Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (22) (Повест)

XXII

Погребваха Чоро след пладне. Мътният диск на слънцето бледо светеше през безцветните слоеве на неподвижните облаци. Във въздуха се виеха меки, влажни парцали сняг. По бялото поле като черна мълчалива река лъкатушеше погребалната процесия. Тази река сякаш бе бликнала внезапно тук и сякаш за първи път си проправяше русло. Отпред, върху един камион със свалени капаци, возеха покойния Чоро, целият обвит с бяло погребално кече. До него седяха жена му, децата му, роднините. Всички останали вървяха отзад, яхнали коне. Двама души вървяха след колата пеш — синът му Самансур и Танабай, който водеше коня на покойния си приятел, раванлията Гюлсаръ с празно седло.

Пътят край селото беше покрит с мек равен сняг. Като широка, тъмна лента, изровена от копитата на конете, той се проточваше след процесията. Тя сякаш отбелязваше последния път на Чоро. Пътят водеше към хълма, към гробищата. И тук той вече безвъзвратно свършваше за Чоро.

Танабай водеше раванлията и мислено му говореше: „Ето, Гюлсаръ, останахме ние с тебе без нашия Чоро. Няма го… Защо ти тогава не ми викна, не ме спря? Бог не ти е дал език, а аз, макар че съм човек, излязох по-лош от тебе, коня, изоставих приятеля си на пътя, не се обърнах, не се опомних. Аз убих Чоро, убих го с думите си…“

През целия път до гробището Танабай молеше прошка от Чоро. И на гроба, като слезе в ямата заедно със Самансур, той говореше на Чоро, поставяйки тялото му във вечното земно ложе:

— Прости ми, Чоро! Сбогом! Чуваш ли, Чоро, прости ми!…

В гроба падаше хвърляната с шепи пръст, после се посипа от разни страни, вече с лопати. Напълни се ямата върху хълма и израсна прясна могила.

Сбогом, Чоро!

След панихидата Самансур повика Танабай настрана.

— Танаке, трябва да поговоря с вас за една работа.

И те минаха през двора, оставиха хората, димящите самовари и огньовете. Отидоха в задния двор, в градината. Минаха покрай аръка, спряха до оградата пред едно повалено дърво. Седнаха. Мълчаха известно време. Всеки си мислеше за нещо свое. „Такъв е животът — мислеше си Танабай. — Познавах Самансур като момченце, а сега ето какъв е станал. Възмъжал е от мъка. Сега той е на мястото на Чоро. Сега с него сме като равен с равен. Тъй и трябва да бъде. Синовете заемат местата на бащите си. Синовете продължават рода, продължават делото. Дай боже да стане такъв, какъвто беше баща му. Дори по-нагоре да се изкачи, та със своя разум и умение да се издигне над нас и да носи щастие на себе си и на другите. Затова сме бащи, затова раждаме синове с надежда, че ще бъдат по-добри от нас.“

— Ти, Самансур, си най-големият в семейството — каза му Танабай, гладейки брадата си като старец. — Ти сега си на мястото на Чоро и аз съм готов да те изслушам, както бих слушал Чоро.

— Трябва да ви предам, Танаке, поръчението на баща ми — промълви Самансур.

Танабай трепна, ясно долови в говора на сина гласа и интонациите на приятеля си и за първи път забеляза, че той много прилича на баща си, на оня млад Чоро, когото синът не познаваше, но когото Танабай знаеше и помнеше. Не казват ли затова, че човек не умира дотогава, докато живеят хората, които го познават?

— Слушам те, синко.

— Аз заварих баща си жив, Танаке. Вчера през нощта успях да дойда един час преди края. Той беше в съзнание до последния си дъх. И много ви чакаше, Танаке. Все питаше: „Къде е Танабай? Не дойде ли?“ Ние го успокоявахме, че сте на път, че всеки момент ще дойдете. Изглежда, искаше да ви каже нещо. И не успя.

— Да, Самансур, да. Ние трябваше да се видим. Трябваше да се видим. До края на живота няма да си простя. Аз съм виновен. Не дойдох навреме.

— Та ето, той ме помоли да ви кажа. „Сине, рече ми, кажи на моя Танаке, че искам прошка от него, кажи му да не таи обидата в душата си и той лично да занесе моя партиен билет в районния комитет. Нека, казва, Танабай собственоръчно предаде билета ми — не забравяй, кажи му!“ После изпадна в безсъзнание. Много се мъчи. И като умираше, така гледаше, сякаш чакаше някого. И плачеше, думите му вече не можеха да се разберат.

