Луиза Мей Олкът
Малки жени (1)

Играта на пилигрими

— Коледата няма да е никаква Коледа, ако не се раздават подаръци — промърмори Джо, излегната на килима.

— Наистина е ужасно да си беден — въздъхна Мег, като погледна към старата си рокля.

— Струва ми се, че не е никак честно едни момичета да имат толкова много красиви неща, а други да нямат нищо — допълни с болка малката Ейми.

— Имаме си мама и татко, а можем да разчитаме и една на друга — обади се бодро от ъгъла Бет.

Четирите млади личица, осветявани от огъня, в миг се оживиха при тази ободрителна забележка, но бързо помръкнаха отново, след като Джо добави с тъга:

— В момента си нямаме татко, а може би той ще отсъства още дълго. — Тя не каза „възможно е той никога да не се завърне“, но всички си помислиха точно това, припомняйки си колко далече е той от тях, там, където сега се водят битки.

За минута настъпи неловко мълчание, а след това Мег каза с променен глас:

— Вие всички знаете причината, поради която мама предложи да не си разменяме подаръци тази Коледа — просто сегашната зима ще бъде много трудна за всички. Мама смята, че ние не бива да харчим пари за удоволствия, след като мъжете живеят в трудности и лишения в армията. Вярно е, че не можем да направим кой знае какво, за да им помогнем, но бихме могли да живеем с някои малки лишения, при това би трябвало да го направим с удоволствие. За мен обаче това е толкова трудно… — Мег поклати глава и с тъга си спомни за всички прекрасни неща, които й се иска да има.

— Но нима малките суми, които евентуално ще похарчим, могат да им бъдат от някаква полза? Всяка от нас има по един долар и едва ли ще помогнем с нещо на армията, ако й дадем тези пари. Съгласна съм да не очаквам подарък от мама или от всяка от вас, но аз самата бих искала да си купя книгата „Русалката и Синтрам“, толкова дълго си мечтая за нея — обади се Джо, която си беше книжен плъх.

— А аз предвиждах да изхарча моя долар за нови ноти — каза Бет със съвсем лека въздишка, която не бе чута от никой друг, освен от четката за почистване на огнището и от дръжката на чайника.

— Аз бих искала да получа кутия моливи за рисуване. Те наистина ми трябват — решително допълни Ейми.

— Мама не спомена нищо за нашите собствени пари, тя едва ли ще ни ги поиска. Хайде всяка от нас да си купи това, което би искала, и да си направим един малък празник. Сигурна съм, че сме работили достатъчно сериозно и го заслужаваме — извика Джо, като оглеждаше внимателно токовете на обувките си.

— Поне за себе си определено мога да твърдя, че е така. Да обучаваш онези малки мързеливци почти по цял ден, след като толкова много ти се иска да се забавляваш у дома — това наистина не е никак малко — заоплаква се Мег.

— Твоето е нищо в сравнение с мъките, на които съм подложена аз самата — обади се Джо. — Представяш ли си какво е да бъдеш затворен по цял ден в една стая с изнервена и капризна старица, която непрекъснато иска нещо от теб и никога не е доволна? Тя е в състояние да изнерви до такава степен човек, че да го накара да се хвърли през прозореца или най-малкото да се разплаче.

— Знам, че не е никак хубаво да се оплаквам, но не мога да си представя по-ужасна работа на този свят от миенето на чинии и подреждането. Тази работа ужасно ме потиска, а и ръцете ми така загрубяват, че просто не знам как ще продължа да свиря — въздъхна Бет, като гледаше тъжно ръцете си, и този път всички чуха въздишката й.

— Не мога да повярвам, че някой е подложен на мъчение, подобно на моето — извика Ейми. — Никоя от вас не е принудена да ходи на училище заедно с онези нахални момичета, които се подиграват, ако не знаеш уроците си, присмиват се на дрехите ти, поставят какви ли не етикети на баща ти, ако не е достатъчно богат, и те подиграват грубо, ако носът ти не е хубав.

— Може би искаш да кажеш, че обиждат баща ти, а не че му поставят етикети^[1], татко да не е някаква бутилка? — поправи я Джо с усмивка.

