Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (24) (Повест)

XXIV

Раванлията Гюлсаръ неподвижно лежеше край огъня, отпуснал глава на земята. Животът бавно го напущаше. Клокочеше, хриптеше в гърлото му, очите му се разширяваха и угасваха, гледаха пламъка, без да мигат, а краката му се вдървяваха, проточени като тояги.

Танабай се прощаваше със своя раванлия, говореше му последните думи: „Ти беше велик кон, Гюлсаръ. Ти беше мой приятел, Гюлсаръ. Ти отнасяш със себе см най-хубавите ми години, Гюлсаръ. Аз винаги ще си спомням за тебе, Гюлсаръ. И сега, когато съм до теб, аз вече си припомням живота ти, защото ти умираш, славен мой Гюлсаръ. Някога ще се видим на оня свят, но там няма да чуя тропота на твоите копита. Там няма пътища, няма земя, там няма трева, няма живот. Но докато съм жив, ти няма да умреш, защото аз ще си спомням за тебе, Гюлсаръ. Тропотът на твоите копита ще бъде за мене любима песен.“

Така мислеше старият Танабай и скърбеше, че времето е отлетяло като бяг на раванлия. Че те някак бързо остаряха. Може би за Танабай е рано още да се смята за старец. Но човек остарява не толкова от старостта, от годините, колкото от съзнанието, че е стар, че времето му е минало, че му остава да изживее само последните си дни…

И сега, в тая нощ, когато умираше неговият раванлия, Танабай отново внимателно оглеждаше миналото, съжаляваше, че толкова рано се е предал на старостта, че не се е решил веднага да послуша съвета на оня човек, който сам бе дошъл при него.

Това се случи седем години след изключването му от партията. Танабай тогава беше пазач на колхозните имоти в Съръгоуския проход, живееше там, в кантона, със своята бабичка Джайдар. Дъщерите заминаха да се учат, а после се омъжиха. Синът след завършване на техникума остана на работа в района и също вече беше семеен, човек.

Веднъж през лятото Танабай косеше трева по брега на реката. Денят бе само за косене — горещ и светъл. Тихо беше в прохода. Щурците свиреха. По риза, с бели широки старчески панталони, Танабай крачеше след звънтящата коса и като гладка гъста грива стелеше покосената трева. Работеше с удоволствие. Дори не забеляза как спря наблизо една газка, как слязоха от колата двама души и тръгнаха към него.

— Здравейте, Танаке. Помага бог! — чу нечий глас. Обърна се и видя Ибраим. Той беше все такъв пъргав, дебелобуз, с коремче. — Ето че ви намерихме, Танаке — ухили се Ибраим до уши. — Лично секретарят, на районния комитет дойде, пожела да ви види.

„Брей, че лисица! — с неволно възхищение си помисли Танабай. — Във всички времена си намира място. Гледай как се подмазва. Ще речеш, че е най-добрият човек, всекиму ще угоди, всекиму ще услужи.“

— Здравейте! — Танабай им стисна ръцете.

— Не ме ли познавате? — приветливо попита другарят, който бе дошъл с Ибраим, без да изпуща от здравата си десница неговата ръка.

Танабай се бавеше да отговори. „Къде ли съм го виждал?“ — питаше се той. Пред него стоеше много познат и в същото време очевидно много променен човек. Млад, здрав, загорял, с открит, уверен поглед, облечен в сив ленен костюм, със сламена шапка. „Някой от града ще да е“ — помисли си Танабай.

— Ами това е другарят… — искаше да подскаже Ибраим.

— Чакай, чакай, аз ще се сетя — спря го Танабай и каза зарадван: — Познах те, синко. Как няма да те позная! Здравей още веднъж. Драго ми е да те видя.

Това беше Керимбеков. Същият оня комсомолски секретар, който смело бе защищавал Танабай в районния комитет, когато го изключваха от партията.

— Е, щом ме познахте, хайде да си поговорим, Танаке. Да вървим да се поразходим покрай брега, а вие, докато чакате тук, вземете косата и покосете — предложи Керимбеков на Ибраим.

Ибраим с готовност се разбърза, събличайки сакото си.

— Разбира се, с удоволствие, другарю Керимбеков. Танабай и Керимбеков тръгнаха през сеното, седнаха на камъните край реката.

