Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (21) (Повест)

XXI

Танабай се върна в къщи през нощта. Джайдар бе излязла на двора с фенер. Очите й изтекоха от чакане. И от пръв поглед разбра какво нещастие бе сполетяло мъжа й. Той мълчаливо разседлаваше коня, тя му светеше, а той дума не продумва. „Поне да беше се напил в района, може би щеше да му поолекне“ — помисли си тя, а той все мълчеше и на нея й ставаше страшно от неговото мълчание. А тя се готвеше да го зарадва — бяха докарали малко фураж, слама, ечемично брашно, беше се затоплило, изкараха агнетата на паша и те вече щипеха тревица.

— Взеха Бектаевото стадо. Нов овчар изпратиха — каза тя.

— А, много ме е грижа за Бектай, за стадото и за твоя овчар.

— Уморен ли си?

— Какво ти уморен! Изгониха ме от партията!

— По-тихо, сакманшчиците ще чуят.

— Какво по-тихо? Какво има да крия? Изгониха ме като последно куче и толкоз! Така ми се пада. И на тебе така ти се пада. Даже и това ни е малко. Какво стоиш? Какво ме гледаш?

— Върви да си починеш.

— Знам какво да правя.

Танабай тръгна към кошарата. Огледа овцете, после отиде в бачията, там също походи из тъмното и отново се върна в кошарата. Място не можеше да си намери. Нито искаше да яде, нито да говори. Просна се върху сламата, натрупана в ъгъла, и не помръдна. Животът, грижите, тревогите загубиха смисъл. Вече нямаше желание за нищо. Не му се живееше, не му се мислеше. Не искаше да гледа нищо наоколо.

Въртеше се, искаше да заспи, искаше да се забрави. Но къде ти? Можеш ли да избягаш от себе си. Отново си спомняше как Бектай си отиде, как подир него оставаха черни следи на белия сняг, как той нямаше какво да му отвърне, отново си представяше как викаше Сегизбаев, яхнал раванлията, как го нагрубяваше с най-лоши думи, как заплашваше да го вкара в затвора, как Танабай излезе пред бюрото на районния комитет вредител и враг на народа и с това свършваше всичко, целият му живот. И отново му се искаше да грабне вилата, да се хвърли с вик, да тича в нощта, отчаяно да вика, за да чуе целият свят, докато най-сетне не се сгромоляса в някой дол и не си счупи главата.

Когато заспиваше, той си мислеше, че е по-добре да умре, отколкото да живее така. Да, да, по-добре смърт!…

Той се събуди с натежала глава. Няколко минути не можеше да разбере къде е и какво става с него. Наблизо се чуваха овце и блееха агнета. Значи, беше в кошарата. Навън трептеше утрото. Защо се събуди, защо? По-добре да не се бе събуждал. Оставаше му само да умре, трябва да свърши със себе си…

… После той пи с шепи вода от рекичката, мразовита студена вода с тънък хрустящ лед. Водата шумно изтичаше между треперещите му пръсти, а той отново загребваше и пиеше и тя се стичаше по гърдите му. Пое си дъх, дойде на себе си и едва тогава си представи цялата нелепост на онова хрумване за самоубийство, цялата глупост на тая разправа със себе си. Как може да посегне на живота си, който се дава само веднъж на човека? Та нима сегизбаевци заслужават това? Не, Танабай ще живее още, тепърва планини ще обръща…

Като се върна, без да го забележат, скри пушката, патрондаша и през целия ден усърдно работи. Искаше да бъде по-нежен с жена си, с децата си, със сакманшчиците, но се сдържаше, да не би жените да се усъмнят в нещо. А те работеха, като че ли нищо особено не се е случило и нищо не е станало, като че ли всичко беше наред. Танабай им беше благодарен за това, мълчеше си и работеше. Изкара овцете на паша, помогна да приберат стадото.