— Много добре знам какво искам да кажа, няма какво да ме поправяш. Необходимо е човек да използва повече думи и да обогатява речника си — с подчертано достойнство й отвърна Ейми.

— Стига сте спорили помежду си, момичета. Помисли си, Джо, не ти ли се иска сега да имаме парите, които татко загуби, когато бяхме малки? Господи, колко щастливи и доволни бихме били, ако нямахме сегашните си проблеми — възкликна Мег, която добре помнеше добрите времена от ранното си детство.

— Нима забрави, че само преди няколко дни твърдеше, че сме много по-щастливи от децата на семейство Кинг, защото независимо от парите си те непрекъснато се карат и враждуват помежду си.

— И сега мисля същото, Бет. Нима наистина не сме по-щастливи? Вярно, че се налага да работим, но умеем и заедно да се веселим и въобще ние сме един чудесен весел екип, както би казала Джо.

— Да, Джо действително се изразява малко странно — отбеляза Ейми и погледна осъдително към издължената фигура на килима. Джо моментално скочи на крака, бръкна в джобовете си и започна да свирка.

— Стига, Джо, това е съвсем момчешко!

— Точно затова го правя.

— Ненавиждам грубите момичета, на които им липсва финес!

— Аз пък мразя чувствителните лигли, които непрекъснато маниерничат!

„Птичките дружно си живеят в своето малко гнездо“ — запя Бет, която умееше да въдворява мир. На лицето й бе изписана такава смешна физиономия, че двете момичета забравиха за острия си спор и се усмихнаха.

— Наистина, момичета, всяка от вас носи своята вина — започна назидателно Мег, вживявайки се в ролята на по-голямата сестра. — Ти, Джозефин, си вече достатъчно голяма, за да се откажеш от момчешките номера и да се държиш както подобава. Когато беше по-малка, почти никой не обръщаше внимание на това, но погледни се сега колко си висока, а ако вдигнеш нагоре косата си, ще заприличаш на истинска млада дама.

— Не съм никаква дама! И щом като вдигнатата коса ме превръща в такава, тогава ще я нося на две плитки отзад поне докато навърша двайсет години — извика Джо и гневно издърпа панделката си. После разтърси глава и гъстата й коса покри раменете й. — Не обичам да мисля за това, че трябва да порасна, да се превърна в една мис Марч, облечена в дълга рокля и с вид на китайска принцеса! С една дума — ужасно е да си момиче, аз си харесвам момчешките игри и момчешкото поведение! Просто не мога да се примиря с мисълта, че не съм се родила момче. Сега е по-лошо от всякога, защото умирам от желание да замина и да се бия заедно с татко, а съм принудена да стоя тук вкъщи и да плета като някаква жалка старица!

След тази тъжна тирада Джо разтърси чорапа, който плетеше, иглите се удряха една в друга като кастанети, а кълбото отхвръкна чак в другия край на стаята.

— Бедната ми сестричка! Наистина е ужасно, но нищо не може да се направи, така че ще трябва да се примириш единствено с това да се опиташ да играеш ролята на брат за нас, сестрите ти, както и с мъжкото име, което си си измислила — зауспокоява я Бет, като постави главата й на коленете си и я погали с нежните си пръсти, които съвсем не бяха загрубели, независимо от непрекъснатото миене на чинии и чистенето.

— Що се отнася до теб, Ейми — продължи Мег, — ти започваш да се държиш прекалено надуто. Засега това е само смешно, но ако продължаваш така, ще се превърнеш в една малка гъска. Харесват ми добрите ти маниери и изисканият начин, по който се изразяваш, но внимавай да не прекаляваш — понякога твоите абсурдни изрази звучат толкова ужасно, колкото и жаргонът на Джо.

— Разбра се, че Джо е мъжкарана, а Ейми — надута гъска. Тогава каква съм аз, моля? — попита Бет, готова да се намеси в лекцията.

— Ти си просто едно мило същество и нищо повече — отвърна с топлота Мег и никой не се противопостави на тази оценка, тъй като „мишлето“ беше любимката на цялото семейство.

