Луиза Мей Олкът
Малки жени (19)

Завещанието на Ейми

Докато всичко това се случваше в дома, Ейми преживяваше трудни часове в къщата на леля Марч. Тя се измъчваше жестоко от своето принудително заточение и за първи път в живота си чувстваше с колко любов и ласки е била обграждана у дома. Леля Марч не се отнасяше ласкаво към никого, тя просто смяташе, че ласките само разглезват и не ги одобряваше, но все пак полагаше усилия да бъде любезна, тъй като това малко, добре възпитано момиченце й беше много симпатично. Изобщо, леля Марч съвсем не беше безразлична към децата на своя племенник, но не смяташе за правилно да признава това. Тя наистина направи всичко възможно, за да бъде Ейми щастлива, но, Господи, колко много грешки направи! Някои възрастни остават с млади сърца и независимо от белите си коси и бръчките си могат да разберат проблемите и радостите на малките деца, успяват да им създадат топлина и уют, стремят се да ги възпитават чрез интересни и приятни игри. И след като са дали толкова топлота и сърдечност, спечелват малките сърчица и получават любовта им. Но леля Марч не притежаваше тази дарба и непрекъснато тормозеше Ейми със своите правила и заповеди, с високомерното си отношение и скучните си разговори. След като установи, че това дете е много по-податливо и мило от сестра си, възрастната дама реши, че е длъжна да превъзпита поне него, като го предпази от вредните ефекти на възпитанието му у дома. Тя се зае ентусиазирано с Ейми и започна да я обучава по начина, по който тя самата бе възпитавана преди шейсет години — това бе един твърде мъчителен процес за Ейми, който я караше да се чувства като муха, хваната в паяжината на изключително строг паяк.

Тя трябваше да мие всяка сутрин чашите, да излъсква старите сребърни лъжички и големия сребърен чайник, както и порцелановите купички, докато всичко заблести. След това следваше задължението да избърше прахта в стаята, което беше наистина ужасно! Нито една прашинка не убягваше от очите на леля Марч, а всички мебели бяха с разни извивки и вдлъбнатини, които просто не можеха да се изтрият така, че леля Марч да бъде доволна. После трябваше да се нахрани Поли, папагалът, да се приглади козината на кучето и да се търчи десетки пъти до горните стаи и обратно до всекидневната, за да се вземат разни неща или да се предадат заповедите на леля Марч, тъй като тя самата бе саката и прекарваше по-голямата част от времето в своя голям стол. Когато приключеше с всички тези досадни занимания, Ейми бе длъжна да се заеме с уроците си, което бе огромно изпитание за всичките й добродетели. Едва тогава й се разрешаваше да си почине един час, да се разходи, да поиграе или да направи каквото друго би искала. Лари идваше всеки ден и омайваше леля Марч, докато тя се съгласеше да пусне Ейми с него — тогава те се разхождаха, яздеха или се возеха с каретата, въобще, прекарваха чудесно. Следобед Ейми трябваше да чете на глас или да стои мирно, докато старата госпожа дремеше, което обикновено продължаваше около час, като започваше още преди да е свършила първата страница. Следваше досадното шиене, което Ейми направо ненавиждаше, но трябваше да го прави чак докато започне да се смрачава. Едва тогава леля Марч й разрешаваше да се забавлява както на нея й харесва, докато дойде времето за чай. Най-ужасното време от деня бяха вечерите, когато леля Марч неуморно разказваше разни дълги истории от младежките си години, които бяха толкова отегчителни, че Ейми си мечтаеше как по-бързо да се добере до леглото си, да си поплаче за жестоката си съдба и успокоена да заспи.

Тя просто не знаеше как щеше да преживее целия този ад, ако не бяха Лари и старата Естер, прислужницата. Дори само този ужасен папагал бе в състояние да я подлуди, тъй като той много скоро усети, че тя не го харесва, и започна да си отмъщава по всички възможни начини. Дърпаше косата й, когато минеше покрай него, обръщаше храната и млякото си точно след като бе почистила клетката му, кълвеше Моп и го караше да лае точно когато старата госпожа си почиваше, наричаше я с най-отвратителни имена в присъствието на други хора — изобщо, държанието му беше отвратително във всяко едно отношение. Освен това Ейми не можеше да понася и кучето — едно дебело, сърдито животно, което ръмжеше срещу нея и й се зъбеше, докато правеше тоалета му, и което имаше навика да ляга по гръб, с краката нагоре, когато искаше да яде. И тази отвратителна поза то заемаше по десет-дванайсет пъти на ден. Готвачът беше винаги сърдит, а старецът, който караше каретата, бе напълно глух, така че Естер бе единствената, която обръщаше някакво внимание на младата госпожица.

