Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (4) (Повест)

IV

През оная година, когато Гюлсаръ бе обязден и обучен, табуните късно се прибраха от есенната паша. Есента се задържа повече от обикновено, а зимата се случи мека, често валеше сняг, но не се задържаше, кърма имаше достатъчно. А през пролетта табуните отново слязоха в полите на планината и щом степта се раззелени, спуснаха се надолу.

От войната насам това може би бяха най-хубавите дни в живота на Танабай. Все още сивият кон на старостта го очакваше отвъд превала и макар че бе наблизо, Танабай не слизаше от младия кулест раванлия. Ако беше срещнал този раванлия няколко години по-късно, едва ли би изпитал такова щастие, такава мъжествена възбуда, каквато получаваше от ездата с Гюлсаръ. Да, Танабай нямаше нищо против понякога да се поиздокарва пред хората. И как да не се издокара, яхнал препускащия раванлия! Гюлсаръ добре знаеше това. Особено когато Танабай отиваше в аила през нивите, където по пътя срещаше жени, тръгнали вкупом на работа. Още отдалеч се изправяше на седлото сякаш на пружини и тази възбуда се предаваше и на коня. Гюлсаръ вдигаше опашка почти наравно с гърба си, а гривата със свирене се развяваше от вятъра. Той пръхтеше и леко криволичейки, носеше на гърба си ездача. Жените в бели и червени забрадки заставаха край пътя, до колене в зелената пшеница. Ето те спираха като омагьосани, ето всички наведнъж се обръщат и покрай него се мяркат лица, сияещи усмивки и бели зъби.

— Ей, пастирю! Спри-и-и!

И го сподиряше смехът и последните им думи:

— Внимавай, ще ни паднеш ти, ще те хванем!

И наистина случваше се да го хванат. Преграждаха пътя, уловени за ръка. Ах, какво ставаше тогава! Женорята обичат да се закачат. Смъкваха Танабай от седлото, високо се смееха, пискаха и измъкваха от ръцете му камшика.

— Казвай, кога ще ни донесеш кумис?

— Ние седим тук от сутрин до вечер на полето, а ти се разхождаш с раванлията!

— Че кой ви спира? Станете пастири. Само поръчайте на мъжете си да си потърсят други. Ще замръзнете в планината като шушулки.

— А, така ли? — И отново започваха да го теглят.

Но нито веднъж Танабай не позволи на никого да яхне раванлията. Дори оная жена, която, щом срещнеше, променяше настроението му и той подкарваше раванлията бавно, нито веднъж не се качи на неговия кон. А може би не е искала.

През оная година Танабай бе избран за член на ревизионната комисия. Често се отбиваше в аила и почти всеки път срещаше там оная жена. Често излизаше от управлението ядосан. Гюлсаръ усещаше това по очите, по гласа, по движението на ръцете му. Но щом срещнеше нея, винаги ставаше по-добър.

— Кротко, къде си се разбързал! — шепнеше той, успокоявайки буйния раванлия, и щом се изравнеше с жената, започваше да язди бавно.

Те тихо си приказваха нещо, а понякога просто мълчаха. Гюлсаръ чувствуваше как се смъква тежестта от сърцето на неговия стопанин, как се стопля гласът му, колко нежни стават ръцете му. И затова обичаше да настигат по пътя тая жена.

Откъде можеше да знае конят, че в колхоза се живее тежко, че за трудодните хората почти нищо не получават и че членът на ревизионната комисия Танабай Бакасов разпитва в управлението защо става така и кога най-сетне ще започне такъв живот, че и на държавата да има какво да се даде, и хората да не работят даром.

Една година реколтата беше лоша, нямаше какво да се яде. Друга година дадоха свръхплана пшеница и добитък заради други, та да не се посрами районът. А какво ще бъде по-нататък и на какво могат да разчитат колхозниците, не се знаеше. Времето минаваше, хората вече започнаха да забравят войната, а живееха както по-рано, препитаваха се с онова, което прибираха от градините или се изхитряха да задигнат от полето. Колхозът и пари нямаше. Всичко беше на загуба — и хлябът, и млякото, и месото. Лете животновъдството се разрастваше, а през зимата отиваше на вятъра. Добитъкът умираше от глад и студ. Трябваше бързо да се направят кошари и краварници, бази за фуража, а строителни материали нямаше откъде да вземат и никой не обещаваше да им даде. А пък жилищата в какво се бяха превърнали по време на войната! Строяха само ония, които продаваха на пазара добитък и картофи. Те станаха сила. Намираха си и строителни материали по втория начин.