Тъй като нашите млади читатели сигурно биха искали да знаят „как точно изглеждат тези герои“, ще спрем тук за момент, за да им представим четирите сестри, седнали с плетките си около огнището. Те са се настанили удобно и се чувстват прекрасно в тази стая, макар че тя е стара, килимът е доста избелял, а мебелите са доста обикновени и износени, но по стените висят няколко чудесни картини, шкафовете са пълни с книги, а прозорците са отрупани с цъфнали хризантеми и коледни рози. Всичко това създава една прекрасна атмосфера и уют.

Маргарет, най-голямата от сестрите, е на шестнайсет години. Тя е истинска красавица, светла, с големи очи, пухкава кафява коса, сладки устни и бели ръце, с които особено се гордее. Петнайсетгодишната Джо е много висока, слаба и с по-тъмна кожа. На пръв поглед тя изглежда малко скована, като че никога не знае къде да дене дългите си като на жребче крайници. Носът й е малко смешен, устните — решителни, а острите й сиви очи сякаш са в състояние да видят всичко, като непрекъснато се променят — в един миг са напрегнати, после стават малко насмешливи или замислени. Едно от най-красивите неща е дългата й гъста коса, но Джо обикновено я държи вързана с панделка отзад, за да не й се пречка. По заоблените й рамене и издължените й крайници, както и по малко поокъселите й дрехи човек веднага би могъл да забележи момичето, което бързо се превръща в жена, макар че това никак не му харесва.

Елизабет — или просто Бет, както всички я наричат — е едно розово, гладко сресано тринайсетгодишно момиче с блестящи очи, малко срамежливо и плахо, с тих глас и спокойно изражение на лицето, което почти никога не се променя. Баща й я нарича „моето малко спокойствие“ и това определение чудесно й подхожда. Тя като че ли живее в един свой собствен щастлив свят и го напуска единствено за да се срещне с малцината хора, които обича и на които вярва. Макар и най-малка, Ейми е най-важната личност — поне по нейното собствено мнение. Една истинска снежна царица, със сини очи, руса коса, която пада на къдрици върху раменете й. Бледа и слаба, тя винаги се държи с достойнство, като млада дама, която непрекъснато следи за маниерите си. Що се отнася до характерите на четирите сестри, за това ще дадем възможност на читателите сами да си направят изводи.

Часовникът удари шест. Бет измете набързо около огнището и постави на чистото място чифт пантофи да се стоплят. И като че видът на износените обувки изпълни и четирите момичета с радостно чувство — мама си идваше и всички те искаха да я посрещнат с блеснали лица.

Мег забрави за своите лекции и запали лампата, Ейми стана от люлеещия се стол, без никой да я кара, а Джо съвсем забрави колко уморена се е чувствала допреди малко, взе пантофите и ги приближи до огъня.

— Тези пантофи съвсем са се изпокъсали, мама има нужда от нови.

— Бих могла да й купя един чифт с моя долар — обади се Бет.

— Не, аз ще го направя! — извика Ейми.

— Не забравяйте, че аз съм най-голямата — започна Мег, но Джо я сряза решително:

— Аз съм мъжът в семейството в момента, след като татко го няма, така че аз ще осигуря пантофите. Татко специално ми поръча да се грижа за мама, докато той отсъства.

— Знаете ли какво можем да направим — обади се Бет, — нека всяка от нас купи за мама, а не за себе си, по нещо за Коледа.

— Добре го измисли, скъпа! Какво ще изберем? — възкликна Джо.

Всички се замислиха за минута.

— Аз ще й купя чифт ръкавици — обади се най-напред Мег, загледана в хубавите си ръце, сякаш идеята идва точно от тях.

— Военни обувки, най-хубавите, които могат да се намерят — извика на свой ред Джо.

— Дузина носни кърпички с бродерия — обяви Бет.

— А аз ще й купя малко шишенце с одеколон, тя го харесва, а и няма да струва много скъпо, така че ще ми останат пари и за кутията с моливи — допълни Ейми.

— А как ще й дадем всички тези неща? — попита Мег.

— Ще подредим всичко на масата, а след това ще я извикаме да влезе и да отвори пакетите. Не помните ли как го правехме на рождените си дни? — отвърна Джо.

