Луиза Мей Олкът
Малки жени (22)

Блажени селения

Спокойните седмици, които последваха, приличаха на слънчеви дни след буря. Болните бързо се възстановяваха и господин Марч започна да говори за завръщане в началото на новата година. Бет също бе значително по-добре и вече можеше да лежи на канапето във всекидневната, където първоначално по цял ден си играеше с любимите си котенца, а след време се зае и с шиене на дрехи за куклите си, тъй като тази дейност бе ужасно изостанала. Но така активните й преди крайници бяха толкова отслабнали, че се налагаше Джо да я изнася на ръце в двора, за да се поразведри. Мег с радост си мърсеше белите ръце, за да готви любимите ястия и сладкиши на „скъпото дете“, докато Ейми, верният слуга на пръстена, отпразнува завръщането си, като раздаде на сестрите си всички свои скъпоценности, които те се съгласиха да приемат.

С наближаването на Коледа къщата се изпълваше с предчувствия за приятни преживявания и Джо често изумяваше всички с предложенията си за напълно невъзможни или грандиозни до абсурдност церемонии в чест на тази необикновено радостна Коледа. Лари беше също толкова непредвидим и ако зависеше от него, с радост би се съгласил за организирането на фойерверки, издигането на триумфални арки и дори на изстрелването на ракети. След доста спорове и разправии амбициозната двойка бе принудена да се откаже от грандиозните си планове и двамата ходеха с тъжни лица, които в миг се разведряваха и избухваха в смях, когато оставаха насаме.

Точно преди Коледа времето стана необичайно меко и приятно. Хана обяви, че „чувства с костите си“, че и на самата Коледа времето ще бъде прекрасно, и се оказа доста добра пророчица — всички бяха наистина щастливи и всичко наоколо блестеше, огряно от слънцето. За обща радост на семейството господин Марч им писа, че в най-скоро време ще се върне при тях. Бет също се почувства необичайно добре сутринта на Коледа и облечена в подаръка на мама — бледорозов пуловер от меринос — бе заведена триумфално до прозореца, за да погледне това, което бяха приготвили Джо и Лари. „Непредвидимите“ този път наистина се бяха постарали да заслужат името си, бяха се трудили като истински елфи през цялата нощ, за да могат да учудят всички. Навън в градината стоеше една внушителна фигура на девойка от сняг с венец на главата, с кошница, пълна с плодове и цветя, в едната си ръка и цяло руло с нови ноти в другата. Ледените й рамене бяха загърнати в красив вълнен шал.

Бет така се смя на всичко това, а Лари неуморно тичаше нагоре-надолу, за да й даде всички подаръци. А какви смешни речи държеше само Джо, докато ги раздаваше!

— Аз съм толкова щастлива в момента, че единственото нещо, което би могло да ми достави още малко радост, е пристигането на татко — призна Бет и въздъхна развълнувано, докато Джо я отнесе на канапето да си почине след всичко преживяно и да се подкрепи с гроздето, поднесено й от „Снежанка“ с кошницата.

— И с мен е същото — допълни Джо, като потупа джоба си, където бе скрила дългоочакваната книга „Русалката и Синтрам“.

— Сигурна съм, че същото се отнася и за мен — не пропусна да се обади Ейми, която с удоволствие се наслаждаваше на гравюрата на Мадоната с младенеца, която, поставена в красива рамка, й бе подарена от майка й.

— А помислете си само как се чувствам аз — извика Мег и продължи да оправя сребристите гънки на първата си копринена рокля. Господин Лорънс бе настоял да й даде този чудесен подарък.

— Нима аз бих могла да се чувствам другояче? — присъедини се към тях и госпожа Марч, като погледна първо към писмото от съпруга си, после към усмихнатото лице на Бет, а накрая погали новата брошка, която момичетата току-що бяха закачили на гърдите й.

Понякога в този забързан и изпълнен с труд и напрежение свят нещата се подреждат по същия чудесен начин, описан в книгите, и това носи толкова радост и облекчение. Само половин час след като всички бяха обявили, че са толкова щастливи, че биха могли да понесат още само малка частица щастие, тази частица пристигна. Лари отвори вратата на всекидневната и съвсем тихо мушна вътре главата си и се огледа. Лицето му издаваше огромното вълнение, което се опитваше да потисне, а гласът му предателски показа изпълващата го радост, когато извика леко, сякаш останал без дъх:

— А сега още един коледен подарък за семейство Марч!

Думите му накараха всички да скочат на крака. А преди още да е изрекъл докрай фразата, той се поотдръпна встрани, за да направи място на един висок мъж, върху чиято ръка се бе облегнал друг висок мъж, който се опитваше да каже нещо, но просто не бе в състояние да го направи. В първия миг всички застанаха като вцепенени, никой не можеше да повярва на очите си, защото това бе най-странното нещо, което би могло да се случи, затова и никой не отрони нито дума. Госпожа Марч се изгуби в прегръдката на любимия човек, Джо се изложи, като едва не припадна от вълнение, и се наложи след това да бъде продължително време свестявана от Лари в антрето, господин Брук целуна Мег просто погрешка, както объркано обясняваше по-късно, а гордата Ейми се свлече на стола и през сълзи прегръщаше обутите във високи ботуши крака на баща си. Госпожа Марч първа дойде на себе си и побърза да ги предупреди:

— Тихо, ще събудим Бет, а нали трябва да почива!

