Луиза Мей Олкът
Малки жени (6)

Бет намира красивия дворец

Голямата къща наистина се оказа един „красив дворец“, макар че на всички им трябваше известно време, за да успеят да проникнат в него, а за Бет бе особено трудно да премине покрай „лъвовете“. Най-големият „лъв“ се оказа господин Лорънс, но след като той ги посети, каза по нещо приятно на всяко от момичетата и си поговори надълго и нашироко за старите времена с майка им, вече никой не се страхуваше от него, освен твърде притеснителната Бет. Другият „лъв“ бе свързан с факта, че те бяха бедни, а Лари — богат. Този факт бе причина да приемат с известно смущение някои негови жестове, след като знаеха, че не могат да отвърнат по същия начин. Но не беше необходимо много време, за да установят, че всъщност той смята тях за свои благодетели и просто не знае как да им благодари за майчинското отношение на госпожа Марч, за веселата им компания и за приятните часове, които прекарва в техния скромен дом. Така че съвсем естествено те съвсем скоро забравиха за своята гордост и за опасенията си и просто всеки се опитваше да достави повече радост на другия, без да се замислят кой дава повече.

В същото това време се случиха много приятни неща, новото приятелство избуяваше като тревата през пролетта. Всички харесваха Лари, а той лично информира своя възпитател, че „семейство Марч е наистина прекрасно, особено момичетата“. Обзети от типичния за младостта ентусиазъм, те приеха най-сърдечно самотното момче, допуснаха го до своите грижи и вълнения и направиха наистина много за него. Той от своя страна смяташе за щастливо събитие възможността да бъде в компанията на тези непосредствени момичета. След като никога не бе живял заедно с майка или със сестри, той бързо осъзна колко прекрасно е да имаш близки хора, да усещаш влиянието им върху себе си, а техният забързан и изпълнен с труд и усилия живот го караше да се срамува от своето бездейно съществувание. Изведнъж започна да се отегчава от книгите и изпитваше много по-голям интерес към общуването с хора, което принуди господин Брук да докладва на дядо му за незадоволителните резултати от заниманията им. Лари просто избягваше уроците и при всеки удобен случай търсеше контакти с момичетата от семейство Марч.

— Няма значение, нека се поразведри малко, сигурен съм, че ще навакса по-късно пропуснатото — казваше старият господин. — Добрата госпожа, нашата съседка, е на мнение, че момчето учи прекалено много и има нужда от повече контакти с младежи, от игри и забавления. Струва ми се, че тя е права, може би аз се намесвах твърде много в живота на момчето, сякаш му бях баба. Нека прави каквото пожелае, стига това да му носи радост. Сигурен съм, че там не може да научи нищо лошо, децата в този дом са много добри, а и госпожа Марч може да му даде нежност и топлина, каквито ние не сме в състояние да му предложим.

Как чудесно си прекарваха, човек просто не би могъл да си представи! Толкова забавни игри измисляха, возеха се на шейни и караха кънки, така приятни бяха вечерите в старата всекидневна, а от време на време организираха и малки весели празненства в голямата къща. Мег можеше да се разхожда колкото си иска в зимната градина и да си къса всякакви цветя. Джо ентусиазирано завладяваше новата библиотека и направо изумяваше възрастния господин с критичните си оценки за книгите. Ейми правеше копия на картините и се наслаждаваше на красотата до дъното на сърцето си, а Лари изпълняваше в блестящ стил „Лорда от Мейнър“.

Единствена Бет не можеше да събере достатъчно смелост, за да отиде в „къщата на блаженствата“, както я наричаше Мег, въпреки че много й се искаше да посвири на голямото пиано. Само веднъж се престраши и се съгласи да придружи Джо дотам, но възрастният господин, който нямаше ни най-малка представа, че е толкова притеснителна, я изгледа така продължително изпод гъстите си вежди и й извика „Хей!“ толкова високо, че тя направо „изгуби и ума, и дума“, както призна по-късно на майка си. Едва събра кураж да избяга и тържествено обяви, че за нищо на света няма да отиде повече там, дори голямото пиано не би могло да я изкуши. Не помагаха никакви доводи и аргументи, тя просто не бе в състояние да преодолее страха си. В края на краищата по някакъв мистериозен начин господин Лорънс разбра каква е работата и се зае да оправи нещата. По време на едно от кратките си посещения у семейство Марч той умело насочи разговора към областта на музиката, разказа за някои от големите певци, които е виждал, за чудесните органи, които е слушал, като придружи разказите си с толкова смешни анекдоти, че Бет просто не можа да остане в далечния ъгъл, където се беше свряла, а започна да се приближава все по-близо и по-близо, очарована от това, което чуваше от възрастния господин. Накрая стигна до задната страна на стола му и спря там с широко отворени очи и зачервено от вълнение лице, напълно възхитена от невероятните разкази. Без да й обръща някакво специално внимание, господин Лорънс разказа за уроците на Лари и за неговите учители и съвсем неочаквано се обърна към госпожа Марч с едно предложение, но го каза така, сякаш идеята бе дошла случайно в ума му:

— Момчето вече не се занимава с музика и аз съм доволен от това, тъй като се опасявах, че ще се пристрасти твърде много към нея. Но пианото си стои така съвсем неизползвано. Не би ли могло някое от вашите момичета да идва от време на време и да свири на него, за да се поддържа настройката му, госпожо?

