Луиза Мей Олкът
Малки жени (20)

Нещо съвсем интимно

Не мисля, че ще мога да намеря подходящите думи, за да разкажа за срещата между майката и нейните дъщери. Истинско щастие е да се преживеят подобни часове, но е изключително трудно те да бъдат описани. Така че ще оставя тази среща на въображението на моите читатели, като единственото нещо, което бих искала да посоча, е, че къщата беше изпълнена с невероятно щастие и че надеждите на Мег действително се сбъднаха: когато Бет се събуди най-накрая след своя продължителен и често мъчителен сън, първите неща, на които попадна погледът й, бе леко разтворилият се розов цвят и лицето на майка й. Твърде изтощена, за да се учудва на каквото и да било, тя само се усмихна и се настани удобно в любещите ръце, протегнати към нея, доволна, че това, за което толкова време страстно мечтаеше, най-накрая става реалност. След това отново заспа, а момичетата търчаха нагоре-надолу и обслужваха майка си, която изобщо не можеше да се измъкне от силната прегръдка на малките ръчички — дори в съня си те силно стискаха любимото същество.

Хана беше „спретнала“ една невероятна закуска за пътешественичката, убедена, че не би могла по никакъв друг начин да изрази радостта си от завръщането на госпожа Марч. Мег и Джо се надпреварваха коя да поднесе още нещо на майка си, докато слушаха тихия й разказ за състоянието на баща им, за обещанието на господин Брук да остане с него и да му помага, за забавянето при пътуването към дома, причинено от силната буря, и за огромното облекчение, което е изпитала при пристигането си, когато — уморена, разстроена и измръзнала, изведнъж забелязала изпълненото с надежда лице на Лари.

Колко странен и в същото време колко приятен бе този ден! Навън бе толкова красиво и весело, защото сякаш всичко живо бе излязло да се порадва на първия сняг, и толкова тихо и спокойно бе вътре, защото всички спяха и в цялата къща цареше невероятна тишина. Само Хана дремеше пред вратата — един страшно уморен, но верен пазач, който искаше да осигури няколко часа сън на всички в къщата. С чувството, че един огромен, тежък товар се е свалил от плещите им, Мег и Джо затвориха уморено очи и заспаха непробудно, подобно на преживели буря лодки, които най-накрая бяха пуснали котва в безопасно и тихо пристанище. Госпожа Марч не искаше да се отделя от Бет, затова остана да си почива в големия люлеещ се стол, като от време на време се събуждаше, поглеждаше и дори пипваше челцето на своето дете, подобно на скъперник, който отново е намерил изгубено съкровище.

В това време Лари отиде да успокои Ейми и разказа толкова вълнуващо цялата история по пристигането на майка й, че леля Марч нито веднъж не се намръщи и не каза своето „Аз ви предупреждавах“. Ейми се показа толкова силна в тази ситуация, че на човек би могло да му се стори, че добрите мисли в малкото параклисче вече са започнали да дават своите плодове. Тя бързо избърса сълзите си, успя да сдържи нетърпението си час по-скоро да изтича при майка си и дори не помисли за тюркоазения пръстен, когато възрастната дама най-сърдечно се съгласи с твърдението на Лари, че се е държала като „невероятна малка жена“. Дори папагалът Поли изглеждаше доста впечатлен и я нарече „добро момиче“ и я помоли: „Ела да се разходим, скъпа!“, при това със съвсем приятелски тон. Тя с удоволствие би излязла да се разходи в това чудесно снежно време, но щом забеляза, че Лари едва държи очите си отворени от умора, въпреки че правеше усилия да не го показва, тя го убеди да си почине малко на канапето, докато напише една бележка на майка си. Ейми се позабави доста време горе и когато слезе, видя, че той се е изтегнал на канапето с двете си ръце под главата и дълбоко спи, а леля Марч бе пуснала завесите и седеше, без да върши нищо, като явно се намираше в необичайно добро настроение.

Мина доста време и те започнаха да мислят, че Лари няма да се събуди чак до настъпването на нощта. Аз лично съм убедена, че това би могло да стане, ако не бе събуден от радостния вик на Ейми, когато майка й пристигна. Може би в този ден е имало много щастливи момиченца, които са се разхождали из града, но според мен Ейми бе най-щастливата от всички, докато седеше в полата на майка си и й разказваше за преживяванията си, получаваше утеха и компенсация за тях под формата на одобрителни усмивки и нежни прегръдки. Те двете останаха за малко сами в малката стаичка, срещу която майка й нямаше никакви възражения, след като разбра предназначението й.