Танабай нищо не отвърна. Той хлипаше и дърпаше брадата си. Отиде си Чоро. Отнесе със себе си половината от Танабай, една част от живота му отнесе.

— Благодаря ти, Самансур, за думите. Благодаря и на твоя баща — промълви най-сетне Танабай, като се съвземаше. — Само едно ме смущава. Ти знаеш ли, че мене ме изключиха от партията?

— Зная.

— Как аз, изключеният, ще отнеса партийния билет на Чоро в районния комитет? Аз нямам право да го сторя.

— Не знам, Танаке, решавайте сам. Аз съм длъжен да изпълня предсмъртната воля на баща си и ще ви моля да направите така, както искаше той, преди да ни напусне.

— С радост бих го направил. Но такова нещастие се случи с мен. А няма ли да бъде по-добре, ако ти сам го отнесеш, Самансур.

— Не, не е по-добре. Баща ми знаеше какво иска. Щом той ви е вярвал, защо аз не трябва да ви вярвам? Кажете в районния комитет, че такова е било поръчението на моя баща Чоро Саяков.

Още по тъмно, рано заран, Танабай излезе от аила. Гюлсаръ, славният раванлия Гюлсаръ, в нещастие и радости еднакво надежден кон, препускаше под седлото, чаткайки с копитата замръзналите буци по коловоза на пътя. Този път той носеше Танабай, който отиваше с особено поръчение на умрелия си приятел, комуниста Чоро Саяков.

Отпред над невидимия край на земята бавно се пробуждаше утрото. В неговата утроба се раждаше нова заря, раждаше се там, в сивата мъгла.

Раванлията препускаше нататък, към утрото, към самотната ярка звезда, още неизгаснала на небосклона. Сам по пустинния път, той отмеряше с копита ситните стъпки на равана. На Танабай отдавна не му се беше случвало да го язди. Гюлсаръ, както и по-рано препускаше стремително и сигурно. Вятърът развяваше гривата му, духаше в лицето на ездача. Добър беше Гюлсаръ, силен кон беше.

През целия път Танабай си мислеше, губеше се в догадки защо тъкмо на него, на изключения от партията, Чоро е поръчал преди смъртта си да отнесе в районния комитет неговия партиен билет. Какво е искал той, или е мислил да го изпита, а може би е искал с това да изрази несъгласието си за изключването му от партията? Никога вече няма да узнаеш, няма да разбереш това. Никога вече той няма да каже нищо. Да, има такива страшни думи: „Никога вече!“ И по-нататък няма думи…

И отново нахлуха различни мисли, отново оживя всичко онова, което искаше да забрави, да откъсне завинаги от себе си. Не, оказва се, че още не е свършено всичко. С него, при него е още последната воля на Чоро. Той ще отиде с неговия партиен билет и ще разкаже за него, за Чоро, всичко, както си е, ще разкаже какъв е бил Чоро за хората, какъв е бил за него. Ще разкаже и за себе си, защото Чоро и той са пръсти от една ръка.

Нека научат какви са били те тогава, на младини, какъв живот са преживели. И може би ще разберат, че той, Танабай, не заслужава да го откъсват от Чоро нито в живота, нито в смъртта. Дано го изслушат, дано го оставят да се изкаже!

Танабай си представяше как ще влезе в кабинета на секретаря на районния комитет, как ще сложи на масата партийния билет на Чоро и как ще разкаже всичко. Ще признае вината си, ще се извини, само да го върнат в партията, без която живее лошо, без която не може да си представи самия себе си.

Ами ако кажат: какво право има той, изключеният от партията, да носи партиен документ? „Ти не трябваше да се докосваш до партийния билет на комуниста, не трябваше да се залавяш с тая работа. И без теб щяха да се намерят други.“ Но нали такава беше предсмъртната воля на самия Чоро! Така е завещал той пред всички, когато е умирал. Това може да потвърди неговият син Самансур. „Е, та що, какво ли не може да каже човек преди смъртта си, в безсъзнание, бълнувайки?“ Какво ще отговори тогава?

А Гюлсаръ препускаше по звънкия замръзнал път и като прекоси степта, вече излизаше към Александровския баир. Бързо откара Танабай. Той дори не забеляза как пристигна.

Работният ден в учрежденията току-що започваше, когато Танабай пристигна в районния център. Той откара изпотения раванлия право при района, завърза го, изтърси прахта от дрехите си и тръгна с разтуптяно от вълнение сърце. Какво ли ще му кажат, как ли ще го посрещнат? Коридорите бяха пусти. Още нямаше хора от аилите. Танабай влезе в приемната на Кашкатаев.

