Луиза Мей Олкът
Малки жени (15)

Телеграма

— Ноември е най-неприятният месец през цялата година — каза Маргарет, докато стоеше до прозореца през един скучен следобед и гледаше към попарената от студа градина.

— Сигурно точно затова съм родена през този месец — отбеляза замислено Джо, която също бе забила нос в стъклото.

— Е, ако най-внезапно се случи нещо приятно, веднага ще започнем да мислим, че месецът е чудесен — намеси се Бет, която гледаше с надежда на всичко, дори на месец ноември.

— Може и да си права, но нищо приятно не се случва в това семейство — отвърна Мег, която бе в доста лошо настроение. — Дните ни си минават така, един след друг, без да ни донесат нито някаква радост, нито пък нещо ново. Все една и съща монотонна и неблагодарна работа.

— Господи, колко сме тъжни! — извика Джо. — Не се учудвам, че е така, бедна моя, тъй като знам какво изпитваш, като гледаш как другите момичета си живеят весело и щастливо, а ти все работиш и работиш, а годините минават. О-о, така ми се иска да мога да подредя и за теб нещата така, както правя за моите героини! Ти си толкова красива, освен това си достатъчно добра, така че напълно заслужаваш някой богат роднина най-неочаквано да ти остави огромно наследство. Тогава победоносно ще се появиш в обществото като богата наследница, ще сложиш на място всички, които преди това са те пренебрегвали или унижавали, а след това ще заминеш за чужбина, откъдето ще се завърнеш като госпожа Еди-коя си, блестяща в своето величие и елегантност.

— В днешно време хората не получават наследство по този начин. Мъжете трябва да работят, а жените — да се омъжват за богати съпрузи. Това е един ужасно несправедлив свят — горчиво каза Мег.

— Двете с Джо ще натрупаме такова богатство, че то ще стигне за всички ни. Само почакайте десетина години и ще видите какво ще направим — обади се Ейми, която бе седнала в ъгъла и месеше глина, от която правеше най-различни фигурки, наричани от Хана глинени модели на птици, плодове и човешки лица.

— Опасявам се, че нямам толкова време, а освен това и не вярвам особено в четката и писалката, макар че съм ви ужасно благодарна за добрите ви намерения.

Мег въздъхна и отново погледна към посърналата градина, Джо се намръщи и подпря глава, надвесена над масата, Ейми продължаваше енергично да мачка глината, а Бет, която бе седнала до другия прозорец, усмихнато каза:

— Само след миг ще се случат две приятни неща. Мама си идва, виждам я в края на улицата, а Лари търчи през градината, сякаш има да ни казва нещо интересно.

Двамата влязоха почти едновременно, госпожа Марч с традиционния си въпрос: „Няма ли писмо от баща ви, момичета?“, а Лари с предложението: „Някой да иска да се повози на каретата с мен? Решавах задачи няколко часа, докато главата ми направо се подпали, така че имам нужда от нещо освежаващо. Времето не е кой знае колко приятно, но не е и много студено. Ще отидем първо да закараме Брук до дома му и след това ще се повеселим. Хайде, Джо, ти ще дойдеш ли, Бет?“

— Разбира се, че ще дойдем.

— Благодаря ти за поканата, но в момента съм много заета — едва вдигна глава от кошницата с плетките си Мег. Тя се бе съгласила с мнението на майка си, че за нея е по-добре да не се вози в карети с млади господа.

— Ние трите ще бъдем готови след минута — извика Ейми и веднага се затича, за да си измие ръцете.

— Мога ли да направя нещо за теб, госпожо Майко? — попита Лари, като се облегна на стола на госпожа Марч и я погледна с любов и благодарност, които винаги струяха от очите му, когато се обръщаше към нея.

— Не, благодаря. Само може би ще е добре да се отбиете до пощата, ако нямате нищо против. Днес е денят, в който обикновено получаваме писмо, а пощальонът не е идвал. Нашият татко е толкова стриктен, но може би има някакво забавяне при пътуването.

Точно в този миг се чу остро иззвъняване и след минута Хана влезе с писмо в ръка.

— Това е едно от онези ужасни телеграфни неща, мадам — каза тя и го подаде с такъв жест, сякаш се страхуваше, че всеки момент може да избухне и да разруши всичко наоколо.

Щом чу думата „телеграф“, госпожа Марч грабна плика, прочете двата реда и се свлече на стола бяла като платно, сякаш листът хартия я бе прострелял право в сърцето. Мег и Хана се спуснаха да я подкрепят, а Джо изплашено прочете на глас:

Госпожо Марч, съпругът ви е много болен. Тръгнете веднага.

