Луиза Мей Олкът
Малки жени (13)

Въздушни кули

Един топъл септемврийски ден Лари се беше излегнал удобно в луксозния хамак и се люлееше, като се чудеше какво ли правят в този момент неговите съседки, но просто не намираше сили да стане и да провери. Беше обзет от едно от лошите си настроения, защото денят бе преминал толкова безсмислено и безполезно, че му се искаше да го преживее отново и да поправи нещата. Горещото време го правеше толкова ленив, че бе напълно занемарил учебните си занимания, с което бе докарал господин Брук до ръба на търпението му. Разочарова и дядо си, който забеляза, че се е занимавал с уроците си едва един-два часа следобед, след това уплаши ужасно прислужницата, като каза, че май едно от кучетата е започнало да побеснява, а накрая нахока един от конярите в конюшнята, защото уж бил занемарил грижите за коня му. След всичко това се хвърли в хамака си, за да се усамоти и да може да мисли на воля за глупостта на този свят като цяло, но постепенно спокойствието на деня уталожи страстите му. Докато се взираше в безкрайната зеленина на кестеновите клони над главата си, Лари започна да си мечтае за най-различни неща. Представи си, че се люлее сред безкрайната шир на океана, тръгнал на околосветско пътешествие. Но звуците от познати гласове в съседния двор веднага го върнаха на брега. Започна да наднича усилено през живия плет, който разделяше двете къщи, и в миг видя как сестрите от семейство Марч излизат една след друга, сякаш са тръгнали на някаква експедиция.

— Какво ли мислят да правят тези момичета? — помисли Лари и отвори сънените си очи, за да може да види по-ясно какво става. Неговите съседки изглеждаха наистина доста странно този ден. Всяка бе поставила на главата си голяма шапка с широка периферия, а през раменете им бяха преметнати някакви тъмнокафяви ленени торбички. Всяка носеше и по нещо в ръцете си: Мег държеше една възглавница, Джо — книга, Бет — кошница, а Ейми — статив за рисуване.

— Е, това на нищо не прилича! — каза си Лари. — Те са тръгнали на пикник и дори не са и помислили да ме поканят. Едва ли са се запътили към лодката, защото ключът не е у тях. Може би са забравили за това. Я да взема да им го занеса и ще видим какво ще кажат.

Макар че имаше цяла дузина шапки, мина доста време, преди да открие поне една от тях, след това изгуби ценни минути, докато търсеше ключа, който в края на краищата се оказа в джоба на панталоните му. Така че когато прескочи оградата и се затича, момичетата бяха вече доста далече напред. Той мина по най-краткия път към лодката и стигна там преди тях, седна и започна да чака появата им. Но мина доста време и никой не се показа, така че Лари се изкачи на хълма, за да разгледа наоколо. От едната страна на хълма имаше няколко високи бора, но от мястото, където бе застанал Лари, се откриваше прекрасна гледка и всеки звук отекваше с кристална чистота, по-ясен от шепота на боровете и от ленивото почукване на кълвачите по тях.

— Каква красота! — помисли си Лари, докато се взираше внимателно наоколо, вече напълно успокоен и с изпълнена с радост душа.

В миг откри един наистина чудесен елемент в рамките на общата прелест: сестрите бяха насядали на сянка под един храст, като слънчевата светлина и сенките от клоните на храста се отразяваха върху лицата им, ароматният лек ветрец рошеше косите им и охлаждаше зачервените им бузи, а горските обитатели наоколо продължаваха своите обикновени занимания, сякаш близо до тях не седяха някакви непознати, а стари приятели. Мег бе седнала върху възглавницата, която носеше, и внимателно шиеше с нежните си бели пръсти. С розовата си рокля сред зелената трева тя приличаше на една прекрасна свежа роза. Бет събираше шишарките, които бяха нападали под съседното дърво. Те й трябваха, защото по-късно си правеше много интересни неща от тях. Ейми бе нагласила статива и рисуваше, а Джо плетеше и им четеше на глас. Сянка премина по лицето на момчето и сърцето му се сви, докато ги гледаше, тъй като чувстваше, че би трябвало веднага да си тръгне, защото не бе поканен. Но той не можа да го направи, защото вкъщи се чувстваше самотен, а тази тиха компания в гората така силно привличаше неуморния му дух. Лари стоеше почти неподвижно и една катеричка, твърде заета със събирането на зимнина, мина съвсем близо до него, но в миг го забеляза и бързо се втурна напред, като правеше толкова големи скокове, че Бет вдигна глава да я проследи. После забеляза и познатото лице, скрито между клоните на храстите, кимна му и му се усмихна насърчително.

