Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (23) (Повест)

XXIII

Съмваше се. Седнал пред огъня, до главата на умиращия раванлия, старецът Танабай си спомняше онова, което се случи после.

Никой не знаеше, че тогава той ходи в областния град. Това беше последният му опит. Искаше да види секретаря на областния комитет, чието изказване беше чул на съвещанието в района, и да му разкаже за всичките си нещастия. Той вярваше, че тоя човек ще го разбере и ще му помогне. И Чоро говореше за него добро, и други го хвалеха. Когато пристигна в областния комитет, той научи, че секретарят е преместен в друга област.

— Ама вие не знаете ли?

— Не.

— Ако имате много важна работа, аз ще доложа на новия секретар. Може би той ще ви приеме — каза жената в приемната.

— Не, благодаря — отказа Танабай. — Аз идвах по моя лична работа. Познавах го, и той ме познаваше. А просто така да го безпокоя, не искам. Извинявайте, довиждане. — Той излезе от приемната с вяра в душата си, че добре е познавал оня секретар, че и той също лично е познавал него, овчаря Танабай Бакасов. И защо не? Те биха могли да се познават, да се уважават. В това не се съмняваше. Затова всъщност каза така.

Танабай вървеше по улицата към автобусната станция. Край един павилион двама работника товареха на камион празни бурета от бира. Единият стоеше на каросерията. А оня, който търкаляше буретата нагоре, случайно погледна към минаващия покрай него Танабай, замря, цветът на лицето му се промени. Беше Бектай. Задържайки бурето, той напрегнато, с омраза гледаше Танабай със своите тесни очи на рис и чакаше какво ще му каже.

— Абе ти заспа ли там? — ядосано каза на Бектай работникът от камиона.

Бурето се търкаляше надолу, а Бектай го задържаше, свеждаше се под тежестта и гледаше Танабай, без да откъсва очи. Но Танабай не го поздрави. „А, ето къде си бил ти. Ето къде си бил. Добре си, няма що. Наредил си се в пивоварната — помисли си Танабай и без да се спира, продължи. — Ще пропадне момчето — помисли си после и забави крачка. — Добър човек можеше да стане, дали пък да поговоря с него?“ И искаше да се върне, жал му стана за Бектай, готов беше да му прости всичко. Само да се опомни. Но не го направи. Разбра, че ако той знае за изключването му от партията, нищо няма да излезе от разговора им. Танабай не искаше да дава повод на това момче, което обичаше да злослови, да се подиграва с него, със съдбата му, с работата му, на която беше останал верен. Замина си. Качи се на един камион и все си мислеше за Бектай. Запомни как той стоеше прегърбен под тежестта на бурето, което се търкаляше надолу, как Бектай втренчено и с очакване го гледаше.

По-късно, когато осъдиха Бектай, Танабай каза пред съда само, че Бектай е захвърлил стадото и избягал. Нищо повече не каза. Много му се искаше в края на краищата Бектай да разбере, че не е бил прав и да се разкае. Но той, изглежда, дори не мислеше да се разкайва.

— Като излезеш от затвора, ела при мене. Ще поприказваме какво да правим по-нататък — каза Танабай на Бектай. А той нищо не отговори. Дори не вдигна очи. И Танабай го остави. След изключването от партията той стана неуверен в себе си, чувствуваше се виновен пред всички. Плах стана някак си. Никога през живота си не беше мислил, че с него ще се случи такова нещо. Никой не му натякваше, но той избягваше хората, избягваше разговорите и повече мълчеше.