Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Adventures of Sajo and her Beaver People, 1935 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Сидер Флорин, 1975 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и редакция
- maskara (2016)
Издание:
Автор: Сивата Сова
Заглавие: Приключенията на Сейджо и нейните бобри
Преводач: Сидер Флорин
Година на превод: 1975
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Народна младеж“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1975
Тип: повест
Националност: канадска
Печатница: Държавна печатница „Тодор Димитров“
Редактор: Люба Мутафова
Художествен редактор: Петър Тончев
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Художник на илюстрациите: Сивата Сова
Коректор: Емилия Кожухарова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1784
История
- — Добавяне
8.
Сейджо чува говорещите води
На другия ден Голямото перо замина за изкупвателния пункт за кожи, за да отработи, каквото дължеше на компанията. С него отидоха седемнадесет други мъже с три големи лодки от брезова кора. На Заешкия влек щяха да натоварят лодките с припаси за Ливадното езеро (Мъскодейсинг), друг пункт на компанията, далече на север. Бригадата, както наричаха такива кервани от лодки, щеше да се върне след месец или дори по-късно. А Сейджо, Шапиън и Чилауи останаха сами в О-пи-пи-соуей.
Когато търговският агент затръшна силно вратата, която отдели Сейджо от единственото й най-обично нещо на света след баща й и брат й, беше й се сторило, че е затворил вратата и след нейното сърце, че и то я беше напуснало заедно с Чикани и кутията.
След това голяма промяна настъпи у тях тримата. Щастливият кръг бе разкъсан. Нямаше вече весели забави в колибата за игри, нямаше вече смях и веселби на езерния бряг. Чилауи не лудуваше вече и гласът му, който дотогава се чуваше по всяко време, замлъкна. Не ги разсмиваше вече със смешния си танец и не играеше, само скиташе по цял ден нагоре-надолу по пътечката край езерото и търсеше Чикани. В малката му главичка като че не се побираше мисълта, че братчето му е изчезнало. Всяка сутрин, освежен и изпълнен с надежди, тръгваше в ситен тръс, сигурен, че ще го намери някъде, надзърташе във всяко ъгълче на колибката, бързаше тичешком от едно на друго утъпкано място в тревата и камъшите, където толкова често бяха седели заедно и приглаждали козината си, бяха се борили или приличали на слънце един до друг. Плуваше нагоре и надолу край брега, претърсваше всичките кътчета, където бяха излизали от водата, влизаше и излизаше от несигурния малък бобров дом, който те строиха с такова удоволствие.
Така търсеше по цял ден, докато най-после се отказваше, малко провлаченият му тръс се превръщаше в бавно, уморено крачене и той затътряше отмалелите си крачета нагоре по пътеката към хижата и си лягаше без звук в пустия си смълчан дом — не беше вече същият безгрижен пират, същият пакостлив негодник, а само едно самотно, безутешно бобърче. Не беше вече Големия Малчо, а само Малчо, защото нямаше други Малчовци. Двете деца ходеха с него при обиколките му и се преструваха, че и те търсят, защото не можеха да го гледат как блуждае сам, като нещастна малка сянка. А когато ядеше от чинийката си, двамата сядаха до него и му я държаха, а понякога някоя и друга сълза капваше върху хляба с млякото, когато Сейджо се сетеше за Чикани, който би трябвало да бъде също при тях — бедничкия Чикани, бедничкия Малък Малчо, който беше толкова добродушен и гальовен и който толкова често се беше чувствувал самотен, а сега беше далече някъде в големия град, където вече нямаше лудуване, нямаше банок, нямаше веселби!
Все й се струваше, че той не може наистина да ги е напуснал. Почти през цялото време очакваше да намери набитата фигурка седнала някъде в колибата или да види късокракото тантуресто създанийце да изскача заедно с Чилауи от брезовото жилище за всекидневното пиршество с банок и почти всеки миг беше готова да заяви, че е чула гласчето му от брега на езерото. Дори малките му следи, много по-малки, отколкото на Чилауи, грозни и трогателни, с обърнати навътре пръсти, все още личаха в тинята край брега. Сейджо често отиваше да ги види и когато нямаше никой наблизо, коленичеше, докосваше ги леко с пръсти и им шепнеше; но най-после водата ги разми и те изчезнаха. Последната, която бе останала, тя покри с парче брезова кора и всеки ден отиваше при нея сама, ала и тя постепенно изсъхна, превърна се в прах и скоро съвсем се загуби.
