Луиза Мей Олкът
Малки жени (8)

Джо среща Аполион

— Къде сте тръгнали, момичета? — попита Ейми, която влезе в стаята им един следобед в събота и ги завари как съвсем тайнствено се приготвят да излязат, което предизвика силното й любопитство.

— Какво те интересува! Малките момичета не бива да задават твърде много въпроси — отвърна остро Джо.

Може би точно това е едно от най-обидните неща, които могат да се кажат на едно малко момиче. Другото е да му се нареди: „Бягай оттук, скъпа“ и вероятно то е още по-обидно. Ейми с мъка се въздържа да не отвърне по някакъв рязък начин на обидата и твърдо реши да разкрие тайната им дори ако се наложи да ги разпитва с часове.

— Моля те, кажи ми — обърна се с умолителен глас към Мег, която обикновено се размекваше и никога не й отказваше нищо. — Може би ще мога да дойда с вас, защото Бет само дрънка на това пиано и аз няма какво да правя, чувствам се толкова самотна.

— Не мога нищо да направя, скъпа. Ти не си поканена — започна Мег, но Джо я прекъсна нетърпеливо.

— Стига, Мег, не казвай нито дума повече, защото ще развалиш всичко! Ти не можеш да дойдеш с нас, Ейми. Така че не се прави на малко дете и престани да хленчиш.

— Вие отивате някъде с Лари, сигурна съм, че е така. Помня, че снощи си шепнехте нещо и се смеехте тримата, докато седяхте на канапето, но когато се приближих, внезапно замълчахте. С него ли ще излизате?

— Да, с него, а сега ще престанеш ли да ни досаждаш?

Ейми се въздържа да не зададе нов въпрос, но внимателно ги наблюдаваше, така че веднага забеляза как Мег пусна ветрилото в един от джобовете си.

— Разбрах, разбрах! Вие отивате да гледате пиесата „Седем дворци“! — извика Ейми и добави с решителен тон: — Аз също ще дойда, мама ми позволи да я гледам. Имам си от моите пари и мога да си купя билет, освен това ще ви кажа, че не беше никак честно от ваша страна да криете от мен.

— Послушай ме само за минутка, Ейми, и бъди добро дете — започна внимателно Мег. — Мама не иска да отиваш тази седмица, тъй като очите ти все още не са добре и няма да понесат ярката светлина там. Можеш да отидеш след няколко дни заедно с Бет и Хана и съм сигурна, че ще бъде чудесно.

— Не, много по-приятно ще ми бъде да дойда с вас двете и Лари. Моля ви, вземете ме със себе си! Толкова дни бях болна и трябваше да стоя непрекъснато затворена вкъщи, че сега умирам за малко слънце. Хайде, Мег, моля те! Ще се държа много добре — обеща Ейми, като гледаше умолително по-голямата си сестра.

— Дали пък да не я вземем? Предполагам, че мама не би възразила, стига да я облечем достатъчно добре — започна Мег.

— Ако тя тръгне, аз си оставам вкъщи, а на Лари никак няма да му хареса да ходи някъде без мен. Смятам, че е доста невъзпитано да мъкнем със себе си Ейми, след като той ни е поканил само двете. Вярвам, че и тя самата не би желала да си пъха носа там, където никой не я иска — категорично обяви Джо, която нямаше никакво желание да се разправя с малки деца, след като бе решила да излезе и да се позабавлява.

Категоричният й и доста обиден тон разгневи още повече Ейми, която започна да си обува ботушите и решително заяви:

— Аз пък ще дойда, Мег каза, че може. Освен това Лари няма да има нищо общо с мен, след като аз сама ще платя билета си.

— Но ти няма да можеш да седнеш при нас, тъй като нашите места вече са запазени, а не би трябвало и да бъдеш на друго място сама. Така че ще се наложи Лари да ти отстъпи своето място, което ще ни развали удоволствието. Възможно е да се опита да ти намери някакво място до нас, но това също няма да е правилно, тъй като ти не си поканена. Както виждаш, при всички случаи ще пречиш. Така че е най-добре да си останеш вкъщи — доста грубо я смъмри Джо и дори й размаха заплашително пръст.