— Здравейте — каза той на секретарката.

— Здравейте!

— Другарят Кашкатаев тук ли е?

— Да.

— Аз идвам при него. Овчар съм от колхоза „Белите камъни“. Името ми е Бакасов — започна той.

— О, познавам ви — усмихна се тя.

— Та ето що, кажете му, че нашият партиен секретар Чоро Саяков умря и че преди смъртта си ме помоли да донеса партийния му билет в районния комитет. И ето аз дойдох.

— Добре. Почакайте малко.

Секретарката не се забави много в кабинета на Кашкатаев, но Танабай се измъчи. Място не можеше да си намери, докато я чакаше.

— Другарят Кашкатаев е зает — каза тя и плътно затвори вратата след себе си. — Той каза да предадете билета на Саяков в „Сектор партийни членове“. Ето там, надясно по коридора.

„“Сектор партийни членове"… Надясно по коридора — какво е това?" — чудеше се Танабай. После разбра всичко и веднага падна духом. Как може така? Нима всичко е толкова просто. А той си мислеше…

— Аз имам важен разговор с него. Моля ви, влезте и му кажете. Важен разговор имам.

Секретарката неуверено влезе в кабинета и като се върна, каза:

— Той е много зает. — И после добави съчувствено: — Разговорът с вас е свършен — и още по-тихо му каза: — Няма да ви приеме. По-добре си идете.

Танабай тръгна по коридора. Завой надясно. Надпис: „Сектор партийни членове“. На вратата прозорче. Почука. Прозорчето се отвори.

— Какво искате?

— Идвам да предам един партиен билет. Умря нашият партиен секретар Чоро Саяков. Колхоз „Белите камъни“.

Завеждащата търпеливо чакаше, докато Танабай изваждаше изпод сакото си кожената торбичка на ремък, в която той доскоро носеше своя партиен билет и в която този път бе донесъл партийния билет на Чоро. Той предаде книжката през прозорчето: „Сбогом, Чоро!“

Гледаше как тя вписваше във ведомостта номера на партийния билет, фамилията, името, бащиното име на Чоро, годината на постъпването в партията — последния спомен за него. После му даде да се разпише.

— Това ли е всичко? — попита Танабай.

— Това е.

— Довиждане.

— Довиждане. — Прозорчето се затвори.

Танабай излезе на улицата, започна да отвързва поводите на раванлията.

— Това е, Гюлсаръ — каза той на коня. — Това е всичко.

И неуморимият раванлия го понесе назад към аила. Голямата пролетна степ препускаше срещу тях под клокочещия тропот на копитата. Само в препускането на коня спираше, стихваше болката на Танабай.

Същия ден вечерта Танабай се върна в къщи в планините.

Жена му го посрещна мълчаливо. Хвана коня за поводите и помогна на мъжа си да слезе от седлото, като го подкрепяше под ръка. Танабай се обърна към нея, прегърна я, сложи глава на рамото й. Тя също го прегърна, разплакана.

— Погребахме Чоро! Няма го вече, Джайдар. Няма го моя приятел! — говореше Танабай и още веднъж даде воля на сълзите си.

После мълчаливо седя на камъка край юртата. Искаше да остане сам. Искаше да види изгрева на луната, която тихо изплуваше иззад зъбчатите върхове на белия снежен хребет. В юртата жена му слагаше децата да спят. Чуваше се как огънят пращи в огнището. После запя звънката струна на вълнуващия душата му темир-комуз. Сякаш вятър тревожно зави, сякаш човек тичаше из полето с плач и жална песен, а всичко наоколо мълчеше, затаило дъх, всичко бе потънало в безмълвие и само самотният глас на мъката и човешката скръб тичаше. Сякаш тичаше Танабай и не знаеше къде да се скрие със своята мъка, как да се утеши сред това безмълвие, тая пустош. И никой не се обаждаше. Той плачеше и слушаше себе си. Танабай разбра, че жена му свири за него „Песента на стария ловец“…

… Едно време един старец имал син — млад, смел ловец. Бащата обучил сина си на трудния ловджийски занаят. И синът го надминал.

