Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (14)

14.
Полицаят Патрик

Когато влакът, с който пътуваха Сейджо, Шапиън и малкият им спътник, за последен път забави стоя ход и спря окончателно на гарата в града, децата направо ги беше страх да слязат. Кондукторът, който ги бе наглеждал по целия път, им помогна, каза им няколко ободрителни думи и ги остави, за да си гледа своите задължения.

Те се озоваха в един свят на шума. Бързащите тълпи хора, съскането на струи пара, дрънченето на локомотивни камбанки, писъкът на свирки, гръмотевичният тътен на тръгващи и спиращи локомотиви ги оглушиха и ги хвърлиха в ужас — те стояха ръка за ръка на перона, без да знаят накъде да се обърнат и без да смеят да се помръднат. Отпред, отзад и от всички страни цареше страхотна бъркотия и несекваща врява. Наоколо боботеха камиони, накамарени с какъв ли не багаж, а един се насочи право срещу тях и Шапиън едва успя да дръпне сестра си, за да не я прегази. Гарата беше за тях огромна, еклива пещера, изпълнена с всяващи ужас гледки и звуци, и никога досега не се бяха чувствували толкова нищожни и безпомощни. Тук, сред всичките тия хора, те се чувствуваха по-самотни, отколкото се бяха чувствували някога в гората с нейната тишина и покой и безмълвни дървета. Хората ги поглеждаха с любопитство на минаване, но всеки като че ли беше твърде зает, всеки бързаше насам или натам и нямаше време да им обърне много внимание.

Така стояха те сред цялата тая оглушителна дандания, две човечета от Безмълвните места, така уплашени и слисани и почти таткова безпомощни, колкото са били двете бобърчета, когато Гитчи Мигуон ги намери да плуват до Реката на жълтите брези. Но въпреки голямата си уплаха Сейджо бе обладана само от една мисъл: Чикани е преживял това самичък! Докато Шапиън вече съжаляваше, че не е все още там, сред горския пожар, сред дружелюбно настроените животни, Чилауи от своя страна беше затворил ушичките си плътно като две малки черни кесийки и лежеше съвършено неподвижно, сгушен в единия ъгъл на кошницата си.

Бяха стояли там, както им се струваше, цял час (макар всъщност да са били само мигове) и Шапиън смяташе вече да придвижат някак към огромната врата, през която, като стремителна река, течаха тълпи от хора, когато пред тях спря едно момче. Беше горе-долу на една възраст с Шапиън и беше облечено със спретната червена униформа с редица лъскави копчета отпред на късата, плътно прилягаща дрешка и накривена на едната страна шапчица, която повече приличаше на много малка кръгла кутийка.

— Здравейте, деца — каза то весело. — Да не сте се загубили? Кого търсите?

Шапиън, намерил се лице срещу лице с тая самоуверена и разкошно докарана личност и понеже никога не беше виждал момче за поръчки от хотел, откри, че е напълно забравил и малкото английски, който е знаел, но можа да си спомни само една дума и я каза:

— Поли-цай — заекна той неспокойно.

— Трябва ти полицай, така ли? — каза пиколото, който беше схватливо момче и веднага разбра всичко. — Добре. Елате с мен.

Като ги подкани с пръст, то тръгна с бърза крачка и лъскавите му токчета затракаха отчетливо по каменния перон. Индианчетата, стъпвайки беззвучно със своите мокасини, се заплъзгаха леко подир него, като от време на време се налагаше да потичват, за да не изостанат. Шапиън носеше кошницата на Чилауи с едната ръка и здраво държеше сестра си с другата. Това трябва да е било чудновато шествие. Техният водач ги преведе през тълпите и през голяма зала, препълнена с още хора („Почти всичките хора на света“ — помисли си Шапиън), и ги доведе при едър, дебел мъж, застанал до някаква врата на другия край. Той също имаше много лъскави копчета на дрехата си.

— Хей, Пат — обърна се към него момчето. — Ето ти две деца, които искат да видят полицай. — Момчето ги подбутна напред и продължи, боя се, доста непочтително: — Нямаше да е трудно да те видят, достатъчно си голям. Приличат ми на индианци, гледай да не те скалпират! — То дръзко се захили на полицая, махна с ръка на децата, гмурна се в тълпата и изчезна.

— Охо! — възкликна полицаят, като изгледа двете хлапета отвисоко, сложил ръце на гърба си. — Ще скалпирате, а? — продължи той с много свиреп вид, сякаш ей сега щеше да ги арестува, макар че в очите му се мяркаше едно особено пламъче и ъгълчетата им бяха дружелюбно присвити. — Значи сте млади индианци, а? Гледай ги, дребосъците! Е, тоя скалп дето ще го вземете от мен, нищо не струва, че е гол като яйце вече двайсет години, и тоя дявол, дето ви доведе, прекрасно го знае!

