Ейми Дженкинс
Меден месец (25)

25.

Щом се върнахме в „Ла Посада“ този следобед, аз влязох под душа. Смятах, че ще ми помогне. Когато излязох, Алекс резервираше по телефона самолетни билети до Лос Анджелис.

— Хей — възкликнах, когато свърши.

— Трябва да се измъкна оттук — каза той.

— Ами аз?

— И ти идваш — отвърна той.

— Какво те кара да си толкова сигурен? — попитах, което стресна еднакво двама ни.

— Трябва да се върнем заедно в света — да видим дали можем да живеем заедно.

— Да видим дали можем? — повторих аз. — Ами Лондон?

Но още докато го изричах, знаех, че няма да се получи в Лондон. Нямах желание да поема отговорността да го накарам да живее под облаците. Нямах желание да изложа любовта му на толкова голямо изпитание.

— Забрави, че го казах — добавих аз.

— Бих искал да заминем утре — каза Алекс.

— „Би искал“? — възмутих се аз. — Току-що резервира местата — без да ме попиташ!

— Е, аз тръгвам — намуси се той — вироглаво малко момче.

— Тръгваш — съгласих се аз.

— Идваш ли с мен? — попита той. — Да или не?

 

 

Потърсих Вен у Мак и попаднах на Дела.

— Ще живея в Лос Анджелис — съобщих аз. — Обаждам се, за да се сбогуваме.

— Сбогом — заяви Дела.

— Не ти ли пука?

— Защо това ми прилича на подвеждащ въпрос? — подхвърли тя.

— Двамата с Алекс разговаряхме и аз се съгласих да опитам с него в Лос Анджелис. Нямаме къде да живеем. Нямам работа. Но, както се казва, единственото, от което се нуждаеш, е любов.

— Единственото, от което се нуждаеш, е зелена карта, адски много пари, мерцедес, охраняема ограда, басейн, приятели нависоко и надежден персонал.

— Благодаря за подкрепата — отвърнах аз. — Не можеш ли поне веднъж да бъдеш мила, като приятелките на другите хора? Не можеш ли да бъдеш сърдечна, да ме прегърнеш и да кажеш „сигурна съм, че ще се получи“?

— Мога — отряза ме Дела, — но съм в цикъл.

— О, ясно — възкликнах аз, сякаш това обясняваше всичко. Беше някак стряскащо да си представя как Дела кърви.

— Звучиш странно — отбеляза тя. — Какво става?

— Нищо. Всичко е наред — излъгах аз. — Ед най-сетне си тръгна тази сутрин.

— О — въздъхна тя.

— Всичко ще се оправи — обещах аз. — Просто — нали знаеш, — известни колебания. Нищо чудно, всъщност, като се има предвид всичко.

— Това звучи като утешителните глупости, които би трябвало да ти кажа.

— Да — съгласих се аз. — Слушай и се учи.

— Гласът ти е особен — заяви тя.

— Ще престанеш ли да го повтаряш?

— Добре.

— И слушай, не казвай още на Мак.

— Добре — обеща Дела. — Трябва да затварям.

— Какво става? — попитах аз.

— Ще ти разкажа по-късно — трябва да свършвам.

— Къде е Вен? — извиках, но Дела вече беше затворила. — Предай й, че много ми липсва — помолих сигнала.

След разговора с Дела се почувствах по-зле, отколкото преди него. Не оставаше нищо друго, освен да се обадя на Тереза. Отлагах го от Голямото бягство — но не можех да се чувствам толкова зле и да не се обадя на Тереза.

— Слушай — започнах, когато се свързах с нея, — не се тревожи, но не заминах на меден месец с Ед — вместо това избягах с друг.

— Да не се тревожа? — възкликна тя.

— Знам, че звучи лошо — обясних аз, — но не е толкова лошо, колкото изглежда.

— Как така?

— Виж, той не е просто някой, а Любовта На Живота Ми.

— Нали не е синеокият американец, който те свали в ресторанта, накара те да го закараш до летището и повече никога не ти се обади?

— Трябва ли да го представяш по този начин? — засегнах се аз.

— Хъни, мила, карай по-полека — посъветва ме тя. — Не взимай никакви кардинални решения. Всъщност, ела си у дома и помисли хубаво. Ела и остани за малко при мен.

— Не мога — отвърнах аз, — ще живеем в Лос Анджелис.

— В състояние ли си да взимаш такива решения? — усъмни се тя.

— О, моля те, не се превръщай в гласа на здравия разум — възкликнах аз.