Не знаел той какво е да не улучи. Ни една жива твар не можела да избяга от неговия точен смъртоносен куршум. Избил той навред в планините целия дивеч. Не жалел бременните майки, не жалел малките им рожби. Изтребил стадото на Сивата коза, майката на козия род. Останала Сивата коза със стария Сив козел и се примолила на младия ловец да пожали стария козел, да не го убива, та да продължат рода си. Но той не я послушал, убил с точен изстрел грамадния Сив козел. Рухнал козелът от скалата. И тогава занареждала Сивата коза, обърнала се към ловеца и казала: „Стреляй в сърцето ми. Няма да мръдна от мястото си. Но ти няма да улучиш и това ще бъде последният ти изстрел!“ Засмял се младият ловец на думите на оглупялата стара Сива коза. Прицелил се. Екнал изстрел. А Сивата коза не паднала. Куршумът докоснал само предния й крак. Изплашил се ловецът. Никога не му се било случвало такова нещо. „Видя ли — обърнала се към него Сивата коза. — Опитай се сега да ме хванеш мене, куцата!“ Засмял се младият ловец. „Добре, бягай. Ако те догоня, не чакай пощада. Ще те заколя, старице, като келява самохвалка!“

Побягнала куцата Сива коза, а ловецът подире й. Много дни и много нощи продължавала тая гонитба по скали, по върхове, по снегове и камъни. Не, не се предавала Сивата коза. Ловецът отдавна захвърлил пушката си, дрехите му висели на парцали. Не забелязал той как го отвела Сивата коза до непристъпните скали, откъдето нямало пътища ни нагоре, ни надолу, откъдето не могло нито да се слезе, нито да се скочи. Тук го оставила Сивата коза и го проклела: „Оттук няма да избягаш до края на живота си и никой няма да може да те спаси. Нека твоят баща плаче над тебе, както аз плача за убитите си деца, за изчезналия си род. Нека вие твоят баща сред каменните студени планини, самотен, както вия аз, старата Сива коза, майката на козия род. Проклинам те, Карагуле, проклинам те…“ С плач побягнала Сивата коза от камък на камък, от връх на връх.

Останал младият ловец на главозамайващата стръмнина. Стои на тясната издатина, притиснал лице до стената, страхува се да се огледа. Нито нагоре, нито надолу, нито наляво, нито надясно може да стъпи. Нито небето се вижда, нито земята.

А през това време баща му го търсил навсякъде. Обходил всички планини и когато намерил на пътеката захвърлената пушка, разбрал, че нещастие е сполетяло сина му. Побягнал през скалистите клисури, през тъмните теснини. „Карагуле, къде си, Карагуле, обади се.“ А в отговор скалистите планини гърмели с каменен смях, отговаряли с неговите думи: „Къде си ти, Карагуле, обади се.“

— Тук съм, татко! — изведнъж достигнал до него гласът на сина му някъде отвисоко. Погледнал старецът нагоре и видял сина си като гарже на края на скалата, която била висока и непристъпна. Стои там, с гръб към света, и не може да се обърне.

— Как си стигнал там, нещастни мой сине? — изплашил се бащата.

— Не ме питай, татко — отвърнал той. — Аз изкупвам греховете си. Тук ме доведе старата Сива коза и ме прокле със страшна клетва. От много дни стоя тук, не виждам ни слънцето, ни небето, ни земята. И лицето ти няма да видя, татко. Съжали ме, татко, убий ме, облекчи страданията ми, моля те. Убий ме и ме погреби.

Какво можел да направи бащата? Плачел, мятал се, а синът го молел и молел: „Убий ме по-скоро, стреляй, татко! Съжали ме. Стреляй!“

Чак до вечерта не се решавал бащата, а пред залез-слънце се прицелил и стрелял. Счупил пушката о камъните и запял прощална песен над тялото на сина си:

Убих те, сине мой Карагуле.

Останах сам на тоя свят, сине мой Карагуле.

Съдбата ме наказа, сине мой Карагуле.

Съдбата ме наказа, сине мой Карагуле.

Защо те научих, сине мой Карагуле,

ловец да станеш, сине мой Карагуле,

защо изтреби ти, сине мой Карагуле,

всичките зверове и живи твари, сине мой Карагуле,

всичко, що е дошло да живее и род да създава,

сине мой Карагуле.

Сам останах на тоя свят, сине мой Карагуле.

Никой не ще откликне, сине мой Карагуле,

с плач на плача ми, сине мой Карагуле.

Убих те, сине мой Карагуле.

С ръцете си те убих, сине мой Карагуле…

Танабай седеше до юртата, слушаше древния киргизки плач, гледаше как бавно изплува луната над мълчаливите и тъмни планини, как увисва над острите снежни върхове, над високите каменни скали. И отново молеше умрелия си приятел за прошка.

А в юртата Джайдар продължаваше да свири на темиркумуза плача по великия ловец Карагул:

Убих те, сине мой Карагуле,

сам останах на тоя свят, сине мой Карагуле…