— Не може така, другари, тука нещо не е в ред. Има някаква пречка — казваше Танабай. — Не вярвам, че така трябва да бъде. Или ние сме отвикнали да работим, или вие неправилно ни ръководите.

— Какво не е в ред? Какво е неправилно? — Счетоводителят му пъхаше листове. — Ето, гледай плановете… Ето какво сме получили, ето какво сме предали, ето ти дебита, ето ти кредита, ето ти баланса. Доходи няма, само загуби. Какво още искаш? Вникни първо в нещата. Само ти си комунист, а ние сме врагове на народа, така ли?

В разговора се намесваха и други. Започваше спор, викове и Танабай седеше, стиснал глава с ръце, и отчаяно си мислеше: какво става? Той се измъчваше заради колхоза не само защото работеше в него. Имаше и други, особени причини. Съществуваха хора, с които Танабай си имаше стари сметки. Той знаеше, че сега те му се присмиват зад гърба, а като го видят, предизвикателно го гледат в очите: „Е, как вървят работите? Може би пак ще започнеш да разкулачваш? Само че сега работата е друга. Ще има да вземаш! Ух, как не можаха да те пречукат на фронта!“

А той им отвръщаше с поглед: „Чакайте, гадове, все пак ще стане така, както ние искаме.“ А тия хора не му бяха чужди. Завареният му брат Кулубай, сега вече старец, преди войната беше седем години на заточение в Сибир. Синовете се бяха метнали на бащата. Люто мразеха Танабай. Пък и защо ли да го обичат! Може и децата им да мразят рода на Танабай. И за това си има причини. Тая работа е стара, но оскърблението живее в хората. Така ли трябваше да постъпят с Кулубай! Не беше ли той просто добър стопанин средняк? А къде ще денеш роднинството? Кулубай е от първата жена, а той е от втората. Но у киргизите такива братя се считаха за роднини. Значи, той беше посегнал и на роднинството. Колко приказки се изприказваха тогава! Сега, разбира се, може да се съди и иначе, а тогава? Мигар не направи това заради колхоза. А трябваше ли? По-рано не се съмняваше, а след войната понякога се разколебаваше. Не беше ли спечелил излишни врагове за себе си и за колхоза!

— Какво си се оклюмал, Танабай, събуди се! — връщаха го към разговора. И отново почваше същото: през зимата трябва да се закара целият тор на гюмето, да се събира от къщите. Колела няма, значи, трябва да се купи дървен материал, железа за обръчи, а с какви пари? Ще дадат ли кредит и срещу какво? Банката на думи не вярва. Старите аръци трябва да се ремонтират, да се прокопаят нови, а това е трудна работа, тежка. През зимата хората не излизат на работа, земята замръзнала, не може копка да направиш… А напролет няма време — сеитба, обагняне, плевене, че и сенокос… А какво да се прави с овцевъдството? Отде да се намерят помещения за разплода? И в кравефермата положението не е по-добро. Покривът е изгнил, фураж няма, доячките не искат да работят. Трепят се от сутрин до вечер, а какво получават? И колко още най-различни грижи и недостиг? Страх те хваща понякога.

И все пак не падаха духом, постоянно обсъждаха тези въпроси на партийни събрания и в управата на колхоза. Председател беше Чоро. Едва по-късно Танабай го оцени. Оказа се, че е по-лесно да се критикува. Танабай отговаряше за табун коне, а Чоро — за всичко и за всички в колхоза. Да, твърд човек беше Чоро. Когато мислеха, че всичко се разпада, когато му тропаха по масата в района и го дърпаха за ревера в колхоза, Чоро не падна духом. На негово място Танабай или щеше да се побърка, или да се самоубие. А Чоро въпреки всичко задържа стопанството. Устоя докрай, докато сърцето му съвсем отслабна, а и подир това поработи две години като партиен секретар. Умееше да убеждава, да говори с хората. Така ставаше, че щом Танабай го чуеше какво приказва, отново започваше да вярва, че всичко ще се оправи, че в края на краищата ще стане така, както бяха мечтали в началото. Само веднъж се разклати вярата му в Чоро, но и за това повече той си бе виновен…

Раванлията не знаеше какво става в душата на Танабай, когато той излизаше от управата със зъл поглед, смръщил вежди, когато тежко сядаше на седлото и рязко дърпаше поводите. Но той усещаше, че на стопанина му е много зле. И макар че Танабай никога не го беше бил, в такива моменти раванлията се страхуваше от него. А щом видеше на пътя оная жена, конят вече знаеше, че сега на стопанина му ще стане по-леко, че той ще стане по-добър, ще дръпне юздите и ще заговори с нея тихо, а ръцете й ще опипват гривата на коня и ще го милват по шията. Нито един човек нямаше толкова нежни ръце! Чудни бяха тия ръце, гъвкави и чувствителни като устните на оная малка дореста кобила със звезда на челото. И никой на тоя свят нямаше такива очи като тая жена. Танабай разговаряше наведен над нея, а тя ту се усмихваше, ту се мръщеше, поклащаше глава, когато не се съгласяваше с нещо, и в очите й се преливаха светлини и сенки като камъните на бърз ручей в лунна нощ. Когато си тръгваше, тя се обръщаше и пак поклащаше глава.

