Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (11)

11.
Белият брат на индианците

След още два дена пътуване те пристигнаха на Заешкия влек. Пълното му име беше Уапуз-ка-нимич или, преведено, Мястото на танцуващите зайци. Бяха го нарекли така, понеже редица години там имало много зайци, а тия животинки имат обичай да тупат бързо-бързо със задните си крака в земята и на лунна светлина, когато се съберат повече на брой, и правят това, изглежда, като че танцуват. Но аз мисля да го наричаме Заешкият влек, както го наричат белите.

Децата спряха на стан в малко заливче близо до търговския пункт, където Чилауи можеше да плува без всякаква опасност, понеже обикновеното място за стануване на индианците, макар и празно сега, гъмжеше от гладни впрегатни кучета, които трябваше да се прехранват, колкото могат, сами през лятото и бяха готови да убият всичко, което е достатъчно дребно, и да изядат всичко, което не е от дърво или желязо; дори и за малки деца беше опасно да им се изпречват на пътя. След като опънаха палатката и я застлаха вътре с дебела пружинираща настилка от клони, събраха дърва и наредиха всичките си неща по местата им, Шапиън отиде със своето кану на търговския пункт.

Тук той намери агента — същия, който беше дошъл у тях в оня съдбоносен ден в началото на лятото. Той беше отскоро по тия места и знаеше много малко индиански, а и Шапиън не знаеше чак толкова английски. Затова агентът го заведе в малката си канцелария зад склада, където никой нямаше да им пречи, и тук двамата успяха някак си да се разберат. Шапиън, застанал пред агента прав като стрела, обясни, колкото можеше, положението. Как всичко сякаш тръгнало наопаки, откакто продали Чикани, и как сестра му била цялото време тъжна, и колко самотен бил Чилауи, и колко нещастни били всички. А агентът, седнал на писалището си, повече с вид на съдия, отколкото на агент, изслуша много внимателно всичко, което разказа Шапиън. Когато той свърши, белият каза:

— Значи, Чила… как беше?…

— Чилауи — подсказа му Шапиън.

— А, да — продължи агентът с много строг вид. — Значи Чикали се чувствува самотен, а? И сестра ти също; и вие искате Чик… как му беше името?… Чинауи, вие си го искат обратно, а?

— Да — отговори търпеливо Шапиън. — Искаме си обратно Чикани.

Агентът се поизкашля доста височко и изсумтя. „Каква глупост! — помисли си той. — Толкова тревоги заради нищо и никакво скимтящо животинче, колкото едно пале!“ Но Шапиън продължи с нисък, равен глас, като подбираше бавно и внимателно думите от езика на агента, който знаеше толкова малко:

— Мен, аз ще работи. Аз ще прави дърва — той искаше да каже „ще сека дърва“ — за теб зимата. Аз работи цяло лято за теб; аз също продам тебе мойта пушка. Така аз продам сега дърва и мойта пушка за Чикани. — Но това бяха думи, изречени с треперещ глас накрая, защото пушката му беше твърде скъпа.

— Не ми трябва твоята пушка — каза рязко агентът. — Този пункт ти я е продал и то се знае, че ние не искаме да си я вземем обратно. Това не е заложна къща! — И студените му сини очи погледнаха момчето наистина свирепо. Бедният Шапиън, който дори не знаеше какво е заложна къща, загледа долу към мокасините си, за да прикрие треперенето на устните си, след това вдигна пак гордо глава и рече със същия тих глас:

— Тогава аз работи още цяла зима за теб: всичко една година — аз работи за теб. Една година за Чикани.

Не ми трябва твоята пушка — каза рязко агентът

„Дрън-дрън! — помисли си търговецът. — Да не е полудяло момчето?“ Ясно беше, че той знае твърде малко за индианците. Изведнъж попита:

— Видя ли пожара?

— Да — отговори Шапиън. — Мен, Сейджо, Чилауи мине през пожар. Един влек изгори. Още малко свърши нас.

Белият се вторачи в него: През пожара ли! Каква нелепост! — понечи да каже той и се канеше да заговори пак грубо, но се въздържа и само издаде още един рязък звук. Защото дори и той, ще не ще, виждаше колко сериозно взима всичко това момчето; и като го виждаше, не можеше да не съжалява, понеже знаеше, че не може да направи нищо. Чикани беше препродаден, тоя път на някакви хора от града, които имали градина с диви животни в клетки (Чикани диво животно!), а жив бобър беше рядко и ценно нещо. Той обясни всичко това на Шапиън, като продължаваше да говори грубо („властно“, както смяташе той), защото беше нов в разменната търговия и мислеше, че с индианците трябва да се говори така, макар че въпреки червеното си сърдито лице и студените сини очи не беше чак такова страшилище, за каквото искаше да се представи, но когато свърши, се почувствува много неудобно. И заговори с най-любезния тон, на какъвто беше способен, като казана Шапиън, че Чикани (този път той го нарече Чикару) не бил тук вече цял месец и бил продаден за петдесет долара.