Но вече беше твърде късно, вратата на кабинета се отвори с трясък и на вратата се показа малкото зачервено и усмихнато личице — неочакваната радост й бе дала невероятни сили — и тя се втурна право в ръцете на баща си. Няма да разказвам подробно какво точно се случи след това, защото в изпълнените с радост сърца вече нямаше никакво място за горчивите спомени от миналото, в тях остана само сладостта от сегашния миг.

Естествено, не всичко през този ден бе толкова романтично. Всички най-искрено се смяха, когато откриха Хана да плаче зад вратата в кухнята, тъй като развълнувана от радостните събития, бе забравила да сложи пуйката във фурната. След като се поуспокоиха, госпожа Марч започна да благодари на господин Брук за огромните грижи, които бе положил за съпруга й. В този момент господин Брук изведнъж се сети, че господин Марч има нужда от почивка, и като издърпа най-безцеремонно Лари, бързо си тръгна. След това на двамата болни бе разпоредено да си отдъхнат, което те направиха, като седнаха един в друг в големия люлеещ се стол и дълго разговаряха.

Господин Марч разказа как си е мечтал да ги изненада и как, след като времето се подобрило, лекарите му разрешили да осъществи тази своя мечта. Каза им колко всеотдаен е бил Брук и какъв сериозен и сърдечен млад човек е той. Ще ви оставя вие да се досетите защо при тези думи той направи малка пауза и след като погледна към Мег, която се правеше на твърде заета с разместването на дървата в огнището, вдигна въпросително очи и към съпругата си. Няма да ви казвам и какво означаваше лекото кимане с глава на госпожа Марч, която веднага след това побърза да го попита дали не иска нещо за ядене. Джо видя този поглед и съвсем ясно го разбра, затова и малко намръщено тръгна да донесе чай, като си измърмори тихо, след като тресна вратата:

— Мразя ги тези сериозни и сърдечни млади хора с кафяви очи!

Коледната вечеря никога не е била толкова прекрасна както този път! Тлъстата пуйка представляваше изключителна гледка, когато Хана тържествено я поднесе на масата — апетитно препечена и чудесно украсена. Същото се отнася и за сладкиша от сливи, който направо се топеше в устата, а кремът беше невероятен и Ейми му се нахвърли като муха на мед. Според Хана само Бог й е помогнал да приготви всичко както трябва.

— Толкова бях развълнувана, мадам, че е истинско чудо, дето не прегорих сладкиша и не обърках печенето на пуйката — призна тя.

Господин Лорънс и внукът му също бяха поканени на вечерята, присъстваше и господин Брук, към когото Джо често отправяше мрачни погледи за голямо удоволствие на Лари. На двата стола, поставени един до друг в центъра на масата, седяха Бет и баща й, които се угощаваха по-скромно — с пиле и малко плодове. Те вдигаха тостове, разказваха най-различни истории, пяха песни, въобще прекарваха си чудесно. Лари предложи накрая да се повозят с шейна, но на момичетата не им се искаше да оставят баща си. Затова гостите си тръгнаха рано, а щастливото семейство се настани удобно около огнището.

— Само преди година бяхме толкова тъжни, защото ни предстоеше една съвсем нерадостна Коледа. Помните ли? — попита Джо, за да наруши дългата пауза, настъпила след продължителния разговор за най-различни неща.

— Е, общо взето, годината беше доста приятна! — възкликна Мег, която гледаше в огъня и дълбоко в себе си бе доволна, че успя да посрещне с достойнство господин Брук.

— Струва ми се, че беше доста трудна — отбеляза Ейми, като със замислени очи наблюдаваше как огънят се отразява в пръстена й.

— Радвам се, че свърши, защото най-накрая и ти се върна при нас — пошепна Бет, която бе седнала на коляното на баща си.

— Май ви се наложи да извървите доста тежък път, мои малки пилигрими, особено последната част от него. Но вие проявихте изключителна смелост и се справихте. Струва ми се, че много скоро товарите ви ще отпаднат по вълшебен начин — каза господин Марч и погледна с бащинско задоволство четирите млади лица, които го бяха наобиколили.

— Откъде знаеш за това? Мама ли ти каза? — попита Джо.

— Не съвсем. Сламките показват накъде духа вятърът и аз направих няколко открития днес.

— О-о, кажи ни какви са те! — извика Мег, която бе седнала точно зад него.