— Толкова се страхувах, когато дойдеше моят ред да седна на стола с високата облегалка, а вие всички минавахте покрай мен, давахте ми подаръците и ме целувахте. Но най-мъчително ми беше, докато всички ме наблюдавахте как отварям пакетите — каза Бет, която бе застанала близко до огнището и препичаше хляб за чая, а лицето й бе озарено от пламъците.

— Нека мама си мисли, че ние си купуваме разни неща за себе си, накрая ще я изненадаме. Трябва да излезем утре следобед по магазините, Мег. Имаме и доста работа по подготовката на пиеската за коледната вечер — обади се Джо, която нервно крачеше напред-назад из стаята с ръце зад гърба и с вирнат нос.

— Смятам тази година да участвам за последен път в пиесата, вече съм доста голяма за подобни неща — обади се Мег, която реагираше като истинско дете, щом станеше дума за театър.

— Сигурна съм, че няма да се откажеш от възможността да се разхождаш из стаята, облечена в бяла рокля, с разпуснати коси, окичена със „златните“ бижута от хартия. Ти си най-добрата актриса сред нас и ако ни напуснеш, нашият театър ще умре — каза Джо. — Довечера трябва да направим репетиция. Ела тук, Ейми, нека да повторим отново сцената, в която припадаш, защото го правиш доста вдървено и неестествено.

— Старая се, но не мога по-добре. Никога не съм виждала припадащ човек и просто не мога да се стоваря в цял ръст на земята, както настоявате. Ако все пак успея, ще го направя постепенно, а ако в последния момент се уплаша, просто ще се смъкна върху някой стол и, уверявам ви, ще го изпълня с грация. Въобще не ми пука, че Хюго е насочил пистолет към мен — отвърна Ейми, която нямаше особени драматични дарования, но бе избрана за тази роля, тъй като беше дребничка и злодеят по-лесно можеше да я изнесе от стаята, докато тя крещи.

— Направи го така: първо вдигаш ужасено ръце, после трескаво се движиш из стаята, като крещиш неистово: „Родриго! Спаси ме, спаси ме!“ — и Джо се насочи към вратата с мелодраматични писъци, които наистина заслужаваха аплодисменти.

Ейми се опита да направи същото, но ръцете й се вдигнаха малко вдървено, а след това започна да се върти из стаята като кукла на пружина, а викът й „Ох!“ приличаше по-скоро на възклицание при убождане с карфица, отколкото на писък на уплашен и дори ужасен човек. Джо въздъхна отчаяно, а Мег направо се разсмя. Бет пък изгори филийките си, докато наблюдаваше с интерес смешната сцена.

— Няма никакъв смисъл да опитваме повече. Направи каквото можеш в решителния момент, когато представяме пиесата си, но не обвинявай мен, ако публиката започне да се смее на твоята игра. Хайде да опитаме с теб, Мег.

Този път нещата тръгнаха по-добре, дон Педро въстана срещу целия свят с пламенна реч, разположена върху цели две страници, без нито веднъж да се запъне дори. Хейгар, магьосницата, произнесе няколко пъти зловещите си заклинания, надвесена над чайника, в който бе смесила тайнствени вещества. Родриго мъжествено разкъса веригите си, а Хюго умря в агония и диви викове: „Оу, оу!“

— Май сега наистина стана чудесно — каза Мег, докато мъртвият злодей се понадигна от земята, седна на пода и започна да разтрива лактите си.

— Просто не мога да си представя, че ти сама си написала и изпълнила такова чудесно нещо, Джо. Ти си един истински Шекспир! — възкликна Бет.

— Не съвсем — скромно отвърна Джо. — Според мен „Проклятието на магьосницата, една оперна трагедия“ действително е нещо добро, но много бих искала да опитаме нещо от рода на Макбет, само че какво бихме могли да пригодим за врата-капан за Банко? Винаги съм си мечтала да изпълня ролята на убиеца. „Какво е това, което виждам пред себе си? Не е ли кинжал?“ — зловещо продума Джо, като въртеше очи и рязко посегна напред в празното пространство, точно както беше виждала да правят известните трагедийни актьори.