Вечерта времето се развали. Дъжд или сняг, но нещо щеше да вали. Наоколо планините потънаха в мъгла, небето натежа от облаци. Пак трябваше да мисли как да запази новородените от студа, пак трябваше да се разчиства кошарата, да се настила слама, за да не започне отново мор. Мрачен ставаше Танабай, но се стараеше да забрави станалото и да не пада духом.

Беше тъмно, когато в двора влезе конник. Посрещна го Джайдар. Те поговориха за нещо. През това време Танабай работеше в кошарата.

— Ела за малко — повика го жена му. — Един човек те търси. — И по начина, по който го повика, той почувствува, че е станало нещо лошо.

Излезе. Поздрави. Беше един овчар от съседното урочище.

— А, ти ли си, Айтбай? Слизай от коня. Отде идеш?

— От аила. Бях по работа. Помолиха да ти предам, че Чоро е тежко болен. Казаха да идеш.

„Пак тоя Чоро!“ — лумна угасналата обида. Не искаше да го види.

— Че да не съм доктор? Той открай време си е болен. И без него си имам работа до гуша. Ето на, времето се разваля.

— Е, твоя работа, Танаке. Дали ще идеш, или няма да идеш, ти си знаеш. Аз ти предадох онова, за което ме помолиха. Довиждане. Време е да тръгвам, нощ иде.

Айтбай подкара коня, но после дръпна юздите.

— Ти все пак помисли, Танаке, много е болен. Повикаха сина му от училище. Отидоха да го посрещнат на гарата.

— Благодаря ти, че ми каза, но аз няма да ида.

— Ще иде — засрами се Джайдар. — Не се безпокой, ще иде.

Танабай не отвърна, а когато Айтбай излезе от двора, каза на жена си ядосан:

— Откажи се от тоя адет да отговаряш вместо мене. А знам какво правя. Щом казах, че няма да ида, значи, няма.

— Помисли какво говориш, Танабай.

— Няма какво да мисля. Стига ми толкова. Мислих, мислих, докато ме изгониха от партията. Аз никого си нямам. И ако се разболея, никой не искам да ми идва. Ще умра сам! — Той сърдито махна с ръка и отиде в кошарата.

Но сърцето му беше неспокойно. Поемаше новородените агнета, отнасяше ги на закътано в ъгъла, гълчеше овцете, които силно блееха, псуваше и мърмореше:

— Отдавна трябваше да се оттегли, нямаше така да страда. Цял живот боледува, охка, все се държи за сърцето, а не слиза от седлото. И това ми било началник. Не искам да те видя след всичко това. И да ми се обиждаш, и да не ми се обиждаш, твоя си работа. Аз също съм обиден. И никой да не си пъха носа…

Беше нощ. Започна леко да вали сняг и наоколо беше толкова тихо, че дори се чуваше как с лек шум падаха на земята редките снежинки.

Танабай не си отиваше в юртата, избягваше разговорите с жена си, а и тя не идваше при него. „Стой си там — мислеше си той. — Няма да ме накараш да отида. Сега всичко ми е безразлично. Ние с Чоро сме чужди. Той по своя път, аз по моя. Бяхме приятели, но сега е друго. А ако аз съм му приятел, къде беше той по-рано. Не, сега всичко ми е безразлично…“

Все пак Джайдар дойде, донесе му мушамата, новите ботуши, ръкавиците и шапката, всичко, което той обличаше, когато тръгваше на път.

— Обличай се — каза тя.

— Напразно се стараеш. Никъде няма да отида.

— Не си губи времето, може да се случи така, че после цял живот да съжаляваш.

— За нищо няма да съжалявам. И нищо няма да му стане. Ще се вдигне, не му е за първи път.

— Танабай, никога за нищо не съм те молила, а сега те моля. Дай ми обидата си, дай ми мъката си. Тръгвай. Бъди човек.

— Не. — Танабай упорито поклати глава. — Няма да ида. Сега всичко ми е безразлично. Ти мислиш за приличието, за дълга. Какво ще кажат хората. А аз сега нищо не искам да зная.