Естер беше французойка и бе живяла години наред с „мадам“, както наричаше господарката си, като си бе извоювала някаква независимост и дори в известна степен тероризираше старицата, която не бе в състояние да се придвижва без нейната помощ. Истинското й име бе Естел, но леля Марч й бе разпоредила да го промени и тя се бе съгласила, при условие че няма да се иска от нея да сменя и религията си. Естер изпитваше истински симпатии към „мадмоазел“ и се опитваше да я забавлява, като й разказваше разни весели истории от живота си във Франция. Освен това й разрешаваше да се разхожда из огромната къща и да разглежда чудните и красиви неща, прибрани в гардеробите и старинните шкафове, в които леля Марч бе натрупала безценни богатства. Най-голямо удоволствие за Ейми бе да разглежда „индийския“ кабинет, пълен със странни шкафове, малки вдлъбнатини и тайни места, в които бяха поставени най-различни видове украшения, някои — ценни, други — просто любопитни, повече или по-малко старинни. Ейми с интерес разглеждаше и подреждаше всички тези неща, като особено се увличаше по кутиите с бижутата, в които върху кадифени поставчици лежаха бижута, изработени преди повече от четирийсет години. Тук беше гранатовият комплект, който леля Марч е носила, когато за първи път се е представила в обществото, перлите, които нейният баща й е дал в деня на сватбата й, диамантите, подарени й от нейния приятел, най-различни комплекти от гривни, пръстени и карфици, странни колиета, в които се пазеха снимките на нейни починали вече приятели, детските гривнички, които е носила малката й дъщеричка, преди да почине, часовникът на чичо Марч с червения печат, с който така обичаха да си играят децата. И в една отделна кутия лежеше единствено брачната халка на леля Марч. Тя бе твърде малка вече за пръстите й, но беше внимателно прибрана като най-скъпото нещо, което е притежавала.

— Кое от всички бижута би си избрала „мадмоазел“, ако имаше тази възможност? — питаше Естер, която винаги стоеше около нея, за да отваря и после да заключва ценностите.

— Най-много обичам диамантите, но тук няма огърлица от диаманти, а на мен много ми се иска да имам огърлица, затова бих си избрала тази — отвърна Ейми, като гледаше с нескрито възхищение към едно колие от злато и абаносови мъниста, в средата на което имаше тежък кръст, оформен също от злато и абаносови мъниста.

— О-о, и аз бих избрала същото, но за мен то не е колие, просто бих го носила като една добра католичка — каза Естер, като гледаше със светнали очи красивото бижу.

— Нима то е предназначено да се използва, както ти си служиш с огърлицата от дървени мъниста, която виси над огледалото ти? — попита Ейми.

— Всъщност да, точно за това, за молитва. Сигурно на ангелите би им било много по-приятно, ако човек използва в молитвите си такова прекрасно нещо, а не суетно да го носи като някакво бижу. Ако „мадмоазел“ възнамерява всеки ден да се усамотява с него за размисъл и молитва, както правеше добрата господарка, при която служех, преди да постъпя при „мадам“, то тогава това е добре. Тук има един малък параклис, където човек може да се отдаде на молитви, когато го заплашва голяма беда.

— А дали ще бъде редно и аз да ходя там? — попита Ейми, която чувстваше нужда да се избави от самотата, в която живееше в момента, а освен това бе установила, че след като Бет не беше до нея да я подсеща, често забравяше да чете от своята малка книжка.

— Би било наистина чудесно! С удоволствие ще ви приготвя малката стаичка за това. Не казвайте нищо на „мадам“, но когато тя спи, можете да се усамотявате там и да отправяте молитва към добрия Господ да запази сестра ви.

Естер бе доста религиозна и съвсем искрена в съвета си. Освен това тя имаше добро сърце и напълно съчувстваше на сестрите, които толкова се безпокояха за състоянието на Бет. Ейми хареса идеята и я помоли да й подготви малкия килер точно до стаята й, като се надяваше, че това ще й помогне да преживее по-лесно у леля си.

