Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (16) (Повест)

XVI

На другия ден Танабай отиде да помогне на своите подшефни, а после цяла седмица работи, без да подвие крак. Дори не помнеше кога му се е случвало да работи така. Може би само на фронта, когато правеха укрепления по цели денонощия. Но там беше целият полк, цялата дивизия, цялата армия. А тук е сам с жена си и една от сакманшчиците. Другата пасеше овцете наблизо.

Най-тежко вървеше почистването на кошарата от тора и сеченето на шипковите храсти. Те бяха гъсти, бодливи. Танабай си изподра ботушите, от войнишкия му шинел не остана нищо — само парцали висяха. Насечените шипки връзваха с върви и ги влачеха, защото не можеха да ги качат нито на кон, нито да ги помъкнат на гръб — бодяха. Ругаеше Танабай — долина на Петте дървета, а от тях пет пънчета не са останали. Прегърбени, облети в пот, влачеха тия проклети шипкови храсти, а по пътя към кошарата сякаш беше минала брана. Жал му беше за жените, но нищо не можеше да направи. Не можеха да работят спокойно. Времето беше малко и към небето трябваше да се поглежда. Какво става там? Ако падне сняг, всичко е напразно. И той непрекъснато караше по-голямата си дъщеричка да тича до стадото, за да научи не е ли започнало обагнянето.

А с тора беше още по-лошо. Толкова много имаше, че за половин година не можеше да се изкара. Когато под здрав покрив има сух, утъпкан овчи тор, да се работи с него, е дори приятно. Пластовете се отделят на цели парчета. Нареждаха го да се суши на големи купчини. Жарта от овчия тор е приятна и чиста като злато и през зимните студове овчарите се греят с него. Но ако торът е лежал под дъжд или под сняг както тука, няма нищо по-тежко да се разправя човек с него. Каторжен труд. А времето не чакаше. Нощем, запалили димящите фенери, те продължаваха да изкарват на носилки тази студена, лепкава, тежка като олово кал. Работеха вече две денонощия.

Зад кошарата натрупаха огромна купчина тор, а вътре сякаш нищо не беше пипнато. Бързаха да изчистят поне един ъгъл от кошарата за агнетата, които очакваха. Но какво значеше един ъгъл, когато цялата тая голяма кошара беше малка, за да побере всичките майки с агнетата — нали ще се раждат по двайсет-трийсет агнета на ден! „Какво ще стане?“ — само за това си мислеше Танабай, като трупаше върху носилката тор, изнасяше го, после отново се връщаше и така до полунощ, до разсъмване. Свят му се виеше. Ръцете му изтръпнаха. Пък и вятърът непрекъснато гасеше фенерите. Добре, че сакманшчиците не роптаеха, работеха наравно с Танабай и Джайдар.

Мина едно денонощие, после още едно и още едно… А то все изнасяха и изнасяха тора, запушваха дупките по стените и покрива. И една нощ, като излизаше с носилката от кошарата, Танабай чу как в бачията изблея агънце, как майка му отвърна, чукайки с крака. „Започва се!“ — подскочи сърцето му.

— Ти чу ли? — обърна се Танабай към жена си.

Те веднага захвърлиха носилките с тора, грабнаха фенерите и се затичаха към бачията.

Мъждукащите фенери започнаха да шарят из стадото. Къде е то? Ей там в ъгъла! Майката вече облизваше мъничкото треперещо тяло на новороденото. Джайдар зави агнето с роклята си. Добре, че навреме пристигнаха, иначе щеше да замръзне в бачията. Излезе, че наблизо се беше обагнила още една овца. Тя беше родила две. Танабай ги зави в кожуха си. Още пет овце имаха напъни и сподавено блееха. Значи, започваше се. До сутринта и те ще родят. Повикаха сакманшчиците. Започнаха да изкарват от бачията родилите овце, за да ги приберат в горе-долу очистения ъгъл на кошарата.

Танабай настла слама покрай стената, сложи агнетата, които за първи път опитаха майчиното мляко, и ги покри с чувал. Студено беше. Вкара и майките в кошарата и се замисли, прехапал устни. А каква полза от мислене? Оставаше му само да се надява, че може би все някак си ще се оправят нещата. Колко работа, колко грижи… Поне слама да имаше достатъчно, ама и нея я няма, Ибраим и за това ще намери уважителна причина. Ще каже: „Я опитай да докараш слама в планините в тая лапавица.“

Ех, каквото ще да става! Той излезе и донесе шише с разредено мастило. На едното агънце намаца върху гърба двойка, а на близнаците — тройка. Сложи същите номера и на майките, че после къде ще се оправи човек, когато ще гъмжат тука със стотици. Усилното овчарско време вече започна!