— Ето първото от тях! — и като хвана ръката й, която бе опряна на стола му, той посочи малко загрубелите пръсти, един белег от изгорено върху горната страна и няколко заздравяващи ранички върху дланта. — Спомням си времето, когато тази ръка бе бяла и мека, без никакви белези върху нея и твоята основна грижа бе да я поддържаш точно такава. Тогава тя беше много красива, но лично за мен сега е още по-красива — тъй като в тези малки белегчета мога да прочета толкова много неща. Изгореното върху горната част на ръката е може би резултат от суетата, тъй като ми се струва, че е направено с машата. Но дланта показва, че тази ръка доста е работила, освен това съм сигурен, че ушитото от тези малко позагрубели пръсти ще издържи дълго. Така че белезите са свързани с добри дела. Скъпа моя Мег, аз толкова ценя женските умения, които носят много повече щастие и радост на дома, отколкото белите ръце и външната красота. Затова съм горд, че мога да стисна тази добра, трудова малка ръка и се надявам, че няма да се наложи твърде скоро да я дам на друг.

Ако Мег бе търсила някаква награда за часовете упорит труд, тя я намери напълно в този момент, когато баща й нежно стисна ръката й и й се усмихна одобрително.

— Ами Джо? Моля те, кажи нещо хубаво, защото тя толкова много се стараеше и бе така добра с мен — пошепна Бет в ухото на татко си.

Той се усмихна и погледна към високото момиче, което бе седнало срещу него с необичайно топло изражение на тъмното си лице.

— Независимо от изчезналите къдрици аз не виждам „сина Джо“, когото оставих тук преди година — започна господин Марч. — Срещу мен стои една млада госпожица, която внимателно е прикрепила якичката към роклята си, обувките й са добре завързани, тя не подсвирква и не използва жаргонни думи, нито се изтяга на пода, както правеше преди. Лицето й е доста поотслабнало и бледо, а в момента издава голямата й радост и вълнение. И аз с удоволствие се взирам в това лице, защото то е станало по-нежно, а гласът й е по-топъл. Тя не хвърчи из къщата, а се движи тихо и внимателно, а майчинските й грижи към едно малко същество вкъщи ми доставиха толкова радост. Трябва да призная, че моето необуздано момиче малко ми липсва, но ако на негово място получа една силна и нежна жена с добро сърце, аз ще бъда напълно удовлетворен. Не знам дали подстригването е натъжило нашата черна овчица, но със сигурност мога да твърдя, че в цял Вашингтон не можах да намеря нещо достатъчно красиво, което да купя с двайсетте и пет долара, които моето момиче ми изпрати.

Очите на Джо се замъглиха за миг, а слабото й лице се зачерви, когато получи тази чудесна похвала от баща си. Тя бе дълбоко убедена, че е заслужила поне част от нея.

— Сега Бет — каза Ейми, която много искаше по-скоро да дойде и нейният ред, но бе готова да почака заради сестра си.

— Тя така се е смалила, че ме е страх да кажа много неща за нея, тъй като се опасявам, че може съвсем да изчезне. Все пак ми се струва, че Бет вече не е толкова плаха, колкото беше преди — започна бодро баща й, но като си спомни колко близо бе до възможността да я изгуби, той я притисна силно към себе си и каза нежно, доближил бузата си до нейната: — Вече си в безопасност, скъпа моя Бет, и с Божията помощ ще се помъча да те опазя и в бъдеще.

След кратка пауза господин Марч погледна към Ейми, която бе седнала в краката му, погали блестящата й коса и каза:

— Забелязах, че Ейми помагаше по време на обяда, изпълняваше всички поръчения, които й даваше майка й следобеда, отстъпи на Мег мястото си тази вечер и прояви търпение, като изчака да спомена за всички, докато дойде нейният ред. Забелязах също така, че вече не се мръщи, нито пък се върти така често пред огледалото и дори не е споменавала и дума за красивия пръстен, който носи. От всичко това си правя извода, че Ейми се е научила да мисли повече за другите и по-малко за себе си, че е решила да моделира внимателно характера си точно както старателно изработва фигурките си от глина. Толкова се радвам за това. Защото макар че бих се чувствал много горд, ако моята дъщеря създаде една чудесна статуя, още по-горд бих бил, ако тя се превърне в обична жена, надарена с талант да създава красота в своя живот и в живота на другите.

— За какво мислиш, Бет? — попита Джо, след като Ейми благодари на баща си и разказа за пръстена.

— Прочетох в „Пътешествието на пилигрима“, че след много трудности и изпитания Християнина и Надеждата успели да стигнат до една прекрасна зелена ливада, където лилиите цъфтели през цялата година, и там си починали щастливи, точно както и ние сега. След това продължили, за да завършат своето пътешествие — отвърна Бет. После се смъкна от скута на баща си и тръгна към пианото, като обяви: — Дойде време да попеем и аз искам да заема старото си място. Ще се опитам да изпея песента на овчарчето, която пилигримите чули. Подготвих тази песен специално за татко, защото той обича такава музика.

И като седна пред малкото пиано, Бет натисна леко клавишите и запя с невероятния си глас един великолепен химн под свой собствен акомпанимент.