— Охо! — възкликна полицаят. — Ще скалпирате, а?

По телосложение той напомняше донякъде Дядо Мраз и макар че говореше тъй свирепо, лицето му бе кръгло и весело, а каската на главата бе понакривена юнашки на една страна, сякаш да си полицай беше най-забавното занятие, което човек може да си представи. Но като видя, че „дребосъците“ започва да ги обхваща тревога, заговори — според него — по-тихо (самият аз мисля, че той изобщо не умееше да говори тихо):

— И с какво мога да ви бъда полезен?

— Ти… поли-цай? — попита плахо Шапиън.

— Да, момчето ми — отговори общественият служител и още мъничко накриви каската си. — Полицай съм, и то добър полицай: всички О’Райлиевци са били винаги от най-добрите… Хей! Какво имаш в кошницата? — попита изведнъж той, понеже Чилауи беше започнал да скимучи.

— А-мик — отговори Шапиън и свали капака, за да му покаже бобъра, после повтори: — А-мик.

За негова безкрайна изненада полицаят избухна в гръмогласен смях:

— Хо-хо-хо, хо-хо-хо! Мик ще ми вика, гледай го ти! Веднага ме позна, че съм ирландец^[1]… ум като бръснач, гледай го, малкия езичник. Ти позна, момчето ми, аз съм Мик, то се знае, че съм Мик.

Той извънредно много се гордееше, че е ирландец, и си въобрази, че Шапиън позна националността му, когато употреби индианската дума „А-мик“, която, разбира се, значи „бобър“. Той реши, че това индианче е много умно, щом го е познало, а Шапиън, като го чу да повтаря толкова много пъти, че бил „Мик“, стигна до заключението, че принадлежи към някакво непознато племе бели хора, които наричат себе си „бобри“ — всъщност много почтено название! И тъй, след като откриха такива прекрасни качества един у друг, всеки от тях сметна, че другият е много умен човек, което веднага установи между тях най-добри отношения.

— И къде бихте искали да отидете? — попита полицаят.

От усилието да заговори на английски Шапиън беше съвсем забравил за писмото, което му беше дал Жълтата коса, но сега си спомни и за него, извади го и го даде на полицая, който прочете адреса на плика и рече:

— Разбирам. Сега съм дежурен и не мога да се отлъчвам, но седнете, почакайте, и аз ще ви заведа там. И самият Патрик О’Райли ще се погрижи да не ви се случи нищо лошо.

Той потупа Сейджо благо по главата и понеже Шапиън можа най-после да му каже на английски какво е всъщност Чилауи, той поиска да го види и се произнесе, че бил „чудесно зверче“, а понеже не видя почти нищо, тъй като храбрецът Чилауи се беше съвсем разкиснал — може би както се развиваха събитията, си беше помислил, че е дошъл краят на света, и беше скрил глава и опашка, и четирите си крака, беше се свил, за да стане колкото може по-малък и както си мислеше, колкото може по-невидим, тъй че наистина човек не можеше да види много нещо, поне засега.

И тъй двамата млади пътешественици, почувствувал се изведнъж поуспокоени, седнаха в края на една дълга редица от столове и зачакаха. А едрият полицай, който непрекъснато беше в добро настроение сякаш без всякаква причина, има зададе редица въпроси; Шапиън, възвърнал вече горе-долу способността си да говори на английски, му разказа по-голяма част от историята. Тя подействува угнетяващо на веселия ирландец и той каза, че той — вземете си бележка: самият Патрик О’Райли — ще ги заведе при хората, на които принадлежи паркът.

— И сам аз ще им кажа цялата истина, ей така, направо! — заяви високо тоя достоен обществен служител и се разстрои толкова много, когато премисли чутото, че започна да говори малко объркано. — Каменно сърце да има човек, пак ще заплаче — казваше той. — На коледно дърво свещите може да се стопят от жалост!

След известно време го смени друг полицай, който се пошегува с него добродушно за „семейството“, което си е намерил, и след това тримата излязоха на улицата, където имаше по-малко хора и нямаше такава блъсканица и шум. Новият им приятел говореше почти през цялото време, понеже полагаше крайни усилия да ги предразположи; Шапиън също приказваше на своя чудноват завален английски, Сейджо ги слушаше, цялата слух и зрение, макар и да не можеше нищо да разбере, но й се струваше, че сега могат да се чувствуват сигурни с тоя едър човек със сини дрехи до тях, и понеже вече не я беше страх, искаше й се да заплаче от щастие — нали Чикани беше тука, в същия тоя град, може би на същата тая улица! И тя започна с удоволствие да разглежда чудесата, които се редяха пред нея от всички страни: коне, за които бе чувала, но никога не бе виждала; трамваите, които сякаш леко плаваха напред, без да ги тегли дори кон; прекрасните жени с красиви дрехи и най-хубавото от всичко — пъстрите витрини на магазините. Веднъж минаха край ресторант, където миризмите и толкова вкусните наглед сладкиши и торти във витрината накараха уморените им личица да се обърнат нататък тъй рязко, че полицаят, като забеляза това и ги чу да си шепнат на индиански, веднага се досети, че са гладни.