— Ела си у дома и премисли всичко. А ако той е любовта на живота ти, ще те изчака няколко седмици. Ела си вкъщи при Трийз.

— Но той е всичко, което съм искала някога — възразих аз.

— Но, Хъни — заяви тя, — ти никога не си знаела какво искаш.

Мълчание.

— Ела си у дома — повтори тя.

— Добре — обещах аз. Не можех да измисля друг начин да се отърва от нея, преди да избухна в ридания.

— Ще те чакам — обади се Тереза.

— Чао — казах трепереща.

— Хъни — продължи тя, — ако заминеш за Лос Анджелис, пак те обичам.

Седнах на ръба на леглото и заплаках като малко дете. Гласът на Тереза бе накарал цялата ми изкусна фантазия да се спука с мокро пльокане като прекалено надуто суфле. Понякога ми се струва, че действителността е най-болезненото нещо в живота. И това е ужасно, понеже действителността е единственото нещо в живота. Като се замисли човек.

Сещате ли се за онези книги, които четете като дете, където намират някаква вълшебна врата или нещо подобно, която води към друга страна, омагьосано място, където не важи никое от нормалните правила? Е, когато бях дете, открих това място в главата си. Открих, че мога да фантазирам, че съм в съвършено друго семейство и съвършено друг живот. И макар че онова, което си представях, не беше технически реално, въображението създаваше реални усещания в тялото ми и истински чувства в сърцето ми, които се превръщаха в много убедителна рамка, през която възприемах — или изопачавах — ежедневната действителност на живота си.

Искам да кажа, знаех какво е да бъдеш примабалерина, която прави реверансите си на световната сцена. Знаех какво е да пееш пред камерата на Топ ъв дъ Попс. Знаех какво е да спечелиш дербито на вярното си пони. Знаех какво е да те целува Джеймс Дийн.

А после, когато родителите ми загинаха, не знаех как да се справя със загубата им, без да бъда съкрушена от нея. Но не исках да умра заедно с тях. Исках своята възможност за реверанси, награди и целувки. Затова продължих да фантазирам още повече. Смъртта им се превърна в някаква зона със забранен достъп. И най-лесният начин да не ходя там, беше да се впусна във фантазията.

През последните няколко дни с Алекс постоянно усещах болката на действителността. В него нямаше нищо нередно, освен нещата, които не са наред във всички останали. Но да бъда с него беше болезнено, защото той постоянно вършеше и казваше неща, които ми доказваха, че той е той — че съществува отделно от мен, че има свой собствен живот и не можех да правя с него каквото поискам, както бих могла, ако съществуваше само в главата ми.

След като си подсуших очите, излязох и се присъединих към Алекс в ресторанта. Не разговаряхме. Приличахме на двойка, която е била заедно толкова дълго, че е изчерпала темите си за разговор. Не бях в състояние и да ям. Бях в шок, струва ми се. Усещанията ми бяха приповдигнати, сякаш цяла нощ бях вземала наркотици.

Когато седнах, той се наведе към мен и взе ръката ми. Опитах се да го целуна, така че да не ми се налага да го погледна в очите. Той ме спря. Нямаше да ми позволи да се измъкна с подобен фокус.

На съседната маса имаше някаква възрастна двойка американци. Двамата постоянно ни се усмихваха снизходително и накрая жената се наклони към нас и попита:

— Младоженци?

Усмихнах й се и отговорих, че всъщност не сме женени.

Те зацъкаха и мъжът се провикна:

— Съветвам те да се ожениш за нея!

— Всъщност съм женен за друга — заяви Алекс.

Това им затвори устите.

Алекс каза, че отива да се поразходи, затова аз се върнах в нашата стая и се опитах да си чета трилъра. Но бях на тръни. Не можех да седя на едно място. Всяка минута ми се струваше като час. Накрая излязох да потърся Алекс.

Намерих го седнал до Мари Клер пред колибата на плажа. Просто седяха на пейката и клатеха крака под лунната светлина. Когато Алекс ме видя да стоя на брега, каза довиждане на Мари Клер и дойде при мен. Не каза нищо. Друг път.

— Знаеш ли какво? — започнах аз. — Никога не ми задаваш никакви въпроси. Забелязал ли си? — Дотогава не бях формулирала това оплакване, но сега, когато изскочи от устата ми, изглеждаше сериозно.

— Въпроси? — повтори той, искрено объркан. — Задавахме си въпроси.