— Точно обратното, харесвам я много, мила — каза майка й, като огледа малкото столче, поотърканата вече книжка и прекрасната картина над масата. — Идеята да си имаш едно малко кътче, където да останеш сама, когато ти е радостно или тъжно, е наистина чудесна. В живота има толкова много трудности и мъка, но човек винаги може да ги преживее, ако потърси помощ в правилната посока. Струва ми се, че моето малко момиченце е научило точно това.

— Да, мамо. И когато се прибера вкъщи, ще си отделя едно малко свое ъгълче в големия килер, където ще сложа книжката си и копието от тази картина, което се опитах да направя. Лицето на жената не можа да стане много хубаво — то е толкова красиво, че просто ми е невъзможно да го предам, — но бебето съм нарисувала съвсем добре и толкова го обичам. Приятно ми е да си мисля, че Той е бил някога малко дете, така не се чувствам толкова далече от него и това много ми помага.

В момента, в който Ейми посочи към усмихнатия Христос в ръцете на майка си, госпожа Марч забеляза нещо необичайно на ръката й, което я накара да се усмихне. Тя не каза нищо, но Ейми разбра погледа й и след кратка пауза започна да обяснява:

— Исках да говоря с теб по този въпрос, мамо, но после съм забравила. Леля ми даде този пръстен днес. Извика ме при себе си, целуна ме и го постави на пръста ми, като ми каза, че съм нейната любимка и би искала да остана завинаги при нея. Харесва ми да го нося, мамо, ще ми разрешиш ли?

— Пръстенът е наистина много красив, но ми се струва, че ти си прекалено малка за подобни бижута, Ейми — каза госпожа Марч, като гледаше нежната ръчичка с големия пръстен, обсипан с небесносини камъни.

— Не бих се и опитвала просто да бъда суетна — каза Ейми. — Не смятам, че харесвам пръстена единствено поради това, че е много красив. По-скоро искам да го нося, както онова момиче в приказката носеше гривната, за да ми напомня за нещо.

— Да не би да имаш предвид леля Марч? — попита с усмивка майка й.

— Не, искам да ми напомня да не бъда егоистка — обяви Ейми толкова сериозно и искрено, че майка й веднага престана да се смее и внимателно се вслуша в по-нататъшните й обяснения.

— Напоследък си мислех доста за „торбата с недостатъците си“ и смятам, че егоизмът ми е най-големият от тях. Затова ще се опитам да се излекувам от него, ако успея, естествено. Бет не е егоистка и затова всички я обичат и толкова силно се разстройваха при мисълта, че могат да я загубят. Хората сигурно не биха се тревожили чак толкова, ако аз бях болна, пък и аз самата не го заслужавам. Но все пак много ми се иска приятелите ми да ме обичат и да чувстват липсата, когато ме няма, затова ще направя всичко възможно, за да приличам на Бет. Имам навика да забравям за взетите решения, но ми се струва, че ако нещо непрекъснато ми напомня за тях, нещата ще се развият много по-добре. Мога ли да опитам по този начин?

— Да, но лично аз вярвам много повече на малкото ъгълче в големия килер. Носи пръстена си, скъпа, и се старай. Вярвам, че ще успееш, защото искреното желание да бъдеш добър означава вече наполовина спечелена битка. Сега трябва да се връщам обратно при Бет. Дръж се още малко, момичето ми, и скоро ще си бъдеш отново у дома.

Същата вечер, докато Мег пишеше писмо на баща си, за да му съобщи за успешното пристигане на майка си, Джо се промъкна тихичко горе в стаята на Бет, където намери госпожа Марч, седнала на леглото й. Тя остана там известно време, като неуверено навиваше на пръст косата си и гледаше плахо, сякаш не можеше да се реши дали да направи нещо, или не.

— Какво има, скъпа? — попита майка й, като й протегна ръка и я погледна така нежно, че тя в миг реши да й се довери.

— Искам да ти кажа нещо, мамо.

— За Мег ли?

— Как бързо се досети! Да, за нея е, всъщност е нещо дребно, но непрекъснато ме човърка отвътре.

— Бет спи, така че можеш да ми разкажеш всичко. Да не би този Мофът да се е навъртал насам? — малко разтревожено попита госпожа Марч.