— И таз хубава! — възкликна той. — Вие сте гладни, пък аз съм се раздрънкал като някоя стара клюкарка, без да помисля, че може да ви прилошее! Не е в обичаите на О’Райлиевци да оставят приятел да умре от глад, така да се каже, на къщния им праг. Да влезем да хапнем.

— Да, моли — каза Шапиън. — Мой сестра, гладен…

Разбира се, би било трудно да се каже кой от двамата е по-гладен. Патрик ги заведе в ресторанта и след като седнаха, ги запита кога са яли за последен път. Шапиън отговори:

— Търговски пункт. Аз не толкова страх, но сестра — тя много страх. Само седи, не яде нищо. Аз грижа мойта сестра. Аз не остави нея сама, мойта сестра. Ние не яде, само Чилауи, негов банок.

— Ти си смело момче. О’Райлиевци, да ти кажа… — започна полицаят, но ние сме обречени никога да не узнаем как са щели да постъпят О’Райлиевците в такъв случай, защото в тоя миг пристигна келнерът с поръчката и очите на децата станаха кръгли като колелета и горе-долу толкова големи, когато видяха таблата, отрупана с весело димящи ястия. А е имаха толкова примамлив вид и от тях се носеше такъв възхитителен аромат, че когато чиниите бяха сложени на масата, децата нямаха сили да се сдържат, а Сейджо усети дори да й премалява — толкова беше напрегната; скоро те бяха много заети, за да говорят, гледат и слушат или да правят каквото да било друго, освен да ядат и да ядат, и през следващите няколко минути на тая маса се вършеше удивителна дейност. А докато те блаженствуваха по тоя начин, Сейджо си спомни, че бедничкият Чилауи трябва да е също гладен, и сложи в кошницата разни залъчета от своята чиния — хляб с масло, баница и още не знам какво, тъй че скоро и бобърчето се зае с тоя вид труд и бързаше да си навакса изгубеното време.

Те бяха в една от тия малки стаички, каквито има в повечето ресторанти, бяха съвсем сами и сега, когато пиршеството беше стигнало своя край и никой (дори и Чилауи) не би могъл да хапне нито залък повече, всички се отпуснаха — крайно доволни. Господин О’Райли запали пура и добил възможното най-добро настроение, гледаше гостите си с лъчезарна усмивка, изпаднал в състояние на пълно блаженство. Беше свалил каската си и Шапиън, вече не така зает имаше време да забележи, че полицаят не е чак толкова плешив, колкото твърдеше („гол като яйце“ — беше казал той), защото широк венец от коса започваше тъкмо над едното му ухо и обикаляше темето до другото ухо — доста почтено количество коса, като си помисли човек, много повече, отколкото може да се намери дори и върху най-рядкото яйце!

Сейджо, тая отлична малка домакиня, грижливо прибра чиниите на една страна — за нея бе голямо удоволствие да пипа такива скъпи неща, макар всъщност да бяха само най-обикновени порцеланови съдове, но тя, бедничката, не беше в никога виждала подобни чинии, както каза на Шапиън вечерта.

В малката стаичка беше топло и Сейджо свали пъстрия си шал и откри дългите си лъскави черни плитки и кротките си черни очи, грейнали от щастие; полицаят, който виждаше лицето й за първи път, заяви, че тя била най-хубавото момиченце, каквото е виждал, откакто е „напуснал Ирландия, където, били най-красивите момичета на света!“ Шапиън й предаде думите му, тя се изчерви, наведе глава и дръпна шала си пак нагоре. Но с тоя добродушен човек никой не би могъл се държи свито задълго; тя скоро надви стеснителността си и вдигна глава към него, тъй че шалът се плъзна пак надолу, а тоя път тя го остави на раменете и се смееше на всичко, което той казваше, макар и да не разбираше нито дума. Шапиън, Зарадван да види сестра си толкова весела, се смееше почти наравно с нея. А полицаят О’Райли, безкрайно доволен от успеха на малкото угощение, се смееше толкова много, че се наложи да разкопчее куртката и да избърше плешивата си лава с голяма червена носна кърпа, която измъкна от ръкава.