— Въпроси за мен — уточних аз. — Никога не ме питаш нищо за мен. Как мога да отида и да заживея в непознат град с човек, който не ме познава?

— Познавам те — възрази той.

— Не мисля така — усъмних се аз, — не наистина. Между нас има нещо.

— Със сигурност — съгласи се той.

— Искам да кажа — продължих аз, — нещо нередно. Нещо… — Не знаех как да опиша атмосферата, която усещах като някакво страхливо напрежение под лъжичката. — Не е удобно — казах накрая. — Искам да кажа, чувствала съм се по-спокойно с данъчния служител.

— Е, това не е мило — възкликна той.

— Но знаеш какво имам предвид. Нали? И ти можеш да го почувстваш. Нали? — Той погледна встрани, не можеше да срещне очите ми. — Усещам… — не можах да продължа.

— Усещаш? — подкани ме той.

— Празнота.

Истината ме разтърси като електрически удар. И него, струва ми се. Реших да хвърля ръкавицата.

— Би ли променил плановете си да се върнеш в Лос Анджелис? Би ли останал тук, за да можем да се опознаем?

Не отвърна нищо. Нямаше нужда. Виждах отрицанието в очите му. Чувствах го наоколо във въздуха.

— Не искам да бъде така — въздъхнах аз. — Но не мисля, че наистина си с мен.

— Тук съм — възрази той.

— Но не си с мен — казах аз. — Не наистина — гласът ми се повишаваше. И изведнъж открих, че целият копнеж, желание, страх и напрежение от последната седмица се разсейват като облак от парен локомотив. Освободих се от тях с облекчение.

— Да прекратим преследването тук — завърших аз. — Става дума за факта, че ти не си готов за обвързване. Съжалявам, че съм толкова земна. Но въпросът е земен. Толкова невероятно земен. Напускаш ме откакто ме срещна и двамата го знаем. Ти си един най-обикновен стар беглец. Цялата история беше едно голямо бягство.

И с тези думи избягах. Надолу по плажа. Той ме настигна и ме завъртя с лице към себе си.

— Знаеш ли какво? — попита. — Току-що описа самата себе си.

 

 

В хотелската стая се любихме така, сякаш бяхме последните живи мъж и жена. Такъв беше сексът ни. Винаги беше „Отнесени от вихъра“ и никога „Когато Хари срещна Сали“.

След почтен интервал се обърна с гръб към мен. Така заспиваше.

— Знаеш ли, че те наричах Любовта На Живота Ми — прошепнах, — така те наричах. Беше някаква шега. Не.

— Винаги съм вярвал в духовните спътници — отвърна той.

— И аз съм твоят духовен спътник?

— Да — потвърди той, без да се обръща. — А аз?

— И ти — признах аз. А после, след миг: — Искам да го запомниш.

Промърмори нещо неразбираемо и зачаках да заспи, докато се отдалечаваше от мен към онова място, което бе завършено и цяло, какъвто беше и той без мен.

 

 

Никога не бива да заспивате, когато някой е казал „Искам да го запомниш“. Всъщност, ако някой каже „Искам да го запомниш“, трябва да поискате незабавно обяснение, да му конфискувате паспорта и да не го изпускате от очи в продължение на няколко дни.

След като бе заспал от около двайсет минути, аз се измъкнах от леглото и си събрах нещата. Не ми отне много време. Нямах цял куп вещи. Взех ключовете от колата и написах на Алекс бележка. Тя гласеше: „Взех колата назаем. Просто трябваше да го направя. Надявам се да разбереш“. Дотук бележката беше безполезна, но просто не бях в състояние да обяснявам нататък и сметнах, че е по-добре от нищо.

Навън в колата бях обзета от нерационален страх, че Алекс ще чуе мотора и ще хукне след мен. Не го направи, разбира се. Може би бях разочарована. Посъветвах се с картата. Имаше голям главен път към Мерида, но поемането по него означаваше минаване през Канкун и обикаляне на двете страни на триъгълника, вместо много по-прекия маршрут по по-малки пътища. Избрах по-малките пътища. На картата всичко изглеждаше доста лесно.

Шофирах само от половин час, когато забелязах фойерверки в далечината. Мисълта, че там някъде има хора, ми вдъхваше смелост. Хора, които празнуваха.

Карах през всичките онези изоставени малки селца, всяко едно предшествано от натъкване на гърбица за намаляване на скоростта, при което подскачах в седалката и си удрях главата в покрива на колата. Мексиканските гърбици за намаляване на скоростта. Представете си, че вземат бордюра от паважа и го поставят напряко на пътя. Е, така изглеждаха.