И започна жестоко, като при отбрана, когато няма с какво да се защищаваш, а танковете настъпват. И ти стоиш в окопа и не бягаш, защото няма накъде. Едно от двете: или по чудо ще издържиш в схватката, или ще умреш.

На сутринта Танабай стоеше върху височинката, преди да изкара стадото на паша, и мълчаливо гледаше наоколо, сякаш преценяваше позициите си. Стара беше неговата отбрана, нищо не струваше. Но той беше длъжен да стои, нямаше накъде да бяга. Малката лъкатушна долинка с плитка рекичка се гушеше между рътлините, а зад тях се издигаха по-високи върхове, по-надалече още по-високи, покрити със сняг. Над белите склонове се чернееха голи, каменисти скали, а там, на хребетите, сковани от ледове, беше зимата. Една крачка я делеше от тях. Стига само мъничко да помръдне, та пусне надолу облаци, долинката ще потъне в мъгла и тогава иди я търси.

Небето беше сиво, в сива студена мътилка. Долу подухваше вятър, а наоколо беше пусто. Планини, навред планини. Душата ти вледенява от тревога. А в порутената кошара вече блееха агнетата. Току-що бяха отбили от стадото още десет овце, които бяха готови да родят, оставиха ги в кошарата да се обагнят.

Стадото бавно тръгна да търси оскъдната храна. И там, на пасището, също трябва да си отваряш очите, случва се овцата да не дава никакви признаци, че скоро ще роди. А после — хоп, легнала зад храстите и родила. Ако не видиш, агнето ще се простуди на влажната земя и тогава вече е готово за оня свят.

Но Танабай се застоя на височинката. Махна с ръка и закрачи към кошарата. Там имаше още много работа, трябваше поне още нещичко да се направи.

После пристигна Ибраим, брашно донесе, безсрамникът… Откъде, казва, ще ви намеря аз дворци? Каквито кошари има в колхоза, такива. Други няма. Още не сме стигнали до комунизма.

Танабай едва се сдържа да не се нахвърли върху него с юмруци.

— Какво общо имат тука твоите шеги? Аз говоря за работата, мисля за работата. Аз трябва да отговарям.

— А според вас аз не мисля ли? Вие отговаряте за някакво си стадо, а аз за всичко, за вас, за всички други, за цялото животновъдство. Да не мислите, че ми е леко! — И изведнъж за изненада на Танабай тоя хитрец заплака, заврял лице в ръцете си, замънка през сълзи: — Под съд ще ме дадат! Под съд! Отникъде нищо не можеш да вземеш. Хората не искат да станат дори сакманшчици за известно време. Убийте ме, разкъсайте ме, нищо повече не мога да направя и нищо не чакайте от мене. Ах, защо ли се заех с тая работа!

Така си и тръгна, като остави наивния Танабай със смутена душа. Повече не го видяха.

 

 

Първата стотица се обагни. В стадата на Ешим и Бектай, които бяха по-нагоре в долината, обагнянето още не беше започнало, но Танабай все чувствуваше, че катастрофата се приближава. Всички те — трима възрастни, без старата жена сакманшчица, която сега постоянно пасеше стадото, и по-голямата шестгодишна дъщеря — едва успяваха да поемат агнетата, да ги съберат, да ги слагат при майките, да ги затоплят, с каквото им попадне, да изнасят тора, да пъхат вършини под настилката. И вече се чуваше гладното врещене на агнетата — млякото не им стигаше, майките бяха изтощени и нямаше с какво да ги кърмят. А какво ги очакваше занапред?

Въртяха се като в омагьосан кръг овчарските дни и нощи, връхлиташе времето за разплода и хората не можеха нито да отдъхнат, нито да изправят гръб.

А как ги изплаши времето вчера! Изведнъж силно застудя, навъсени облаци плъзнаха, заваля суграшица. Всичко потъна в мъгла, потъмня…

Но скоро облаците се разпръснаха и започна да се затопля. Във въздуха замириса на пролет, на влага. „Дай боже да настъпи пролетта. Да настъпи и да не си отива, защото нищо по-лошо няма, когато времето започва да се мени, да става ту хубаво, ту лошо“ — мислеше си Танабай, като изнасяше на вилите заедно със слама воднистите остатъци от раждането.

И пролетта дойде, само че не така, както я очакваше Танабай. Пристигна изведнъж, нощем, с дъжд, мъгла и сняг. Връхлетя върху кошарата, върху юртата и бачията и обля всичко със студена вода. Напои с ручеи и локви измръзналата, кишава земя. Прокапа през гнилия покрив, намокри стените и започна да наводнява кошарата, накара обитателите й да замръзнат до мозъка на костите си. Всички вдигна на крак. Агнетата се скупчиха във водата, майките тревожно блееха и раждаха стоешком. Пролетта кръщаваше новородените със студена вода.