Общо взето, те всички бяха в необикновено добро настроение. Обади се дори и Чилауи и двамата със Сейджо водиха малък частен разговор, докато господин О’Райли правеше опити да учи индиански от Шапиън. Боя се, че той не научи кой знае колко. Обаче има, една дума, която индианците употребяват много често „кегет“, което значи „разбира се“ или „положително“, или „наистина“, и когато човек е много сигурен в нещо, казва „кегет“. Тя не беше трудна и Пат я схвана много бързо, а когато Шапиън му обясни значението, той я заповтаря, докато най-после я научи правилно и след това вече се обясняваше само с „кегет това“ и „кегет онова“ и беше ужасно горд с новата си дума. После обясни плана, който бе съставил за следващия ден, като подражаваше на заваления английски на Шапиън:

— Тоя парк — каза той, — тоя парк затворено. — При тези думи той рязко затвори вратата на стаята. — Утре отвори парк, дадеш пари, дойде бобър! — И като отвори широко вратата, изхвърли напред едната си ръка, както даваше знака „напред“, когато направляваше уличното движение, я се дръпна настрана, сякаш очакваше цял отряд бобри да минат с маршова крачка през отвора. Сетне извади писмото, потупа го и каза: — Аз дойде това място. Утре. Ти чака. — И пак даде с ръка сигнала. — Кейгет!

Шапиън, който все пак по-добре разбираше, отколкото говореше английски и с мъка се въздържаше да не се усмихне, го разбра много добре и му го каза. Добрият господин О’Райли бе много доволен от първия си урок по индиански и наистина му се стори, че е започнал да разбира по нещичко на тоя език.

Той заведе „семейството си“ здраво и читаво на адреса и предаде и тях, и писмото на управителя, увери ги, че ще дойде да ги вземе сутринта, и им каза да не излизат преди това. Управителят, изглежда, ги очакваше; всъщност той вече бе получил телеграма за пристигането им и щом ги настани за през нощта, изпрати и той телеграма. А в същото време полицаят Пат от своя скромен дом водеше дълъг разговор за тях по телефона; далече в търговския пункт за изкупуване на кожи на Заешкия влек също се вълнуваха за тях. С една дума, около тримата малки пътешественици се беше вдигнал доста голям шум, за който те нищичко не знаеха.

На горния етаж двете деца си приказваха възбудено, но шепнешком, защото тая голяма стая с бели стени будеше у тях чувството, че са много малки и не на мястото си, като две мишки, промъкнали се в чужд килер или в черква.

Но това бе място, където не можеше нещо да им се случи. Това беше положително, и затова в сигурността на тая стая Шапиън извади малката пачка пари от кесийката от еленова кожа, която висеше на врата му. Той разгъваше и разглеждаше грижливо всяка банкнота на масата, а Сейджо гледаше и кимаше с чернокосата си главичка, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли какво е сторил моят сън!“ Те се помъчиха да разберат колко правят тия пари: Сейджо стоеше до брат си с наведена глава на една страна и с пръст на устните, което й придаваше много дълбокомислен вид, а Шапиън се мръщеше и чудеше, и разглеждаше внимателно всяка банкнота, ала цифрите не значеха нищо за него и те трябваше да се откажат. Във всеки случай парите бяха много — съгласиха се те, — повече, отколкото бяха виждали преди; Шапиън ги събра пак и ги сложи обратно в торбичката под ризата си.

Защото това беше цената на свободата на Чикани и не биваше нито за миг да се отделят от тях.

Междувременно на пода Чилауи блаженствуваше в тенекиен леген; той отново пируваше със самун хляб, който управителят бе имал любезността да му даде, и всичко онова, което не бе могъл да изяде, се превръщаше постепенно в размекната лепкава каша и можете да ми повярвате, че килимът, върху който се вършеше всичко това, не ставаше по-хубав.

Никой от тях не можеше да заспи. Бобърчето, понеже имаше много неизследвани интересни неща под леглото, във вградения долап и в ъглите, а децата — защото следващият ден трябваше да бъде този велик, този чуден Ден на дните, за който бяха положили такива усилия и минали през толкова много опасности и който бяха очаквали толкова дълго.

На другия ден щяха наистина да получат Чикани!

И на никого от двамата дори през ум не мина, че хората парка можеше да им откажат, че можеше изобщо да не поискат да дадат бобърчето, след като веднъж се бяха сдобили с него.

Защото, каквито и съмнения да бе имал Шапиън, Сейджо бе сигурна, че сънят й се сбъдва, не се бе усъмнила нито за миг и само твърдеше:

— Утре Чикани ще е наш. Аз знам!