Луиза Мей Олкът
Малки жени (10)

„П. К.“ и „П. С.“

Пролетта настъпваше с цялата си сила и предлагаше нови забавления — с удължаването на дните през следобедните часове вече имаше достатъчно време за работа и за най-различни игри. Трябваше най-напред да се сложи ред в градината и всяка от сестрите си имаше свой малък участък в нея, за да го подреди както си пожелае. Хана обичаше да казва, че „би разпознала на кого принадлежи всеки от участъците, дори ако им хвърли само един-единствен поглед отдалече“. И тя навярно бе напълно права, тъй като вкусовете на момичетата бяха толкова различни, колкото и характерите им. Мег отглеждаше рози и хелиотроп, а също така и едно малко портокалово дръвче. В участъка на Джо всяка година се появяваха различни неща, тъй като тя непрекъснато експериментираше — за този сезон бе предвидена плантация от слънчогледи, като семената от това свежо и красиво растение щяха да се използват за изхранването на „леля Кокошка“ и малките й пиленца. Бет обикновено отглеждаше старомодни и благоуханни растения в своята градина — сладък грах, резеда, ралица, трицветни теменуги и карамфили като бордюр. В нейния участък имаше също така и едно боже дръвче, върху което поставяше хранилки за птиците, а под него засаждаше коча билка, за да дава от нея на малките котенца. Участъкът на Ейми беше малък, но чудесно подреден и много красив — с множеството орлови нокти и грамофончета с приказни цветове и целият изпъстрен с красиви камбанки. Там можеха да се видят и високи бели лилии, и стройни папратови стебла, както и други най-разнообразни пъстроцветни растения, които като че сами се разсаждаха всяка година.

Заниманията в градината, разходките пеша и с лодка по реката, както и търсенето на най-различни красиви цветя бяха основните занимания през хубавите дни. А при дъждовно време момичетата си намираха и домашни развлечения, някои бяха стари и познати от преди, а други — съвсем нови, малко или повече оригинално тяхно изобретение. Едно от заниманията бе техният „Пикуик клуб“, или „П. К.“, както те го наричаха. Тайните общества бяха на мода по това време, така че момичетата смятаха, че и те трябва да си имат такова. И тъй като всички обичаха Дикенс, единодушно решиха да се нарекат „Пикуик клуб“^[1]. С малки прекъсвания те поддържаха своя клуб вече близо година, като се срещаха всяка събота вечерта и мястото на срещата бе голямата мансарда. Обикновено церемонията по време на срещата протичаше по следния начин: четири стола се подреждаха в редица до масата, върху която се поставяше лампа, а също така и четири големи значки, върху които с различни цветове бе написано „П. К.“. До тях лежеше седмичният вестник със заглавие „Официални новини от Пикуик“, в списването на който принос имаше всяко от момичетата, а Джо, която повече я биваше в писането, бе негов редактор. В седем часа четиримата членове пристигаха заедно в клуба, закачаха значките си и тържествено заемаха местата си. Като най-голяма Мег изпълняваше ролята на Самюел Пикуик, Джо с литературните си заложби бе заслужила името на Огъстъс Снодграс, Бет беше Трейси Тъпман, тъй като беше розовичка и закръглена, а Ейми, която непрекъснато се опитваше да върши нещо, което не е по силите й, получаваше ролята на Натаниел Уинкъл. Президентът Пикуик прочиташе вестника, който бе пълен с оригинални разкази, поезия, местни новини, смешни обявления и клюки, в които с най-добронамерен тон момичетата си напомняха една на друга за грешките и недостатъците си. Понякога господин Пикуик си слагаше важно очила без стъкла, придърпваше масата, изхъмкваше нещо неразбрано и започваше да чете, като не спираше да гледа осъдително към господин Снодграс, който се люлееше на стола си, докато не седне както трябва:

Официални новини от Пикуик

20 май 18… година

ЖЕНИТБА С МАСКИ

Венецианска приказка

Пред мраморните стъпала спираха гондола след гондола и оставяха там прекрасния си товар, за да се присъедини към пищното множество, което изпълваше просторните зали в двореца на графа на Аделон. Рицари и дами, приказни феи и пажове, монаси и закичени с цветя момичета — всички се смесваха във веселите танци. Въздухът се изпълваше с нежни гласове и богати мелодии и сред този глъч и шум маскарадът продължаваше.

