Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Марч (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Women, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
map81 (2017)
Корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Луиза Мей Олкът

Заглавие: Малки жени

Преводач: Правда Игнатова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

Технически редактор: Станислав Иванов

Художник: Кремена Сокерова

Коректор: Антония Михайлова

ISBN: 954-528-604-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1777

История

  1. — Добавяне

Весела Коледа

Джо се събуди първа в едва просветляващата сутрин на Коледа. Над огнището не висяха никакви чорапи и в първия момент тя се почувства точно толкова разочарована, колкото беше веднъж преди много години, когато малкото й чорапче бе паднало на земята под тежестта на множеството подаръци в него. След това си спомни за маминото обещание, мушна ръка под възглавницата и измъкна от там мъничка книжка с тъмночервена корица. Джо добре я познаваше, в нея се разказваше за най-прекрасния живот, живян някога, и тя почувства, че това е истинска пътеводна книга за всеки пилигрим, тръгнал на далечно пътешествие. Тя събуди Мег с пожеланието „Весела Коледа“ и я накара да провери какво има под възглавницата си. Мег извади една книга със зелена корица и със същата картина на вътрешните им страници, където майка им бе написала на ръка по няколко думи, което превръщаше подаръка в нещо много скъпо за момичетата. В това време Бет и Ейми също се събудиха и те побързаха да потърсят своите подаръци под възглавниците си — и двете намериха книги, едната — с кафява, а другата — със синя корица. Момичетата се скупчиха една до друга и започнаха да обсъждат книгите, докато небето от изток съвсем просветля и новият ден започна.

Независимо от някои свои малки недостатъци Маргарет беше мила и внимателна, което привличаше сестрите й, особено Джо — тя обичаше пламенно Мег и почти винаги й се подчиняваше, защото съветите й не звучаха като заповеди.

— Момичета — започна Мег сериозно, като се взираше в рошавата глава пред себе си и в двете по-малки главици отзад, все още покрити с нощните шапчици, — желанието на мама е внимателно да прочетем и да проучим тези книги, да помислим върху тях, така че най-добре е да не губим време, а да започнем веднага. За да бъдем честни пред себе си, би трябвало да признаем, че след като татко замина и всичките тези военни проблеми объркаха живота ни, ние започнахме да пренебрегваме доста неща. Вие можете да постъпите както си решите, но що се отнася до мен самата, аз ще поставя книгата точно тук, на масата, така че да мога да прочитам по малко от нея всяка сутрин, щом се събудя. Знам, че това ще ми бъде много полезно и ще ми помогне да се справя по-добре през деня.

След тези думи тя отвори новата си книга и започна да чете. Джо я прегърна с ръка през рамото и като приближи бузата си до нейната, започна също да чете. Лицето й придоби такова спокойно изражение, каквото близките й рядко бяха виждали.

— Колко е добра Мег! Хайде, Ейми, нека и ние да направим същото. Аз ще ти помогна за по-трудните думи, а те двете ще ни обяснят нещата, които не можем да разберем — пошепна Бет, силно впечатлена както от красивите книги, така и от примера на сестрите си.

— Толкова се радвам, че моята книга е синя — каза Ейми.

След това в стаите настъпиха тишина и спокойствие, чуваше се единствено обръщането на страниците, а лъчите на зимното слънце като коледни поздравления проникваха през прозореца и осветяваха сериозните лица на момичетата.

— Къде е мама? — попита Мег, когато двете с Джо половин час по-късно изтичаха надолу, за да благодарят за подаръците.

— Един Господ знае. Някакво бедно същество се появило на бял свят и вашата майка веднага отиде да види от какво има нужда. Едва ли съществува друга такава жена, готова да се откаже и от храната, и от дрехите си в полза на някой непознат — отвърна Хана, която живееше със семейството още от времето, когато се роди Мег, и всички я смятаха по-скоро за приятелка, отколкото за прислужница.

— Надявам се, че скоро ще се върне. Затова изпечи своя сладкиш и подреди всичко за празника — настоя Мег, като се взираше в подаръците, събрани в една кошница под канапето. Бяха решили да я извадят в подходящия момент. — Но къде е шишето с одеколон на Ейми? — попита тя, след като не го забеляза в кошницата.

