Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (20) (Повест)

XX

В тоя късен час, когато Танабай беше още на път към планината, по улиците на аила препускаше конник. Изплашените кучета се разлаяха.

— Ей, има ли някой тук! Излезте! — викаше той стопаните. — Хайде на партийно събрание в управлението.

— Какво се е случило. Защо така спешно?

— Не зная — отвръщаше пратеникът. — Чоро ни вика. Каза бързо да отиваме.

А през това време Чоро седеше в управата, свит на стола, задъхващ се, здраво стискаше с ръка гърдите си под ризата. Стенеше от болка, хапеше устни. Студена пот беше избила по позеленялото му лице, очите му бяха хлътнали в ябълките като в тъмни дупки. От време на време той загубваше съзнание и отново му се струваше, че раванлията го носи из тъмната степ, че той иска да повика Танабай, но приятелят му, без да се обръща, му хвърля за сбогом палещи като въглени думи. Изгарят сърцето му думите на Танабай, изгарят душата му…

Тук го доведоха от конюшнята под ръка, след като полежа върху сеното. Конярите искаха да го отведат в къщи, но той не се съгласи. Изпрати човек да свика комунистите и сега ги чакаше да дойдат всеки момент.

Като запали лампата и остави Чоро сам, пазачката зашъта край печката в предната стая, от време на време надничаше през отворената врата, въздишаше и клатеше глава.

Чоро чакаше хората, а времето течеше капка по капка. На горчиви тежки капки с всяка измината секунда изтичаше времето, което му бе отредено и чиято цена той едва сега узна, след като бе преживял дълъг живот. Не можа да види дните и годините, които бяха изминали. Докато се обърне, те прелетяха в труд и грижи. Не всичко постигна през своя живот, не всичко успя да направи, както искаше. Мъчеше се, блъскаше се, но понякога отстъпваше, за да може да заобиколи ъглите, за да не бъде толкова трудно да се ходи. Но не успя да ги заобиколи. Притисна го до стената оная сила, с която той избягваше да се сблъсква, и сега нямаше накъде да отстъпва, пътят свършваше. Ах, ако по-рано беше се съвзел, ако по-рано бе заставил себе си да гледа живота право в очите…

А времето минаваше капка по капка и всяка отекваше горчиво и тежко. Колко много се бавят хората. Колко дълго ги чака.

„Дано успея — със страх си мислеше Чоро. — Дано успея да кажа всичко — с беззвучен отчаян вик той задържаше живота, който го напущаше. Крепеше се, готвеше се за последен бой. — Всичко ще разкажа, всичко, както си е. Как мина заседанието на бюрото, как изключиха Танабай от партията. Нека знаят: аз не съм съгласен с това решение на районния комитет. Нека знаят: аз не съм съгласен с изключването на Танабай. Ще кажа всичко, което мисля за Алданов. Нека после, след мене да го изслушат. Нека комунистите да решат. Всичко ще разкажа за себе си, за това, какъв съм, за колхоза, за хората ще кажа! Дано успея, дано по-скоро дойдат, по-скоро…“

Първа дотича жена му с лекарствата. Изплаши се, занарежда, заплака:

— Ти имаш ли ум? Не се ли насити на тия събрания? Хайде в къщи. Погледни се. Боже мой, помисли поне за себе си!

Чоро не искаше да слуша. Отпрати я, като взе лекарството. Зъбите му тракаха о ръба на чашата, водата се разливаше по гърдите му.

— Нищо, вече ми е по-добре — промълви Чоро, като се опитваше да диша по-спокойно. — Ти почакай там, после ще ме заведеш. Не бой се, върви.

И когато се чуха стъпки, Чоро се изправи, сподави болката си, събра сили, за да изпълни онова, което считаше, че е негов последен дълг.

— Какво се е случило? Какво ти е, Чоро? — питаха го хората.

— Нищо. Сега ще ви кажа, нека дойдат всички — отвръщаше той.

А времето минаваше капка по капка и всяка отекваше горчиво и тежко.

Когато комунистите се събраха, партийният секретар Чоро Саяков се изправи, сне шапката си и обяви партийното събрание за открито…