— Много бих искала да знам къде ще отидат всички тези прекрасни неща, когато леля Марч умре — каза тя, докато бавно поставяше бижутата в кутиите и ги затваряше една след друга.

— Те ще останат за теб и за сестрите ти. Знам със сигурност, защото „мадам“ ми има доверие и ме избра за свидетел на нейното завещание, така че можете да ми вярвате — прошепна с усмивка Естер.

— Това е чудесно! Но много бих искала тя да ни разреши да ги ползваме още сега. Съвсем не ми се ще нещата да се отлагат толкова — отбеляза Ейми, като хвърли един последен поглед към диамантите.

— Още сте много млади, за да носите подобни неща. Първата от вас, която се сгоди, ще получи перлите. „Мадам“ специално е отбелязала това в завещанието. Освен това имам чувството, че малкият тюркоазен пръстен ще бъде подарен на вас, когато се представите за първи път в обществото, защото „мадам“ много харесва поведението ви и чудесните ви маниери.

— Така ли мислиш? О-о, готова съм да се държа кротко като агънце, стига да получа този прекрасен пръстен! Той е толкова по-красив от пръстена на Кити Брайън. Все пак аз харесвам леля Марч — и Ейми побърза да премери синия пръстен, твърдо решена да го спечели.

От този ден нататък тя бе истински пример за подчинение, а старата госпожа бе толкова доволна, защото бе убедена, че това поведение е резултат от нейното обучение. Естер приготви малкия килер още същия ден, постави вътре една масичка, пред нея имаше малко столче, върху което Ейми да коленичи, а на стената бе закачена една от картините, взета от затворените стаи. Естер знаеше, че тя няма особено голяма стойност, но я взе, тъй като я смяташе за подходяща и се надяваше, че „мадам“ никога няма да разбере за това, но дори и по някакъв начин да узнае, няма да има нищо против. Всъщност истината беше, че това е едно от най-ценните копия на картина на художник със световна известност и очите на Ейми, свикнали веднага да откриват красотата, никога не се уморяваха да гледат прекрасното лице на Божията майка, докато сърцето й преливаше от любов към нейната собствена. Върху масата постави своята малка книжка и сборника с химните, а вазата бе винаги пълна с чудесни свежи цветя, които Лари й носеше. Ейми идваше тук всеки ден, седеше сама и „се изпълваше с добри мисли и отправяше молитви към добрия Господ да запази сестра й“. Естер й бе дала една огърлица с черни мъниста и сребърен кръст, но Ейми я бе закачила встрани и не я ползваше, тъй като се опасяваше, че тя не е подходяща за протестантски молитви.

Малкото момиченце се отнасяше съвсем искрено към тази своя дейност, тъй като се чувстваше толкова самотно и безпомощно извън семейното гнездо, че изпитваше дълбока потребност от някаква опора и инстинктивно чувстваше, че може да я намери в силния и нежен приятел, чиято бащинска любов обединява всички малки деца по света. Тя чувстваше острата липса на майчината подкрепа, която да я разбира и да я води напред, но тъй като бе научена накъде да гледа и къде да търси, все пак успя да се ориентира и да намери пътя, а след това уверено да го следва. Но Ейми бе един съвсем начинаещ пилигрим и точно в този момент товарът, който трябваше да носи, й се струваше твърде тежък. Опитваше се да забрави за собствените си грижи, да изглежда весела, да се чувства удовлетворена от това, че постъпва по правилния начин, макар че никой не го забелязваше и не я хвалеше за това. В усилията си да бъде много, много добра тя най-напред реши да направи завещание, както бе сторила и леля Марч. Така, ако се разболееше или умреше, вещите й щяха да се разпределят справедливо и щедро между най-близките й хора. Мисълта, че ще трябва да се прости със своите малки богатства, които в нейните очи имаха стойността на бижутата на старата госпожа, й причиняваше истинска болка, но въпреки това не се отказа.