— Навярно се сещате, Танаке, по каква работа съм дошъл при вас — започна разговора Керимбеков. — Гледам ви аз, вие сте си още як, сено косите — значи, добре сте със здравето. Радвам се.

— Слушам те, синко. И аз се радвам за тебе.

— Ето какво, Танаке. Сега сам знаете, че много неща се промениха. Много неща започнаха да се оправят. Знаете го не по-лошо от мен.

— Знам, което е вярно, вярно е. Съдя по нашия колхоз. Работите май тръгнаха по-добре. Дори не ми се вярва. Тия дни бях в долината на Петте дървета. Точно там се мъчих аз през оная година, когато бях овчар. Завидях им. Нова кошара построили, хубава кошара, с керемиди, за петстотин глави, къща вдигнали за овчаря. А до нея плевник, конюшня. Не е както по-рано. Пък и по другите места е същото. И в аила хората строят къщи. Колчем отида, все някоя нова къща израснала на улицата. Дай боже и занапред да е така.

— Това ни е грижата, Танаке, не всичко е още както трябва, но с времето ще го оправим. А аз идвам при вас с такъв въпрос: върнете се в партията. Ще преразгледаме вашето дело. На бюрото говорихме за вас. Както се казва, по-добре късно, отколкото никога.

Танабай мълчеше. Смути се. Хем се зарадва, хем му стана тъжно. Спомни си преживяното, дълбоко беше заседнала обидата в него. Не искаше да се рови в миналото, не искаше да мисли за това.

— Благодаря за благата дума — отвърна Танабай на секретаря на райкома. — Благодаря ти, че не си забравил стареца. — И като си помисли, каза открито: — Стар съм вече аз, каква полза ще има сега от мене партията, какво мога аз да направя за нея. За нищо не ме бива. Мина ми времето. Ти не се сърди, остави ме да си помисля.

Дълго не се решаваше Танабай, все отлагаше — утре ще ида, вдругиден, а времето минаваше. Трудно се наканваше.

Но веднъж се накани, оседла коня, тръгна и насред пътя се върна. А защо? Разбираше, че от глупост се върна. Казваше си: „Оглупях, вдетиних се.“ Разбираше всичко, но нищо не можеше да направи със себе си.

Видя той в степта прахта след препускащ раванлия. Веднага позна Гюлсаръ. Сега рядко го виждаше. Раванлията оставяше след себе си по лятната суха степ бяла следа. Танабай гледаше отдалече и ставаше мрачен. По-рано прахта от копитата никога не настигаше раванлията. Като тъмна устремена птица се носеше той напред, оставяйки зад себе си дълга, къдрава опашка от прах. А сега прахта непрекъснато се спущаше като облак над раванлията, забулваше го. Той се изскубваше напред, но след миг отново изчезваше в гъстите кълба прах, вдигнати от самия него. Не, сега не можеше да избяга от нея. Значи, много бе остарял, отслабнал, предал се бе. „Лоша ти е работата, Гюлсаръ“ — с горчива тъга си помисли Танабай.

Той си представяше как конят се задъхва в прахта, колко трудно му е да препуска, как се ядосва ездачът и как го шиба. Той виждаше пред себе си уплашените очи на раванлията, чувствуваше как с всички сили се старае да се измъкне от прахта, но не може. И макар че ездачът не можеше да чуе Танабай, защото разстоянието беше доста голямо, Танабай викна: „Стой-и, не измъчвай коня!“ И се спусна да го пресрещне.

Но не го настигна, скоро спря. Добре ще е, ако тоя човек го разбере, а ако не го разбере? Ако му отвърне: „Какво те засяга тебе? Ти ли се намери да ме учиш? Както си искам, така ще яздя. Махай се, дърти глупако!“

А раванлията през това време все повече се отдалечаваше със своя неравен, тежък бяг, ту изчезваше, ту се скриваше в прахта, ту отново се изскубваше от нея. Дълго гледа подире му Танабай, после обърна коня и тръгна назад. „Набягахме се ние, Гюлсаръ — каза той, — остаряхме. На кого са нужни сега такива като нас? И аз вече не съм бегач. Остава ни, Гюлсаръ, да доизживеем последните си дни.“

А след една година Танабай видя раванлията впрегнат в каруца и отново се разстрои. Тъжно му беше да гледа стария, излязъл от строя ездитен кон, чиято участ сега бе да ходи в прояден от молците хамут, да влачи старата каруца. Обърна се с гръб Танабай, не искаше да го гледа.