С. Хейл, Бенк хоспитал, Вашингтон

Колко тиха и спокойна изглеждаше стаята, докато всички стояха неподвижно и не смееха да си поемат дъх. Колко странно започна да притъмнява навън и как внезапно целият свят сякаш се променяше, докато момичетата се притискаха към майка си, изпълнени с ужасното предчувствие, че цялото им щастие и опората на техния живот сякаш ще им бъдат отнети. Госпожа Марч бързо дойде на себе си, прочете още веднъж телеграмата и като протегна към тях ръце, им каза с глас, който никога нямаше да забравят:

— Ще тръгна веднага, но може би вече е твърде късно. О-о, деца, деца, помогнете ми да понеса това!

В следващите няколко минути в стаята отекваха единствено техните ридания, примесени с неумели утешителни слова, нежни уверения за помощ и плахи надежди, които най-често биваха удавени в сълзи. Бедната Хана най-напред успя да възстанови самообладанието си и се превърна в добър пример за останалите. За нея работата бе панацеята за изход от всяка ситуация.

— Господ ще запази този добър човек! Така че няма да си губя времето в плач, а ще ви приготвя нещата за път, госпожо — сърдечно обяви тя и избърса сълзите си с престилката, после потупа нежно господарката си по рамото и се зае да работи.

— Тя е права. Сега нямаме време за сълзи. Успокойте се, момичета, и нека да помислим какво да правим.

Бедните същества се опитаха да се успокоят, докато майка им се изправи. Изглеждаше малко пребледняла, но все пак се държеше стабилно на краката си и правеше усилия да отхвърли болката и да се помъчи да мисли и да направи план за по-нататъшните им действия.

— Къде е Лари? — попита разтревожено тя, след като успя да събере мислите си и да прецени с какво трябва да започнат.

— Тук съм, мадам, разрешете ми да направя нещо! — извика момчето, което дотърча от съседната стая, където се бе оттеглило, чувствайки, че болката им е твърде лична и в този момент дори на приятел на семейството като него не му е тук мястото.

— Изпрати, моля те, телеграма, че веднага тръгвам. Следващият влак е утре рано сутринта. Ще тръгна с него.

— Какво друго? Конете са впрегнати, така че мога веднага да тръгна и да свърша каквото трябва — каза той, готов да отиде до края на света, за да им помогне.

— Можеш да оставиш и една бележка в дома на леля Марч. Джо, дай ми този лист и писалката.

Като откъсна откъм празната страна една от страниците, които току-що бе преписала, Джо постави масичката пред майка си. Тя добре знаеше, че парите за предстоящото дълго и тъжно пътуване ще трябва да се вземат назаем, и се чудеше дали не би могла да направи нещо, за да допринесе малко за събирането на нужната за баща й сума.

— Така, вече можеш да тръгваш, скъпи. Но не препускай неразумно бързо, няма никакъв смисъл от това.

Очевидно предупреждението на госпожа Марч не бе чуто, защото само след минута Лари буквално прелетя покрай прозореца на гърба на любимия си кон, яздеше толкова бързо, сякаш животът му висеше на косъм.

— Джо, ти изтичай до службата и кажи на госпожа Кинг, че няма да мога да ходя известно време. А по пътя купи тези неща. Ще ти ги запиша, трябва да съм готова да се грижа за баща ви в болницата, а в болничните складове често липсват най-елементарни неща. Бет, ти отиди и помоли господин Лорънс да ни даде няколко бутилки отлежало вино. Не ме е срам да ги изпрося за баща ви, той заслужава най-доброто. Ейми, ти кажи на Хана да слезе в мазето и да ми приготви черния куфар, а ти, Мег, ела с мен да ми помогнеш да подредя нещата си за пътуването, тъй като се чувствам доста объркана.

Бедната жена наистина изглеждаше съвсем объркана, след като трябваше едновременно да пише, да разпределя задачите и да обмисля всичко, което трябва да направи в следващите часове. Затова Мег я помоли да седне малко в стаята си и да се успокои, като ги остави те да свършат останалото. Всички в миг се разпръснаха като листа, разпилени от вятъра, и щастливият дом внезапно се превърна в развалина, сякаш бе поразен от зъл дух, нахълтал в къщата под формата на лист хартия с написани само два реда върху него.