— Може ли да приближа, моля? Или навярно ще ви преча? — попита той, като се приближаваше бавно към сестрите.

Мег повдигна вежда, но Джо я погледна бързо и веднага каза:

— Разбира се, че може. Щяхме да те поканим и по-рано, но мислехме, че едва ли ще искаш да участваш в такава момичешка игра.

— Винаги съм харесвал игрите ви. Но ако Мег не ме иска, веднага ще си тръгна.

— Нямам нищо против да останеш, но ще трябва да си намериш някакво занимание. Нашите правила изискват всеки да прави нещо — отвърна Мег.

— Много съм ви задължен. Съгласен съм да правя каквото поискате, само да ми разрешите да остана, защото вкъщи е толкова еднообразно, колкото в пустинята Сахара. Какво би трябвало да правя: да шия, да чета, да събирам шишарки или да рисувам? А може би всичко това наведнъж? Кажете заповедите си, аз съм на ваше разположение — и Лари седна до тях със смирена физиономия.

— Довърши този разказ вместо мен, тъй като и без това трябва да внимавам в плетката, точно на петата съм — каза Джо и му връчи книгата.

— С удоволствие, мадам — бе краткият отговор, след който той започна да чете, като влагаше цялото си старание, за да им покаже колко е благодарен за това, че са го допуснали в своето „общество на работливите пчелички“.

Разказът не беше много дълъг и след като го свърши, Лари се престраши да зададе няколко въпроса около тази нова тяхна идея.

— Извинете, мадам, бих ли могъл да попитам каква е същността на тази важна нова институция, ако въобще би могла да се нарече така?

— Да му кажем ли? — попита Мег сестрите си.

— Той ще ни се смее — предупреди Ейми.

— Какво значение има? — намеси се Джо.

— Смятам, че на него ще му хареса — допълни Бет.

— Разбира се, че ще ми хареса! Обещавам, че няма да ви се смея. Хайде, кажи ми, Джо, не се страхувай.

— Откъде ти хрумна мисълта, че се страхувам. Е, става дума за това, че ние бяхме свикнали да играем на „Пътешествието на пилигрима“, а след това съвсем сериозно започнахме да я прилагаме в живота, като старателно вършехме всичко през цялата зима и сега, през лятото.

— А, разбирам — каза Лари и кимна с глава.

— Кой ти е казал? — попита веднага Джо.

— Духовете.

— Не, аз го направих. Исках да го поразвеселя една вечер, когато всички бяхте отишли някъде и той беше много тъжен. На него това много му хареса, така че няма защо да ми се караш, Джо — започна да се оправдава Бет.

— Ти не можеш да пазиш никакви тайни. Но няма значение, защото сега не се налага да обясняваме надълго и нашироко.

— Продължавайте, моля — каза Лари, докато Джо се правеше, че е твърде заета със своята работа и изглеждаше доста недоволна.

— О-о, нима тя не ти е казала за този наш нов план? Решихме да не разпиляваме безсмислено времето си през дните на ваканцията, а всеки да си има някаква задача и да работи с желание по нея. Ваканцията почти свършва, времето ни изтича и ние сме доволни, че не го пропиляхме.

— Да, разбирам ви — каза Лари, като с горчивина си мислеше за това колко безсмислено бе прекарал той ваканцията си.

— Мама смята, че би трябвало да прекарваме колкото може повече време навън. Затова донасяме работата си тук и прекарваме чудесно. За да бъде по-весело, си слагаме нещата в тези торбички, носим широкополи шапки и използваме пръчки за подпиране, докато изкачим хълма. Така играем на пилигрими, както сме свикнали да го правим още отдавна. Наричаме хълма Прекрасната планина, защото оттук се открива чудесна картина на равнината наоколо и сякаш виждаме мястото, където бихме искали да живеем.