— Не, бих треснала вратата под носа му, ако беше посмял — каза Джо, като се настани в краката на майка си. — Миналото лято Мег си забрави ръкавиците у семейство Лорънс, а после си намери само едната, другата бе изчезнала. Бяхме забравили вече за това, когато Теди ми каза, че тя е у господин Брук. Той я пазел в джоба на палтото си и веднъж тя паднала, а когато Теди започнал да се шегува с него, той признал, че харесва Мег, но не смее да й го признае, защото тя е толкова млада, а той е много беден. Не ти ли се струва, че това е направо ужасно?

— Смяташ ли, че Мег го харесва? — попита госпожа Марч доста разтревожено.

— Господи! Та аз не разбирам нищо от любов и подобни глупости! — извика Джо и в гласа й се съдържаше една странна смесица от интерес и неприязън. — В романите момичетата показват това, като се изчервяват, объркват и дори припадат, някои пък започват да слабеят или се държат като истински глупачки. При Мег не забелязвам нито един от тези признаци: тя си яде, пие и спи като нормално същество. Тя ме гледа най-спокойно право в очите, когато говоря за този човек, и само малко се изчервява, когато Теди започне да се шегува на тема любовници. Забраних му да го прави, но той не ме послуша и продължава.

— Значи ти смяташ, че Мег не проявява никакъв интерес към Джон?

— Към кого? — извика учудено Джо.

— Към господин Брук, вече го наричам просто Джон. Свикнах да се обръщам към него по този начин в болницата и мисля, че на него му е приятно.

— Господи! Знаех си, че ще бъдеш на негова страна. Той се е отнесъл така добре с татко, че в никакъв случай няма да решиш да го отпратиш и ще разрешиш на Мег да се омъжи за него, ако пожелае! Но това е просто ужасно! Да се грижи за татко и да помага на теб само за да спечели благоразположението ти! — възмутено изтърси Джо и нервно издърпа косите си.

— Скъпа моя, не се ядосвай без причина. Ще ти разкажа как точно се случи. Джон дойде да ме придружи по молба на господин Лорънс и се грижеше толкова мило за бедния ти баща, че просто не можехме и двамата да не го харесаме. Той съвсем честно и почтено ни призна за Мег, каза ни, че я обича, но преди да поиска ръката й, ще й осигури един почтен дом. Единственото нещо, за което ни помоли, беше да му разрешим да я обича и да работи, за да осигури общото им бъдеще, а също така и да се опита да спечели нейната любов, ако успее. Той е действително един чудесен младеж, така че нямахме право да му откажем да го изслушаме. Но аз в никакъв случай няма да се съглася Мег да се сгодява толкова рано.

— Разбира се, че не трябва да се съгласяваш. Това би било пълна идиотщина! Знаех си, че ни грози някакво нещастие, просто го усещах, но се оказва, че е дори по-лошо, отколкото съм очаквала. Така ми се иска аз самата да можех да се омъжа за Мег и да я запазя завинаги за семейството.

Тази странна идея накара госпожа Марч да се засмее. Но след това сериозно каза:

— Джо, аз ти се доверявам, но не бих искала да казваш все още нещо на Мег. Когато Джон се върне и ги наблюдавам известно време двамата, ще мога по-точно да отсъдя какви са чувствата й към него.

— Само като погледне тези прекрасни очи, както самата се изразява, и с нея е свършено. Тя има толкова меко сърце, че ще се разтопи като масло под слънцето веднага щом някой започне да я гледа влюбено. Тя отделяше повече време за кратките доклади, които той ни изпращаше, отколкото за писмата ти, и ми се разсърди, когато го казах. Освен това харесва кафяви очи и не смята, че Джон е грозно име — няма съмнение, че ще се влюби в него. И тогава — край на спокойствието и смехориите, на приятните часове, които прекарваме заедно. Вече ми е напълно ясно какво ще се случи! Те ще се разхождат влюбено наоколо, а ние ще трябва да се крием и отдалече да ги наблюдаваме. Мег така ще потъне в тази любовна история, че няма да има никакво време за мен. Този Брук ще успее някак си да натрупа богатство, ще я отвлече оттук и в семейството ще се появи такава празнота, която никой не би могъл да запълни. А на мен сърцето ми ще се пръсне от мъка и вече никога няма да се чувствам така добре у дома, както преди. О-о, Господи, защо всички не бяхме момчета! Тогава нямаше да имаме подобни грижи!

Джо подпря брадичката на коляното си и размаха юмрук на въображаемия Джон. Госпожа Марч въздъхна и Джо веднага вдигна с надежда очи към нея.

— На теб това също не ти харесва, нали, мамо? Нека да го отпратим да си гледа работата и да не казваме нито дума на Мег по този въпрос. Така всички ще си бъдем отново щастливи, точно както бяхме и преди.