Ейми започна да плаче, седнала на пода само с един обут ботуш, а Мег се опитваше да я успокои по някакъв начин. Точно в този момент Лари извика отдолу и двете момичета се спуснаха бързо по стълбите, оставяйки по-малката си сестра сама. Тя продължи да плаче, защото от време на време забравяше, че трябва да се държи като голямо момиче, и се превръщаше в капризно малко дете. Компанията долу вече бе готова да потегли, когато Ейми извика през прозореца със заплашителен тон:

— Ще съжаляваш за това, Джо Марч! Бъди сигурна, че ще съжаляваш!

— Глупости! — отвърна й Джо и тръгна първа.

Те прекараха наистина чудесно, в пиесата „Седемте дворци на диамантеното езеро“ имаше всичко, което човек би могъл да поиска. Но независимо от смешните червени джуджета и блестящите феи, въпреки величествените принцове и принцеси, удоволствието на Джо бе помрачено от известна горчивина, русите къдрици на красивата кралица й напомняха за Ейми, а по време на антрактите мисълта й почти непрекъснато бе заета с догадки какво би могла да направи сестра й, за да я накара „да съжалява“. Те двете с Ейми доста често се караха, тъй като по характер бяха избухливи и проявяваха склонност към грубост, когато нещо ги дразнеше. Понякога Ейми бе причината за караницата, друг път — Джо, но и двете след това изпитваха срам от невъздържаността си. Макар че беше по-голяма, Джо никак не можеше да владее чувствата си и имаше доста неприятни спомени от ситуации, в които се бе държала грубо и обидно. Гневът й никога не траеше дълго и след това тя осъзнаваше своята грешка, искрено съжаляваше за нея и се опитваше да поправи по някакъв начин нещата. Сестрите й често казваха, че с удоволствие я довеждат до гняв, защото след това тя се превръща в същински ангел. Бедната Джо отчаяно се опитваше да се държи както трябва, но този лукав враг вътре в самата нея бе винаги готов да избухне и да направи на пух и прах всичките й усилия. Сигурно щяха да й трябват години на търпеливо старание, за да може в края на краищата да го победи.

Когато се прибраха вкъщи, завариха Ейми да чете книга във всекидневната. Щом влязоха, тя се престори на сърдита и изобщо не искаше да вдигне очи от книгата, седеше си и не им зададе никакъв въпрос. Може би любопитството й щеше да се окаже по-силно от обидата, ако Бет не беше също в стаята и не започна да ги разпитва, в резултат на което дойде пищното описание на пиесата. Когато се качи в стаята, за да си свали шапката, Джо погледна най-напред към бюрото си, тъй като след последната им кавга Ейми бе успокоила гнева си, като й бе измъкнала всички неща от шкафа и ги бе хвърлила на земята. Този път всичко си беше на мястото и след като хвърли по един бърз поглед в чекмеджетата, кошниците и кутиите и не откри нищо нередно, Джо реши, че може би този път Ейми й е простила и е забравила обидата.

Но Джо жестоко се лъжеше: през следващия ден направи едно откритие, което предизвика истинска буря. Мег, Бет и Ейми бяха седнали в късния следобед заедно във всекидневната, когато Джо влетя вътре доста развълнувана.

— Някой да е вземал книгата ми? — попита тя с пресипнал глас, сякаш едва си поемаше дъх.

Мег и Бет веднага отвърнаха отрицателно и я изгледаха доста учудено. Ейми само размести въглените в огъня и нищо не отговори. Джо забеляза, че тя започва да се изчервява, и веднага се захвана с нея.

— Ейми, ти си я взела.

— Не, не съм аз.

— Тогава поне знаеш къде е.

— Не, не знам.

— Лъжеш! — извика Джо, сграбчи я за раменете и я погледна така свирепо, че би могла да изплаши и много по-смело дете от Ейми.

— Не лъжа. Не съм я вземала, не знам къде е сега и въобще не ме интересува.

— Сигурна съм, че знаеш нещо, така че е най-добре веднага да го кажеш, защото иначе ще си изпатиш — заплаши я Джо и леко разтърси раменете й.

— Можеш да се караш колкото си искаш, но вече никога няма да видиш своята стара глупава книга — извика Ейми, която на свой ред също бе започнала да се ядосва.

— Защо да не я видя?

— Защото я изгорих!

— Какво? Ти си изгорила малката ми книга, която толкова обичах, непрекъснато работех върху нея и се надявах да я завърша, преди да се върне татко! Наистина ли си я изгорила? — попита повторно Джо и в миг пребледня, в очите й се появи опасен блясък, а ръцете й стиснаха по-силно малките раменца.

