Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (15) (Повест)

XV

Целият октомври в планините беше сух и златист. Само два дена в началото валяха дъждове, застудя, падна мъгла. Но после за една нощ се разведри, времето се оправи и на сутринта, когато излезе от юртата, Танабай едва не се стъписа — горите пристъпиха към него с пресен сняг по върховете. Колко им отиваше снегът! Те се издигаха във висините с безупречната си чистота — ясно очертани и в светлото, и в сянката. Сякаш току-що бяха създадени от бога. Там, където беше паднал снегът, започваше синя безкрайност. А в нейната дълбочина, в далечната, далечна синева, изникваше призрачният простор на вселената. Танабай настръхна от обилната светлина и свежест и му стана мъчно. Пак си спомни за оная, при която ходеше с Гюлсаръ. Ако раванлията му беше подръка, щеше да го яхне и викайки от възторг и радост, щеше да отиде при нея като този бял сутрешен сняг… Но той знаеше, че това е само мечта… Но нали половината от живота на човека минава в мечти и може би затова е толкова сладък! Може би затова е толкова скъп, че не всичко, за което мечтаеш, се сбъдва. Той гледаше планините и небето и мислеше, че едва ли всички хора могат да бъдат еднакво щастливи. Всеки си има собствена съдба. Със свои радости, свои мъки, както светлината и сянката на една и съща планина в едно и също време. С това е изпълнен животът. „А тя сигурно вече не го чака! Може би си е спомнила, като е видяла новия сняг на планините…“

Остарява човек, а душата не желае да се предаде. Няма-няма, пък ще трепне, ще се обади.

Танабай оседла коня си, отвори кошарата и викна на жена си:

— Джайдар, аз ще откарам овцете, ще се върна, докато ти ошеташ.

Стадото заситни бързо по склона нагоре, потече поток от гърбове и глави. Съседните овчари също изкарваха овцете си. Тук-таме по скатовете, по падините плъзнаха стада да събират вечния дар на земята — тревата. На сиво-бели тумби те бродеха сред златисточервените и кафяви храсталаци на есенните планини.

Засега всичко вървеше добре. На Танабай му се падна хубаво стадо — майки, които раждаха за втори и трети път. Хиляда и петстотин глави. Хиляда и петстотин грижи. А след като родят, ще станат двойно повече. Но до обагнянето, до усилното овчарско време, беше още далече.

Разбира се, с овцете е по-спокойно, отколкото с табуните, но Танабай не свикна веднага с тях. Друго нещо са конете. Ама казват, че коневъдството вече нямало значение. Имало коли. Излиза, че конете вече не са доходни. Сега главното е овцевъдството, вълната, месото, овчите кожи. Танабай се засягаше от тая трезва пресметливост, макар да разбираше, че е така.

Един хубав табун с хубав жребец може понякога да се остави за известно време, за половин ден, пък и за повече, а пастирът да си гледа другата работа. Но с овцете — наникъде. През деня трябва все да ходиш след тях, през нощта да ги пазиш. Освен пастир към стадото трябваше да има и овчарче, но овчарче не даваха. И тъй, работата беше непрекъсната, без отмяна, без почивка. Джайдар беше зачислена за нощен пазач, през деня тя само от време на време наглеждаше овцете заедно с момичетата, до полунощ ходеше с пушка край кошарата, а после той трябваше да ги пази. Ибраим, който сега беше стопанин на цялото животновъдство в колхоза, все си намираше оправдание.

— Откъде да ви взема овчарче, Танаке? — казваше той печално. — Вие сте разумен човек. Всички младежи се учат. А тия, които не учат, дори не искат да чуят за овцете, отиват в града, на железопътната линия и дори някъде по рудниците. Какво да се прави, умът ми не го побира. Вие имате само едно стадо и хленчите. А аз, цялото животновъдство ми виси на шията. Под съд ще ме дадат! Защо ли се съгласих да приема тая работа. Опитай се да работиш с такива като вашия подшефен Бектай. Ти ми обезпечи радио, книги, вестници, нова юрта, казва, магазинът да идва при мен всяка седмица. А ако няма всичко това, ще хвана, накъдето ми видят очите. Вие поне да бяхте поговорили с него, Танаке…