Защураха се хора с мушами, с фенери. Разтича се Танабай. Като чифт подгонени зверове се мятаха в тъмнината големите му ботуши из локвите, из кишавия тор. Полите на мушамата му плющяха като крила на ранена птица. Той тежко дишаше, викаше на себе си и на другите.

— Дайте по-скоро длето! Лопата! Трупайте тор! Преграждайте водата!

Трябваше поне да отведат потоците вода, които се стичаха в кошарата. Той удряше замръзналата земя, копаеше канавки.

— Светни! Светни тука! Какво гледаш!

А нощта падаше като мъгла, валеше мокър сняг и с нищо не можеше да го спре.

Танабай отиде в юртата. Запали лампата. Тук също отвсякъде капеше. Но не така, както в кошарата. Децата спяха и одеялото беше мокро. Танабай сграбчи и двете деца заедно с постелята, премести ги в ъгъла, за да освободи повече място в юртата. Покри децата с кече, за да не се мокри отгоре одеялото, и като излезе, викна на жените, които бяха в кошарата:

— Носете агнетата в юртата! — и се затича нататък. Но колко агнета можеха да се поберат в юртата?

Няколко десетки, не повече. А къде ще дянат останалите? Ох, поне да се спаси това, което може…

Настъпи утрото. А небесната мътилка нямаше ни начало, ни край. Стихне малко и отново започне ту дъжд, ту сняг, ту дъжд, ту сняг…

Юртата беше натъпкана с агнета. Непрекъснато врещяха. Воня, смрад. Натрупаха вещите накуп, покриха ги с брезент, а те се преместиха в палатката на сакманшчиците. Децата мръзнат, плачат.

Настъпиха черни дни за овчаря. Той проклина своята съдба. Псува всичко и всички на тоя свят, не спи, не яде, изнемогва от работа сред мокрите от глава до пети овце и замръзващите агнета. А смъртта вече ги коси в прогизналата от влага кошара. Не й е трудно да дойде тук — може да влезе, откъдето си иска — през пробития покрив, през прозорците без стъкла, през отворите на вратата. Тя пристигна и започна да коси агнетата и изнемощелите майки. Овчарят изнася сини трупчета по няколко наведнъж и ги натрупва зад кошарата.

А навън, в бачията, под дъжда и снега стоят бременните майки. Днес-утре и те ще родят. Шиба ги дъждът, спазми свиват челюстите им. Мократа вълна увисва на парцали…

Овцете вече не искат да вървят на пасището. Каква ти паша в такъв студ и влага. Старата сакманшчица с чувал на главата ги подкарва, а те се връщат назад, сякаш тук ги чака рай. Жената плаче, събира ги, отново ги подкарва, а те отново бягат назад. Танабай излиза разярен. Иска му се да пребие с пръчка тия глупави овце, но нали са бременни. Вика другите и всички заедно с мъка изкарват стадото на паша.

Откак започна това бедствие, Танабай загуби представа за времето, за броя на загиващите пред очите му агнета. Повече раждаха по две, дори по три. И цялото това богатство загиваше. Трудът отиваше на вятъра. Агнетата се появяваха на бял свят и в същия ден умираха в кишата и тора. А ония, които оставаха, кашляха, хъркаха, получаваха диария и се цапаха едно друго. Осиротелите майки врещяха, тичаха, бутаха се и тъпчеха ония, които имаха напъни. Във всичко това имаше нещо противоестествено, чудовищно. Ох, как искаше Танабай малко да се задържи, малко да се забави раждането! Искаше му се да викне на тия глупави овце: „Спрете! Не раждайте! Спрете!…“

Но майките сякаш се бяха наговорили, раждаха една след друга, една след друга, една след друга!…

И в душата се надигаше черна, страшна злоба. Надигаше се, забулваше очите с черния мрак на омразата към всичко, което ставаше тук, към тая мизерна кошара, към овцете, към себе си, към своя живот, към всичко онова, заради което се мяташе като риба на сухо.

Обхвана го някакво вцепенение. Лошо му ставаше от мислите, той ги гонеше, но те не отстъпваха, промъкваха се в душата му, промъкваха се в главата му: „Защо е всичко това? Кому е нужно? Защо развъждаме овце, щом не можем да ги опазим? Кой е виновен за това? Кой? Отговаряй кой! Ти и такива дърдорковци като тебе. Казваше — ние всичко ще оправим, ще настигнем и ще надминем, обещаваше. Красиво говорим. На сега, вдигай умрелите агнета, изнасяй ги. Мъкни там оная майка, дето умря в локвата. Покажи се какъв си…“

И особено нощем, затънал до колене в мръсотия и овча пикоч, Танабай се задъхваше от тежките си горчиви мисли. О, тия безсънни нощи по време на раждането! Под краката блато прогизнал тор, а отгоре тече. Вятърът се разхожда из кошарата като в полето, загасва фенерите. Танабай върви пипнешком в тъмното, спъва се, лази, за да не смачка новородените, намира фенера, запалва го и на светло вижда подутите си черни ръце, изцапани от тор и кръв.

