мен.

Вече няколко пъти заплашваше да се случи, но през нощта — и успявах да отбия чувствата в обятията на Алекс.

Ед! Какво беше станало с Ед? И какво възнамерявах да правя? Да се преместя в Лос Анджелис? Аз? Да изоставя живота си? Наистина ли?

О, боже мой.

Ами приятелите ми в Лондон? Нямаше ли да ми липсват? Ами Тереза и понитата? Ами дъждът и Би Би Си, и опашката в пощата, и черните лондонски таксита, и „Хародс“, и чашите чай, каквито трябва да бъдат, и безработните? В Лос Анджелис тези неща нямаше да ги има. Ами корените ми?

Опитвах се да си поема дъх, когато Алекс ме изтегли навън в един голф кабриолет — със свален гюрук.

— Откъде го взе? — попитах.

— Откраднах го — заяви той. — Не бях в клиниката за нищо.

— Взел си го под наем.

— Качвай се — подкани ме той.

— Къде отиваме?

— Почакай и ще видиш — отвърна той. — Качвай се.

Качих се. Потегли и гумите изпищяха.

— Спри! — изкрещях изведнъж. Той се обърна към мен уплашено, като продължи да набира скорост, а косата влизаше в очите му.

— Спри! — извиках отново.

Алекс натисна спирачката.

— Какво става? — попита.

— Аз имам чувства — отвърнах.

— Чувства? — повтори той.

— Да, имам чувства, ако не знаеш.

Погледна ме разтревожено.

— Ох-ох — въздъхна той. — Има ли лекарство?

— Алекс — започнах аз, — понякога… понякога имам нужда да знам къде отиваме.

Нещо в гласа ми трябва да го е стреснало, защото отговори бързо:

— „Ла Посада“. Най-хубавият хотел в Мексико.

— Да беше ми казал.

— Казвам ти сега — възрази той.

— Исус ще ми липсва — промълвих.

— Ще ни дойде на гости — увери ме Алекс и се усмихна.

— Но… — казах и се поколебах.

И в този момент на колебание го изгубих. Отвърна от мен лъчите на лазерния си поглед. Сега куп разноцветни пластмасови кошници се радваха на великолепието му. Ревнувах от кошниците.

— Просто — продължих аз, — смятам, че трябва да знам накъде върви тази връзка.

— Точно в момента — отвърна Алекс, като постави крак на газта, — поема на юг.

 

 

Последва прашното празно шосе и откъслечни изгледи към тюркоазеното море. Бели бетонени селца с червени тенекиени табели на кока-кола и църкви в испански стил.

И Алекс.

Как така аз, питах се, докато се носех по крайбрежието на Мексико с вятър в косите си и с мъжа, за когото не се омъжих, как се озовах понесена по крайбрежието на Мексико с вятър в косите си и с мъжа, за когото не се омъжих? Как стана това? Как точно? Припомнете ми.

Не че мислех, че съм с неподходящия мъж. Когато се обръщах да погледна Алекс, късата му красива коса, която се вееше около главата му, почернелите му ръце, хванали волана, гъстите му мигли, просто исках да се изгубя в него, да вляза под кожата му и да изчезна.

И, като се замисля, станах затворник в отделната си същност. Преследваха ме най-различни чувства — чувства, не съмнения, породени от собствените ми хищни мисли, които смучеха кръвта ми като новите, подобрени свръхсилни комари, които ме чакаха специално в хотелската стая снощи.

— Чувствата не са факти — би казала Вен.

Не съм напълно сигурна какво означава това, но мисля, че има нещо общо с объркване на чувството като представляващо външния свят, вместо вътрешния. Проблемът с чувствата е, че са толкова дяволски убедителни. Не можеш да се измъкнеш от тях — както като отидеш на триизмерен филм и колкото и да си повтаряш, че е илюзия, пак се навеждаш, когато летящата чиния полети срещу теб.