Ибраим не лъжеше. Той вече не се радваше, че се е изкачил на толкова висок пост. И за Бектай също беше истина. Танабай понякога намираше време, навестяваше своите подшефни комсомолци. Ешим Болотбеков беше сговорен момък, макар и не много сръчен. А Бектай беше красив, строен и в черните му разногледи очи искреше злоба. Той посрещаше мрачно Танабай и му казваше:

— Ти, Танаке, не се престаравай толкова. По-добре си остани при децата. Аз имам предостатъчно контрольори и без тебе.

— Какво толкова, да не ти стане по-лошо?

— Лошо, не лошо, но такива като тебе не ги обичам. Вие си деряхте гърлата. Все ура и ура! А нито вие видяхте човешки живот, нито нас ни оставихте да живеем.

— По-полека, момко — процеди през зъби Танабай, като едва се сдържаше. — И не ме сочи с пръст. Това не е твоя работа. Ние сме си драли гърлата, а не ти. И не съжаляваме. Заради вас се деряхме. Ако не се деряхме, щях да те видя аз тебе как щеше сега да приказваш. Какво? Не кино, не вестници, ами името си нямаше да знаеш. Едно име щеше да имаш от три букви — кул — роб!…

Танабай не обичаше Бектай, макар че вътрешно го уважаваше за неговата прямота. На вятъра отиваше силата на неговия характер. Мъчно му беше на Танабай, той виждаше, че момъкът е тръгнал по крив път… И после, когато пътищата им се разделиха и те веднъж случайно се срещнаха в града, той нищо не му каза, но не искаше и да го слуша.

 

 

През оная ранна зима…

Бързо долетя тя, яхнала свирепа бяла камила, и започна да измъчва пастирите, задето я забравяха.

Целият октомври беше сух и златист. А през ноември изведнъж връхлетя зимата.

Танабай докара вечерта овцете, пусна ги в кошарата и уж всичко изглеждаше наред. А в полунощ жена му го събуди:

— Ставай, Танабай, измръзнах. Сняг вали. Ръцете й бяха студени. Тя цялата миришеше на мокър сняг. И пушката беше мокра и студена.

Нощта беше светла. Валеше силен сняг. Овцете лежаха в кошарата неспокойно, въртяха глави, пръхтяха, отърсваха снега, а той продължаваше да вали. „Почакайте, какво има още да видите — помисли си Танабай, като се загръщаше в кожуха. — Рано, много рано приети! На, зимо, за добро ли, за лошо ли? Може пък към края да поотпуснеш малко? Дано, като започнат да раждат, да си отидеш… Това ни е молбата. А сега си гледай работата, имаш право и можеш никого да не питаш…“

Мълчеше пристигналата зима, мълчаливо и бързо вършеше по тъмно работата си, та на сутринта да ахнат всички, да се разбързат, да се разтичат.

Планините се извисяваха в нощта все още като тъмни грамади. Зимата не ги засягаше. Нека пастирите със своите стада да се помъчат. А планините, както са си стояли, така ще си стоят.

Започна оная паметна зима, но какво готвеше тя, все още никой не знаеше.

Валеше сняг, след няколко дни още повече натрупа, после още и още и изгони овчарите от есенните пасища. Стадата започнаха да се разпръсват, да се крият по клисурите, по заветите, по незаснежените места. Овчарите пуснаха в ход вековното си изкуство — да намират кърма за стадата там, където всеки друг би се отказал и би рекъл, че няма нищо, освен сняг. Нали затова бяха овчари… Ще се изтърси понякога някое началство, ще погледа, погледа, ще поразпита, ще обещае куп неща и бърза да слезе от планините. А овчарят пак остава сам, лице срещу лице със зимата.