Бет направи една крачка напред и здраво стисна ръцете си, за да ги удържи да не изръкопляскат при това толкова изкушаващо предложение. Мисълта, че би могла да получи възможност да практикува на такъв прекрасен инструмент, просто я остави без дъх. Преди госпожа Марч да успее да отговори, господин Лорънс продължи с малко дяволита усмивка:

— Не се налага момичето да се вижда или да разговаря с някого, просто може да притича там по всяко време, аз обикновено съм затворен в кабинета си, който се намира в другия край на къщата, Лари е извън къщи през по-голямата част от времето, а прислугата обикновено е далече от гостната след девет часа.

След като обясни всичко това, господин Лорънс стана и се приготви да си тръгва, като още веднъж, сякаш между другото, добави:

— Моля, предайте на момичетата моето предложение. Е, ако те нямат желание да идват, не бих могъл да им се сърдя, но ще се радвам, ако проявят желание за това.

В този момент Бет събра смелост да каже нещо, тъй като наистина това предложение бе нещо, за което човек би могъл само да си мечтае. Тя се приближи към възрастния господин и му подаде ръка, а вперените в него очи преливаха от благодарност, докато каза със своя сериозен, макар и малко неуверен глас:

— О-о, сър, разбира се, че ще имаме желание, при това голямо.

— Ти ли си най-музикалната? — любезно я попита господин Лорънс, като този път не извика онова ужасно „Хей“, което преди толкова я уплаши.

— Аз съм Бет. Наистина много обичам да свиря на пиано и с удоволствие ще идвам, ако наистина смятате, че никой няма да ме чува… и че няма да обезпокоя никого — бързо допълни тя, като се опасяваше да не би думите й да прозвучат много грубо и цялата се тресеше от вълнение. По-късно сама не можеше да повярва, че е проявила такава смелост.

— Няма да срещнеш жива душа, скъпа. Половината ден къщата е празна, така че идвай и свири колкото си искаш, ще ти бъда благодарен, ако го направиш.

— Колко мило от ваша страна, сър!

Бет почервеня като роза под приятелския му поглед, но вече не се страхуваше и с благодарност стисна голямата му длан, тъй като не беше в състояние да изрази с думи колко е щастлива от щедрия подарък, който й се предлага. Възрастният господин я погали нежно по косата, а след това се наведе и я целуна по челото.

— И аз някога имах такова малко момиченце, със същите големи очи — каза той с толкова развълнуван глас, с какъвто малко хора го бяха чували да говори. — Господ да те благослови, скъпа! Довиждане, госпожо — и без да чака нито миг повече, бързо излезе от стаята.

Бет се хвърли в прегръдките на майка си, а след това изтича горе, за да сподели чудесната новина със своето семейство от „инвалиди“, тъй като другите момичета не бяха вкъщи. Как прекрасно пя тя същата вечер, а през нощта всички й се смяха, защото бе събудила Ейми, докато насън свиреше върху лицето й като на пиано.

На следващия ден, след като видя, че и младият, и възрастният господин излязоха от къщи, Бет след две-три отстъпления най-накрая застана пред входната врата и след като й отвориха, тихо като мишчица се добра до гостната, където стоеше нейният идол. Съвсем случайно, естествено, върху пианото бяха поставени и ноти за чудесна, лесна музика. С треперещи пръсти и чести паузи, в които се ослушваше дали не се приближава някой, Бет най-накрая се докосна до забележителния инструмент и скоро забрави за своите страхове, забрави дори за себе си и за всичко останало на този свят, потънала изцяло в невъобразимото удоволствие, което й даваше музиката, тъй като за нея музиката бе като най-скъп и любим приятел.

Тя остана, докато Хана дойде да я прибере за обяд, но не изпитваше никакъв глад и през цялото време само стоеше на масата и се усмихваше, защото всичко и всички й изглеждаха така красиви.