Отдавна не се беше оглеждал в огледало. Не знаеше, че е побелял и остарял много. И че отсега нататък е старец. Но това не го интересуваше. Нямаше време да хапне и да се умие. Не оставяше на мира ни себе си, ни другите. Като видя, че наближаваше голямата катастрофа, качи младата сакманшчица на коня си и каза:

— Бягай да намериш Чоро. Кажи му веднага да дойде. А ако не дойде, предай му да не се мярка пред очите ми!

Тя се върна вечерта, смъкна се от седлото, посиняла от студ и мокра до кости:

— Той е болен, Танаке. На легло е. Каза, че след ден-два, макар и мъртъв, но ще дойде.

— Дано от болести да не се отърве вече! — кълнеше Танабай.

Джайдар искаше да го сгълчи, но не посмя, невъзможно беше.

Времето започна да се изяснява на третия ден. Облаците се разпръснаха без желание, мъглата се вдигна към планините. Вятърът постихна. Но вече беше късно. Бременните овце през тези дни толкова бяха измършавели, че беше страшно да ги гледа човек. Стоят изнемощели, с подути кореми на тънките си крака. Какви майки-кърмачки са те! А ония, които бяха родили, и агнетата, които още бяха живи, дали ще издържат до лятото и ще се оправят на зелената трева? Рано или късно болестта ще ги довърши. Ако пък не, само кожа и кости ще останат, нито вълна, нито месо ще има…

Едва се оправи времето и друго нещастие ги сполетя. Водата започна да замръзва по земята. Очакваше се поледица. Но след пладне времето поотпусна. Зарадва се Танабай — може би все нещо ще спасят. Отново взеха лопатите, вилите и носилките. Поне пътечки трябваше да направят в кошарата, защото нямаше къде да се стъпи. Но малко се занимаваха с това. Трябваше да се кърмят сирачетата-сукалчета, да се слагат при бездетните майки. А те не даваха, не приемаха чужди. Агнетата се бутаха, търсеха мляко. Със студените си устнички лапаха пръстите, смучеха ги. Щом ги прогониш, те смучат мръсните подгъви на мушамите. Искат да ядат. Тичат подире ти и плачат.

Идеше му да плаче, да се разкъса. Колко още можеше да иска от тия жени и от своята малка дъщеричка. Едва се държат на краката си. Ето вече няколко дни мушамите, с които са облечени, не изсъхват. Нищо не им казва Танабай. Само веднъж не издържа. Веднъж старата жена докара стадото след пладне и поиска да помогне на Танабай. Той скочи да погледне какво става там. Погледна и сякаш го обля гореща вода. Овцете стояха и ядяха вълната си. Това значеше, че стадото е заплашено да умре от глад. Той излезе и се нахвърли върху жената:

— Ти какво правиш ма! Не виждаш ли? Защо мълчиш? Марш оттука! Подкарай стадото! И не им давай да се спрат, не ги оставяй да си ядат вълната. Нека да вървят. И нито за минута да не спират. Иначе ще те убия!

И още една беда. Една майка с две агнета започна да ги гони. Боде ги, не ги пуска при себе си, рита ги. А агнетата тичат след нея, падат, плачат. Това се случва, когато встъпва в сила най-жестокият закон за самосъхранението, когато майката инстинктивно отказва да кърми малките си, за да остане жива, защото организмът й няма сили да храни други. Това явление е като болест, заразително. Щом като една овца даде пример, всички ще я последват. Изплаши се Танабай. Те с дъщеричката изгониха озверялата от глад майка заедно с агнетата навън, в бачията, и там започнаха насила да я карат да кърми малките си. Отначало Танабай държеше овцата, а дъщеричката слагаше агнетата, но майката се въртеше, риташе и искаше да избяга. Момиченцето нищо не можеше да направи.

— Татко, те не могат да сучат.

— Могат, ти просто нямаш ръце.

— Не могат, гледай, падат. — Тя почти плачеше.

— Я хвани, аз ще опитам!

Но колко сили имаше момиченцето. Щом пъхна агнетата под вимето, щом те започнаха да сучат, овцата се отскубна, събори момиченцето и избяга. Свърши се с търпението на Танабай. Той залепи една плесница на дъщеря си. Никога не беше бил децата си, а сега не издържа. Момиченцето заподсмърча. А той си отиде. Заряза всичко и си отиде.

Поразходи се, върна се, не знаеше как да поиска извинение на дъщеричката си, а тя сама дотича:

— Татко, прие ги. Ние с мама й пъхнахме агнетата. Не ги гони вече.

— Много добре, дъще. Браво!