Джо му показа и Лари възхитен започна да разглежда. Дърветата бяха разположени така, че между тях се получаваше един процеп, през който се виждаше широката синя река насреща, както и обширни ливади от другата й страна, а по-нататък в далечината едва-едва се различаваха контурите на голям град, разположен в подножието на зелени хълмове, които сякаш достигаха висината. Слънцето се беше снишило и небесата пламтяха с великолепието на есенния залез. Златни и пурпурни облаци се стелеха над планината, чиито сребристобели върхове се врязваха високо в руменото сияние и блестяха като ефирните шпилове на някакъв небесен град.

— Колко е красиво! — въздъхна с възхищение Лари, който имаше усет и бързо успяваше да види и почувства красотата, независимо от формата й.

— Често е така, затова обичаме да идваме тук и да наблюдаваме. Всъщност гледката почти никога не се повтаря, но винаги е много красива — каза Ейми, която тайничко си мечтаеше някога да успее да нарисува всичко това.

— Джо често говори за една страна, където бихме искали да живеем някога — тя има предвид истинско село, с прасета, пилета и купи сено. Сигурно наистина би било чудесно, но все пак аз бих предпочела красивата страна там горе действително да съществуваше и някак си да можехме да отидем в нея — замечтано каза Бет.

— Има една дори по-хубава страна от тази там горе и ние бихме могли да отидем скоро в нея, ако сме достатъчно добри — отвърна Мег.

— Да, но трябва да чакаме толкова дълго и да работим толкова упорито. А на мен ми се иска да полетя веднага натам, да имам криле като тези врабчета, да се издигна нагоре и да се озова направо пред великолепната врата.

— Ти при всички случаи ще стигнеш до там, Бет, рано или късно, сигурна съм в това. Така че няма защо да се страхуваш — успокои я Джо. — Виж, аз би трябвало доста да се боря и да работя, да се изкачвам нагоре и макар след всичко това, може би никога няма да достигна хубавата страна.

— Е, ще ме имаш за своя компания, ако това те успокоява. Ще трябва да свърша доста неща, преди да стигна до твоя небесен град. Ако доста закъснея, ти ще кажеш някоя добра дума за мен там, нали, Бет?

Нещо в изражението на Лари, докато изговаряше тези думи, разтревожи неговата малка приятелка. Затова тя се опита да го ободри и спокойно загледана в променливите цветове на облаците, му каза:

— Ако хората наистина искат да отидат там и действително се опитват да го направят през целия си живот, мисля, че няма начин да не успеят. Защото не ми се вярва там да има катинари на вратата или пазачи, които да не допускат хората вътре. Винаги съм си го представяла, че това е като на картината, където блестящите същества разтварят широко ръце, за да посрещнат бедния християнин, който идва по реката.

— Не смятате ли, че ще бъде много смешно, ако всичките въздушни кули, които изграждаме във въображението си, изведнъж станат действителност и ние имаме възможност да живеем в тях? — каза Джо, след като помълча известно време.

— О-о, аз съм създал такова огромно количество, че ще ми бъде ужасно трудно да избера в коя точно да живея — каза Лари, като се излегна върху тревата и започна да мята шишарки по катеричката, която го бе издала.

— Трябва да си избереш една предпочитана от теб. Как би изглеждала тя? — попита Мег.

— Ако ти кажа, ще разкажеш ли и ти за своята?

— Да, ако и другите момичета го направят.

— Съгласни. Нека Лари започне пръв.

— След като вече съм видял немалко от този свят, бих искал да се установя за живеене в Германия и да имам възможност да се занимавам с музика толкова време, колкото ми се иска. Бих желал да стана известен музикант и всички хора да изгарят от желание да идват на концертите ми. И никога да не ми се налага да се занимавам с пари или някакъв бизнес, да мога просто да живея в името на това, което обичам, и животът ми да бъде един непрекъснат празник. Това е любимата ми мечта. А каква е твоята, Мег?