— Да, изгорих я. Аз те предупредих, че ще те накарам да си платиш за това, че беше толкова груба с мен вчера. И ето че изпълних заплахата си, така че…

Ейми не успя да каже нищо повече, тъй като Джо съвсем побесня и започна така силно да я тресе, че зъбите й чак затракаха.

— Ах ти, ужасно, ужасно момиче! — проплака Джо, изпълнена с болка и гняв. — Вече никога няма да мога да напиша същите неща, книгата ми пропадна и няма да ти простя за това до края на живота си.

Мег се втурна да спасява Ейми, а Бет се опитваше да успокои Джо, но Джо беше наистина като луда. Тя нанесе един удар по ухото на сестра си и се спусна нагоре по стълбите към старото канапе на тавана, където остана сама с болката си.

Долу бурята започна да преминава, скоро си дойде и госпожа Марч и след като чу какво се е случило, веднага обясни на Ейми, че много е сбъркала и е причинила голяма мъка на сестра си. Тази книга бе най-голямата гордост на Джо и всички в семейството я смятаха за проява на многообещаващ литературен талант. Книгата съдържаше само дванайсетина приказки, но Джо бе работила толкова дълго и търпеливо върху тях, като бе вложила цялото си умение и цялото си сърце и се надяваше, че ще се получи нещо добро, което по-късно ще може да се публикува. Съвсем наскоро ги бе преписала на чисто и бе унищожила стария ръкопис, така че с изгарянето на книгата Ейми бе заличила напълно неколкогодишния й труд. Може би в очите на останалите това не изглеждаше кой знае каква загуба, но за Джо то представляваше истинска катастрофа и в момента й се струваше, че никога няма да може да се оправи след нея. На Бет й бе мъчно за книгата, тя тъгуваше за нея, както би тъгувала за изчезнало котенце. Мег този път не се опита да защити своята любимка, а госпожа Марч изглеждаше доста притеснена и натъжена, така че Ейми почувства, че никой няма да я обича, ако веднага не се извини за тази ужасна постъпка, за която тя вече съжаляваше повече от всички останали.

Джо се появи едва когато звънна звънецът за чай и изглеждаше толкова разстроена и студена, че Ейми трябваше да събере целия си кураж, за да се приближи към нея и да каже тихо:

— Моля те, прости ми, Джо. Ужасно, ужасно съжалявам.

— Никога няма да ти простя — твърдо обяви Джо и от този момент се държеше така, сякаш Ейми изобщо не съществува.

Никой не спомена нищо по този болен въпрос, дори госпожа Марч си мълчеше. Защото всички вече добре знаеха, че когато Джо е в подобно настроение, просто няма смисъл да хабят думите си. Най-разумното в този случай бе да се изчака, докато някакъв дребен инцидент или самата й щедра природа посмекчат омразата и излекуват отворената рана.

Тази вечер не беше като другите им щастливи вечери, защото, макар че всички шиеха както обикновено, а майка им им четеше някои от любимите им неща от Скот и Едгъуърд^[1], все пак нещо важно липсваше, което нарушаваше домашния мир и разбирателство. Това най-ясно се усети, когато дойде обичайното време за песни. Тогава Бет само свиреше и не започна да пее, Джо стоеше няма като камък, Ейми бе прекалено разстроена, за да пее, така че единствени Мег и мама се опитваха да поддържат песента. И колкото и двете да се опитваха да изглеждат радостни като чучулиги, гласовете им бяха някак по-различни от друг път, не звучаха в синхрон и човек имаше чувството, че пеят фалшиво.

Когато Джо се наведе, за да целуне майка си за лека нощ, тя й пошепна:

— Скъпа моя, не позволявай на гнева да засенчи слънцето, простете си една на друга, помогнете си и започнете на чисто новия ден.

На Джо й се искаше да скрие лице в скута на майка си и да изплаче всичката си болка и целия си гняв, но сълзите бяха признак на слабост и тя не можеше да си ги позволи, затова се почувства толкова дълбоко наранена, че наистина не можеше да прости на Ейми в този момент. След като забеляза, че и Ейми слушаше, тя само поклати глава и каза твърдо:

— Това е действително толкова отвратителна постъпка, че тя не заслужава да й се прости.