Когато Алекс се отклони от шосето и съобщи, че ще посетим някакви забележителни руини на име Тулум, осъзнах, че неприятното напрегнато усещане заседнало в гръдния ми кош, всъщност е страх. Хубав старомоден страх.

Е, сега имах Алекс.

Е, сега можех да загубя Алекс.

А се готвехме да направим нещо толкова разумно и обичайно като да разглеждаме забележителности заедно, с други двойки, с други туристи. Изглеждаше непосилно нормално.

 

 

Тулум се оказа храм на маите, разположен срещу Карибско море, построен на изящни сиво-бели пластове като пепел, оставена да се натрупа в цигарата. Топлите дебели стени се издуваха доволно навън, сякаш натъпкани с мъдростта на вековете. Изглеждаха изпълнени, удовлетворени, в покой. След като привършихме обиколката, поставих ръце на стените и оставих далечното присъствие на хората, които бяха живели на това място преди деветнайсет столетия, да се приближи и да ме докосне.

Спомням си как веднъж в училище ни показаха вертикалната линия, която представляваше историята на земята от самото начало. Имаше малък мултипликационен телевизор на колела, който се придвижваше нагоре-надолу отстрани на правата и се включваше тук-там, за да покаже какво ставало в дадения момент. Телевизорът трябваше да стигне почти до върха на линията, за да покаже динозаврите, а съвременната цивилизация се оказа малък отрязък най-горе. Почувствах се като в една от онези фокуснически зали, където перспективата е напълно изопачена.

Притисната до тези стари, топли стени, ме обзе същото чувство. Моята незначителност е невъобразима за мен. Невъобразима.

Знаех, че Алекс изпитва същото. Затова не си направих труда да го казвам гласно. По-късно седнахме един до друг на тревата, с гръб към храма и се загледахме в морето.

— Добре ли си? — попитах след малко.

— Да — отвърна той.

— Сигурен ли си?

— Да — потвърди той. — А ти добре ли си?

Поколебах се.

— Знаеш ли, че когато бях в Лос Анджелис, ти пишех имейли и просто ги изпращах в пространството?

— Наистина ли? — удивих се аз. — Какво пишеше в тях?

— О, най-различни неща.

Когато говореше, често имах чувството, че предава от някакво отдалечено място, предаванията се осъществяват само след като смахнат екип от редактори и специалисти ги приведат във форма и оставах с впечатлението, че ми поверяват само частица от онова, което Алекс наистина мислеше. Но, разбира се, точно това ме привличаше в него. Имаше девет-десети тайнственост. Девет десети, които да оцветя сама.

— Провери ли си имейла в онова кафене? — попита той.

— Да — отвърнах аз. — Не е това, което мислиш.

— Какво мисля? — засегна се той. — Нищо не мисля.

Малко мълчание.

— Стари сме колкото руините — подхвърли с усмивка Алекс. — Ти и аз.

— Какво искаш да кажеш? — промълвих, като зърнах чудовището Достатъчно да наднича зад една палма на скалата.

— Знаеш какво имам предвид.

— Но би било хубаво — възразих аз, — ако си по-конкретен.

За миг ми мина през ум, че това не е типично за мен. Всъщност не бях свикнала с това… това… Думата „нищета“ изникна в главата ми. О, боже мой, помислих си с ужас, сигурно се превръщам в една от Жените, Които Обичат Твърде Много.

— Помниш ли, когато се видяхме за пръв път? — каза Алекс. Не ме гледаше.

— В ресторанта — промълвих.

— Знаехме — продължи той.

— Знаеше ли, че ще се кача в таксито?

— Да — отвърна той. — Но ако не го беше направила, щях да се върна и да те отведа.

— Как? — попитах аз — не можах да устоя.

— Не знам — разочарова ме той. — Някак си.

— Какво имаше в мен? — полюбопитствах. О, боже, разнищване до основи.

— Разпитваш ли ме?

— Просто искам да разбера точно — промърморих.

— Не е за разбиране — каза той. — Просто е. Да вървим.

Стана, улови ме за ръката и ме дръпна след себе си.