— Тя го измъкна за момент и се качи горе, за да му върже една панделка или нещо такова — отвърна Джо, като упорито се разхождаше из стаята, за да поочупи новите пантофи.

— Моите носни кърпички изглеждат прекрасно, нали? Помолих Хана да ги изпере и изглади, а аз сама избродирах монограма — с гордост отбеляза Бет, като гледаше малко неравните букви, които й струваха толкова усилия.

— Вижте я какъв е дечко! Написала е на тях „мама“, вместо „мисис Марч“. Това наистина е смешно — извика Джо, като взе една от кърпичките.

— Не е ли правилно? Сметнах, че така е по-добре, тъй като инициалите на Мег са също „М. М.“, а аз не исках тези кърпички да бъдат използвани от някой друг, освен от мама — разтревожено каза Бет.

— Всичко е наред, скъпа. Идеята ти е наистина чудесна — толкова е мило, а освен това сега никой не би могъл да направи грешка. Сигурна съм, че мама много ще се зарадва — успокои я с усмивка Мег, а после хвърли осъдителен поглед към Джо.

— Мама се връща! Крийте бързо кошницата — извика разтревожено Джо, след като чу хлопването на външната врата и стъпките в антрето.

Ейми тихо влезе и малко се притесни, когато видя, че всички са в хола и ще я видят.

— Къде си ходила толкова рано и какво криеш зад гърба си? — попита Мег, доста учудена, че иначе мързеливата Ейми се е облякла и е излязла, без да я усетят.

— Не ми се присмивай, Джо. Не исках никой да разбере, преди да дойде моментът на раздаването на подаръците. Просто реших да заменя малкото шишенце с по-голямо и дадох всичките си пари за него. Вече няма да съм такава егоистка, каквато бях преди.

Докато говореше, Ейми им показа красивия флакон, с който бе заменила евтиното малко шишенце. Тя изглеждаше толкова сериозна и примирена в това свое усилие да забрави за себе си, че Мег веднага нежно я прегърна, Джо изсвири с уста в нейна чест, а Бет изтича до прозореца и откъсна най-хубавата роза, за да украсят с нея флакона с одеколон.

— Разбирате ли, след като тази сутрин четохме книгите и си говорихме, че трябва да бъдем добри, аз направо почувствах срам от моя подарък, затова изтичах до ъгъла веднага щом станах и смених шишенцето. Сега съм толкова щастлива, защото моят подарък е най-хубавият.

Отново се чу шум от затварянето на външната врата и кошницата с подаръците бързо бе скрита под канапето.

— Весела Коледа, мамо! Всичко най-хубаво! Благодарим ти за книгите, които ни подари. Вече започнахме да ги четем и ще прочитаме по малко всеки ден — в хор извикаха момичетата.

— Весела Коледа, дъщери мои! Радвам се, че веднага сте започнали да четете, и се надявам, че няма да се откажете. Но бих искала да ви кажа нещо, преди да седнем на масата. Недалече оттук лежи една бедна жена, а до нея — току-що роденото й бебе. Другите шест деца са се сврели всички в едно легло, за да се топлят, тъй като нямат дърва за огън. Нямат и какво да ядат, най-голямото момче дойде да ми каже, че са гладни и им е много студено. Момичета, съгласни ли сте да им дадете закуската си като коледен подарък?

Момичетата бяха невероятно гладни, след като бяха чакали повече от час майка си да се върне, затова в първия миг всички замълчаха. Но само за миг, защото след това Джо решително извика:

— Толкова се радвам, че дойде, преди да сме започнали!

— Мога ли и аз да отида, за да помогна при занасянето на храната на бедните малки деца? — нетърпеливо попита Бет.

— Аз ще нося крема и кифлите — допълни Ейми, като така показа, че героично се прощава с нещата, които най-много обича.

Мег вече бе започнала да увива палачинките с брашно от елда, после натрупа хляба в една голяма чиния.