След това Танабай яздеше замислен. Отпущаше поводите и раванлията вървеше така, както си искаше. Свободно, в ритъма на пътническия трот. Сякаш стопанинът не беше на седлото, сякаш и той, и конят съществуваха всеки за себе си. И песента се пораждаше от само себе си. Тихо, с неясни думи, под равномерния тропот на раванлията, Танабай тананикаше за страданията на отдавна живели хора. А конят избираше познатата пътечка и го носеше през степта, отвъд реката, към табуните.

На Гюлсаръ му харесваше, когато стопанинът му беше в такова настроение. Посвоему обичаше тая жена. Познаваше фигурата й, походката й, дори долавяше със своя тънък нюх някакъв странен, чудноват мирис на непозната трева, който лъхаше от нея. Това беше карамфил. Тя носеше гердан от карамфил.

— Гледай колко те обича, Бюбюжан — казваше й Танабай. — Я го помилвай, помилвай го пак. Гледай го как се е закротил. Също като теле! А в табуните сега от него мира няма. Само го пусни на воля! Заяжда се с жребците като куче. Затова го яздя, страхувам се да не го осакатят. Младо е още.

— Да, той ме обича — отвръщаше тя, като си мислеше за нещо.

— Искаш да кажеш, че другите не те обичат, така ли?

— Аз не за това. Аз съм си взела своето. Жал ми е за тебе.

— Защо пък?

— Ти не си такъв човек, после ще ти бъде тежко.

— А на тебе?

— Какво на мене? Аз съм вдовица, войншика жена. А ти…

— Аз съм член на ревизионната комисия. На, срещнах те и сега си изяснявам някои факти — опитваше се да се шегува Танабай.

— Ти нещо много често започна да си изясняваш фактите. Внимавай!

— Какво общо имам аз с тебе? Аз вървя и ти вървиш.

— Аз вървя по своя път. Нашите пътища са различни. Хайде сбогом. Нямам време.

— Слушай, Бюбюжан!

— Какво? Не бива, Танабай. Защо ти е? Че ти си умен човек. На мене и без това ми е тежко.

— Та аз враг ли съм ти?

— Ти сам на себе си си враг.

— Как да го разбирам?

— Както искаш.

Тя си отиваше, а Танабай яздеше по улиците на селото уж по работа, завиваше към мелницата или към училището и след като направеше кръг, се връщаше, за да погледне макар и отдалеч как тя ще излезе от къщата на свекърва си, където оставяше дъщеричката си, докато е на работа, и как ще си тръгне към къщи, накрай аила, повела момиченцето за ръка. Всичко в нея му беше безкрайно скъпо: и начинът, по който вървеше, стараейки се да не поглежда към него, и бялото й лице под тъмната забрадка, и момиченцето й, и кученцето, което тичаше подире им.

Накрая тя изчезваше в своя двор и той продължаваше пътя си, като си представяше как тя ще отвори вратата на празната къща, как ще съблече износената ватенка и ще изтича по рокля за вода, ще запали огъня в огнището, ще умие и нахрани дъщеричката, ще прибере кравата от стадото и през нощта ще лежи сама в тъмната, безшумна къща и ще убеждава себе си и него, че те не може да се обичат, защото той е семеен човек, че на неговите години е смешно човек да се влюбва, че всичко е до време, че жена му е добра и не заслужава мъжът й да страда по друга.

От тия мисли Танабай се чувствуваше зле. „Значи, такава ми била орисията“ — мислеше си той и гледаше синкавата далечина отвъд реката, пееше старинни песни, забравил всичко на света — и работа, и колхоз, и грижи за децата, и приятели, и неприятели, и заварения си брат Кулубай, с когото не си говореха от много години, и войната, която току му се присънва и го облива със студена пот, — забравяше всичко, с което живееше. Танабай не забелязваше, че конят минава през плитчината на реката, че излиза на отвъдния бряг и отново тръгва на път. И чак когато, усетил близостта на табуна, раванлията ускоряваше крачка, Танабай идваше на себе си.

— Тпуррр, Гюлсаръ, къде си се разбързал! — сепваше се той и дръпваше поводите.