На Танабай му се искаше някак да се отскубне, да отиде до колхоза, да разузнае какво мислят там за обагнянето, всичко ли е направено, всичко ли има. Но къде ти! Нямаше време дъх да си поеме. Джайдар веднъж отиде при сина си в интерната, но не остана за дълго там, знаеше, че без нея горе е много трудно. Тогава Танабай пасеше стадото заедно с дъщерите. Малката слагаше пред себе си на седлото, завиваше я с кожуха и на нея й беше топло и спокойно, а по-голямата мръзнеше, седнала зад баща си. Дори огънят в огнището гореше другояче, неуютно.

А когато майката на другия ден се върна, каква радост беше! Децата се хвърлиха на шията й, трябваше насила да ги отделят от нея. Ах, не, бащата, разбира се, си е баща, но без майката и той не е същият.

Така минаваше времето. Зимата се случи променлива — ту ще свие, ту ще отпусне, два пъти имаше виелици, после стихваше и снеговете се топяха. Тъкмо това тревожеше Танабай. Добре ще е, ако започнат да раждат в топло време. Ами ако се случи студ? Какво ще прави тогава?

А коремите на овцете все повече и повече натежаваха. На тия, които имаха едър плод или по две, коремите им започваха да увисват. Бременните майки крачеха трудно, предпазливо и бяха много отслабнали. Ребрата им стърчаха. И нищо чудно нямаше — плодът растеше в утробата, наливаше се с майчините сокове, а тук за всяка тревичка трябваше да се ровиш в снега. Овчарят трябваше да храни майките сутрин и вечер, да им откарва кърма в планините, но в колхозните хамбари всичко беше ометено до зрънце. Освен семе и овес за товарните коне нищо друго нямаше.

Всяка сутрин, когато изкарваше стадото от кошарата, Танабай оглеждаше майките, опипваше коремите и виметата им. Пресмяташе, че ако всичко мине благополучно, ще изпълни своето обещание за агнетата, но за вълната май няма, няма да се получи. Лошо растеше руното през зимата, а у някои овци вълната дори беше станала рядка, започна да пада — трябваше да ги хранят по-добре. Мръщеше се Танабай, ядосваше се, но нищо не можеше да направи. И той ругаеше себе си с най-лоши думи, че послуша Чоро. Но обеща. Изказа се. Аз такъв, аз онакъв, активист, обещавам пред партията и родината. Поне това да не беше го казвал. Какво общо имат тук партията и родината! Най-обикновена селскостопанска работа. Ама не… Така трябвало. И защо ние на всяка крачка, и когато трябва, и когато не трябва, казваме тия думи?…

Сам си е виновен. Не обмисли. По чужд ум се подведе. На тях какво им е? Ще излъжат, а за Чоро му е жал. Никак не му върви. Ден здрав, два болен. През целия си живот бърза, уговаря, обнадеждава. А каква полза? Предпазлив е станал вече, подбира си думите. Щом си болен, да беше се пенсионирал…

Зимата минаваше, ту обнадеждавайки, ту тревожейки овчарите. В стадото на Танабай умряха две майки от изтощение. Слаби излязоха. И при неговите подшефни, младите овчари, също умряха по няколко овце. Но без това не може. Да загубиш десетина майки през зимата, не е голяма работа. Главното беше по-нататък, при настъпването на пролетта.

И изведнаж започна да се затопля. Виметата на овцете веднага взеха да се наливат. Гледаш ги слаби, едва мъкнат коремите си, а цицките порозовяват, набъбват не с дни, а с часове. И от какво? Откъде се вземат тия сили? Чу се, че някъде вече се обагнили няколко майки. Значи, не са доогледали работите в случния сезон. И това беше първият сигнал. След някоя и друга седмица ще се посипят агнета като круши, само да успяваш да ги подхващаш. И ще започне усилното овчарско време… За всяко агне ще трепери овчарят и ще проклина деня, когато е тръгнал след стадото, а радостта му няма да има край, ако опази новородените, ако стъпят агнетата на краката си и покажат опашка на зимата.