— Може би неправилно си разбрала въздишката ми, Джо. Съвсем естествено и правилно е всяка от вас след време да си отиде в свой собствен дом. Но все пак на мен ми се иска да задържа момичетата си при мен колкото е възможно по-дълго. Наистина съжалявам, че стана така, защото Мег е само на седемнайсет, а освен това сигурно ще минат няколко години, преди Джон да успее да й осигури дом. Двамата с татко ти решихме, че ще бъде най-добре тя да не напуска нашия дом и да не се омъжва, преди да навърши двайсет. Ако те двамата с Джон се обичат, биха могли да почакат, като по този начин изпитат силата на любовта си. Тя е много разумна и не се опасявам, че ще се отнесе непочтено с него. Моето красиво и нежно момиче! Така се надявам, че ще бъде щастливо!

— Нима не предпочиташ да се омъжи за богат мъж? — попита Джо, след като майка й повиши малко повече глас при последните си думи.

— Парите са хубаво и необходимо нещо, Джо. Надявам се, че моите момичета никога няма да изпитват твърде сериозни парични затруднения, нито пък ще изпитват желание да притежават прекалено много. Ще се радвам, ако науча, че Джон се е заел постоянно с някаква дейност, която му осигурява достатъчно голям доход, за да не бъде принуден да прави дългове, за да осигури удобен живот на Мег. Нямам амбицията моите момичета да се омъжат за твърде богати хора, с високи постове или с известни имена. Естествено, ако парите и положението са съчетани с любов и добродетели, аз с радост ще ги приема и ще се радвам на щастливото им бъдеще. Но от собствения си опит знам какво невероятно щастие може да се преживее и в малка обикновена къща, където с мъка се изкарва хлябът и удоволствията имат особена сладост, тъй като са ограничени. Ще бъда доволна дори ако Мег започне живота си така скромно, защото, ако не се лъжа, тя ще притежава едно друго голямо богатство — сърцето на един добър човек, което е много по-важно от парите.

— Разбирам те, мамо, и до голяма степен съм съгласна с теб. Но съм малко разочарована за Мег, защото се надявах, че един ден тя би могла да се омъжи за Теди и да живее в лукс и охолство през целия си живот. Не смяташ ли, че така би било много по-добре? — попита с блеснали очи Джо.

— Но той е по-млад от нея, както знаеш — започна госпожа Марч, но Джо бързо я прекъсна:

— Съвсем малко. Освен това той е доста зрял за възрастта си и много висок. Може да се държи съвсем като възрастен човек, когато поиска. Освен това той е богат и щедър и ни обича всички. Така че жалко, че плановете ми няма да се осъществят.

— Опасявам се, че Лари съвсем не е достатъчно голям за Мег и въобще в момента той съвсем не е стъпил на краката си, така че някой друг да зависи от него. Не прави подобни планове, Джо, по-добре остави времето и собствените им сърца да насочват твоите приятели. Човек не би трябвало да се меси в подобни работи, да не навлизаме в този „романтичен боклук“, както ти самата се изразяваш, защото по този начин можем само да развалим доброто ви приятелство.

— Е, добре, няма да се меся. Но просто не мога да понасям да стоя безучастна и да наблюдавам как нещата се объркват, докато бих могла веднага да ги оправя, само ако побутна тук и там. Така ми се иска, носейки забрадки на главите си, никога да не пораснем. Но пъпката се превръща в розов цвят, котенцата стават котки — а по-нататък е много тъжно.

— Какво си говорите тук за забрадки и котки? — попита Мег, която бе влязла тихо в стаята с написаното писмо в ръка.

— Просто една от глупавите ми речи. Аз вече си лягам, ти няма ли да дойдеш с мен, Меги? — започна доста объркано Джо.

— Много добре, чудесно е написано. Добави само, моля те, че изпращам най-сърдечни поздрави на Джон — каза госпожа Марч, след като хвърли едно око на писмото и й го върна обратно.

— Нима го наричаш вече Джон? — попита учудено Мег и засмените й очи погледнаха искрено майка й.

— Да, той ни беше направо като син и толкова се привързахме към него — отвърна госпожа Марч и я изгледа изпитателно.

— Много се радвам, защото той е толкова самотен. Лека нощ, скъпа мамо. Толкова се радвам, че се върна! — бе краткият отговор на Мег.

Майка й я целуна нежно и когато тя си тръгна, госпожа Марч си каза със смесица от задоволство и съжаление:

— Тя все още не е обикнала Джон, но това сигурно скоро ще стане.