Господин Лорънс пристигна забързан заедно с Бет и донесе със себе си сигурността и спокойствието, на които старият любезен господин бе способен. Той най-приятелски увери госпожа Марч, че ще се грижи за момичетата, докато тя отсъства, което бе голямо облекчение за нея. Нямаше нещо, което да не й предложи, за да й помогне — като се почне от дрехите и се стигне до предложението му да я придружи. Госпожа Марч категорично отхвърли възможността старецът да предприема такова дълго и изморително пътуване, макар че изражението на лицето й предателски показваше колко много й се иска той наистина да я придружи. Господин Лорънс забеляза това, смръщи гъстите си вежди, бързо се обърна и тръгна към вратата, като каза, че ще дойде отново по-късно. Никой нямаше време да мисли за нищо друго, освен за сполетялата ги беда, докато съвсем внезапно, тичайки през външния вход с чифт галоши в едната ръка и чаша чай в другата, Мег не попадна съвсем внезапно на господин Брук.

— Искрено съжалявам за това, което се е случило, госпожице Марч — каза той с нежен, тих глас, който прозвуча така приятно за изтерзаната й душа. — Дойдох да предложа на майка ви да я придружа при пътуването й. Господин Лорънс има някои поръчения за мен във Вашингтон, освен това за мен ще бъде удоволствие да й бъда от полза там.

Мег изпусна галошите и може би след миг чашата с чай щеше да ги последва, ако тя все пак не бе направила огромно усилие да задържи ръката си нагоре. А на лицето й бе изписана такава безпределна благодарност, че тя би била компенсация и за една много по-голяма жертва от страна на господин Брук, а това, което му предстоеше да направи, му се стори просто нищожна услуга — просто загуба на малко време и удобства.

— Колко сте любезен! Мама ще приеме, сигурна съм. А за нас ще бъде такова облекчение да знаем, че тя е с някого, който ще се погрижи за нея. Благодаря ви, много, много ви благодаря!

Мег говореше съвсем искрено и напълно се беше забравила, докато нещо в кафявите му очи, насочени към нея, не й напомни за изстиващия чай. Тя се стресна и веднага го покани във всекидневната, където го остави за миг, за да извика майка си.

Всичко беше почти готово, когато Лари се завърна с бележка от леля Марч. В сгънатия лист бе поставена исканата сума, а на него в няколко реда се повтаряше онова, което тя често бе говорила и преди — че неведнъж ги е предупреждавала, че е истинска лудост за Марч да се записва в армията, че винаги е предричала, че тази стъпка няма да доведе до нищо добро, и че се надява следващия път да се вслушат в това, което им казва. Госпожа Марч хвърли бележката в огъня, а парите постави в портмонето си и продължи с приготовленията си, като стисна сърдито устните си — един жест, който Джо със сигурност щеше да разбере съвсем правилно, ако беше в момента вкъщи.

Краткият следобед вече преваляше, всички останали поръчки бяха свършени и Мег и майка й седнаха, за да довършат някои последни нужни неща, които трябваше да се подшият, докато Бет и Ейми приготвиха чая, а Хана приключваше с гладенето. Само Джо все още не се беше върнала и всички започнаха да се тревожат. Лари дори реши да отиде да я потърси, защото кой знае каква муха й бе влязла в главата. Двамата обаче се бяха разминали, тя влезе вкъщи няколко минути след неговото тръгване и на лицето й бе изписано доста странно изражение — някаква непонятна смесица от смях, страх, удовлетворение и съжаление. Това предизвика всеобщо озадачение, което се засили, след като Джо постави няколко банкноти пред майка си и каза с малко дрезгав от вълнение глас:

— Това е моят принос за облекчаването на страданията на татко и успешното му завръщане у дома.

— Скъпа моя, откъде взе толкова пари? Та това са цели двайсет и пет долара! Джо, надявам се, че не си направила нещо безумно?

— Не, парите са си мои. Не съм ги изпросила, нито съм ги откраднала или взела назаем. И не смятам, че ще ме упреквате, защото просто продадох нещо, което си е съвършено мое.

Докато говореше, Джо махна шапката си и всички неволно извикаха от учудване, защото пищната й коса бе подстригана съвсем късо.

— Косата ти! Твоята прекрасна коса! О-о, Джо, как можа да го направиш? Тя беше единственото красиво нещо, което притежаваше! Скъпо мое дете, нямаше нужда да го правиш. Тя не прилича вече на моята мила Джо, но аз я обичам дори повече от преди!

Тези въпроси и възклицания се сипеха върху й, а Бет се притисна към нея и я прегърна нежно, докато Джо се мъчеше да се държи така, сякаш нищо особено не се бе случило.