— Не, това не е никакъв кинжал, това е скарата за препичане на филийки, но върху нея вместо хляб сме поставили обувките на мама. А сега, Бет, пускай завесата! — извика Мег и с това репетицията свърши, а момичетата се заливаха от смях.

— Радвам се, че ви заварвам толкова весели, мои момичета — чу се радостен възглас от вратата и актьорите и публиката в миг скочиха, за да посрещнат една висока жена, в чиито очи всяко от момичетата можеше да прочете загриженост и желание за помощ, от което всички те се изпълваха с радост и чувство за сигурност. Майка им не беше особено елегантно облечена жена, но от нея се излъчваха толкова благородство и доброта, че момичетата бяха убедени, че под сивото палто и старомодната шапка се крие най-чудесната майка на света.

— Е, скъпи мои, как мина днешният ден? Аз имах толкова много работа, трябваше да подготвям пратките за заминаване утре, затова дори не успях да си дойда за обяд. Някой обаждал ли се е, Бет? А какво става с твоята настинка, Мег? Джо, ти изглеждаш уморена до смърт. Ела тук да те целуна, детето ми.

Докато ги разпитваше нетърпеливо, госпожа Марч смъкна мокрото си палто и подгизналите си обувки, обу затоплените пантофи и като седна на люлеещия се стол, взе Ейми на коленете си, готова да се наслади на най-щастливия час от изпълнения със задължения ден. Децата се засуетиха около нея, като всяко се опитваше да направи нещо, за да се почувства майка им по-удобно. Мег подреди масата за чай, Джо донесе дърва и постави столовете около масата, като обръщаше всичко, до което се докоснеше, Бет сновеше мълчаливо със сериозен израз между всекидневната и кухнята, докато Ейми седеше със скръстени ръце и даваше разпореждания на всички.

След като насядаха около масата, госпожа Марч обяви със светнало от щастие лице:

— Имам една изненада за вас, ще ви я кажа след вечеря.

Сякаш слънчев лъч в миг огря лицата на момичетата, а на устните им разцъфнаха усмивки. Бет плесна с ръце, забравила, че държи бисквита в едната от тях, а Джо размаха салфетката си и извика:

— Писмо, писмо! Три пъти „ура“ за татко!

— Точно така. Едно хубаво дълго писмо. Той е добре и се надява, че няма да ни е толкова трудно през тази зима, колкото си мислим. Изпраща ни поздрави и най-хубави пожелания за Коледа. Има и едно специално послание за вас, момичета — каза госпожа Марч.

— Хайде, побързайте с яденето! Стига си се взирала в малкото си пръстче и престани да дремеш над чинията си, Ейми! — извика Джо, като грабна така бързо чашата си с чай, че събори филията на земята и намазаната с масло страна се лепна върху килима.

Бет не можа да сложи нито един залък повече в устата си и се оттегли в своя тъмен ъгъл, където изчака мълчаливо предстоящия щастлив миг, докато останалите свършат с яденето.

— Смятам, че татко постъпи чудесно, като замина, за да стане свещеник в армията, след като е твърде стар, за да го мобилизират, а и не е достатъчно силен, за да бъде обикновен войник — с топлота отбеляза Мег.

— А аз не исках ли също да замина като барабанчик или… как се казваше там, онзи, който разнася съобщенията? Бих могла да стана и медицинска сестра, само и само да бъда близо до него и да му помагам — възкликна Джо с въздишка.

— Сигурно е наистина ужасно да спиш в палатка, да се храниш с всякакви безвкусни неща и да пиеш от метално канче — въздъхна Ейми.

— Кога ще се върне той у дома, мамо? — попита Бет и гласът й леко потрепери.

— Няма да е през следващите месеци, скъпа, освен ако не се разболее. Той ще остане там и самоотвержено ще върши своята работа, докато може, и ние нямаме право да настояваме пред него да се върне по-скоро, след като там имат нужда от него. Хайде, елате сега да ви прочета писмото.