Освен веднъж, когато поех в неправилната посока на едно Т-образно кръстовище и се озовах на прашен селски път през някаква плантация, маршрутът изглеждаше лесен. Колата ми беше единственото превозно средство на пътя. Не видях друга.

Минах през един малък град, където църквата се издигаше в необичаен опушено жълт цвят на фона на среднощното небе, а камбаните биеха. Имаше признаци за живот — магарета и старци, които стояха отстрани на пътя. Без някаква определена причина, струва ми се. Взираха се в мен, докато преминавах.

Започвах малко да се замайвам от каране, като виждах само няколкото метра път пред себе си, когато изведнъж фойерверките се появиха на крачка пред мен. От нищото изникнаха цветове, музика, огън и хора, навсякъде хора. Спрях. Деца в ярки пера с изрисувани лица се затичаха към колата и след миг вече чукаха по прозорците ми.

Изглежда, че се бях натъкнала в центъра на някакъв карнавал. Имаше запалени факли, блъскаща се тълпа и страховито изрисувани маски, които ме зяпаха злобно и похотливо.

Беше твърде идиотско, за да бъде наистина страшно. Освен това се чувствах странно откъсната. Малкият балон на колата ми ме отделяше от света. Всичко навън можеше да е илюзия, проектирана за мое удивление.

Напуснах селото и продължих напред. Напред. Тревожех се, че съм се изгубила. Оглеждах се притеснено за знаци към Чикен Ица, когато забелязах табелка към Тикскакалкупул. Нещо потрепна в мозъка ми. Малък електрически проблясък, който протече по синапсите и накрая накара космите по ръцете ми да настръхнат.

Това непроизносимо място, ако искате вярвайте, беше някъде, където трябваше да отида. Не помня да съм взимала решение. Просто почувствах как ръцете ми завъртяха волана. Подкарах в посоката, която указваше знакът. Толкова просто беше. Когато стигнах до самото село, друг карнавал беше в разгара си.

Този път внимавах да не се озова в центъра му. Оставих колата си накрая и заобиколих църквата, за да избегна празнуващите. Зад църквата имаше малко гробище между четири бели стени, като малка затворена къща. Вратите бяха отворени и за миг се запитах дали не беше денят на мъртвите и всички призраци нямаше да излязат да потанцуват. Ако бях останала у дома и ми бе хрумнало да направя онова, което правех, нямаше да го направя, ако разбирате какво искам да кажа. Би ме уплашило до смърт. Но точно там в онзи момент не изпитвах никакъв страх. Влязох в малкото гробище.

Вътре разположението ми напомни малко на пощенски кутии: всички имаха много пратки. От някои от малките чекмеджета стърчаха изкуствени цветя, на други горяха свещи, а от трети се подаваха малки ламинирани снимки като пощенски картички.

Табелката беше на стената в най-отдалечения край. Представляваше малка възпоменателна табелка за малка самолетна катастрофа. Беше месингова и имаше дата, после нещо на испански — или пък на латински? — и после девет имена. Името на майка ми. И на баща ми. На отделни редове.

Стоях там и ги гледах. Усещах очите си в орбитите им и тялото си в кожата му. Това чувствах. Струва ми се, че очаквах да почувствам нещо наистина огромно. Но не беше така. Просто стоях там. Продължавах да стоя там. И тогава, много нежно и бавно, както се спуска вечерта, ме осени разбирането, че това са името на майка ми и името на баща ми, и че те са мъртви. Искам да кажа, очевидно съм знаела, че са мъртви, но не беше този вид познание. Знаенето отекна в мен с онова болезнено усещане за твърдостта на земята, с което се отличава истината.

Те никога нямаше да се върнат. Вече наистина никога нямаше да се върнат. Никога. До този момент не осъзнавах, че в действителност съм ги чакала да се върнат. Но беше така. Затова в мига, в който ги открих, ги изгубих отново.

Зарадвах се, когато се разплаках. Толкова се страхувах, че няма да се разплача. Хрумна ми идиотската мисъл да взема едно от червените пластмасови кандила и да събирам сълзите си в него. По някаква причина исках да запазя тези сълзи завинаги. Но накрая, естествено, използвах една стара салфетка, която намерих в джоба си.

Малко по-късно си казах, докато седях разплакана и кръстосала крака на малката тревна площ в онова странно малко гробище с гръб към мрамора с ламинираните снимки на мъртвите, които ми правеха компания, че там ми харесва. И че се чувствах у дома.