Петдесет долара! Сърцето на момчето се сви — то никога не бе виждало толкова пари. Търговските агенти почти никога не даваха пари: срещу кожи те даваха стока, защото ако им даваха пари, те щяха да ги харчат пак в същия склад в търговския пункт, и не си струваше труда само да ги разнасят. Петдесет долара — предложенията му да работи и да даде скъпоценната си пушка бяха отхвърлени! А той нямаше друго. Но той не беше от тия, дето се отчайват лесно, и затова се върна в стана и каза на Сейджо, че е узнал само къде е Чикани. И тя много се зарадва на тая новина, защото Шапиън не й каза и колко коравосърдечен е бил агентът, нито за голямата сума пари, която никога не биха могли да намерят. Така Сейджо си помисли, че сега не им остава нищо друго, освен да почакат, докато Шапиън насече малко дърва и спечели пътните до града и обратно (това не можеше да бъде много: хората идваха и отиваха там през няколко дена!), и още малко пари, с които да откупят Чикани. В известно отношение беше права — сега не им оставаше нищо друго. Но тя не знаеше колко безнадеждно беше всичко в действителност.

Тъй Шапиън понесе цялата тежест на мъката сам и си блъскаше главата да измисли начин да спечели петдесет долара; колкото за пътните разноски, беше го страх дори да попита за тях. Понякога се чудеше също какво ли щеше да каже за всичко това баща му, макар и да беше сигурен, че каквото и да извърши, за да направи Сейджо щастлива, щеше лесно да му се прости, дори и да не беше съвсем това, което се очакваше от него. Цяла нощ той се въртя и търкаля в завивките си и крои планове. Да можеха само да стигнат някак в града. Беше чувал, че някои от тия бели хора били добри, особено в града — не били като търговските агенти. Ако можеше да отиде там и да разкаже на собствениците на Чикани как стоят нещата и колко нещастни са всички, може би те щяха да пуснат Чикани да се върне у тях със Сейджо, а той да остане и да им поработи, докато изплати свободата на малкия пленник. Иначе, беше сигурен, всичките разноски щяха да възлязат на стотина долара. Бедничкият Шапиън! Той не можеше да си представя по-голяма сума от сто долара. Беше чувал да се говори за един щастлив индианец, който спечелил цели сто долара истински пари: този човек работил като водач на група американци в горите. Тия Гитчи Мокоман — Големи ножове, както индианците наричат американците — често се разплащали щедро с водачите си, а когато си тръгвали, подарявали своите палатки, одеяла, пушки, дори и цялото снаряжение. При тая мисъл изведнъж му хрумна нещо, а то беше следното.

През ден, през два нагоре по реката идваше на Заешкия влек голям, тромав параход, който гореше дърва и имаше две палуби и огромни колелета от двете страни. Отиваше до железопътната линия и се връщаше обратно. Но никой не можеше да се качи без пари. „Винаги пари“ — мислеше си Шапиън и се чудеше колко ли ще поиска капитанът за пътуването; положително повече, отколкото той имаше, защото нямаше никакви. Обаче от време на време с парахода идваха групи американци. Много вероятно беше някои от тях да се нуждаят от водач — помисли си той, — а това беше работа, която можеше спокойно да върши^[1].

Въодушевен от тоя нов план, Шапиън забърза към търговския пункт, щом свърши закуската си; но там нямаше никой, освен агента по пладне, когато трябваше да пристигне параходът. Малко преди обяд това нескопосно чудовище запухтя нагоре по реката и пристана с величествен широк полукръг с голямо пляскане на водните колела, гръмки команди, звънци и цялата тържественост и церемонии, които можеха да се очакват от едничкия и единствен истински, движещ се параход в целия този край. Разбира се, шумна тълпа туристи слязоха на брега със своето снаряжение, при което всеки от тях, според схващанията на Шапиън, имаше достатъчно припаси поне за четиридесет души. Те поглеждаха с любопитство индианчето с еленовите му мокасини и сплетена в плитки дълга коса — първия истински индианец, който виждаха някои от тях, — зашепнаха си, заразменяха помежду си забележки, а един-двама насочиха срещу него черни кутии и защракаха с тях. И той се засрами и се притесни пред всички тия хора, които бяха така шумни, тъй чудновато облечени и чиито лица бяха или ужасно червени, или много бледи. Изведнъж се почувствува много малък и много самотен сред всичките тях и разбра, че никога не ще има достатъчно смелост да стане водач дори и на един от тях; той се обърна и тръгна да си върви колкото може по-бързо, без да го обърне на бяг, когато чу някакъв глас да му заговаря на индиански:

— Почакай, синко, почакай: искам да поприказвам с теб.