След тези думи се качи горе в стаята и си легна. И тази вечер там нямаше нито веселби, нито приглушен шепот.

Ейми също се чувстваше ужасно обидена поради факта, че извиненията й не бяха приети, и започна да си мисли, че може би изобщо не трябваше да се унижава и да иска извинение. Тя се смяташе за несправедливо засегната и непрекъснато си повтаряше, че всъщност постъпката й не е чак толкова лоша и след като при това се е извинила, вината за сегашната ситуация вкъщи съвсем не е нейна. Джо все още приличаше на буреносен облак и през целия ден всичко й вървеше накриво. Сутринта беше ужасно студено, след това изпусна чудесната си тригуна в калта, леля Марч имаше нервна криза, Мег бе прекалено замислена и мълчалива, а когато се прибра вкъщи, намери Бет твърде натъжена и без настроение. Ейми от своя страна непрекъснато правеше забележки по адрес на някои хора, които обичат да говорят, че човек трябва да проявява доброта, а самите те не се опитват да бъдат такива.

— Всички са в лошо настроение, така че най-добре е да помоля Лари да отидем двамата да покараме кънки. Той е винаги толкова любезен и весел, че поне с него ще мога да прекарам приятно, сигурна съм — каза си Джо и веднага излезе от вкъщи.

Ейми чу шума от тракането на кънките и веднага погледна през прозореца.

— Ето, виждаш ли каква е! — възкликна тя. — Обеща ми, че ще ме вземе следващия път със себе си, защото скоро ледът ще се стопи. Но как бих могла да я помоля сега, след като прилича на буреносен облак?

— Не говори така, не проявявай надменност, след като много добре знаеш, че за нея е наистина трудно да преживее загубата на скъпоценната си книга. Може би сега е моментът да се сдобрите, струва ми се, че ще успееш, ако действаш както трябва — каза Мег. — Върви след тях. Не казвай нищо, докато настроението на Джо не се подобри, след като си поговорят с Лари. Тогава използвай някой подходящ момент и я целуни или направи нещо друго мило. Сигурна съм, че това напълно ще стопи ледовете между вас.

— Ще опитам — отвърна Ейми, тъй като съветът на Мег доста й хареса. Тя трескаво започна да се подготвя и бързо изтича навън, като точно в този момент успя да види двете фигури, които изчезнаха зад хълма.

Разстоянието до реката не беше голямо, но когато Ейми пристигна, двамата вече се бяха обули. Джо забеляза появата й, но веднага й обърна гръб. Лари не я видя, тъй като караше внимателно покрай брега, за да провери дебелината на леда — преди няколко дни се беше позатоплило и той се опасяваше да не би ледът да е прекалено тънък.

— Ще отида до завоя, за да видя дали всичко е наред, и след това ще се върна да те взема — чу го да казва Ейми, а после видя как се отдалечава. Приличаше й на млад руснак с тези кожички по края на палтото и на шапката си.

До Джо достигна неравното дишане на Ейми, която се беше запъхтяла след тичането, после подрънкването на кънките, докато момичето се опитваше да ги сложи на краката си. Но Джо не се обърна да погледне сестра си, а тръгна бавно напред, като караше на зигзаг надолу по реката, изпълнена с горчиво задоволство от затрудненията, които изпитва Ейми. Усети как у нея отново се надига гняв и си даде сметка, че ако не му се противопостави, той би могъл напълно да я завладее, както обикновено ставаше с лошите мисли и чувства. В този момент Лари стигна до завоя и й извика:

— Карай по-близо до брега, в средата ледът е тънък и е опасно.

Джо го чу, но не и Ейми, която точно в този момент се опитваше да се изправи на краката си и това ангажираше цялото й внимание. Джо хвърли един поглед назад към нея и си помисли за миг дали да не я предупреди, но малкият демон вътре в нея, с когото тя яростно се бореше, й прошепна: „Няма значение дали е чула или не, нека сама се грижи за себе си.“

Лари беше изчезнал зад завоя. Джо караше бързо натам, за да го настигне, а Ейми бе останала доста назад и се насочи право към средата на реката, където ледът бе най-тънък. Джо се спря за миг, изпълнена с лошо предчувствие. После реши да продължи, но все пак не можа да се сдържи — като че ли нещо я накара да погледне назад точно в момента, в който ледът под Ейми се пропука и тя започна да пропада във водата, като успя само да извика за помощ. При вида на тази гледка Джо замръзна на мястото си. Искаше й се да извика Лари, но дори и гласът й бе скован от страх и ужас. Опита се да тръгне напред, но краката не й се подчиняваха и в първия миг тя не можеше да направи нищо друго, освен да стои неподвижна и да наблюдава с изкривено от ужас лице как малката фигурка едва-едва се задържа над водата. Някой прелетя покрай нея и тя чу гласа на Лари, който й извика:

— Донеси някакъв кол, бързо, бързо!