— Опомни се, Танабай. Аз ще отида да видя огъня, да не паднат въглени върху кечето.

Тя си отиде, остави дрехите му, но той не мръдна от мястото си. Седеше в ъгъла, не можеше да надвие себе си, не можеше да забрави ония думи, които каза на Чоро. А сега: „Здравей, дойдох да видя как си със здравето? Може би трябва да ти помогна с нещо?“ Не. Той не може така. Не е в характера му.

Джайдар се върна.

— Ти още ли не си се облякъл?

— Не ми досаждай. Казах, няма да ида…

— Стани! — гневно викна тя. И той, изненадан от самия себе си, стана по нейна заповед като войник. Тя пристъпи към него, като го гледаше под мътната светлина на фенера със своите изстрадали възмутени очи. — Щом не си мъж, щом не си човек, щом си сополива жена, аз ще ида вместо теб, а ти остани тук да цивриш! Аз тръгвам още сега. Върви веднага да ми оседлаеш коня!

И той се подчини, тръгна да оседлава коня. Навън валеше ситен сняг. Мракът се въртеше наоколо като безшумно, бавно колело, като вода в дълбок вир. Планините не се виждаха — мрак. „Гледай ти сега работа! Къде ще тръгне сама посред нощ — мислеше си той, като нагласяваше в тъмното седлото. — И не можеш да я разубедиш. Не, няма да се откаже. Да я убиеш, няма да се откаже. Ами ако сбърка пътя? Е, нека да се сърди на себе си…“

Танабай оседлаваше коня и го беше срам: „Звяр съм аз и нищо повече. Пощурях от обида. Излагам я на показ — гледайте колко съм нещастен и колко ми е лошо. И жена си уморих. А тя какво е виновна, за какво я мъча? Няма да видя добро аз. Пет пари не струвам. Звяр съм и това си е.“

Танабай се колебаеше. Тежко му беше да се откаже от думите си. Върна се настръхнал, навел очи.

— Оседла ли го?

— Да.

— Хайде, тръгвай — и Джайдар му подаде мушамата.

Танабай мълчаливо започна да се облича, доволен, че жена му първа отстъпи. И все пак, за да си придаде важен вид, каза:

— Може би пък утре да ида, а?

— Не. Тръгвай сега. Късно ще бъде.

Нощта се въртеше в планината като в тих вир. Плавно и меко се спущаха на земята големи парцали на последния пролетен сняг. Танабай яздеше сам сред тъмните склонове, тръгнал по зова на отблъснатия от него приятел. Снегът се полепваше по главата, по раменете, по брадата и ръцете му. Танабай седеше на седлото неподвижно и не го отърсваше. Така му беше по-добре да мисли. Той мислеше за Чоро, за всичко онова, което ги свързваше от дълги години, когато Чоро го учеше на четмо и писмо, когато те влязоха в комсомола, а после в партията. Спомни си как те с Чоро работеха заедно на строежа на канала и как Чоро пръв му донесе вестника със статията за него и снимката му, как пръв го поздрави и му стисна ръка. Смекчаваше се сърцето на Танабай, размръзваше се и той бе обхванат от тревожно чувство: „Как ли е той? Може пък наистина да е много болен? Иначе защо ще викат сина му! Или иска да му каже нещо, да се посъветва…“

Развиделяваше се. Снегът продължаваше да вали. Танабай подкара коня по-бързо. Ей зад тези хълмове, в низината е аилът. Как ли е Чоро? Дано да стигна по-бързо.

Изведнъж в тишината на утрото се разнесе неясен далечен глас откъм аила. Плисна нечий вик и секна, замря. Танабай спря коня и нададе ухо. Не, нищо не се чуваше. Сигурно така му се е сторило.