На Маргарет като че ли й изглеждаше малко трудно да опише своята мечта и когато започна да говори, размаха ръка пред лицето си, сякаш за да прогони някои неподходящи, натрапчиви идеи:

— Бих искала една красива къща, пълна с всякакви луксозни неща — хубава храна, чудесни дрехи, изискани мебели, приятни хора и купища пари. Аз ще съм стопанката на тази къща и ще управлявам както ми харесва на мен. Ще имам множество прислужници, така че никога няма да ми се налага да работя. Колко приятно ще ми бъде всичко това! При това в никакъв случай няма да съм мързелива и няма да стоя със скръстени ръце, ще бъда добра с всички и те ще ме обичат.

— Няма ли да има и един господар заедно с теб в твоята въздушна кула? — лукаво попита Лари.

— Вече казах „приятни хора“, ако си слушал внимателно — и Мег се зае старателно да завързва връзката на обувката си, за да не могат останалите да видят лицето й.

— Защо не кажеш направо, че ще имаш и един чудесен, умен и добър съпруг и няколко дечица, добри като ангелчета? — обяви без заобикалки Джо.

— А може би в твоята ще има единствено коне, разни досадници и книги — подразни я Мег.

— Какво, да не мислиш, че ще ми е лошо? Наистина ми се иска да имам конюшня, пълна с арабски коне, стаи, изпълнени с книги, а освен това да пиша такива фантастични истории, които да бъдат толкова известни, колкото музиката на Лари. Бих искала да извърша нещо изключително, преди да се оттегля в моя замък — нещо героично и прекрасно, което няма да бъде забравено дори и след смъртта ми. Все още не знам какво ще бъде то, но в момента го търся и се надявам един ден да ви изненадам. Смятам, че ще пиша книги и ще стана богата и известна: това определено ме привлича, така че то е истинската ми мечта.

— А моята е да съм си у дома, на сигурно място, заедно с мама и татко, и да помагам в грижите за семейството — простичко обяви Бет.

— Не искаш ли още нещо? — попита Лари.

— След като вече имам моето малко пиано, нищо повече не ми трябва. Само много бих желала всички да си останем заедно и да сме добре, за нищо друго не си мечтая.

— А пък аз имам толкова много желания. Но най-голямото ми е да стана художничка и да отида в Рим, да рисувам там и да бъда най-добрата художничка в света — обяви Ейми скромното си желание.

— Май сме доста амбициозен екип, не смятате ли? Всички, с изключение на Бет, искат да бъдат богати и известни и въобще забележителни във всяко едно отношение. Чудя се дали някой от нас ще успее да постигне това, за което мечтае — каза Лари и започна замислено да дъвче една сламка в устата си.

— Вече имам ключа за своята въздушна кула, но бъдещето ще покаже дали ще успея все пак да отключа вратата и да вляза в нея — отбеляза тайнствено Джо.

— И аз имам ключа към моята, но не ми разрешават да го пробвам. Трябва да отида в този проклет колеж — промърмори Лари и въздъхна тъжно.

— А ето го и моя! — възкликна Ейми и размаха молива си.

— Аз пък все още нямам никакъв ключ — тъжно заключи Мег.

— Не е вярно, имаш — увери я Лари.

— Но къде е?

— Върху лицето ти.

— Глупости. Какво може да ми помогне това?

— Почакай и ще видиш дали благодарение на него няма да получиш нещо, което наистина си заслужава — отвърна момчето и се засмя при мисълта за една прекрасна тайна, която смяташе, че знае единствен той.

Мег цялата се изчерви, но не попита нищо повече и се загледа отвъд реката, като на лицето й се изписа такава надежда, каквато Лари бе виждал на лицето на господин Брук, когато разказваше приказката за рицаря.

— Ако сме живи след десет години, нека да се срещнем отново на това място и да разберем кой до каква степен е успял да осъществи желанията си или дали изобщо се е приближил до тях в сравнение с днес — предложи Джо, която винаги бе готова с някакъв план за действие.

— Господи! Колко стара ще бъда тогава — на цели двайсет и седем — възкликна Мег, която вече се чувстваше много голяма, макар че едва бе навършила седемнайсет.