От този ден нататък малката фигурка се промъкваше почти всеки ден през живия плет и скоро огромната гостна се изпълваше с мелодична музика, после отново настъпваше тишина, сякаш някакъв невидим дух се е появил и отново е изчезнал. Тя не забелязваше, че господин Лорънс често отваряше вратата на своя кабинет, за да се наслади на музиката, която толкова обичаше. Не можеше и да предположи, че Лари стриктно дежуреше в коридора, за да отпраща прислугата, ако случайно някой поискаше да влезе в гостната. Не й идваше наум, че нотите за упражнение и новите песни, които намираше на поставката, са сложени там специално за нея. А когато Лари й говореше за музика по време на гостуванията си у тях, тя просто смяташе, че той проявява любезност, като й казва неща, които са й наистина полезни. Бет се чувстваше така щастлива и имаше усещането, че в резултат на някакво чудо се е изпълнило най-съкровеното й желание, единственото нещо, което е искала и на което се е надявала. И може би точно защото бе толкова благодарна за това чудо, тя получаваше още неща, които също напълно заслужаваше.

— Мамо, бих искала да изработя едни пантофи на господин Лорънс. Той е толкова мил с мен и би трябвало да му благодаря по някакъв начин, а не се сещам какво друго бих могла да направя за него.

— Да, скъпа, това сигурно ще го зарадва и по този начин наистина можеш да му благодариш. Ще помоля момичетата да ти помогнат, а аз ще платя за материалите — отвърна госпожа Марч, която винаги с огромно удоволствие изпълняваше молбите на Бет, тъй като тя толкова рядко искаше нещо за самата себе си.

След доста обсъждания и спорове с Мег и Джо най-накрая бе избран моделът, материалите бяха купени и започна изработването на пантофите. Реши се, че най-подходящо и най-красиво ще бъде, ако върху тъмнолилав фон се избродират сивкави, но свежи пеперуди, така че Бет започна да се труди неуморно от сутрин до вечер, като останалите й помагаха за най-трудните елементи. Тя беше толкова упорита с иглата, че всичко беше завършено, преди на останалите да им омръзне. След това Бет написа една много кратка и искрена бележка и с помощта на Лари пантофите бяха поставени на масата в кабинета на господин Лорънс една сутрин, преди той да е станал.

След като всички вълнения по изработването на пантофите приключиха, Бет с нетърпение очакваше какво ще се случи по-нататък. Един ден мина, почти напълно бе превалил и следващият, а все още не се бе получило никакво съобщение. Това я разтревожи и я накара да мисли, че може би по някакъв начин е обидила доста своенравния си приятел. На втория ден следобед тя отиде да изпълни някаква поръчка и да поразходи своята бедна Джоана, куклата инвалид. Когато се връщаше, още от улицата забеляза, че три — не, четири глави непрекъснато поглеждаха през прозореца във всекидневната и в момента, в който я видяха да идва, няколко ръце едновременно се размахаха и няколко радостни гласа извикаха в хор:

— Ето, имаш писмо от възрастния господин! Идвай бързо да го прочетеш!

— О-о, Бет, той ти е изпратил… — започна Ейми, но не можа да продължи по-нататък, тъй като Джо спусна прозореца под носа й.

Бет се забърза, изпълнена с радост и известни подозрения. Сестрите й я заобиколиха още щом влезе и всички се насочиха към всекидневната — една триумфираща процесия, като момичетата с нетърпение викаха: „Погледни само! Погледни!“ Бет наистина погледна и в миг пребледня от учудване и удоволствие: пред нея стоеше едно чудесно малко пиано, а върху блестящата му повърхност бе поставено писмо с надпис „Мис Елизабет Марч“.

— Нима това е за мен? — объркано извика тя и стисна Джо за ръката, защото имаше чувството, че ще припадне от толкова много вълнения.

— Да, всичко това е за теб, безценна моя! Той наистина е чудесен, не смяташ ли? Според мен това е най-милият старец на света. Не сме отворили писмото, но умираме да разберем какво точно ти е написал — извика Джо, като притисна силно сестра си към себе си и отвори бележката, предназначена за нея.

— Прочети я ти, моля те. Аз сигурно няма да мога, чувствам се така развълнувана! Господи, наистина е чудесно! — и Бет скри лицето си в престилката на Джо, трогната до сълзи от неочаквания подарък.

Джо отвори писмото и започна да се смее, тъй като първите думи, които прочете, бяха „Мис Марч, скъпа госпожо Марч…“

— Звучи прекрасно! Така бих искала някой да ми напише писмо, което да започва по същия начин — каза Ейми, която смяташе, че старомодните обръщения звучат много елегантно.