И веднага му стана по-леко на душата. Стори му се, че не всичко е толкова лошо. Може би ще успее да запази това, което е останало. А, току-виж, и времето започнало да се оправя! Изведнъж ще настъпи истинска пролет и ще отминат черните дни за овчаря. Той отново се впрегна в работа. Да работи, да работи, да работи — само така, само в това е спасението…

Дойде един отчетник. Младо момче на кон. Най-сетне. Разпитва как вървят работите. Искаше му се на Танабай да го напсува. Но какво е виновно то?

— Ти къде беше досега?

— Как къде? Обхождах стадата. Аз съм сам. Едва сколасвам.

— А при другите как е?

— Не е по-добре. През тези три дни много са измрели.

— Какво казват овчарите?

— Ами какво казват: псуват! Някои дори не искат да разговарят, Бектай ме изгони. Толкова е ядосан, че не можеш се доближи до него.

— Да-а-а! И аз нямах минутка свободна, за да отида при него. Но може би ще се поосвободя, ще отида. Е, а ти?

— Какво аз? Сметка водя.

— А някаква помощ ще получим ли?

— Ще получите. Казват, че Чоро ще дойде. Изпратил е обоз със сено и слама, всичко взеха от конюшнята. Той казва, по-добре конете да умрат. Ама казват, че обозът е закъсал някъде, вижте какви са пътищата.

— Пътищата! А за какво са мислили по-рано? Вечно у нас е така. И каква полза има от тоя обоз сега? Аз ще им дам да се разберат! — заплашваше Танабай. — Мене не ме питай! Иди, погледни, преброй ги, запиши. На мене сега ми е все едно! — И като прекъсна разговора, отиде в кошарата да гледа как върви раждането. Днес още петнадесет майки се освободиха.

Танабай ходеше, прибираше агнетата и по едно време гледа, отчетникът му пъха някакъв лист:

— Подпишете акта за падежа!

Подписа го, без да гледа. Така драсна, че счупи молива.

— Довиждане, Танаке! Да предам ли нещо? Кажете!

— Няма какво да казвам! — Но после все пак задържа момчето: — Отбий се при Бектай, предай му, че утре по обед ще отида при него.

Напразно се безпокоеше Танабай, Бектай го изпревари. Той дойде, но как дойде…

Същата вечер отново духна ветрец, заваля сняг, който не беше много силен, но на сутринта натрупа, земята побеля. Гърбовете на овцете, които цяла нощ бяха стояли на крак в бачията, също бяха побелели. Сега те не лягаха. Ще се скупчат и стоят неподвижни и безразлични към всичко. Много продължи гладуването, много дълго пролетта се бори със зимата.

В кошарата беше студено. Снежинките падаха през пробития от дъждовете покрив, кръжаха покрай мътната светлина на фенерите и плавно се спущаха надолу, върху мръзнещите майки и агнета. А Танабай все още се въртеше сред овцете, изпълняваше своя дълг като войник от погребална команда на бойното поле след битка. Той вече привикна с тежките си мисли, възмущението му премина в мълчаливо озлобление. То стоеше като кол в душата му и не му позволяваше да се наведе. Той ходеше, ботушите му жвакаха в кишата, работеше и си спомняше през тия късни нощни часове различни случки от миналия си живот…

На времето беше пастирче. Пасяха овцете на един роднина заедно с брат си Кулубай. Измина една година и излезе, че са работили само за храната. Излъгал ги бе господарят. Дори не пожела да приказва с тях. Тъй си и отидоха със скъсани цървули, с жалките торбички, преметнати през рамо, с празни ръце. Като си отиваше, Танабай заплаши господаря си: „Аз ще ти припомня това, като порасна.“ А Кулубай нищо не каза, той беше пет години по-голям от него. Знаеше, че с това никого няма да уплаши. Друго нещо е сам да си господар, да имаш добитък, земя. „Като стана стопанин, никога няма да обиждам работника“ — казваше си той тогава. Тъй се разделиха те през оная година. Кулубай стана овчар на друг бей, а Танабай замина за Александровка, стана ратай на руснака Ефремов. Този селянин не беше много богат — чифт волове и чифт коне и своя земя. Сееше пшеница. Откарваше я на мелницата в градчето Аулие-ата. Работеше там от тъмно до тъмно, а Танабай пасеше воловете и конете. Строг беше Ефремов, но не може да се отрече, че беше справедлив. Плащаше според уговорката. Тогавашните киргизки бедняци, вечно обирани от своите, предпочитаха да се главят при руски господари. Танабай се научи да говори руски, ходеше заедно с обоза в градчето Аулие-ата, така видя свят. Тогава стана революцията. И всичко се обърна с краката нагоре. Настъпи времето на танабаевци.