— Не става въпрос за съдбата на страната, нали? — каза тя с тон, с който искаше да им внуши, че дори се харесва в този вид, но никой не й повярва. — Недей толкова да се тревожиш, Бет. Това дори ще е от полза за моята суета, май бях започнала много да се надувам заради пищната си грива. Освен това сигурно ще подейства добре и на мозъка ми, чувствам главата си така лека и трезва, след като се освободих от толкова коса. Освен това бръснарят ми каза, че много скоро ще имам къси къдрици, подобни на тези на момчетата, които ще мога много лесно да поддържам. Лично аз съм доволна, така че моля те, мамо, вземи парите и нека седнем да вечеряме.

— Разкажи ми по-подробно за всичко, Джо. Не бих казала, че съм доволна от постъпката ти, но не бих могла и да те осъждам, тъй като добре зная колко усилия полагаш в името на любовта да се пребориш със суетата си, както ти я наричаш. Но, скъпа моя, всичко това съвсем не беше необходимо и съм сигурна, че още през следващите дни ще започнеш да съжаляваш — каза госпожа Марч.

— Не, няма да съжалявам — твърдо отсече Джо, доста успокоена от факта, че постъпката й не бе категорично осъдена.

— Какво те накара да го направиш? — попита Ейми, която по-скоро би се съгласила да отрежат главата й, отколкото красивата й къдрава коса.

— Е, просто много исках да направя нещо полезно, за да помогна на татко — започна да обяснява Джо, след като насядаха около масата, защото здравите млади хора чувстваха глад дори и когато бяха силно разстроени. — Много мразя да вземам пари назаем, точно както и мама. Освен това добре знаех колко ще мърмори леля Марч. Тя винаги го прави, дори да й поискаш само девет пенса. Мег даде тримесечната си заплата за плащането на рентата, докато аз си купих някои дрехи с моята. Защото се чувствах ужасно и исках непременно да намеря някакви пари, дори ако трябваше да ми отрежат носа от лицето за това.

— Защо трябваше да се чувстваш ужасно, мило мое дете? Та ти нямаше почти никаква дреха, подходяща за зимата, при това си купи от най-евтините, и то със заплатата, спечелена с толкова труд — каза госпожа Марч и погледна с толкова топлота към Джо, че сърцето й се разтуптя от вълнение.

— Първоначално въобще не бях решила, че ще продам косата си, но след като дълго вървях и се чудех какво бих могла да направя, изведнъж видях на прозореца на бръснарницата дълги опашки от истинска коса с цени върху тях. Върху една опашка от черна коса, която дори не беше толкова дебела, колкото е моята, бе написано четирийсет долара. Тогава изведнъж ми дойде наум, че имам нещо, от което бих могла да изкарам малко пари. И без да спирам и да се замислям, влязох вътре и попитах дали купуват коси и колко биха ми платили за моята.

— Просто не знам как си посмяла да го направиш — прошепна Бет, изпълнена със страхопочитание към сестра си.

— О-о, бръснарят беше един дребен човечец, който, изглежда, живее само за да излива олио върху косата си. Първо ме погледна доста учудено, защото сигурно не е свикнал малки момичета да влизат и да предлагат косите си. След това каза, че моята коса не му харесва особено, цветът й не бил модерен, а и обикновено не плащал кой знае колко голяма сума на тези, които предлагали косите си, тъй като след това трябвало доста да се обработват, и други подобни неща. Ставаше късно и се страхувах, че ако не го направя веднага, въобще никога няма да го направя, а освен това добре знаете, че като реша нещо, трудно се отказвам. Затова го помолих да вземе косата ми и му обясних защо толкова много бързам. Може би звучи глупаво, но ми се струва, че именно това го накара да промени решението си, защото аз представих всичко доста вълнуващо, а и жена му чу разказа ми и веднага каза: „Купи я, Томас, и плати на младата госпожица колкото заслужава. И аз бих направила същото без ни най-малко колебание за нашия Джими, ако имах коса, която струва нещо.“

— Кой е Джими? — попита Ейми, която обичаше нещата да се обясняват в момента, в който стане дума за тях.

— Синът й, както ми обясни, който също е в армията. Подобни неща понякога така бързо сприятеляват дори съвсем непознати хора, не смятате ли? Тя ми разказваше за него през цялото време, докато съпругът й подстригваше косата ми, и благодарение на това се чувствах съвсем спокойна.