— Бях сигурна, че ще постъпите точно така — обади се госпожа Марч, като се усмихваше доволно. — Всички можете да дойдете с мен и да ми помогнете, а след като се върнем, ще закусим с мляко и хляб, като това ще ни бъде и за обяд, тъй като и без това ще бъде вече доста късно.

Скоро всичко беше готово и цялата група тръгна. За щастие все още беше рано, а и те минаха през страничните улици, така че много малко хора ги забелязаха и никой не се присмя на тази доста странна процесия.

Посрещнаха ги една бедна, гола и мизерна стая със счупени прозорци и незапалено огнище, с парцаливи завивки на леглото и една болна жена, притиснала току-що роденото си бебе до себе си, както и група бледи, гладни деца, сврели се едно до друго в единия ъгъл на стаята, за да се топлят.

Големите им очи се разшириха от изненада, а на посинелите им устни се появи усмивка, когато момичетата влязоха вътре.

Ach, mein Gott![1] Добрите ангели са дошли при нас! — прошепна бедната жена и се разплака от радост.

— Едни смешни ангели с качулки и ръкавици с един пръст — извика Джо и всички се разсмяха.

Само след няколко минути обстановката в стаята се промени, сякаш добрите духове бяха извършили чудо. Хана, която бе донесла малко дърва, запали огнището и запълни дупките по прозорците със стари шапки и със своето старо палто. Госпожа Марч даде на майката чай и овесена каша, като непрекъснато й говореше успокоително; обеща й и по-нататък да й помага, докато нежно и с любов обличаше бебчето, сякаш беше нейно собствено дете. В същото време момичетата подредиха масата, настаниха децата около огъня и ги нахраниха, както биха направили с гладни птички — като им говореха, смееха се и се опитваха да разберат смешния им развален английски.

Das ist gut! Die Engel kinder![2] — викаха бедните същества, докато пълнеха устите си с храна и сгряваха премръзналите си ръце на огъня.

Никой не беше наричал досега момичетата „деца ангели“ и това определение много им се хареса, особено на Джо, която винаги, още от мига на раждането си, е била смятана единствено за „дяволче“. Това бе една много щастлива закуска, макар че те самите не се докосваха до храната; и когато момичетата си тръгнаха от този дом, оставяйки спокойствие след себе си, те според мен бяха четирите най-щастливи същества в този град, а не малки гладни деца, отказали се от закуската си и задоволили се единствено с хляб и мляко в коледната сутрин.

— Значи това означава да обичаш съседа си повече от самия себе си. Мисля, че на мен ми харесва — каза Мег, докато подреждаха подаръците, като използваха отсъствието на майка си, която се бе качила горе в стаите да събира дрехи за бедното семейство Хамел.

Гледката не беше особено впечатляваща, но в четирите малки пакетчета бе събрана толкова много любов, а високата ваза с рози и хризантеми, поставена в средата, придаваше на масата финес и елегантност.

— Тя идва! Застани до пианото, Бет! Ейми, отвори вратата! Три пъти „ура“ за мама! — извика Джо, като пристъпваше неспокойно от крак на крак, а Мег се подготви да съпроводи майка си до почетното място. Бет засвири най-радостния марш, който знаеше, Ейми отвори широко вратата, а Мег застана на входа с подчертано достойнство, готова да изпълни ролята си на придружител. Госпожа Марч беше много учудена, а също и трогната. Очите й издаваха огромното й щастие, докато разглеждаше подаръците и четеше бележките, сложени до тях. Веднага си обу новите пантофи, взе си една от носните кърпички и я постави в джоба си, напарфюмира се с одеколона на Ейми, като преди това закачи розата на гърдите си, после премери ръкавиците и обяви, че са чудесни.

И всичко това бе придружено с много смях, целувки и обяснения, с толкова любов и простота, че всички се почувстваха наистина щастливи и после дълго си спомняха за този момент. След това дойде време всяка да се заеме с някаква работа.

Сутрешната благотворителна акция и церемонията с подаръците отнеха толкова време, че останалата част от деня трябваше да се посвети на подготовката на вечерното тържество.