„През живота си съм имал много пантофи, но никога не съм притежавал такива, които да са толкова удобни като Вашите“ — продължи да чете Джо. — „Това са любимите ми цветове и пантофите непрекъснато ще ми напомнят за нежното момиче, което ми направи този подарък. Бих искал да Ви отговоря по същия начин, затова се надявам, че ще позволите на «възрастния господин» да Ви изпрати нещо, което преди принадлежеше на малката му внучка, която той така рано изгуби. С най-сърдечни благодарности и най-добри пожелания, аз оставам Вашият благодарен приятел и Ваш покорен слуга, Джеймс Лорънс.“

— Господи, Бет, това наистина е чест, с която можеш да се гордееш, сигурна съм. Лари ми е разказвал колко привързан е бил господин Лорънс към детето, което е починало, и колко внимателно е пазил всичките неща, които са му принадлежали. Помисли си само, той ти дава нейното пиано! Очевидно това се дължи на големите ти сини очи и на любовта ти към музиката — обясняваше Джо, като се опитваше да успокои Бет, която се тресеше цялата и изглеждаше по-развълнувана от всякога.

— Виж тези чудесни скобички, те са за поддържането на свещите, ами прекрасната зелена копринена възглавничка със златна роза в средата! Тя трябва да се постави върху столчето, което също е тук, въобще: пълен комплект — добави Мег, а след това отвори пианото, за да покаже всичките му превъзходни качества.

— Само си помисли как звучи това: „Ваш покорен слуга, Джеймс Лорънс“, особено като имаш предвид, че е адресирано за теб. И до мама, естествено. Ще разкажа на всички момичета за това. Сигурна съм, че ще бъдат във възторг — обяви Ейми.

— Опитай го, скъпа. Нека да чуем какъв е звукът на това бебче пиано — извика Хана, която винаги живееше с всички радости и тъги на семейството.

Бет опита инструмента и всички в хор обявиха, че това е най-забележителното пиано, което някога са чували. Очевидно е било току-що акордирано и тоновете му бяха безупречни. Но най-прекрасното нещо, свързано с него, бе лицето на Бет, което се оглеждаше в полираната повърхност — най-щастливото от всички щастливи лица, когато с любов докосваше чудесните бели и черни клавиши или натискаше блестящите педали.

— Ще трябва да отидеш и лично да му благодариш — малко на шега каза Джо, тъй като никога не би могла сериозно да предположи, че това дете ще се осмели да извърши подобно нещо.

— Да, и аз мисля така. Струва ми се, че трябва да го направя веднага, преди още да съм се уплашила, докато обмислям подробно какво трябва да направя.

И за най-голямо изумление на цялото семейство Бет се отправи смело през градината, премина през живия плет и застана пред външната врата на къщата на господин Лорънс.

— Готова съм да се закълна, че това е най-странното нещо, което някога съм виждала. Това пиано направо е размътило мозъка й. Тя никога не би извършила подобно нещо, ако можеше да разсъди трезво — извика Хана, докато гледаше учудено след нея, а момичетата бяха така изумени, че не бяха в състояние да отронят нито дума.

Може би тяхното изумление щеше да е още по-голямо, ако можеха да видят какво направи Бет по-нататък. Не знам дали ще ми повярвате, но тя се насочи право към кабинета на възрастния господин, без дори да спре за миг и да се замисли, почука и след като един дрезгав глас отвътре извика „Влез!“, влезе без ни най-малко колебание, приближи се до господин Лорънс и му протегна ръка, като започна с леко треперещ глас:

— Сър, дойдох да ви благодаря за… — но Бет не можа да продължи по-нататък изречението, което предварително си бе намислила да каже. Той я гледаше с толкова топлота, че тя забрави за всичко останало, освен че е имал малко момиченце, което е обичал, и че то е починало. В изблик на най-искрени чувства Бет обви с двете си ръчички врата му и го целуна.

Ако в този момент най-внезапно се бе срутил таванът на къщата, възрастният господин едва ли щеше да се учуди толкова, колкото на тази нежна целувка. Но тя толкова му хареса — Боже мой, тя наистина беше нещо изумително! — и господин Лорънс бе толкова трогнат и развълнуван от тази сърдечна детска целувка, че цялата му строгост и суровост в миг се изпариха. Той прегърна момиченцето и го настани върху коленете си, като доближи набръчканата си буза до неговата гладка розова бузка и имаше чувството, че собствената му мъничка внучка се е върнала отново при него. От този момент Бет престана да се страхува от възрастния господин и започна развълнувано да му бъбри, сякаш го познава от години — защото любовта е в състояние да отхвърли страха, а благодарността — да победи гордостта. Когато Бет си тръгна за вкъщи, господин Лорънс я изпрати чак до външната врата на нейната къща, ръкува се сърдечно с нея и докосна с пръст върха на шапката си, преди да се върне обратно. Тя го гледаше как върви към дома си, с внушителната си фигура и изправената си глава, като истински войник, достигнал вече преклонна възраст.

Когато момичетата видяха всичко това, Джо започна радостно да танцува, като по този начин изразяваше задоволството си от развитието на събитията, Ейми за малко щеше да падне от прозореца, толкова силна бе изненадата й, а Мег извика учудено, вдигнала ръце към главата си:

— Човек наистина би могъл да помисли, че идва краят на света!