— Виждала ли е ваше височество лейди Виола тази вечер? — попита един галантен трубадур очарователната кралица, която се носеше като перце из залата, хванала го под ръка.

— Да, тя е наистина прекрасна, макар че изглежда доста тъжна. Облечена е също така в подходяща рокля, тъй като само след седмица се омъжва за граф Антонио, когото ненавижда.

— Честно казано, наистина му завиждам. Учудвам се, че е пристигнал облечен като същински младоженец, ако, разбира се, изключим черната му маска. След като всичко това приключи, ще видим как ще отведе красивото момиче, чието сърце никога няма да спечели, но упоритият й баща му даде ръката й — отвърна трубадурът.

— Говори се, че тя е влюбена в младия английски художник, който непрекъснато я следва като сянка и когото старият граф не може да понася — каза дамата, докато се присъединяваха към танцуващите.

Празненството беше в разгара си, когато пристигна един свещеник и извика младата двойка в беседката, покрита с виолетово кадифе, и ги прикани да коленичат пред него. Сред веселото множество внезапно настъпи мъртва тишина. Единственият звук, който се чуваше, идваше от работещите фонтани или от лекото потрепване на листата на портокаловите дървета наблизо. На фона на тази тишина особено отчетливо прозвучаха думите на граф Де Аделон, който каза:

— Госпожи и господа, простете ми, че трябваше да използвам тази малка хитрост, с помощта на която ви събрах тук, за да присъствате на сватбата на дъщеря ми. Отче, можете да започвате.

Всички погледи се насочиха към брачната двойка и тих шепот на изумление се разнесе сред тълпата, тъй като нито булката, нито младоженецът свалиха маските си. Сърцата на всички бяха изпълнени с любопитство и почуда, но от уважение към свещения обет никой не отрони нито дума, докато церемонията не завърши. След това нетърпеливите зрители наобиколиха графа и настояха за обяснения.

— С удоволствие бих ви обяснил всичко, ако можех, но единственото нещо, което знам, е, че такава беше волята на моята плаха Виола и аз й се подчиних. Сега, деца мои, да пристъпим към следващия етап от церемонията. Свалете маските си и коленичете пред мен, за да ви дам своята благословия.

Но никой не подгъна коляно, защото точно в този момент маската на младоженеца падна и под нея се показа лицето на Фердинанд Деверьо, влюбения художник. До него стоеше красивата Виола, грейнала от радост и красота и щастливо опряла глава на гърдите му, където сега блестеше звездата на английски граф.

— Господарю — започна младоженецът с тон, който учуди всички, — вие най-безапелационно ми забранихте да искам ръката на дъщеря ви, макар че и по богатство, и по произход не отстъпвам ни най-малко на граф Антонио. Аз дори мога да предложа много повече. Защото дори вашата амбициозна душа не би могла да откаже скъпата ръка на тази красива госпожа, вече моя съпруга, на графа на Деверьо и Де Бере, след като той й предлага в замяна древното си име и безграничното си богатство.

Графът стоеше безмълвно и не помръдваше, сякаш се беше вкаменил. Като се обърна към изумената тълпа, Фердинанд продължи с триумфална усмивка:

— На вас, мои галантни приятели, бих могъл да пожелая единствено да се сбъднат и вашите желания, както се сбъдна моето, и всички да успеете да плените точно толкова красиви момичета, колкото това, с което сключих брак под маска.

С. Пикуик

* * *

Защо „П. К.“ е като Вавилонската кула? Защото е пълен с неуправляеми членове.

* * *

Историята на една тиква

Имало едно време един фермер, който засял едно малко семенце в своята градина. Съвсем скоро то изникнало, превърнало се в голямо растение, което родило много тикви. Един октомврийски ден, когато тиквите узрели, стопанинът откъснал една от тях и я занесъл на пазара. Купил я един собственик на магазин за зеленчуци и я оставил в магазина си. Още същата сутрин там влязло едно малко момиченце с кафява шапка и синя рокля, с кръгло личице и чип нос и купило тиквата за своята майка. То занесло тиквата вкъщи, разрязало я и я сварило в голямата тенджера. Част от нея смачкало със сол и масло за обяд, а към останалото прибавило малко мляко, две яйца, четири лъжици захар, орехови ядки и малко сухи твърди бисквити, а след това изсипало всичко това в дълбок съд и го изпекло, докато придобие кафяв цвят. На следващия ден печената тиква била изядена от едно семейство на име Марч.