Тъй като не бяха достатъчно богати, за да могат да си позволят да отделят много средства за подготвяните от тях представления, момичетата използваха цялата си изобретателност и това наистина им бе помогнало да се сдобият с всичко, което им бе необходимо. Доста ум и находчивост бяха вложени и при осигуряването на съответния инвентар — китарите бяха от многослоен картон, античните лампи не бяха нищо друго, освен стари кутии, покрити със сребриста хартия, а забележителните дълги рокли изработваха от прост памучен плат, към който пришиваха различни блестящи дрънкулки. Мебелите се разместваха така, че да се оформи сцената и място, където трябваше да седне публиката.

Никакви мъже не се допускаха до участие. За своя най-голяма радост Джо получаваше право да изпълнява всички мъжки роли. Тя особено се гордееше с огромните си кожени ботуши, които бе получила от един свой приятел. Тези ботуши, които бяха доста стари, някога са били използвани от някакъв артист в едно представление, поради което бяха истинско богатство за Джо и тя се появяваше с тях при всеки удобен случай. Поради ограничения актьорски състав се налагаше всяко от момичетата да изпълнява по няколко роли и те наистина заслужаваха похвала за огромното усърдие, с което научаваха по три или четири различни роли, като освен това трябваше непрекъснато да тичат отзад и да сменят дрехите си, за да представят новите си герои. За тях това бе един чудесен начин да тренират паметта си и едно безобидно забавление, което запълваше часовете, в които при други обстоятелства биха се чудили какво да правят и може би биха се чувствали самотни, лишени от приятната компания, която се събираше за репетициите.

Вечерта на Коледа дузина момичета се скупчиха с нетърпение на леглото, което беше определено за първи балкон, и не откъсваха очи от ушитата от син и жълт плат завеса. От другата страна на завесата се чуваше доста силен шум, момичешки шепот, а от време на време и малко истеричният смях на Ейми, която ужасно се вълнуваше от предстоящата си изява. Внезапно звънецът иззвъня, завесата се вдигна и оперната трагедия започна.

„Тъжната гора“, както бе написано в театралната програма, раздадена на публиката, се състоеше от няколко саксии със зелени растения, разпръснати по „сцената“, зелено сукно, постлано на пода, и една пещера в дъното. За да оформят пещерата, бяха поставили две бюра за странични стени, а отгоре ги бяха покрили с конски чул. Вътре, направо на пода, бе седнала старата магьосница, която се бе надвесила над черно гърне, сложено върху жарава. Цялата сцена бе съвсем тъмна и отблясъците от огъня предизвикваха един необичаен ефект, особено в момента, в който във въздуха започна да се издига парата от врящото гърне, след като магьосницата махна похлупака. После настъпи кратка пауза, за да се подсили ефектът от тази сцена, и едва тогава пред публиката се появи злодеят Хюго с подрънкваща сабя, прикачена към колана от едната му страна, със смачкана шапка и дълга брада, мистериозна наметка и онези забележителни ботуши. Хюго се поразходи нервно насам-натам, а след това се удари по челото, а на лицето му се изписа свирепа физиономия, докато пееше за омразата си към Родриго и любовта си към Зара и оформящото се у него решение да убие единия и да спечели чувствата на девойката. Дрезгавите тонове в гласа на Хюго, които преминаваха направо в крясъци, когато чувствата го завладяваха напълно, предизвикваха огромно впечатление у публиката и тя започваше да ръкопляска в мига, в който песента спираше за малко, за да може изпълнителят да си поеме дъх. Като се поклони с красив жест на публиката, подобно на човек, свикнал с нейното непрекъснато одобрение, той се насочи към пещерата и заповяда с подобаващ глас на Хейгар да излезе:

— Хей, дребосък! Ела, че ми трябваш!

На сцената се появи Мег с разрошена като конска грива коса, увиснала над лицето й, облечена в рокля в червено и черно и разни заклинателни знаци, пришити към наметалото й. Хюго й поиска такава доза любовно биле, че да може да накара Зара да се влюби в него, а също така и отрова, за да погуби Родриго. В нежна драматична партия Хейгар му обеща и двете, като продължи да вика духа, който ще й донесе любовното биле:

Ела, ела, от облачния пух

аз викам те, небесен дух.