Но само да стане така, само да стане! Че да не го е срам да гледа хората в очите…

От колхозите изпратиха сакманшчици — повечето престарели и бездетни жени, които бяха измъкнали от селото, за да помагат по време на обагнянето. В стадото на Танабай също изпратиха две сакманшчици. Те дойдоха с постелите си, с палатка и покъщнина. По-весело стана. Имаше нужда най-малко от седем сакманшчици. Ибраим го увери, че ще ги изпрати, когато стадата слязат в долината на Петте дървета, а засега и тия стигат.

Размърдаха се стадата, започнаха да слизат по-надолу в полите на планината, в базите за обагняне. Танабай помоли Ешим Болотбеков да помогне на жените да стигнат до мястото и да се настанят, докато той докара стадото. Отпрати ги още рано сутринта, цял керван, а той събра овцете и ги подкара лека-полека, за да не бъде тежко на майките преди раждането. После ще трябва да измине същия път по долината на Петте дървета още два пъти, за да помогне на своите подшефни.

Бавно се движеха овцете, но как да ги накара да бързат. Дори на кучето омръзна и то започна да линка насам-натам.

Слънцето беше на залязване, но все още топлеше. И колкото по-ниско слизаше стадото в полите на планината, толкова по-топло ставаше. По припеците вече имаше зеленина.

Насред пътя малко се задържаха — обагни се първата майка. Не трябваше да се случи това — тюхкаше се Танабай, като продухваше ушите и ноздрите на новороденото. Трябваше да започнат да се агнят след една седмица, не по-рано. А ето ти сега!

Ами ако почнат да раждат по пътя? Огледа останалите. Не, май нямаше други. Успокои се, а после дори се развесели. Как ще се зарадват момиченцата на първото агънце. Първенецът е винаги мил. И агънцето излезе хубавичко. Бяло, с черни мигли и черни копитца. В стадото имаше няколко овце с остра вълна. Тъкмо една от тях се обагни. Техните агнета обикновено се раждат здрави, с вълна, а не като на тънкорунните. Те ги раждат почти голи.

— Е, щом си избързало, погледни божия свят — говореше му Танабай. — И ни донеси щастие! Донеси ни такива, каквото си ти, и толкова много, че да няма къде да стъпим, и нека от вашите гласове да ни писнат ушите, а вие всички да живеете сговорно! — Той вдигна агнето над главата си. — Погледни, покровителю на овцете, ето го първото, помогни ни!

Наоколо се издигаха планините. Те мълчаха.

Танабай скри агнето под кожуха си и тръгна, като подкарваше овцете. Майката тичаше след него, безпокоеше се и блееше.

— Хайде, хайде! — каза й Танабай. — Тука е то, няма да се изгуби.

Агнето изсъхна под кожуха, стопли се.

Танабай докара стадото в базата привечер.

Вече всички бяха тук. Над юртите се виеше дим. Край палатките шътаха сакманшчиците. Значи, бяха се настанили. Ешим го нямаше. Ами да, отвел е камилата, за да може утре и той да се премести. Всичко беше наред.

Но онова, което Танабай видя после, го порази като гръм от ясно небе. Той нищо хубаво не очакваше. Но да види кошарата за разплод с прогнил и паднал камъшов покрив, с дупки по стените, без прозорци, без врати, а вятърът да се разхожда надолу и нагоре — не! Това не бе очаквал! Наоколо почти нямаше сняг, а в кошарата имаше преспи.

Бачията, обградена на времето с камъни, също беше разрушена. Танабай така се разстрои, че дори не видя как момиченцата се радваха на агнето. Пъхна им го в ръцете и тръгна да оглежда наоколо. И навсякъде, където надзърна, цареше такава безстопанственост, каквато светът не бе виждал. Навярно от войната тук всичко беше изоставено, горе-долу се бяха оправяли с обагнянето и си бяха отивали, захвърлили всичко на дъждовете и ветровете. Върху покрива на плевника тъжно стоеше купчинка гнило сено, тук-таме имаше разпръсната слама и това бе целият фураж и цялата настилка за агнетата и майките, за цялото стадо, ако не се смятат двата чувала с ечемично брашно, които не бяха пълни, и сандъците със солта, оставени в ъгъла. На същото място в ъгъла бяха захвърлени няколко фенера със счупени стъкла, ръждясал бидон с газ, две лопати и счупени вили. Просто му се искаше да залее всичко това с газта, да го подпали и да избяга оттук, накъдето му видят очите.