Танабай се върна в аила, започна друг живот. Той го погълна, понесе го, завъртя главата му. Всичко дойде наведнъж — земя, свобода, права. Избраха го в комитета на ратаите. Тогава се сприятели с Чоро. Чоро беше грамотен, учеше младежта да пише и да чете. И Танабай искаше да бъде грамотен, все пак нали е в ратайския комитет. Стана член на комсомолската група. И тук бяха заедно с Чоро. Заедно станаха членове на партията. Всичко вървеше по реда си, бедняците стъпиха на крака. Когато започна колективизацията, Танабай се отдаде на това дело с цялата си душа. Кой, ако не той, щеше да се бори за новия селски живот, за това, всичко да стане общо — и земята, и добитъкът, и трудът, и мечтите. Долу кулаците! Сурово, бурно време зашумя. Денем на седлото, нощем на събрания и заседания. Съставяха списъци на кулаците. Изхвърляха бейовете, моллите и всички останали богаташи като плевели от нивите. Нивите трябва да се изчистят, да покълнат нови класове. В списъците за разкулачване попадна и Кулубай. По това време, докато Танабай препускаше, докато правеше митинги и заседаваше, брат му успя да стане човек. Ожени се за вдовица и стопанството тръгна. Имаше добитък — овце, крава, чифт коне, дойна кобила с жребче, плуг, брани и всичко останало. По жътва наемаше жътвари. Не можеше да се каже, че бе станал богаташ, но не беше и беден. Хубаво живееше, хубаво работеше.

На заседанието на селсъвета, когато дойде ред на Кулубай, Чоро каза:

— Дайте да помислим, другари, да го разкулачваме или не? Такива като Кулубай ще са нужни в колхоза. Ами той сам е от бедняците. Не се е занимавал с вражеска агитация.

Едни казваха едно, други — друго. Едни бяха против, други — за. Последен трябваше да си каже думата Танабай. Той седеше настръхнал като гарван. Макар че Кулубай му бе заварен брат, все пак му беше брат. Трябваше да тръгне срещу брата си. Те си живееха добре, макар че рядко се виждаха. Всеки беше зает със себе си. Ако каже — оставете го, как ще стане с другите! У всекиго ще се намери защитник, роднина. Ако каже — решавайте сами, ще си помислят, че е страхливец.

Хората чакаха какво ще каже той. И затова, защото чакаха, в него нарастваше ожесточението.

— Ти, Чоро, все така правиш — каза той, като стана. — Във вестниците пишат за книжните хора, как им викат там, ентилигенти. И ти си също ентилигент. Ти вечно се съмняваш, боиш се да не направиш нещо. А защо се съмняваш? Щом го има в списъка, значи, е кулак. И никаква пощада! Заради съветската власт и родния си баща няма да пожаля. А това, дето ми е брат, да не ви смущава. Ако не вие, аз сам ще го разкулача.

Кулубай отиде при него на другия ден. Танабай посрещна брат си студено, не му подаде ръка.

— Защо ще ме разкулачвате? Ами че ние двамата с тебе бяхме ратаи. Не ни ли гонеха и двамата бейовете?

— Сега това няма значение. И ти стана бей.

— Какъв бей съм аз! С труда си съм спечелил. И не ми е жал, вземете всичко. Само че защо ще ме слагаш в кулаците? Имай страх от бога, Танабай.

— Все едно е, ти си от вражеската класа. И ние трябва да те ликвидираме, за да построим колхоза. Ти си се изпречил на пътя ни и ние трябва да те махнем оттам…

Това беше последният им разговор. Ето вече двайсет години, откакто не си бяха казали нито дума. Когато заточиха Кулубай в Сибир, колко приказки се изприказваха в аила, колко одумки!

Какво ли не говореха! Измислиха дори, че когато извеждали Кулубай от аила, конвоиран от двама милиционери, той ходел с наведена глава, никъде не гледал и с никого не се сбогувал. А щом излезли от аила и тръгнали по пътя през полето, той се втурнал към младата пшеница, това бяха първите колхозни есенници, и започнал да ги скубе от корен, да ги тъпче и мачка като звяр в капан. Милиционерите едва го откъснали и го подкарали по-нататък. И казваха, че Кулубай горчиво плакал и проклинал Танабай.

Танабай много-много не вярваше на това. „Вражески приказки. Искат да ме довършат с това. Но имат много здраве!“ — убеждаваше себе си.

А веднъж преди жътва той обикаляше нивите, любуваше се, защото през тази година пшеницата беше много хубава, класовете се гордееха един пред друг и ето че се натъкна на онова място, където се бе мятал в отчаяние Кулубай, където бе тъпкал и скубал младото жито. Наоколо пшеницата се издигаше като стена, а тук сякаш бикове се бяха били — всичко беше изпотъпкано, изпочупено, изсъхнало и обрасло с лобода. Щом Танабай видя това, веднага спря коня.