Роден от роза, хранен със роса,

можеш ли да правиш чудеса?

 

Донеси ми, бърз като стрела,

билето, което Хюго пожела.

След това се чу силна музика и най-внезапно от дъното на пещерата изникна една малка фигурка, облечена в прозрачна бяла роба и със светещи крила. Косата й бе златисторуса, а около врата й висеше венец от рози. Като размаха крилата си, тя запя:

Ето,

дойдох от небето!

От златната Луна,

от сребърната тишина.

 

До гроб ще се влюби Зара

само с глътка от тази отвара.

Още неизрекъл последните думи, духът пусна малко позлатено шишенце в краката на магьосницата и изчезна.

Следващото заклинание на Хейгар доведе на сцената друг дух — съвсем не толкова красив. С трясък се появи малко черно дяволче и като промърмори нещо неясно, пусна едно тъмно шише на Хюго, след което изчезна със зловещ смях. Хюго благодари на магьосницата и след като прибра двете шишенца в ботушите си, също си тръгна. Тогава Хейгар се обърна към публиката и й обясни, че тъй като Хюго е убил някои от приятелите й преди време, тя го е проклела и сега възнамерява да му попречи да осъществи пъклените си намерения, с което ще му отмъсти за стореното. Това бе краят на първата част, тук завесата падна и публиката бе оставена да си почине, да хапне сладкиши и да обсъди пиесата.

Мина доста време, преди завесата да се вдигне отново. Но когато това най-накрая стана, сцената беше напълно променена, така че публиката нямаше никакви основания за оплаквания. Картината беше наистина възхитителна! В средата се издигаше една кула, която достигаше почти до тавана. Върху единствения прозорец от предната страна на кулата бе поставена запалена лампа, а зад бялата завеса се появи Зара, очакваща Родриго, облечена в прекрасна рокля в синьо и сребристо. Той пристигна във великолепно облекло, на главата му имаше шапка с перо, беше облечен в яркочервено сако, а в ръката си държеше китара. И, естествено, бе обут във вездесъщите ботуши. Като коленичи пред входа на кулата, той запя с нежен глас серенада. Зара му отговори и след музикален диалог между двамата тя се съгласи да се спусне при него. Тук именно беше най-ефектният момент от пиесата. Със затаен дъх публиката наблюдаваше как Родриго изважда въжена стълба с пет стъпала и хвърля единия й край на Зара, като я подканва да слезе по нея. Тя покорно се измъква през прозореца, слиза грациозно надолу по стълбата и вече е поставила едната си ръка върху рамото на Родриго, когато забравя да прибере шлейфа си, закачил се на прозореца, при което цялата кула се разклаща, накланя се на една страна и накрая с трясък се събаря, като погребва нещастните влюбени сред руините!

Публиката изпищя като един човек, докато гледаше как огромните ботуши се размърдаха и с усилие разчистиха отломките, после се показа главата на Зара, златните й къдрици се бяха разрошили и тя объркано повтаряше: „Аз те предупреждавах! Аз те предупреждавах!“ Успял да запази пълно самообладание, на сцената изскочи жестокият господар дон Педро, който сграбчи дъщеря си, придърпа я към себе си и тихо й пошепна на ухото:

— Не се смей! Продължавай да играеш, все едно че точно така е трябвало да стане всичко. — След това се обърна към Родриго и с гняв му заповяда да напусне веднага кралството. Макар и доста пораздрусан от срутването на кулата върху него, Родриго все пак намери сили да възрази на стария господин и отказа да изпълни заповедта му. Неговото поведение бе чудесен пример за Зара, която също се противопостави на баща си, след което той заповяда двамата да бъдат затворени в най-отдалеченото подземие на двореца. В миг се появи дребен тъмничар с вериги в ръце, хвана двамата влюбени и ги поведе, като изглеждаше доста уплашен и очевидно забрави думите, които трябваше да произнесе в този момент.