Танабай ходеше, препъваше се в замръзналите буци миналогодишен тор и сняг и не знаеше какво да каже. Не намираше думи. Само повтаряше като побъркан: „Как може така?… Как може?… Как може?…“

А после изскочи от кошарата и се втурна да оседлава коня. Ръцете му трепереха, когато го оседлаваше. Сега ще отиде там, ще ги вдигне на крак по среднощ и ще направи такова нещо, че… Ще хване тоя Ибраим за яката, тоя председател Алданов и Чоро и да не чакат от него прошка! Щом като правят с него така, няма да видят добро! Край!…

— Я спри! — успя да хване поводите Джайдар. — Къде си тръгнал? Да не си посмял! Слизай! Послушай ме!

Но къде ти! Опитай се да спреш Танабай.

— Пусни ме! Пусни ме! — викаше той, като дърпаше поводите и напираше с коня срещу жена си. — Пусни ме, ти казвам! Ще ги убия! Ще ги убия!

— Няма да те пусна! Искаш някого да убиеш, така ли? Убий мене.

Ето че притичаха сакманшчиците на помощ на Джайдар. Притичаха дъщеричките, ревнаха:

— Татко! Татко! Недей!

Изтрезня Танабай, но все още упорствуваше:

— Не ме задържай! Не виждаш ли какво става тук? Не виждаш ли? Ето ги овцете с агнетата. Къде ще ги денем утре, къде е покривът, къде е фуражът? Всичките ще измрат. Кой ще отговаря? Пусни ме!

— Чакай бе, човек, чакай! Добре, ще отидеш, ще ги наругаеш, ще вдигнеш скандал. И какво от това? Щом досега нищо не са направили, значи, нямат сили да го направят. Ако имаше от какво, мигар колхозът нямаше да построи нова кошара?

— Но поне покрива можеха да поправят! А къде е вратата? Къде са прозорците? Всичко се е разрушило, в кошарата сняг, от десет години торът не е изкарван! Погледни, ще стигне ли това гнило сено? С такова ли сено се хранят агнета? А настилка отде ще вземем? Нека да изпукат агнетата в калта, така ли? Така ли според тебе? Махни се!

— Стига, Танабай, опомни се! Ти какво, най-добър от всички ли си? Както всички, така и ние. И това ми било мъж! — засрами го жена му. — По-добре помисли какво може да се направи, докато не е късно. Зарежи ги. Ние отговаряме и ние трябва да го направим. Ето, аз забелязах по пътя към падината гъсти шипкови храсти, вярно, бодливи са, но ще ги насечем, ще позакрием покрива, ще разхвърляме отгоре тор. А за постилка ще трябва да накосим курай. Все някак ще изкараме, ако времето не ни излъже…

И сакманшчиците започнаха да успокояват Танабай. Той слезе от седлото, заряза женорята и тръгна към юртата. Седеше, клюмнал глава като след тежка болест.

В къщи всички притихнаха. Страхуваха се да говорят. Джайдар свали от жарта чайника, приготви силен чай, донесе с гърнето вода и поля на мъжа си да се измие. Постла чиста покривка, дори намери отнякъде бонбони, в една чинийка сложи топено масло на жълти резенчета. Поканиха сакманшчиците и седнаха да пият чай. Ах, тия женоря! Пият си чая, говорят си за щяло и нещяло, сякаш са на гости. Танабай мълчеше, а след чая излезе и започна да нарежда срутилите се камъни на бачията. Работа имаше до гуша. Но все нещо трябваше да се направи, за да се приберат овцете през нощта. Излязоха жените и също се захванаха с камъните, дори момиченцата се мъчеха да ги носят.

— Скоро в къщи! — каза баща им.

Хвана го срам. Мъкнеше камъни и не вдигаше очи. Вярно казваше Чоро, ако не беше Джайдар, отдавна щеше да счупи буйната си глава…