Вече нищо не беше останало от Чикани.
Макар гласът на Чилауи да се чуваше рядко през тия дни, все пак нощем понякога се събуждаше, хленчеше в пълната си самота и търсеше в мрака друго топчесто телце, което все не можеше да намери. А Сейджо го чуваше, събуждаше се и се вмъкваше в стаичката, лягаше до него на малкото легло от стърготини и хлипайки, го притискаше до себе си, докато двамата заспиваха отново.
Шапиън седеше с часове загледан в езерото, забил поглед в далечните, губещи се в безкрая планини, без да проговори, и сърцето му се свиваше заради сестричето, което вече нито пееше, нито се смееше в хижата им, както преди. На гърлото му току засядаше буца и тогава се озърташе свирепо, защото никой не биваше никога да узнае колко трудно му беше да сдържа сълзите. Колко омразни му бяха тия чували и пакети, които агентът беше оставил в замяна за Чикани! Хлябът го задавяше, когато го ядеше. Защо не се беше сетил да предложи на агента пушката си: тя му беше струвала четири нуркови кожи, а те положително струваха колкото едно малко, много малко бобърче!
При все че си бяха поделили любимците и Чилауи всъщност беше негов, Шапиън го остави изцяло на сестра си. А тя понякога взимаше бобърчето и го занасяше доста далече нагоре по течението на едно поточе, което буйно се стичаше от възвишенията отвъд селището и образуваше малък водопад. До водопада имаше огромен шумолящ бор и тук, под дървото, тя сядаше и се мъчеше да измисли някакъв начин да върне Чикани докато Чилауи плуваше и се гмуркаше, и дори поиграваше по малко сам в спокойния дълбок вир долу. „Като че беше по-щастлив тук“ — мислеше си Сейджо, защото вирът беше малък и не изглеждаше толкова обширен и празен, както езерото, проснало се с цели мили на всички посоки и само с едно бобърче в него.
И докато малкият й другар плуваше насам-натам или белеше върбовите си клонки, а понякога седеше на скута й и се решеше, тя се вслушваше в гласовете на водопада. Защото трябва да знаете, че ако имате търпение да чакате край прагове или водопади, след време сякаш започвате да долавяте звуци на тихо ромолящи гласове — ту близки, ту далечни, ту по-високи, ту по-тихи, навремени много ясни, после заглъхващи и губещи се пак в бълбукането на водата. Всички индианци са чували тия звуци; бели хора, които са се заслушвали, казват, че и те ги чуват, тихи и напевни, в потока. Индианците казват, че това са гласовете на хора от Страната на духовете, върнали се да говорят на тия, които обичат. Та тук Сейджо оставаше да седи, докато чуеше гласовете, и се мъчеше да долови какво казват. Беше сигурна, че някой ден ще може да ги разбере, което наистина беше вероятно, понеже индианският език тъй много напомня звука на течаща вода, въздишките на вятъра и шепота на дърветата. А Чилауи понякога седеше до нея съвсем мирен, като че слушаше, и може би ги чуваше също, дори по-добре от Сейджо, тъй като слухът на бобъра е много по-остър от човешкия.
Точно това беше кътчето, което индианците наричаха О-пи-пи-соуей, „Мястото на говорещите води“[1], на което е наречено селището и цялата местност. То беше любимото кътче на Сейджо от най-ранно детство, където отиваше, когато й станеше самотно или искаше да помисли или да вземе някакво решение. Често лягаше в сянката на огромния бор и се заглеждаше в тъмните сенчести бездни между исполинските клонове; а когато слънчевите лъчи надзъртаха през тях и грейваха в тия здрачни глъбини, всичко там горе изглеждаше много красиво, като някоя далечна, незнайна страна, населена от феи и други чудновати същества, и Сейджо понякога се чудеше дали това не е страната, където живеят духовете, които приказват на хората от Говорещите води. И както лежеше, загледана нагоре към полюляващите се клони, често я обземаше някакво чувство, че майка й е до нея и й говори, и това я правеше щастлива.