— Ах ти, гад! — прошепна той, кипнал от яд. На колхозната пшеница си вдигнал ръка. Значи, ти си истински кулак и нищо повече.

Той дълго стоя тук на коня, мълчалив и мрачен, с тежки мисли, после обърна коня и си отиде, без да се озърне. Дълго време избягваше това злополучно място, заобикаляше го, докато не пожънаха пшеницата, докато добитъкът не изпотъпка стърнищата.

Тогава малцина защищаваха Танабай. Повечето го осъждаха: „Недай боже да имаш такъв брат! По-добре да нямаш роднини.“ Някои му го казваха направо в очите. Да, откровено казано, отдръпнаха се тогава хората от него. Не го направиха открито, но когато гласуваха неговата кандидатура, мнозина се въздържаха. Така малко по малко той излезе от актива. И все се оправдаваше с това, че кулаците подпалваха колхозите, убиваха, но най-главното беше, че колхозът заживя и работите от година на година се оправяха. Настъпи нов живот. Не, ненапразно бе направено всичко това на времето.

Танабай си спомняше цялото минало до най-малки подробности. Сякаш целият му живот бе останал там, в онова чудно време, когато колхозите набираха сили. Пак си припомни песента за ударничката с червена забрадка, припомни си първия колхозен камион, припомни си как стоеше през нощта до кабината с червеното знаме.

Танабай бродеше нощем из кошарата, изпълняваше своя горчив дълг и през главата му минаваха горчиви мисли. Защо сега всичко върви назад? А може би бяха сбъркали, може би бяха тръгнали по крив път? Не, не може да бъде така, не може. Пътят беше правилен. Тогава? Може би се бяха заблудили? Сбъркали? Но кога и как се е случило това? Ето и съревнованието сега. Записаха обещанията и повече никой не се интересува какво правиш тук и как живееш. По-рано имаше червени и черни дъски, всеки ден се водеха много разговори, много спорове кой да бъде на червената дъска, кой на черната — това беше важно за хората. Сега казват, че всичко това е минало, отживяло е времето си. А вместо него какво има? Празни приказки, обещания. А на дело нищо. Защо е така? Кого да обвинява за всичко това?

Танабай се умори от мисли, на които не намираше отговор. Обхвана го безразличие и вцепенение. Работата не му спореше, главата го болеше, спеше му се. Видя как младата сакманшчица се опря до стената. Видя как се затваряха подпухналите й очи, как се бореше със съня, как започна бавно да се свлича по стената, как накрая седна и заспа, обронила глава на коленете. Не я събуди. Също се опря до стената и също започна да се свлича надолу и нищо не можеше да направи със себе си, с оная тежест, която се стоварваше върху плещите му, която го натискаше, натискаше надолу.

Той се събуди от сподавен вик и някакъв глух удар по земята. Уплашено отскочиха овцете, започнаха да ходят по краката му. Той скочи и не можеше да разбере какво става. Развиделяваше се.

— Танабай, Танабай, помогни ми! — викаше го жена му.

Към нея дотичаха сакманшчиците, подир тях и той. Гледа — върху нея паднала от покрива греда. Единият й край се беше измъкнал от влажната стена и подпорите бяха рухнали под тежестта на гнилия покрив. Той веднага се разсъни.

— Джайдар — викна той, подпря с рамо гредата и рязко я повдигна.

Джайдар изпълзя, заохка. Жените се завайкаха, започнаха да я опипват. Той ги разбута, не можеше да съобрази нищо от страх и заопипва с треперещи ръце тялото на жена си под фланелата.

— Какво ти стана? Какво?

— Ох, кръста ми! Кръста ми!

— Удари ли те? Я помогнете! — Той свали веднага мушамата си, сложиха върху нея Джайдар и я изнесоха от кошарата.

В палатката я огледаха. Отвън като че ли нищо нямаше, но здравата я беше ударило. Не можеше да шавне. Джайдар се разплака:

— Какво ще правим сега? В такова време, а пък аз? Какво ще правите сега?

„О, боже — мина му през ума, — трябва да се радва, че е останала жива, а тя? Да му опустее и работата. Само ти да останеш жива и здрава, горкичката ми…“

Той започна да я милва по главата.

— Какво говориш, Джайдар, успокой се! Само гледай да оздравееш. Другото няма значение, ще се оправим…

И всички те, едва сега дошли на себе си, започнаха един през друг да уговарят и успокояват Джайдар. И от това сякаш й поолекна, тя се усмихна през сълзи.

— Е добре, само не ми се сърдете, че така стана. Аз няма да се залежа. След ден-два ще стана, ще видите.

Жените започнаха да оправят постелята и да палят огъня, а Танабай се върна в кошарата и все още не вярваше, че нещастието ги е отминало.