И досега Джо не може да си обясни как успя да изпълни тази заповед, но през следващите няколко минути тя действаше като някакъв автомат, който сляпо се подчиняваше на Лари. Той бе запазил пълно самообладание и като легна върху тънкия лед, успя да протегне на Ейми стика си за хокей, за който тя се залови. Останаха така, докато Джо успя да измъкне един по-здрав кол от оградата и с него двамата изтеглиха детето от водата. То бе по-скоро уплашено, отколкото наранено.

— Сега трябва да я заведем вкъщи колкото може по-скоро. Наметни я с нещо, докато успея да смъкна тези ужасни кънки от краката й — извика Лари, като съблече палтото си и наметна Ейми с него. После внимателно я преведе през леда, като избираше по-безопасните места.

Не след дълго треперещата и плачеща Ейми, от която се стичаше вода, бе отведена вкъщи и веднага след като се преоблече, тя заспа увита в одеяла пред огъня, изтощена от ужасното преживяване. През цялото време до този момент Джо не бе промълвила нито дума, тя хвърчеше нагоре-надолу с пребледняло лице, без да обръща внимание на самата себе си, роклята й беше разкъсана, а ръцете й — порязани и наранени от леда и коловете, които се бе опитвала да измъкне от оградата край реката. След като Ейми се беше успокоила и бе заспала, госпожа Марч, която седеше до леглото й, извика Джо при себе си и започна да превързва наранените й ръце.

— Сигурна ли си, че е в безопасност? — пошепна Джо, като гледаше с умиление златната главица, която можеше да изчезне завинаги от очите им под измамния лед.

— Всичко е наред, скъпа, тя изобщо не се е ударила и вероятно няма да се разболее дори, след като вие сте били така съобразителни да я завиете в сухи дрехи, помагайки й да се прибере бързо вкъщи — ободрително отвърна майка й.

— Лари направи всичко това. Аз просто я оставих да отиде там, където ледът е тънък. Мамо, ако тя умре, вината ще бъде единствено моя — при тези думи Джо се свлече край леглото, изпълнена с болка, започна да плаче и да разказва на майка си какво точно се е случило, като горчиво осъждаше коравосърдечието си и благодареше на Бога, че я е избавил от ужасното наказание, което би могло да се стовари върху нея.

— Всичко идва от този мой ужасен характер, от тази избухливост! Опитвам се да я преодолея. Понякога си мисля, че съм успяла, и точно в този момент тя се проявява по-силна от всеки предишен път. О-о, мамо, какво да правя? Какво да правя? — извика бедната Джо, изпълнена с отчаяние.

— Проявявай търпение и се моли, скъпа! Никога не се отказвай да опиташ отново и никога не смятай, че е невъзможно да се поправи грешката ти — каза госпожа Марч и толкова нежно я целуна по мократа от сълзи буза, че Джо се разплака още по-горчиво.

— Но ти изобщо не знаеш, дори не можеш да си представиш колко лошо е това! Струва ми се, че съм в състояние да извърша нещо ужасно, когато ме обземе гняв. Ставам толкова жестока и отмъстителна, че съм в състояние да нараня някого и да изпитам задоволство от това. Страхувам се, че някой ден ще извърша непоправима грешка и с това ще разруша живота си и ще накарам всички да ме мразят. О-о, мамо, помогни ми, помогни ми!

— Ще ти помогна, детето ми, ще ти помогна. Недей да плачеш повече, но помни този ден и сама си обещай, че няма да позволиш подобно нещо да се повтори. Джо, скъпа, всеки от нас има своите слабости, при някои те са дори много по-големи от твоите и понякога е нужен цял един живот, за да може човек да се пребори с тях. Ти смяташ, че имаш най-лошия характер на света, но искам да ти кажа, че и моят беше такъв.