Тя написа важния документ по време на един от свободните си часове, като се постара да го направи колкото е възможно по-добре. Естер й помогна малко по отношение на някои правни термини и когато най-накрая добронамерената французойка постави подписа си под документа, Ейми почувства огромно облекчение и прибра завещанието, за да го покаже по-късно на Лари, когото смяташе да използва като втори свидетел. Тъй като навън валеше дъжд, тя се качи през свободния си час да се позабавлява в една от големите стаи, като взе Поли със себе си за компания. В тази стая имаше един гардероб, пълен със старомодни костюми, с които Естер й бе разрешила да си играе. Едно от най-любимите й забавления бе да се облича в рокли от избелели дантели и да се върти с тях пред огледалото, да прави грациозни поклони и да обира с дългите поли всичко по пода. Този ден така се бе увлякла в тези свои занимания, че дори не бе чула звънеца, възвестяващ пристигането на Лари, нито забеляза усмихнатото му лице, което миг по-късно надничаше през вратата и наблюдаваше как тя сериозно се разхожда насам-натам, въртеше суетно ветрилото си и леко поклащаше главата си, на която бе поставила голям розов тюрбан. Той доста странно контрастираше със синята й дантелена рокля и късото палтенце, обшито с жълто по края. Ейми пристъпваше много внимателно, тъй като бе нахлузила и едни обувки на висок ток, и както обясни Лари по-късно на Джо, представляваше доста смешна гледка — скованата й фигура неуверено вървеше из стаята, облечена по доста странен начин, а Поли хвъркаше насам-натам, опитваше се да я имитира, доколкото може, като от време на време спираше, за да се изсмее или да извика: „Не сме ли чудесни? Давай напред, страхливецо! Дръж си езика зад зъбите! Целуни ме, скъпа! Ха! Ха!“

Като положи доста усилия, за да не се разсмее и да обиди с това нейно височество, Лари смирено почука и бе тържествено приет.

— Седни малко и си почини, докато се преоблека и прибера всичко това. После искам да се консултирам с теб по един много важен въпрос — каза му Ейми, след като се бе завъртяла няколко пъти, за да му покаже цялото си величие и бе изгонила Поли в ъгъла. — Тази птица е истинско мъчение за мен — продължи да бъбри Ейми, докато смъкваше розовата планина от главата си, а Лари седеше на един фотьойл и внимателно я наблюдаваше. — Вчера, когато леля Марч бе задрямала и аз се опитвах да ходя тихо като мишка, Поли започна да удря с криле в клетката си, така че бях принудена да я отворя и да го пусна, а когато погледнах в клетката, видях вътре един голям паяк. Избутах го оттам и той избяга под шкафа с книгите. Поли полетя право след него, започна да завира главата си под шкафа, а после в миг изкрещя по неговия си смешен начин: „Излез и се разходи, скъпи мой!“ Просто не можах да се въздържа и се разсмях, Поли започна да ругае високо, леля Марч се събуди и ни се скара и на двамата.

— Паякът прие ли поканата на важния господин? — попита Лари и леко се прозя.

— Да, веднага изскочи и Поли се затича напред като луд, уплашен беше до смърт, кацна на облегалката на стола на леля Марч и започна да крещи: „Хванете я, хванете я, хванете я!“, докато аз гонех паяка.

— Това е лъжа, това е лъжа! — изпищя папагалът и започна да кълве пръстите на Лари.

— Бих ти извил врата, ако беше мой, ти, безобразни мъчителю! — извика Лари и му се закани с юмрук, но птицата само поклати глава и изпищя в отговор: „Алилуя, затваряй си устата, скъпи!“

— Вече съм готова — обади се в този момент Ейми, затвори гардероба и извади един лист от джоба си. — Бих искала да прочетеш това и да ми кажеш дали ти изглежда законно и правилно. Почувствах, че трябва да го направя, тъй като животът е толкова несигурен, а аз не бих искала да оставям разочаровани близките си след моята смърт.

Лари прехапа устни, за да не се изсмее и след като се отдалечи малко от сериозната Ейми, прочете следния документ, като със задоволство забеляза, че правописът беше изряден:

Моето последно желание и завещание

Аз, Ейми Къртис Марч, в състояние на пълно съзнание давам и предоставям цялата си земна собственост, както следва:

На татко — най-добрите си рисунки, карти, произведения на изкуството, включително и рамките. А също така и моите 100 долара, с които може да прави каквото си иска.

На мама — всичките си дрехи, с изключение на синята престилка с джобовете. А също с много любов й оставям и моя медал.

На моята скъпа сестра Маргарет предоставям тюркоазения пръстен (ако успея да се сдобия с него), също зелената си кутия с гълъбите върху капака, парчето истинска дантела, което имам, за да си направи от него шалче за врата, а също така и портрета, който съм й нарисувала, за да й напомня за нейното „малко момиченце“.