Един ден, когато седеше там с Чилауи на скута и слушаше дремливото бълболене на малкия водопад, стори й се, че звуците стават много ясни и разбираеми. Тя се облегна на дървото и затвори очи, за да ги чува по-добре. И след малко шумът на водата започна да намалява все повече и скоро заглъхна и като че чу вместо тоя шум някой да й говори, много тихо, много ясно, до самата нея. И ето че започна да различава думите! Тези думи на индиански език, който звучи толкова много течаща вода: „Сейджо, Сейджо, ма-жан, ма-жан. Сейджо, Сейджо, ден-на жа-дан“ — повтаряше гласът пак и пак, като стихове или песен:
Сейджо, Сейджо,
ти върви,
Сейджо, Сейджо,
във града.
Гласът като че все продължаваше и продължаваше да повтаря напевно тия думи ту по-високо, ту по-тихо, звукът се засилваше и заглъхваше, както се беше засилвало и заглъхвало бълболенето на водата във водопада. И най-после стана толкова ясен, че сякаш позна гласа — един глас, който не бе чувала много отдавна: гласът на майка й. И тя възкликна:
— О, майко, аз съм Сейджо! О, майко, кажи ми още нещо! Аз ще те послушам.
И тя посегна към звука и допря нещо меко и топло, а когато рязко отвори очи, намери ръката си върху топлия влажен нос на Чилауи, който седеше изправен на скута й и дърпаш нейния шал. Тогава тя разбра, че е заспала за миг, а звуци се бяха загубили пак в песента на водата и водопадът продължаваше неспирно да бълболи, както винаги.
Сейджо скочи на крака, вдигна Чилауи и му каза:
— Чилауи, Чилауи, ние ще отидем да вземем Чикани! Трябва да отидем в града да вземем Чикани. Майка ми го каза! Аз знам!
И така, прегърнала бобърчето, тя се завтече обратно къщи, като си казваше: „Да, това беше гласът на майка ми. Великия дух й позволи да дойде на водопада и да ми говори, и тя ми каза да отида в града… Не ща само да го кажа на Шапиън!“
А кой може да твърди, че Великия дух на Пустошта, който бди над всички Дребосъчета, не е направлявал водите, докато тя е спяла, и те като че ли са говорили?
Междувременно тя раздруса Чилауи с тичането си и това никак не му хареса; той се опита да се отскубне и записка колкото му глас държи — нещо, което не беше правил много отдавна. И Сейджо си помисли: „Гласът му се възвърна и сега той вика също както преди да ни напусне Чикани, а това означава, че моят сън ще се сбъдне. Знам, че ще се сбъдне!“ И затича още по-бързо. И когато пристигнаха в хижата, двамата не можеха да си поемат дъх: тя от тичане, а той от викане. Шапиън, когато ги видя в това състояние, побърза да изскочи навън и попита какво се е случило; Сейджо му разказа за своя сън и заяви, че непременно трябва да отидат в града.
Но Шапиън не се съгласи веднага: не беше имал време да го обмисли, а освен това не беше сънувал нищо. Затова каза:
— Това е глупаво, сестро. Градът е далече, ние не знаем пътя, нямаме пари, а без пари няма да получим там нито подслон, нито храна; освен това ще трябва да вземем и Чилауи. А какво ще каже татко ни?
Всичко това звучеше много обезсърчаващо, но когато Сейджо решеше нещо, не беше лесно да я разубедиш; тя отговори:
— И на татко му е жал, както и на нас, и той ще се радва, ако намерим пак Чикани, защото на всички ни е било мъчно, откакто ни го взеха.
Но не каза нищо за това, как смяташе да стигнат в града или какво да предприемат, ако стигнат там. Защото вярваше твърдо в това, което бе чула насън, и беше напълно сигурна, че ще им се случи някакво чудо[2]. Шапиън погледна сестра си и видя очите й да блестят от надежда, а и видът й беше станал изведнъж друг. Да направи това, което тя искаше, щеше да бъде трудно, той го знаеше — най-трудното нещо, което би се опитал да направи; но да й откаже, без дори да се опита, и след това да я види по-съкрушена от преди, щеше да бъде още по-трудно. А баща му на тръгване беше казал да прави всичко, каквото може, но да я направи отново щастлива. Тъй че имаше само един изход.
— Да — каза той, — ще отидем. И изпъна рамене по стар навик, и доби много твърд и мъжествен вид. — Да, аз ще те заведа в града. Утре.
Но колкото горд и суров да изглеждаше тоя малък мъж той нямаше ни най-малка представа как ще се справи с тая работа, нито пък можеше да му дойде наум в какво отчаяно приключение щеше да се превърне това пътуване.