Третото действие се развиваше в една от залите на двореца. Тук се появи Хейгар, която е дошла да освободи двамата влюбени и окончателно да разчисти сметките си с Хюго. Тя го чува, че се приближава към вратата, и се скрива. От своето скривалище Хейгар вижда как Хюго изважда двете шишенца и изсипва съдържанието им в две чаши с вино, след това спира преминаващия покрай него дребен и тих слуга и му поръчва:

— Занеси това на двамата пленници в килиите им. Кажи им, че ще дойда след малко да ги видя.

Слугата отвежда за малко Хюго настрана, за да му каже нещо, и в този момент Хейгар заменя чашите с две други, които са напълно безвредни. Фердинандо, „дребосъкът“, ги отнася и Хейгар изважда чашата, предназначена за Родриго. Хюго, който е ожаднял след дългото препускане, я изпива и в миг сякаш полудява — започва да се свива и да се върти, докато най-накрая пада на земята и умира. Точно в същото време се чува нежната песен на Хейгар, в която тя му разказва какво е направила и защо.

Това бе наистина една прекрасна сцена, макар че може би, по мнението на някои от зрителите, тя до известна степен бе опорочена от факта, че част от дългите коси на злодея най-внезапно се отлепиха от главата му точно преди той да умре. Последваха бурни аплодисменти и Хюго величествено се показа пред завесата, като водеше за ръка и Хейгар, чиито песни бяха по-прекрасни от всичко останало в пиесата.

Четвъртото действие представи изпълнения с отчаяние Родриго, който бе готов да се самоубие, след като получил съобщение, че Зара го е изоставила. Точно когато кинжалът вече е опрян в сърцето му, под прозореца прозвучава прекрасна песен, в която му казват, че Зара му е вярна, но тя е в голяма опасност и той би могъл да я спаси, ако желае. Родриго получава ключ за вратата, който му е хвърлен през прозореца, отключва бързо, после напряга всичките си мускули и успява да скъса веригите, с които е окован, и се втурва да търси и да спаси любимата си.

Петото действие започва с бурна сцена между Зара и дон Педро. Той настоява момичето веднага да отиде в манастир, но то не иска и да чуе за това, трескаво се опитва да го разубеди, накрая е почти на ръба на припадъка и точно в този момент влетява Родриго и иска ръката й. Дон Педро му отказва, тъй като не е достатъчно богат. И двамата крещят и трескаво жестикулират, но не успяват да постигнат съгласие. Накрая Родриго е готов да вдигне на ръце Зара и да я отнесе със себе си, но в този момент влиза дребният плах прислужник и носи едно писмо и чанта от Хейгар, която тайнствено е изчезнала, без никой да я забележи. Прислужникът обявява на присъстващите, че магьосницата дарява на младата двойка неизброимо богатство и предрича ужасна съдба за дон Педро, ако им попречи да бъдат щастливи. Когато отварят чантата, виждат, че тя е пълна със златни монети, част от които се посипват по сцената и с благороден блясък отразяват слабата светлина. Това успява да смекчи твърдото сърце на упорития старец: той с нежелание се съгласява на този брак и всички весело запяват в хор, докато завесата се спуска пред коленичилите, за да получат благословията на дон Педро, двама влюбени.

Всичко това бе последвано от бурни аплодисменти, но голямото вълнение породи неочакван проблем — леглото, което трябваше да изпълни функциите на първи балкон за публиката, внезапно се разпадна и ентусиазираните зрители се оказаха на земята. Родриго и дон Педро се спуснаха на помощ и всички бързо се изправиха на крака, без никой да пострада. Те се заливаха в такъв неистов смях, че никой не бе в състояние да промълви дума. Вълнението продължаваше и в момента, когато в стаята влезе Хана и обяви:

— Госпожа Марч ви изпраща комплиментите си. Ще благоволят ли госпожиците да се прехвърлят оттатък за вечерята?