На Джо оставям красивата си карфица, тази, която бе счупена, но я залепихме с восък и почти нищо не личи, а също и бронзовата си мастилница, на която тя загуби капачката. Подарявам й и скъпоценния си гипсов заек, тъй като ужасно съжалявам, че й изгорих книгата с разказите.

На Бет (ако ме надживее) давам всичките си кукли и малкото си бюро, ветрилото, ленените якички и новите ми пантофи, ако може да ги носи и не е много отслабнала след болестта. Освен това тук искам да й поднеса огромните си извинения, че често се подигравах с нейната стара Джоана.

На моя приятел и съсед Теодор Лорънс завещавам картонения си статив, а също така и изработения от глина модел на кон, въпреки че той не го хареса и каза, че бил без врат. В знак на благодарност за голямото му внимание и грижи му предоставям и някои от най-добрите си художествени творби, може би той най-много ще хареса Нотър Дам.

На нашия щедър благодетел господин Лорънс оставям лилавата си кутия с огледалния капак, която може да му послужи да си държи моливите и писалките в нея, а също така да му напомня за едно момиче, което вече го няма и което му е много благодарно за всичко, което направи за цялото му семейство и особено за Бет.

Желанието ми е моята най-близка съученичка да получи синята ми копринена престилка и златния ми пръстен заедно с целувка от мен.

На Хана завещавам кутията си за шапки, която тя толкова харесва, и всичките ми парцалчета, за да й напомнят за мен.

А сега, след като разпределих всичко ценно, което притежавам, аз се надявам, че близките ми ще бъдат доволни и няма да си спомнят с лошо за мъртвите. Прощавам всички обиди на хората, които познавам, и се надявам, че ще се срещнем, когато последната тръба ни призове. Амин.

Под това свое последно желание и завещание поставям подписа си на двайсетия ден на ноември 1861 година.

Ейми Къртис Марч

Свидетели: Естел Валнор, Теодор Лорънс

Последното име бе написано с молив и Ейми веднага се разпореди да бъде повторено с мастило, а след това — запечатано, както си му е редът.

— Откъде ти дойде в главата тази идея със завещанието? Да не би някой да ти е разказал как Бет раздаде нещата си? — попита тъжно Лари, докато Ейми донесе червен печат и малко парченце восък и постави всичко пред него, за да го подпише и запечата.

— Какво за Бет? — попита след това разтревожено.

— Съжалявам, че го споменах, но след като вече го направих, ще ти разкажа точно какво се случи. Един ден тя се чувстваше толкова зле, че подари пианото си на Мег, котенцата си — на теб, а бедната стара кукла — на Джо, за да я обича така, както обича нея самата. Тя каза, че съжалява, защото притежава толкова малко неща и не може да остави на всекиго по нещо, затова ще подари на всички останали по една своя къдрица от косата си, а на дядо ще остави своята неизразима любов. Но Бет въобще не бе и помислила да пише завещание.

Лари подписа и запечата документа, докато разказваше всичко това, и през цялото време не вдигна очи, само накрая една едра сълза се отрони от тях и капна върху завещанието на Ейми. Нейното лице придоби доста разтревожен вид, но единственото нещо, което каза, беше:

— А хората не правят ли понякога допълнения към завещанията си?

— Да, нарича се „кодицил“, или внасяне на изменение в завещание.

— Тогава сложи едно такова изменение и в моето завещание — че желая всичките ми къдрици да бъдат отрязани и раздадени на приятелите ми. Бях забравила за това, но много искам да бъде изпълнено, макар че едва ли ще изглеждам особено добре с орязани къдрици.

Лари изпълни желанието й, като се усмихваше на тази нейна последна и най-голяма жертва. След това я забавлява около час и с интерес изслуша всичките й болки и вълнения. Но когато дойде време да си тръгва, Ейми го издърпа лекичко встрани и го попита шепнешком с треперещи устни:

— Наистина ли съществува опасност за живота на Бет?

— Страхувам се, че е доста зле, но всички се надяваме, че ще се оправи, така че не плачи, скъпа — опита се да я успокои Лари и я прегърна братски през рамото, после нежно я притисна към себе си, което наистина й даде сили и смелост.

Когато той си тръгна, тя веднага отиде в своята малка стаичка и коленичила под слабата светлина, дълго се моли за Бет със сълзи на очи и свито сърце. В този момент тя ясно осъзна, че дори да получи милиони тюркоазени пръстени, те в никакъв случай не биха могли да намалят мъката й от загубата на нежната й малка сестричка.