— Твоят ли, мамо? Но ти никога не се ядосваш! — извика учудено Джо и за миг забрави болката и тъгата си.

— Опитвах се да се променя цели четирийсет години и единственото нещо, което успях да постигна, е да контролирам чувствата си. Ядосвам се почти всеки ден от живота си, Джо, но вече съм се научила да не го показвам.

Търпението и човечността, изписани върху това любимо за нея лице, бяха по-полезни за Джо от най-умната лекция, както и от най-тежките упреци. Тя веднага почувства облекчение, след като усети съчувствието и доверието на майка си към себе си, а узнаването, че тя е имала подобни проблеми с характера си и е успяла да превъзмогне недостатъците си, й помогна да погледне по-спокойно на своите собствени и да засили решимостта й да ги превъзмогне. Наистина, за едно момиче на петнайсет четирийсет години изглеждаха твърде дълъг срок за непрекъснати усилия и старание.

— Мамо, може би си ядосана, когато свиеш устни или когато понякога излизаш от стаята — забелязала съм, че това става, щом леля Марч започне да мърмори или други хора те разтревожат с нещо — попита Джо с чувството, че точно в този миг най-силно обича майка си и най-добре я разбира.

— Да, вече съм се научила да замълчавам и да не позволявам на някои прибързани оценки да излизат от устата ми. И когато почувствам, че няма да успея да ги удържа, просто излизам за малко, а щом остана сама, обвинявам сама себе си за проявената слабост или злоба — отвърна госпожа Марч с въздишка, после се усмихна и започна да оправя и подрежда разрошената коса на Джо.

— Но как си се научила да запазваш спокойствие? За мен това е просто невъзможно — и острите думи направо изхвръкват от устата ми, преди още да разбера какво става. Колкото повече говоря, толкова по-лошо се чувствам, докато накрая дори изпитвам някакво удоволствие от това, че наранявам чувствата на хората, като им говоря ужасни неща. Кажи ми какво да правя в тези случаи, мила мамо?

— На мен обикновено ми помагаше моята майка…

— Както и ти на мен — прекъсна я Джо и я целуна с благодарност.

— Но аз я загубих, когато бях малко по-голяма от вас, и след това години наред трябваше да се боря сама, тъй като бях прекалено горда, за да призная пред някой друг собствената си слабост. Преживях доста трудни дни, Джо, изплаках немалко горчиви сълзи заради своите провали, понеже колкото и усилия да правех, непрекъснато ми се струваше, че нищо не се получава. След това срещнах баща ви и бях толкова щастлива, че ми изглеждаше твърде лесно човек да бъде добър. Но времето минаваше, вече имах четири малки същества около себе си, бяхме бедни и старите тревоги започнаха да се появяват отново. Защото аз съвсем не съм спокойна по природа и за мен бе истинско мъчение да гледам, че децата ми са лишени от нещо.

— Горката мама! И какво ти помогна тогава?

— Вашият баща, Джо. Той никога не губи търпението си, никога не изпитва съмнения и не се оплаква. Просто непрекъснато е изпълнен с надежда, работи упорито и очаква бодро по-добри времена, така че на човек му е съвестно да се държи по друг начин пред него. Той ми помогна и ми вдъхна доверие и сигурност, показа ми, че трябва да възпитам добродетели у малките ми момичета чрез личния си пример, тъй като те гледаха мен и се учеха от мен. За мен бе по-лесно да правя усилия в името на вашето добро, отколкото в името на моето собствено. Когато при някое свое избухване срещнех уплашения или учуден поглед на някоя от вас, това за мен бе много по-голямо обвинение от всякакви думи. В същото време любовта, уважението и доверието на моите деца са най-голямата награда, която бих могла да получа за усилията си да бъда жената, на която те биха искали да приличат.

— О-о, мамо, щях да бъда напълно доволна, ако можех да бъда поне наполовина толкова добра, колкото си ти! — извика Джо, силно развълнувана.

— Надявам се, че ще бъдеш дори много по-добра, скъпа, но трябва непрекъснато да се бориш с „дяволчето, което е вътре в теб“, както казва баща ти, защото иначе то би могло да направи живота ти доста тъжен, а дори и да го разруши. Вече получи едно предупреждение; не го забравяй и се опитвай с цялата си душа и сърце да овладяваш гнева си, преди той да ти донесе още по-голяма мъка и разкаяние от тези, които преживя днес.