Те всички се настаниха около огъня, майката седна в големия стол, Бет се свря в краката й, Мег и Ейми се разположиха от двете й страни, върху двете странични облегалки на стола, а Джо застана отзад, където никой не би могъл да види вълнението й, в случай че съдържанието на писмото много я разчувства. В тези времена малко бяха писмата, които не предизвикваха подобни вълнения и дори болка. Това с най-голяма сила се отнасяше за писмата, които бащите изпращаха на своите деца. Както обикновено, и в сегашното писмо не се казваше почти нищо за трудностите, които трябва да се понасят, нито за опасностите, които дебнат на всяка крачка; не се споменаваше и за огромната мъка и носталгия по дома; това беше едно ободрително, оптимистично писмо, изпълнено с живи описания на живота в лагера, придвижванията на войските и други военни новини; и едва накрая пишещият изливаше това, което изпълваше сърцето му — бащината си любов и копнежа си да се завърне при малките си момичета у дома.

Предай на всички искрената ми любов и по една целувка. Кажи им, че мисля за тях през деня, а през нощта се моля на Бог за тяхното добро. Единствената ми утеха тук са спомените за тяхната любов и привързаност. Наистина цяла година, през която няма да мога да ги виждам, е твърде дълъг срок, но им напомни, че докато чакаме нашата среща, ние всички бихме могли да работим, така че тези трудни дни да не бъдат пропилени напразно. Сигурен съм, че те добре помнят всичко, което им казах, преди да замина — че ще бъдат твои любещи деца, ще изпълняват съвестно задълженията си, ще се борят самоотвержено с трудностите и ще се държат така добре, че когато се върна, да имам повече от всякога основание да бъда по-привързан и по-горд с моите малки жени.

Когато стигнаха до тази част от писмото, всички започнаха да подсмърчат, Джо не се срамуваше от огромната сълза, която се стече по носа й и след това тупна долу, а Ейми скри лице в скута на майка си и промърмори през сълзи:

— Аз наистина съм голяма егоистка! Но ще се опитам да стана по-добра, за да не се разочарова татко от мен, когато се върне!

— Всички трябва да се стараем! — извика Мег. — Аз мисля прекалено много за външния си вид и мразя да работя, но ще се постарая да преодолея това, ако мога.

— А аз ще направя всичко възможно, за да стана това, което той обичаше да ме нарича — „малка жена“. Няма да се държа грубо и диво, ще изпълнявам задълженията си, вместо да се опитвам да се измъкна, за да отида някъде другаде — обяви Джо, макар да си даваше сметка, че ще й бъде по-трудно да обуздава сприхавостта си вкъщи, отколкото да се справи с един-двама бунтовници на Юг.

Бет не каза нито дума, само избърса сълзите си със синята си кърпа и започна да плете с цялото старание, на което бе способна, сякаш не искаше да губи никакво време, а веднага да пристъпи към изпълнението на непосредственото си задължение в този момент. Дълбоко в душата си тя силно се надяваше, че когато тази ужасна година измине и дойде моментът на щастливото завръщане на баща й, тя ще бъде точно такава, каквато той би искал да я намери.

Госпожа Марч наруши тишината, възцарила се след думите на Джо, като каза с ободряващ глас:

— Спомняте ли си как играехте на „Пътешествието на пилигрима“^[2], когато бяхте съвсем малки? Тогава умирахте от желание да сложа чантите си като товар върху гърбовете ви, да ви дам по една шапка и пръчка за подпиране и, стиснали хартиени рула под мишница, да започнете своето пътешествие из къщата. Тръгвахте винаги от мазето, което беше „градът на разрушението“, след това все по-нагоре и по-нагоре, докато стигнете до върха, където имахте предостатъчно прекрасни неща, за да изградите „небесния град“.

— Наистина, беше толкова вълнуващо, особено когато преминавахме покрай лъвовете, водехме битки с Аполион или пресичахме долината, където живееха злите духове! — извика Джо.

— А на мен най-много ми харесваше онзи момент, когато товарите се свличаха от гърбовете ни и започваха да се търкалят надолу по стълбите — призна си Мег.