— Ние с теб, Лари, ще бъдем по на двайсет и шест, Бет ще е навършила двайсет и четири, а Ейми ще бъде само на двайсет и две. Ще бъдем една чудесна компания! — каза Джо.

— Надявам се, че дотогава ще съм направил нещо, с което да се гордея, Джо. Но всъщност съм такъв мързеливец, че току-виж все още не съм се „натуткал“.

— Имаш нужда от мотив, от някакъв стимул, както казва мама. Когато го получиш, ще започнеш да работиш чудесно.

— Господи, аз наистина съм готов да работя, стига да ми се даде този шанс! — извика Лари. — Може би трябва да се задоволя с това да върша неща, които биха доставили удоволствие на дядо, и аз наистина се опитвам, но ми е изключително трудно, защото това е направо против вътрешната ми нагласа. Затова не се получава кой знае какво. Той би искал да стана търговец в Индия, какъвто е бил и той самият, но аз по-скоро бих се застрелял, отколкото да се съглася да върша това. Ненавиждам чая, коприната и всички останали глупости, които старите му кораби пренасят оттам, и изобщо не ме интересува дали няма да потънат веднага щом станат моя собственост. Той сигурно ще бъде доволен от мен, ако се съглася да постъпя в колеж, освен това, след като ще остана при него още четири години, той би трябвало да ме освободи от задълженията по бизнеса. Но при него всичко е до такава степен подчинено на традицията, че сигурно и аз ще стана такъв, освен ако не избягам и не си потърся някакви забавления, както е направил баща ми. Честно казано, бих го направил още утре, ако имаше кой да остане при стария господин.

Лари говореше доста разпалено и човек би могъл да помисли, че е готов да изпълни заплахата си при най-малка провокация. Защото той растеше твърде бързо и независимо от доброто си възпитание, все пак като всеки млад човек ненавиждаше подчинението и страстно мечтаеше да научи сам всичко за света, който го заобикаляше.

— Съветвам те да отплаваш с някой от собствените си кораби и да не се завръщаш, преди да си опитал да устроиш живота си така, както на теб ти харесва — предложи Джо, чието въображение вече чертаеше какви ли не картини само при мисълта за подобна дръзка постъпка и чиято симпатия към Лари се основаваше преди всичко на онова, което тя наричаше „лошите страни на Теди“.

— Това не е правилно, Джо. Не бива да говориш по този начин и се надявам, че Лари няма намерение да следва ужасните ти съвети. Ти трябва да направиш това, което дядо ти иска от теб, мое скъпо момче — каза Мег с възможно най-майчински тон. — Проявявай колкото може по-голямо старание в колежа и когато той види, че се опитваш да му доставиш удоволствие, няма да бъде толкова суров и несправедлив с теб, сигурна съм. Както правилно каза, няма кой друг да остане при него и да му дари любовта си, така че никога няма да си простиш, ако го напуснеш, без да си получил разрешението му за това. Няма защо да бъдеш нито тъжен, нито намръщен. Просто изпълни дълга си и ще получиш своята награда, точно както господин Брук я е получил, ето: той е уважаван и обичан.

— Какво знаеш ти за него? — попита Лари, който беше благодарен за разумния съвет, но не можеше да приеме назидателния тон на Мег, затова с удоволствие отклоняваше разговора от себе си, след като и бездруго се бе разгорещил и бе казал твърде много.

— Само това, което дядо ти е казвал за него — че се е грижил много добре за майка си, докато е била жива, и че се е отказал да замине в чужбина да работи като възпитател, макар че е имал добри предложения, защото не е искал да я остави сама. Знам и това, че се опитва да помогне сега на една стара жена, която също се е грижила за майка му. И макар че не говори много, той е щедър и търпелив, а и много добър.

— Точно такъв е, няма спор! — извика сърдечно Лари, когато Мег спря за миг. — Напълно в стила на дядо е да разучи всичко за него, без той да подозира дори, и да говори за всичките му добродетели, така че другите да го харесат. Брук не може да си обясни защо вашата майка се държи така мило с него, като често съвсем приятелски го разпитва не само за мен, но и за разни други неща. Той я смята за невероятна и безупречна и непрекъснато говори за това, а после пренася похвалите си и върху вас. Само ако можех да осъществя мечтата си, тогава ще видите какво ще направя за Брук!