Един голям фойерверк във формата на роза се разпръсна в небето над мен, а аз седях с вдигната глава и го гледах как се сипе. Толкова се радвах, че съм жива и толкова се радвах да изпитвам любов и да знам, че има любов, която бях загубила, и любов, която не бях загубила.

Вижте, никога не ме е бивало в любовта. Винаги бях малко като принц Чарлс, който каза за любовта „каквото и да е това“. И се дразнех от глупостите, че всичко, от което се нуждаеш, е любов. По-скоро бях съгласна с Дела: всичко, от което се нуждаеш, е любов, мерцедес и приятели нависоко.

Но, седнала на онова място, усетих, че неохотно започвам да виждам за какво е целият този шум. И не можеше да се отрече, че в гърдите ми имаше едно много конкретно чувство и единствената дума, която ми идваше наум, за да го опиша, беше — любов. Когато се сетих за Вен, например, чувството нарасна и заплаках още по-силно.

И тогава, накрая, се сетих за Ед и как ще го намеря по някакъв начин. Как не мога да го оставя да си отиде, без да му кажа както трябва, че го обичам. Така, че да разбере, че го мисля наистина. С истинска любов. И да му кажа, че Алекс можеше да е другата ми половина, но че не можех да живея с Алекс. Не исках. Беше твърде болезнено, да сме толкова еднакви.

И тогава, помислих си, когато оправех цялата глупава каша и накарах Ед да разбере, ами, тогава може би щях да постъпя в манастир. Чистият и прост живот някак ме привличаше.

Сълзите продължаваха да текат, но нежно и мокро. Бях се отказала да ги бърша. Струваше ми се, че се рея. Не ми се тръгваше. Вдигнах очи към тъмното небе и сякаш можех да видя как земята се върти и да почувствам как ме държи. Обгърнах се с ръце и си казах, добре съм. Всичко е наред. Тук съм и съм добре.

Трябва да съм заспала. Когато отново се върнах в съзнание, въздухът беше топъл. Мраморът под главата ми отразяваше най-бледата бледа, розова и крехка утринна светлина. Не помръднах. Бях свита настрани, невероятно удобно.

Почувствах, че има още някой. Този някой клекна. Надигнах се да седна, все още със затворени очи. Този някой ме прегърна и каза:

— О, хубаво — тук си.

Останахме така цяла вечност. Цяла вечност, после взех ръката му, отворих я и поставих моята смачкана сополива салфетка в дланта му.

— Това е за теб — промълвих. — Подарък.

— Какво е? — попита Ед.

Обясних му, че са сълзите ми.

 

 

Когато стигнахме до колата, всичко беше смрачено и прашно, типична сутрин след буря. Епично, всъщност. Имах чувството, че се намирам във финалните кадри на посредствен уестърн и препусках към дома в карирана пола, след като бях научила с пот на челото, че жената е жена, мъжът е мъж и освен това не можеш да задържиш типа Чарлс Бронсън.

На пътя имаше малък бар, който тъкмо отваряше.

— Да хапнем хуевос — предложих аз, — и препържен боб. — Изведнъж умирах от глад.

Седнахме да си чакаме яйцата на разнебитена, покрита с линолеум маса и пихме кафе — толкова гъсто и черно, че беше трудно да не изпием утайката. Ед каза, че Алекс открил, че съм заминала и му се обадил в хотела в Чикен Ица, като предполагал, че сигурно съм се отправила натам. Когато не се бях появила, Ед направил информирано проучване на маршрута ми и отгатнал какво се е случило, когато съм стигнала до Тикскакалкупул. И тръгнал натам.

— Щеше да ме доведеш тук — промълвих аз, — нали? Когато планираше медения месец.

Ед се усмихна.

— Нямах намерение да идвам тук — признах. — Теб търсех. Идвах да те намеря.

Ед продължи да се усмихва. Сякаш бе Коледа.

— Къде е Черил? — попитах.

— Остана в Канкун. Чака полет до дома.

— Има ли някаква възможност да разбереш? За всичко това?

Той само ме погледна.

— Все едно карам по пътя — започнах, като прокарах пръст по плота на масата, — и се налага да направя отклонение… но пътят пак ме връща при теб.

— Кое беше отклонението? — попита той. — Тикскакалкупул?

— Отклонението беше Алекс — отвърнах.

Той мисли известно време.

— Тук ли е мястото — каза накрая, — където аз получавам отплатата си?