Конят изкачи Танабай на хълма. Долу пред тях, сред белите заснежени градини, сред голите бахчи, лежаха улиците на аила, все още безлюдни в тая ранна утрин. Никой не се виждаше. И само в един двор се тълпеше черна купчина хора, край дърветата стояха оседлани коне. Това беше дворът на Чоро. Защо ли толкова много хора са се събрали там? Какво се е случило? Нима…

Като се изправи на стремената, Танабай трескаво преглътна бодлива буца студен въздух, замря и веднага пришпори коня надолу по пътя. „Не може да бъде! Как така? Не може да бъде!“ На душата му стана толкова тежко, сякаш той беше виновен за онова, което може би се беше случило там. Чоро, единственият му приятел, го бе помолил за последна среща пред вечната раздяла, а той се беше назлъндисвал, инатил, лелеял своята обида. Какъв човек е след всичко това? Защо жена му не плю в очите му? Какво на тоя свят може да бъде по-важно от последната молба на умиращ човек?

И пред Танабай отново застана оня път в степта, по който Чоро го настигна с раванлията. Какво му отговори той тогава? Та може ли да се прости това?

Танабай като в сън яздеше по заснежената улица, свит под тежестта на своята вина и своя срам, и изведнъж видя напред, зад двора на Чоро, голяма група конници. Те се приближаваха мълчаливо и изведнъж всички силно, в един глас извикаха, клатейки се на седлата:

— Ойбай, бауръмай! Ойбай, бауръм!^[1]

„Казахите са пристигнали“ — досети се Танабай и разбра, че вече няма на какво да се надява. Съседите казахи, дошли отвъд реката, оплакваха Чоро като брат, като съсед, като свой близък човек, известен в целия окръг. „Благодаря ви, братя — помисли си в тоя миг Танабай. — От дедите и бащите ни е останало в нещастия и скърби да сме заедно, на сватби и надбягвания да сме заедно. Плачете, плачете заедно с нас!“

И той подир тях огласи утринния аил с отчаян, страшен вик:

— Чоро-о-о-о! Чоро-о-о-о! Чоро-о-о-о!

Той препускаше на коня, увисвайки от седлото ту на лявата, ту на дясната страна, и плачеше за своя приятел, който бе напуснал тоя свят.

Ето го двора, ето го и Гюлсаръ, застанал до къщата с траурен чул. Снегът пада върху него и се топи. Раванлията е останал без стопанин. Ще стои с празно седло.

Танабай пада върху гривата на коня, изправя се и отново пада. Наоколо едва различими като в мъгла лица на хора, плач. Той не чу как някой каза:

— Свалете Танабай от седлото. Отведете го при сина на Чоро.

Няколко чифта ръце се протягат към него, помагат му да слезе от коня и го повеждат под ръка през тълпата.

— Прости ми, Чоро, прости ми! — плачеше Танабай.

В двора, обърнал лице към стената на къщата, стоеше синът на Чоро, студентът Самансур. Той се обърна към Танабай, облят в сълзи, и те се прегърнаха разплакани.

После ги разделиха. И тогава Танабай видя до себе си, сред жените, нея, Бюбюжан. Тя го гледаше и мълчаливо плачеше. Танабай зарида още по-силно.

Плачеше за всичко, за всичко, което беше загубил, за Чоро, за своята вина пред него, за това, че не можеше да върне назад ония думи, които му беше хвърлил на пътя, плачеше за нея, застанала сега до него като чужда, за оная любов, за оная бурна нощ, за това, че тя остана самотна, за това, че вече остаряваше, плачеше за раванлията, за своя Гюлсаръ под траурния чул, за своите мъки и обиди, за всичко, което не бе изплакал.

— Прости ми, Чоро, прости ми! — повтаряше той. И с това сякаш молеше прошка от нея.

Той искаше Бюбюжан да се приближи до него, да го утеши, да избърше сълзите му, но тя не идваше, стоеше и плачеше.

Други го утешаваха.

— Стига, Танабай, със сълзи няма да помогнеш, успокой се.

И от това му ставаше още по-мъчно и по-болно.