Това беше голяма изненада дори за актьорите. Когато видяха отрупаната маса, те с недоумение се спогледаха. Мама наистина много си я биваше в изненадите, но да се предложат толкова лакомства — това бе просто нечувано, откакто дните на благоденствието си бяха отишли. На масата имаше сладолед — по-точно две купи със сладолед, едната — с бял, а другата — с розов, а също така и сладкиш, най-различни плодове и френски бонбони. А в средата на масата бяха поставени четири огромни букета оранжерийни цветя.

Момичетата направо останаха без дъх от вълнение, те гледаха първо масата, след това майка си, която явно беше много доволна от реакцията им.

— Какви са тези чудеса? — попита Ейми.

— Да не би тук да има пръст Дядо Коледа? — намеси се Бет.

— Всичко е приготвено от мама — предположи с широка усмивка Мег.

— Или може би леля Марч е била в добро настроение и ни е изпратила тази вечеря — извика Джо.

— Нито една от вас не можа да познае. Старият господин Лорънс я изпрати — отвърна госпожа Марч.

— Дядото на онова момче от семейство Лорънс? Откъде му е дошло наум да направи подобно нещо? Ние изобщо не го познаваме — възкликна Мег.

— Хана разказала на един от неговите прислужници за вашата постъпка тази сутрин. Той е един доста странен възрастен господин, но вашият жест много му харесал. Господин Лорънс се познаваше с моя баща преди години и ето че най-внезапно получих учтива бележка от него днес следобед, в която се казваше, че се надява да му разреша да изрази приятелските си чувства към децата ми, като им изпрати някои дреболии в чест на празника. Естествено, не можех да му откажа, така че сега ще имате своя малък пир, с което можете да компенсирате скромната закуска от хляб и мляко.

— Сигурно момчето му е внушило тази идея. Убедена съм, че е точно така! Той е много симпатичен, така бих искала да се запозная с него. Струва ми се, че и той има желание да поддържа връзки с нас, но като че ли е малко стеснителен, а Мег така точно се придържа към етикета, че не ми позволява аз първа да го заприказвам, когато минаваме покрай тях — започна да обяснява Джо, докато чиниите обикаляха от ръка на ръка, а сладоледът бързо се топеше в устите им, като непрекъснато се чуваха възклицания „Ах, чуден е!“, „Ох, колко е вкусен!“ и т.н.

— Имаш предвид хората, които живеят в голямата къща до вас, нали? — попита едно от момичетата, което бе дошло за публика. — Майка ми познава възрастния господин Лорънс, но казва, че той бил много горд и не обичал да поддържа връзки със съседите си.

— Нашата котка беше избягала веднъж и внукът му ни я донесе, поговорихме през оградата. Тъкмо ми разказваше най-подробно за крикета и изведнъж видя, че идва Мег, и веднага се отдалечи. Много ми се иска да се запозная с него някой ден, той има нужда от весела компания и малко разтуха, сигурна съм в това — каза Джо.

— Харесвам поведението му, той прилича на истински млад джентълмен. Така че не възразявам да се запознаеш с него, ако възникне подходяща възможност. Той лично донесе цветята и дори ми се искаше да го поканя да се качи горе при вас, но просто не знаех какво ще завари там: чуваха се такива невъобразими шумове и смехове. Тръгна си доста умислен, явно бе разбрал, че тук има голяма веселба, каквато у тях не биха му разрешили да организира.

— Добре че не си го поканила, мамо — засмя се Джо. — Но скоро ще подготвим някоя друга пиеса — такава, каквато и той би могъл да види. Може би дори ще се включи като актьор. Не мислите ли, че би било чудесно?

— Никога досега не съм получавала такъв прекрасен букет. Цветята са наистина чудесни — каза Мег, като разглеждаше с интерес всяко цвете поотделно.

— Да, наистина са чудесни. Но на мен най-много ми харесва розата на Бет — обяви госпожа Марч, като помириса отново почти повехналата роза, закачена на ревера й.

Бет се сви в скута й и пошепна тихо:

— Така бих искала да изпратя моя букет на татко! Страхувам се, че за него Коледата не е така весела, както за нас.

Бележки

[1] От нем. Боже мой! — Б.пр.

[2] От нем. Това е прекрасно! Деца ангели! — Б.пр.