— Не беше ли ужасно, когато ти отрязаха първия кичур? — попита Мег и цялата потрепери от ужас.

— За последен път погледнах косата си в огледалото, докато бръснарят си вземаше инструментите, и след това тя бързо изчезна. Никога не преживявам кой знае колко заради такива дреболии. Все пак не мога да не призная, че се почувствах малко странно, като видях така добре познатата ми коса подредена върху масата, докато в същото време усещах върху главата си само късите и заострени краища. Имах чувството, че са ми отрязали едната ръка или единия крак. Жената забеляза погледа ми и веднага ми отдели един кичур и ми го подаде. Искам да го подаря на теб, мамо, за да ти напомня за славната ми грива, която вече я няма. Защото късата коса ми изглежда толкова по-удобна, че едва ли ще си пусна дълга отново.

Госпожа Марч нагъна къдравия кестеняв кичур и го постави до един друг, къс и сивкав, който пазеше грижливо в бюрото си.

— Благодаря ти, скъпа! — успя да каже тя и нещо в изражението на лицето й накара момичетата веднага да променят темата. Те започнаха бодро да говорят за любезността на господин Брук, за прогнозите за добро време на следващия ден и за щастливите мигове, които ще преживеят, когато татко се върне и те започнат да се грижат за него вкъщи.

На никого не му се искаше да си ляга, а към десет часа, след като свърши и последната работа, която си беше определила за деня, госпожа Марч каза:

— Хайде, момичета.

Бет седна на пианото и изсвири любимия химн на татко, всички започнаха смело да пеят, но не издържаха и един по един треперещите гласове замлъкнаха, докато накрая остана единствено Бет, която пееше с цялото си сърце, защото за нея музиката винаги е била една сладка утеха.

— А сега бързо си лягайте и никакви приказки, защото утре ще трябва да ставаме рано, така че се нуждаем от всяка минута, която имаме за сън. Лека нощ, скъпи мои — каза госпожа Марч, след като химнът свърши и никой нямаше желание да подхваща друга песен.

Те я целунаха тихо и мълчаливо си легнаха, сякаш скъпият за всички тях болен човек лежеше в съседната стая. Бет и Ейми скоро заспаха, независимо от голямата беда, която ги бе сполетяла, но Мег лежеше будна, изпълнена с най-сериозните мисли, които някога са изпълвали главата й в нейния кратък живот. Джо също не помръдваше и сестра й си мислеше, че е заспала, докато един приглушен стон не я издаде, и когато Мег протегна ръка към лицето й, усети, че бузите й са мокри от сълзи.

— Джо, скъпа, какво има? Да не би да плачеш за татко?

— Не, сега не.

— А защо тогава?

— За… за косата си! — разрида се още по-силно Джо, като се опитваше да заглуши плача си с възглавницата.

На Мег това не й прозвуча ни най-малко комично, тя добре я разбираше и я прегърна и целуна най-нежно.

— Не че съжалявам — трескаво обясняваше Джо, — бих направила същото и утре, ако можех. Това е просто изблик на суетата, на егоистичната част от мен самата, която сега реве и скърби по този глупав начин. Не казвай на никого, мисля, че вече всичко свърши. Мислех, че си заспала и затова си позволих да оформя това малко лично оплакване на загубената красота. А ти защо си будна?

— Просто не мога да заспя, толкова съм развълнувана — каза Мег.

— Помисли за нещо приятно и скоро ще се унесеш.

— Вече се опитах, но като че ли още повече се разсъних.

— За какво си помисли?

— Представих си красиви лица — по-точно очи — отвърна Мег, като се усмихна в тъмнината.

— Какъв цвят очи ти харесват най-много?

— Кафяви — е, искам да кажа, понякога. Сините също са чудесни.

Джо се засмя, а Мег строго й нареди да не говори повече, а след това приятелски й обеща, че ще й навие косата, така че да изглежда много по-добре. Накрая заспа и сънува, че живее в прекрасния си въздушен замък.

Часовникът удари полунощ и стаите бяха съвсем тихи, когато една нежна фигура премина като сянка от легло на легло, като пооправи завивките на едно, лекичко побутна възглавницата на друго и дълго, дълго се взираше в любимите спящи лица, като нежно целуваше всяко от тях със страстна молитва, която само майките могат да произнесат. Когато повдигна леко завесите и погледна тъмната нощ навън, луната внезапно се показа иззад облаците и я освети като светъл лъч на надеждата, който сякаш й пошепна: „Успокой се, скъпо същество! Зад облаците винаги има светлина!“