Утрото се роди бяло, покрито с нов мек сняг. В кошарата Танабай намери една майка, убита от гредата. Не бяха я забелязали. Сукалчето пъхаше муцунката си във вимето на мъртвата овца. И още по-страшно му стана, и още по-радостно, че жена му бе останала жива. Той взе осиротялото агънце и отиде да му търси друга майка.

И после, докато поставяше подпора под гредата и подпираше стената с дърво, все си мислеше, че трябва да отиде да види какво прави жена му.

Щом излезе навън, видя наблизо стадо овце, които бавно кретаха по снега. Някакъв овчар ги караше към тях. Какво беше това стадо? Защо го кара насам? Ще се смесят овцете, може ли така? Танабай отиде да предупреди тоя чуден овчар, че се е отбил в чужди места. Като се приближи, видя, че Бектай кара стадото.

— Ей, Бектай, ти ли си?

Оня нищо не отговори. Мълчаливо караше стадото към него и удряше овцете с пръчка по гърбовете. „Как може така с бременните овце?“ — възмути се Танабай.

— Ти откъде идеш? И накъде? Здравей!

— Оттам, дето вече ме няма. А накъде — нали виждаш. — Бектай се приближаваше към него, стегнато препасан с връв, с ръкавици, пъхнати под мушамата до гърдите.

Както държеше пръчката зад гърба си, той спря на няколко крачки, но не се здрависа. Плюна ядосано и ядосано стъпка плюнката в снега. Вдигна глава. Беше черен, с брада, сякаш залепена на неговото младо и красиво лице. Очите му, като на рис, гледаха изпод вежди с омраза и предизвикателство. Той плюна още веднъж, разтреперано премести пръчката от едната в другата си ръка и я размаха над стадото:

— Вземи си го. Ако искаш, брой, ако не искаш, не брои. Триста осемдесет и пет глави.

— Защо?

— Отивам си.

— Как така си отиваш? Къде?

— Някъде.

— Защо ми го казваш на мен?

— Защото ти си ми шеф.

— Е, та какво? Чакай, чакай, къде? Къде си тръгнал? — Едва сега Танабай разбра какво е намислил неговият подшефен овчар и му стана задушно и горещо от кръвта, която нахлу в главата му. — Как може така? — промълви той объркано.

— Ей така. Стига ми толкова. Омръзна ми. Наситих се на тоя живот. До гуша ми дойде.

— Ти разбираш ли какво говориш? Днес-утре ще започнат да раждат! Как може така?

— Може. Щом с нас могат така, и ние можем. Сбогом! — Бектай завъртя пръчката над главата си, захвърли я с всичка сила и си тръгна.

Танабай замръзна на мястото си, занемя. Вече не намираше думи, а Бектай крачеше и не се обръщаше.

— Опомни се, Бектай! — Той се затича след него. — Не бива така, помисли си какво правиш! Чуваш ли?

— Остави ме! — Бектай рязко се обърна. — Ти си помисли. Аз искам да живея като хората. С нищо не съм по-лош от другите. Аз също мога да работя в града, да получавам заплата. Защо трябва да загивам тук с тия овце! Без фураж, без кошара, без юрта над главата. Остави ме! И върви да си дереш гърлото и да затъваш в тор. Погледни се на какво приличаш. Ще пукнеш скоро тука. И не ти стига това, ами и лозунги дигаш. Искаш и другите да тръгнат подир тебе. Друг път! Стига ми толкова! — И той закрачи, тъпчейки белия недокоснат сняг с такава сила, че следите му мигом почерняваха, наливайки се с вода.

— Бектай, чуй ме! — догони го Танабай. — Аз всичко ще ти обясня.

— Върви на други да обясняваш. Потърси глупаци!

— Спри, Бектай! Ще поговорим!

Бектай си отиваше и не искаше да слуша.

— Под съд ще те дадат!

— По-добре под съд, отколкото такъв живот! — озъби се Бектай и повече не се обърна.

— Ти си дезертьор!

Бектай продължаваше да крачи.

— Такива на фронта ги разстрелваха.

Бектай продължаваше да крачи.

— Стой, ти казвам. — Танабай го хвана за ръкава.

Бектай се отскубна и продължи нататък.

— Няма да ти позволя, нямаш право! — Танабай го дръпна за рамото и изведнъж белите върхове наоколо плувнаха пред очите му и потънаха в дим. Неочакван удар под челюстта го повали на земята.

Когато вдигна глава, още му се виеше свят. Бектай се беше скрил зад хълма.

Подир него лъкатушеше самотна пътечка от тъмни следи.

— Затри се момъкът, затри се! — застена Танабай, като се надигна и се подпря на ръце. Стана, ръцете му бяха в кал и сняг.

Пое си дъх. Събра стадото на Бектай и с клюмнала глава го подкара към своите овце.