После още веднъж срещна раванлията. Яхнало го бе едно момченце на седем години, по гащета, със скъсана фланелка. То пляскаше коня с голите си пети, седеше гордо и ликуващо от това, че сам язди. Личеше, че малчуганът язди за първи път и затова му бяха дали най-смирената, и най-покорна кранта, какъвто беше станал бившият раванлия Гюлсаръ.

— Дядо, виж ме! — похвали се малчуганът на стареца Танабай. — Аз съм Чапаев! Аз сега ще препусна през реката.

— Добре, добре, ще те погледам — насърчи го Танабай.

Смело дърпайки поводите, момченцето тръгна през реката и когато конят започна да излиза на отсрещния бряг, не успя да се задържи и цамбурна във водата.

— Мамо-о-о — ревна то от страх.

Танабай го измъкна от водата и го отнесе до коня. Гюлсаръ смирено стоеше на пътечката, вдигайки ту единия, ту другия си крак. „Лишеи има по краката, значи, съвсем не го бива“ — разбра Танабай. Той качи момченцето на стария раванлия.

— Хайде, и вече да не падаш.

Гюлсаръ кротко тръгна по пътя.

И ето, за последен път, вече след като раванлията отново попадна в ръцете на Танабай, след като старецът го вдигна на крака и го оправи, след като за последен път го откара в Александровка, сега Гюлсаръ умираше на пътя.

Танабай отиде при сина и снахата по случай раждането на внука, второто дете в тяхното семейство. Отнесе им подаръци, един овен, чувал картофи, пшеница и курабии, които жена му беше опекла. После разбра защо Джайдар не поиска да тръгне с него и се престори на болна. Макар никому да не казваше, но тя не обичаше снаха си. Синът й и без това беше несамостоятелен човек, безхарактерен, а жена му се случи жестока, властна. Тя си седеше в къщи, командуваше, заповядваше на мъжа си както си искаше. Има такива хора, на който нищо не им струва да обидят, да оскърбят човека само за да са отгоре, за да чувствуват своята власт.

Така се случи и тоя път. Оказа се, че трябвало да повишат сина, но после, кой знае защо, повишили друг, а него отминали. И ето че тя се нахвърли срещу стареца, който с нищо не беше виновен:

— Защо ти трябваше да ставаш член на партията, щом като цял живот си останал овчар. Пък и най-накрая те изгонили, а сега заради това сина ти не го повишават. Тъй ще си стои той сто години на една и съща длъжност. Вие там си живеете в планините. Какво ви трябва на вас, старците, а ние тук се мъчим, заради вас…

И още много неща в същия дух.

Не беше радостен Танабай, че отиде. И за да успокои някак снахата, каза неуверено:

— Щом е такава работата, може да помоля пак да ме приемат в партията.

— Много си им потрябвал. Само тебе чакат. Не могат да минат без такава вехтория, нали? — разфуча се тя.

Ако не му беше снаха, ако не беше жена на родния му син, а някой друг, нима щеше да позволи Танабай да разговаря с него по такъв начин. Но своите са си свои — добри или лоши, какво да ги правиш. Нищо не каза старецът, не започна да се препира, не и каза, че мъжът й не го издигат не защото баща му е виновен, а защото него за нищо не го бива и е попаднал на такава жена, от която добрият човек трябва да бяга, накъдето му видят очите. Не току-така казва народът: „Добрата жена ще направи лошия мъж среден, средния добър, а добрия ще го прослави из целия свят.“ Но старецът не искаше да позори сина си пред жена му, е, нека си мислят, че той е виновен. Затова си и тръгна Танабай. Неприятно му беше да остане у тях.

„Глупачка си ти, глупачка! — ругаеше сега снаха си, седнал край огъня. — Откъде ли се вземат такива. Ни чест, ни уважение знаят, ни добро ще сторят на човека. Само за себе си мислят. За всички по себе си съдят. Ама няма да бъде, както ти казваш. Още съм нужен аз. И ще бъда нужен…“