Т. Тъпман

* * *

Господин Пикуик, сър,

Обръщам се към вас във връзка с един грях. Човекът извършил този грях се казва Уинкъл и той създава сериозни проблеми на този клуб като се смее и понякога не представя това което би трябвало да напише за този чудесен вестник надявам се, че ще му простите за тази лоша постъпка и ще му разрешите да изпрати някоя френска басня, тъй като той сам не може да измисли нищо, защото има толкова много уроци за учене, а и не му достига мозък за тези неща в бъдеще ще се опитам да отделя част от скъпоценното си време и да сторя нещо което ще бъде commy la fo което означава съвсем добро сега трябва да бързам, защото стана време да тръгвам на училище.

С дълбоко уважение:

Н. Уинкъл

 

 

(Горенаписаното е едно мъжествено и красиво признание за минали престъпления. Нашият млад приятел ще спечели много, ако понаучи пунктуацията.)

* * *

Тъжен инцидент

Миналия петък бяхме стреснати от ужасен удар в нашето мазе, последван от уплашени писъци. Когато изтичахме в мазето, за да видим какво се е случило, намерихме нашия възлюбен президент проснат на пода. Той се беше спънал и паднал, докато вземал дърва за домашни нужди. Пред очите ни се представи една картина на ужасно разрушение: защото, падайки, господин Пикуик бе намокрил главата и рамото си с вода, бе обърнал шишето с течния сапун върху мъжественото си тяло и бе повредил сериозно облеклото си. След като му се помогна да се измъкне от тази критична ситуация, се установи, че той не се е наранил, ако се изключат няколко незначителни ожулвания, и с радост обявяваме, че сега той се чувства много добре.

Редактор

* * *

Тежка загуба за обществото

Наше тъжно задължение е да съобщим за внезапното и мистериозно изчезване на нашата любима приятелка госпожа Снежка. Тази чудесна и обичана котка беше любимката на широк кръг от пламенни и любещи я приятели, тъй като красотата й привличаше множество погледи, грацията й и прекрасното й държание пленяваха сърцата и загубата й е тежък удар за цялата общност.

За последен път е забелязана да седи на оградата и да наблюдава колата на месаря. Съществуват сериозни опасения, че някой злодей, привлечен от чара й, най-безцеремонно я е откраднал. Минаха вече седмици, но от нея няма нито следа. Вече почти изгубихме всякаква надежда, закачихме черна панделка на кошницата й, отстранихме купичката, в която се хранеше, и скърбим за нея като за някого, когото сме загубили завинаги.

Един от приятелите й, който много я обичаше, ни е изпратил следната жалейка:

Жалейка за Снежка

Скърбим за домашната котка.

Изчезна и никога вече

няма след дълга разходка

да дойде при нас отдалече.

 

На сянка, под стария кестен

направихме гробче, обаче

нейният гроб неизвестен

никой не ще оплаче.

 

Няма с малката топка

да си играе в тревата,

да скача, да драска, да тропка

и да преде зад вратата.

 

Новата котка доста

мишки лови, но тя е

мръсна и твърде проста

с тях да си поиграе.

 

Бои се от кучета. Само

фучи, но мирна остава.

И толкова. Чудо голямо!

Снежка не беше такава.

 

Наистина тя се старае,

по цял ден скача и тича,

но не е като Снежка. Това е!

И никой не я обича.

О. С.

* * *

РЕКЛАМНИ ОБЯВЛЕНИЯ

Госпожица Оранти Благидж, образованата и отлично подготвена лекторка, ще изнесе своята известна лекция на тема „Жената и нейното положение“ в залата на „Пикуик клуб“ следващата събота вечер, след като бъде изчерпан традиционният дневен ред.

Традиционното седмично събрание ще се състои отново в кухнята, за да бъдат обучени младите госпожици в областта на готвенето. Хана Браун ще председателства събранието, всички са поканени да присъстват.

Сдружението за борба с праховете ще проведе своята среща следващата сряда, предвижда се парад на горния етаж в къщата на клуба. Всички членове да се появят в съответни униформи и с метли в ръце точно в девет.

Госпожа Бет Самохвалкова ще покаже следващата седмица новия си асортимент от шапки за кукли. Ще имате възможност да видите последната парижка мода, приемат се и поръчки.