— Може би е добре да започнеш да правиш нещо добро за него още отсега, вместо да превръщаш живота му в ад — каза рязко Мег.

— Откъде знаеш, че правя точно това, госпожице?

— Веднага го виждам изписано на лицето му, когато свършвате заниманията. Ако си се държал добре, той изглежда удовлетворен и ходи наперено и енергично, а когато си го побърквал с нежеланието си да работиш, изглежда тъжен и върви едва-едва, сякаш му се иска да се върне обратно и да свърши по-добре това, което му е възложено.

— О-о, виж ти, колко интересно! Значи получаваш представа за добрите или лошите ми оценки единствено от лицето на Брук, така ли? Наистина съм го виждал как кимва и се усмихва, когато минава покрай прозореца ви, но никога не съм си и помислял, че си имате своя система за предаване на информация.

— Но ние наистина нямаме. Недей да се сърдиш и в никакъв случай не му казвай това, което току-що ти разказах. Исках само да ти подскажа, че мен ме интересува как напредваш с уроците си и това, което споделих, трябва да си остане между нас, разбираш ли? — извика Мег, сериозно разтревожена при мисълта за последиците от твърде откровените й приказки.

— Не съм от хората, които преразказват чутото — отвърна Лари престорено високомерно. — Но ако Брук ще изпълнява ролята на барометър, то трябва да го имам предвид, за да му давам възможност по-често да показва хубаво време.

— Моля те, не се засягай. Не съм имала за цел нито да изнасям лекции, нито да разказвам небивалици или пък да се държа глупаво. Просто си мисля, че Джо насърчава у теб едно чувство, за което с времето все повече ще съжаляваш. Ти си толкова мил с нас, чувстваме те като свой собствен брат и затова ти казваме всичко, което наистина мислим. Извинявай! Не съм искала да те засягам — и Мег му подаде ръка за помирение, което беше един наистина мил и сърдечен жест.

Засрамен от рязкото си избухване, Лари стисна подадената мила малка ръка и откровено призна:

— Аз съм този, който би трябвало да поиска извинение. Бях толкова рязък. Въобще днес през целия ден всичко ми върви наопаки. Приятно ми е, че вие ми посочвате грешките и се държите сестрински с мен, така че не ми обръщайте внимание, ако някога повиша тон или изтърся някоя глупост. Знайте, че съм ви благодарен за това, което правите.

В стремежа си да покаже, че не е ни най-малко обиден, Лари се държа безупречно през останалото време — нави конците на Мег, изрецитира едно стихотворение, за да достави удоволствие на Джо, разтърси клоните на дъба, за да паднат още шишарки, които Бет после събра, и помогна на Ейми да измъкне няколко папрати, с което показа, че е напълно подходящ, за да бъде включен в тяхното „Общество на работните пчелички“. Точно по средата на разгорещения им спор относно домашните навици на костенурките до слуха им достигна слаб звук от звънеца на Хана, с който тя им известяваше, че вече е сложила чайника на печката, така че трябва да тръгват, за да стигнат вкъщи точно за вечеря.

— Мога ли пак да дойда с вас? — попита Лари.

— Да, ако си добър и обичаш книгите си, както се казва обикновено на малките момчета — засмя се Мег.

— Обещавам, че ще бъда.

— Тогава можеш да дойдеш и аз ще те науча да плетеш като шотландците. В момента много се търсят чорапи — допълни Джо, като размаха своя чифт точно на вратата, преди да се разделят.

Тази вечер, докато Бет свиреше на господин Лорънс, Лари стоеше скрит зад завесата, унесен в нежната музика, която винаги го успокояваше и му носеше радост. Той наблюдаваше стареца, който седеше, подпрял с ръка посивялата си глава, нежно потънал в мисли за починалото дете, което толкова много обичаше. Като си припомни разговора от този следобед, момчето си каза с решителен тон, в който прозираше радост от готовността му за самоотрицание:

— Ще се откажа от своята въздушна кула и ще остана с този скъп възрастен господин, докато се нуждае от мен, защото аз съм всичко, което той има.