— Моят любим момент настъпваше, когато излизахме върху плоския покрив, където бяха нашите цветя и сенчести градински кътчета, както и други чудесни неща. Помните ли как изскачахме там и започвахме да пеем от радост под слънчевите лъчи? — попита Бет, като се усмихваше, сякаш този прекрасен миг се бе върнал отново.

— Да си призная, аз не си спомням кой знае какво от това време, освен че ме беше страх от мазето и от тъмния вход, а също, че страшно ми харесваха млякото и сладкишът, които ни очакваха горе. Ако не бях прекалено голяма за подобни неща, с удоволствие бих поиграла отново на тази игра — каза Ейми, която, макар и само на дванайсет, бе готова вече да се откаже от детските игри.

— Ние никога не можем да станем прекалено големи за тази игра, скъпа моя, защото това е играта, в която непрекъснато сме въвлечени в една или друга степен. Товарите ни са на гърба ни, пътят ни е пред нас, а стремежът към доброта и щастие е нашият ориентир, който ни помага да избегнем грешките или да преодолеем различните трудности, за да стигнем до умиротвореността, която всъщност е истинският небесен град. Така че сега, мои мили пилигрими, нека да започнем отново, но не като игра, а на сериозно, за да видим докъде ще можем да стигнем, преди татко да се е завърнал у дома.

— Наистина ли, мамо? Тогава къде са нашите товари? — попита бързо Ейми, която беше една много образована млада дама.

— Всяка от вас само преди няколко минути каза какъв е товарът й, само Бет си замълча и съм склонна да мисля, че тя може би няма такъв товар — каза майката.

— Не е вярно, и аз имам. Това, което ми тежи, са съдовете за миене и прахта, която трябва да бърша, а също така и завистта, която изпитвам към момичетата с хубави пиана, и този ужасен страх от хората…

Товарът на Бет изглеждаше доста смешен и на всички им се прииска да се разсмеят, но никой не го направи, тъй като това би я наранило силно.

— Нека да го направим — започна замислено Мег. — Това всъщност е само едно друго име на усилията да бъдеш добър и може би приказката ще ни помогне да успеем. Защото макар и много да ни се иска да бъдем добри, това се оказва доста трудна работа, често забравяме какво трябва да направим или не се стараем достатъчно.

— Тази вечер ние бяхме в Блатото на отчаянието, мама дойде и ни измъкна оттам, точно както направи Надеждата в книгата. Сега всяка от нас би трябвало да получи своя пътеводен свитък, както стана с Християнина. Как ще постъпим с тези свитъци? — попита Джо.

— Погледнете под възглавниците си на Коледа сутринта и там ще откриете книгата, която ще ви направлява — отвърна госпожа Марч.

Те поговориха още малко за новите си планове, докато старата Хана разчисти масата. След това момичетата измъкнаха четирите работни кошници и съвсем скоро иглите им вече се движеха в ритъм, докато довършваха чаршафите за леля Марч. Да се шие, не бе никак приятна работа, но тази вечер никое от момичетата не се оплакваше. Те възприеха предложението на Джо да разделят целия плат на четири части, като нарекоха всяка четвърт съответно Европа, Азия, Африка и Америка. Така започнаха неусетно да напредват по-бързо, унесени в разговори за различните страни, през които „преминаваха“ с иглите си.

В девет вечерта приключиха с работата и решиха да попеят, както обикновено, преди да си легнат. Единствено Бет бе в състояние да извлече от старото пиано някакви тонове. Мег имаше чудесен глас и тя заедно с майка си водеше малкия хор. Ейми припяваше с тънкото си гласче като щурец, а Джо се изявяваше всеки път различно в зависимост от настроението си, като често-често повишаваше или понижаваше глас точно там, където не трябваше, с което разваляше общото впечатление. Всичко това се повтаряше все по един и същи начин от времето, когато момичетата едва можеха ясно да изговорят: „Б’ести, б’ести, мъничка з’езда.“ Пеенето се бе превърнало в семейна традиция, тъй като майка им бе родена певица. Първото нещо, което всички чуваха сутрин, бе нейният глас — докато сновеше нагоре-надолу из къщата, тя пееше като истинска чучулига. Последният звук вечер бе отново същата ободрителна мелодия, която никога не омръзваше на момичетата.