В нашия „Театър в хамбара“ ще бъде представена нова пиеса. Първото представление ще бъде след няколко седмици и сами ще се уверите, че то превъзхожда всичко, което човек може да види на американската сцена. „Робът грък или Константин Отмъстителят“ е името на тази заинтригуваща драма!!!

* * *

Бележки

Ако С. П. не използва толкова много сапун, когато си мие ръцете, той не би закъснявал всяка сутрин за закуска. Умолява се О. С. да не свирка, когато се намира на улицата. Т. Т., моля те, не забравяй за салфетката на Ейми. Н. У. не бива да се мръщи само защото върху дрехата му има девет басти.

* * *

Седмична оценка

Мег — добър;

Бет — много добър;

Джо — слаб;

Ейми — среден.

След като президентът приключи с четенето на вестника, последваха бурни аплодисменти, след което господин Снодграс се изправи, за да направи едно предложение.

— Господин президент, господа — започна той, като се опитваше да имитира тона, използван в парламентарните речи. — Бих искал да предложа приемането на нов член — една личност, която наистина заслужава тази чест и ще ни е изключително благодарна, ако й я предоставим. Освен това тази личност би могла да даде своя голям принос за укрепването на духа на нашия клуб и за утвърждаването на литературната стойност на вестника ни, би могла да бъде до безкрай весела и приятна. Предлагам господин Теодор Лорънс да стане почетен член на „П. К.“. Хайде, нека да го приемем.

Внезапната промяна в тона на Джо накрая накара момичетата да се разсмеят, но всички се споглеждаха с известно недоумение и никое не отрони нито дума, докато Снодграс се върна обратно на мястото си.

— Трябва да го подложим на гласуване — обяви президентът. — Всички, които подкрепят предложението, моля да го покажат, като извикат „Да“.

Силният възглас на Снодграс за изненада на всички бе последван от плахия на Бет.

— Тези, които са против, да кажат „Не“.

Мег и Ейми бяха против и господин Уинкъл се изправи, за да изложи красноречиво своето мнение по въпроса.

— Ние не искаме никакви момчета тук, те само си правят шеги и притесняват останалите. Това е дамски клуб и искаме да се чувстваме спокойни тук.

— Страхувам се, че той ще се присмива на вестника и ще ни се подиграва след това — отбеляза Пикуик, докато прибираше малката къдрица, която бе паднала върху челото й. Това беше един от жестовете, който правеше, когато бе обзета от съмнение.

Снодграс отново се изправи с изключително сериозен вид.

— Сър, давам ви честната си дума на джентълмен, че Лари няма да направи нищо подобно. Той обича да пише и може да внесе оригинален елемент в нашия вестник. Освен това, не смятате ли, че би могъл да ни помогне да не изпадаме в прекалена сантименталност? Ние бихме могли да направим съвсем малко за него, а той непрекъснато прави толкова много за нас. Затова най-малкото, което му дължим, е да му предложим място в нашия клуб и да го приветстваме топло, ако го приеме.

След този сполучлив намек за получените услуги и добрини Тъпман скочи на крака и като че бе променил мнението си по въпроса.

— Да, смятам, че трябва да го направим дори и да изпитваме известен страх. Предлагам да се съгласим да го приемем, а също така и дядо му, ако желае.

Този ентусиазиран изблик на Бет наелектризира клуба, а Джо скочи от мястото си и отиде да й стисне одобрително ръката.

— А сега нека да гласуваме отново. Приканвам всички да си припомнят, че става дума за нашия Лари, и да кажат своето „Да“ за него — извика развълнувано Снодграс.

— Да, да, да! — извикаха три гласа едновременно.

— Чудесно! Нека Господ ви благослови! А сега, без да губим повече време, разрешете ми веднага да ви представя нашия нов член — и за голямо изумление на останалите членове на клуба Джо отвори вратата на мансардата и им показа Лари, който бе седнал на черджето пред входа, целият почервенял и едва сдържащ смеха си.

— Ах, ти, какъв си мошеник и подъл предател! Джо, как можа да го направиш! — извикаха трите момичета, докато Снодграс въведе триумфално своя приятел в стаята и веднага му намери стол и значка на член на клуба, като го настани в редицата около масата.

— Хладнокръвието, с което извършихте пъкленото си дело, е наистина изумително — започна господин Пикуик, като се опитваше да направи намръщена физиономия, но единственото, което постигна, бе една приятна усмивка. Но новият член също беше на висота, той се изправи и изрази най-сърдечната си благодарност към ръководството.