— Ще се опитам, мамо. Наистина ще го направя. Но и ти трябва да ми помагаш, да ми напомняш, да ме пазиш от яростта. Спомням си, че съм виждала понякога как татко поставя пръст на устните си и те гледа много нежно, но и сериозно в същото време. Тогава ти винаги стискаше устни и излизаше от стаята. Може би по този начин той ти е напомнял? — меко попита Джо.

— Да, бях го помолила да ми помага в такива случаи и той никога не го забравяше. Спасил ме е от толкова остри думи с нежния си поглед и с този мил жест.

Джо забеляза, че очите на майка й се изпълниха със сълзи, а гласът й леко потрепери, докато казваше последните думи. Тя се уплаши да не би да е прекалила и да е разстроила твърде много майка си, затова побърза да й прошепне:

— Да не би да се чувстваш обидена, задето съм ви наблюдавала, или защото казах това, което съм видяла? Съвсем не искам да бъда груба, но за мен е такова удоволствие да споделя с теб всичко, което мисля… Чувствам се толкова сигурна и щастлива…

— Мила Джо, ти можеш да кажеш всичко на майка си, за мен е истинско щастие и голяма гордост, че дъщерите ми имат доверие в мен и знаят колко много ги обичам.

— Стори ми се, че те натъжих.

— Не, скъпа, просто като говорихме за баща ти, отново си спомних колко ми липсва и колко много съм му задължена. Дадох си сметка, че съм готова да работя, без да жаля сили, за да бъдат неговите дъщери добре и да се чувстват в безопасност, така че когато се върне, да ги завари щастливи.

— Но нали ти му каза, че трябва да отиде, мамо, и дори не заплака, когато той тръгна. Дори и сега не се оплакваш, нито изглежда, че имаш нужда от помощ — учудено промълви Джо.

— Дадох най-доброто на страната, която обичам, затова и бях длъжна да сдържам сълзите си. А защо трябва да се оплаквам, след като ние и двамата изпълнихме своя дълг и със сигурност ще бъдем още по-щастливи, когато всичко свърши и той се завърне? А не изглежда, че се нуждая от помощ, тъй като имам един добър приятел, който може да ми помогне и да ме успокои не по-лошо, отколкото това правеше баща ти. Мое дете, проблемите и изкушенията в живота ти вече започват и може би ще преминеш през трудни дни, но ти можеш да преодолееш и да преживееш всичко, ако се научиш да усещаш силата и нежността на твоя Небесен баща, както си усетила силата и нежността на земния си баща. Колкото повече Го обичаш и намираш упование в Него, толкова по-близко ще се чувстваш до Него и толкова по-малко ще бъдеш зависима от човешката сила и мъдростта. Неговата любов и грижа никога не се променят и не свършват, те не могат да ти бъдат отнети, а се превръщат в непрекъснат източник на човешко щастие, спокойствие и сила. Вярвай с цялото си сърце в това и се обръщай към Бога, споделяй с Него своите грижи, надежди, грехове и разочарования така, както ги споделяш със собствената си майка.

В отговор Джо само се притисна силно към нея и в последвалата тишина безмълвно, направо от сърцето й се откъсна най-искрената молитва, която тя някога бе отправяла. В този тъжен и все пак щастлив час тя бе усетила не само горчивината от мъката и отчаянието, но и сладостта на самоотричането и самоконтрола. И благодарение на вещата майчина ръка бе отведена по-близо до Приятеля, който посреща всяко дете с любов, по-силна дори от бащината, и с нежност, по-голяма от майчината.

Ейми се размърда и въздъхна в съня си и сякаш нетърпелива да започне веднага да поправя грешката си, Джо в миг скочи и погледна към леглото с изражение, което никой досега не бе виждал на лицето й.

— Ще накарам слънцето да засенчи моя гняв. Не можех да й простя и ако днес Лари не ми беше помогнал, сигурно вече щеше да е късно. Как съм могла да бъда толкова жестока? — промълви Джо, когато се наведе над леглото на сестра си и нежно погали русата й коса, разпиляна върху възглавницата.

Ейми като че ли я чу, отвори очи и протегна нагоре ръце с усмивка, която дълбоко трогна Джо. Без да кажат нито дума, двете се притиснаха силно, независимо от одеялата и всичко бе в миг забравено, забравено завинаги след една сърдечна целувка.