— Господин президент, госпожи, моля да ме извините, исках да кажа господа — заяви със сериозен тон Лари. — Позволете ми да ви се представя, аз съм Сам Уелър, един смирен слуга на този клуб.

— Браво, браво — викаше Джо, като едновременно тропаше силно с дръжката на един стар тиган, който държеше в ръцете си.

— Моята вярна приятелка и благородна покровителка — продължи Лари, като я посочи с ръка, — която каза толкова ласкави неща за мен при представянето ми, не би трябвало да бъде обвинявана за подлата стратегия, която използва тази вечер. Автор на тази стратегия съм аз самият, а тя се съгласи да я осъществи на дело, след като продължително настоявах за това.

— Хайде, не хвърляй цялата вина върху себе си, много добре знаеш, че някои от идеите бяха мои — намеси се Снодграс, който бе наистина доволен от веселата шега, която се получи.

— Не обръщайте внимание на това, което тя казва. Аз съм измамникът, който извърши всичко това, сър — обяви новият член и кимна с глава на господин Пикуик. — Но ви давам честната си дума, че това никога вече няма да се повтори и отсега нататък ще се посветя изцяло на интересите на този безсмъртен клуб.

— Чуйте го само, не е ли прекрасен! — извика Джо, като продължаваше да тропа с дръжката на тигана.

— Продължавай, продължавай — допълниха в един глас и Уинкъл, и Тъпман, докато президентът само кимна с глава в знак на одобрение.

— Бих искал само да добавя, че като един малък жест в знак на благодарност за честта, която ми беше оказана, а също така и в опит за установяване и укрепване на близките приятелски връзки между свързващите се в съюз нации, съм подготвил една пощенска служба до живия плет в долната част на градината. Това е едно чудесно и доста просторно помещение, с катинари на вратите и с много удобства за господата, и за дамите, ако ми разрешите да кажа това. Представлява една стара къщичка за лястовици, но аз съм затворил вратата и съм направил отвор през покрива, така че там могат да се държат всякакви неща, което ще ни помогне да спестим от скъпоценното си време. Писма, документи, книги и всякакъв род пратки могат да се предават оттам, като всеки член на клуба ще притежава ключ и според мен това ще бъде нещо чудесно. Позволете ми да ви раздам ключовете, а след това да заема мястото си, като още веднъж бих искал да изкажа огромната си благодарност за честта, която ми бе оказана.

Последваха бурни аплодисменти, докато господин Уелър постави малките ключета на масата, а след това седна на стола си. Джо продължаваше да тропа със стария тиган и трябваше да мине доста време, докато спокойствието в клуба се възцари. Последва дълга дискусия, като всеки се изумяваше от идеите на своя съсед, тъй като всяко от момичетата се стараеше да се представи възможно най-добре. Това бе едно необикновено интересно събрание, което продължи до късно вечерта, като завърши с три радостни възгласа „ура“ в чест на новия член. Никой вече не съжаляваше за решението Сам Уелър да бъде приет за член на клуба, тъй като никой клуб по света не би могъл да има по-самопожертвователен, по-възпитан и по-весел член от него. Той със сигурност придаде нов „дух“ на събранието, а също и нов „тон“ на вестника. Неговите изказвания разтърсваха слушателите му, а писанията му във вестника бяха наистина прекрасни — патриотични, класически, комични или драматични, но никога не бяха сантиментални. По мнението на Джо те бяха достойни за перото на Милтън или Шекспир, а освен това й помагаха да дообработи своите собствени работи.

„Пощенската служба“, или „П. С.“, бе една основна, макар и малка институция, която успешно процъфтяваше месеци наред, тъй като през нея преминаваха толкова много странни пратки, колкото едва ли минаваха през една истинска служба. Трагедии и рисунки, поезия и закачки, семена за градински цветя и растения и дълги писма, нотни листове и вкусни сладкиши, обвинителни послания и какви ли не още джунджурии. Старият господин хареса тази весела игра и също се забавляваше, като изпращаше някои доста странни пакети, мистериозни послания или смешни телеграми. А неговият градинар, който беше запленен от очарованието на Хана, й изпрати любовно писмо, което обаче попадна в ръцете на Джо. Всички така се смяха, когато недоразумението се изясни, без да имат ни най-малка представа колко много любовни писма щяха да преминават през тази малка пощенска служба през следващите години.