Не беше видял там никакви индианци, но спря и като се озърна, видя да идва към него човек, който говореше на оджибуейски не по-зле от него, но съвсем не беше индианец, а бял, висок и силен наглед: със светлоруса коса и сини очи — не студени сини очи като на търговския агент, а усмихнати, добри сини очи. Бялата му риза беше разкопчана на врата, а ръкавите запретнати до над лактите; кожата му, колкото се виждаше, беше изгоряла на слънцето почти до същия цвят като на някой индианец. И беше обут с мокасини^[2], макар че Шапиън въпреки плахостта си забеляза, че той стъпва малко предпазливо, сякаш не е много добре свикнал с тях. Непознатият се доближи, сложи ръка върху рамото на момчето и Шапиън някак си загуби чувството на смущение и неловкост, престана да обръща внимание на високо приказващите туристи и виждаше само усмихнатото почерняло лице, и чуваше само думите на тоя русокос мъж, който говореше толкова добре неговия език с всичките меки извивки, на които бе тъй свикнал.

— Не се страхувай — каза жълтокосият мъж (Шапиън вече го беше нарекъл мислено Жълтата коса). — Всички тия са добри хора, Гитчи Мокоман, американци. Те обичат индианците и само искат да те снимат. — Въпреки това той дръпна Шапиън настрана и продължи: — Но да отидем в твоя стан и да поговорим. Искам да чуя за твоите приключения при пожара, а освен това отдавна вече исках да видя децата на Гитчи Мигуон.

Той каза, че много добре познавал Голямото перо. А Шапиън веднага почувствува в него приятел и макар да го познаваше само от няколко минути, усети, че може да му се довери. Така той заведе новия си приятел в стана през гората, не го заведе със своето кану, понеже много пъти беше чувал, че бял човек може да те преобърне в такава малка ладия, макар после и да откри, че тоя кафяв младеж се справя много добре с индианско кану.

Сейджо готвеше обяда, но когато ги видя да идват, избяга и се скри в палатката, защото освен търговския агент, когото бе намразила, никога още не беше виждала бял толкова отблизо, и Шапиън разбра, че лесно тя няма да излезе оттам. Но когато тя чу да говори толкова добре на индиански и чу веселия му смях, надзърна навън и погледът й се срещна с най-добрите и най-веселите очи, които някога бе виждала, освен татковите й; тя разбра, че и те са я видели, затова излезе, седна край огъня и се престори, че е ужасно заета с тенджерите и чиниите. Но все пак много й се искаше да погледне тоя тъй приятен непознат и затова дръпна шала си ниско над очите и занаднича изпод него. Но гостът всеки път я хващаше и Сейджо се изчервяваше и навеждаше глава надолу, тъй че шалът да закрие пак лицето й, и се залавяше толкова усърдно да шета около огъня, че най-после готвенето наистина потръгна. Тримата седнаха да обядват заедно. И Шапиън изпита още по-голямо уважение към госта, когато видя, че тоя бял можеше да седи на земята удобно, както всеки индианец — нещо, което досега не беше виждал да умее никой бял, освен ловците с капани, които често пъти много приличат на индианци в обичаите си.

Русокосият мъж похвали яденето и каза, че отдавна вече не е ял такива неща, и аз наистина му вярвам, защото обядът се състоеше само от банок с лой вместо с масло и няколко резенчета сушено еленово месо и чай без захар. Но по начина, по който се държеше, никога не бихте разбрали, че това не е било пиршество за него.

След обяда гостът запали цигара. На Сейджо това се видя чудноват начин на пушене. Всички индианци, включително и доста стари жени, пушеха лули и тя никога не беше виждала цигара; но тя предположи, че това е още някоя прищявка на тоя непознат, който говори толкова добре на индиански и въпреки това се държи така чудновато… но много приятно, както си казаха те шепнешком с брат й.

И докато пушеше, той им разказа за себе си. Бил мисионер, но побърза веднага да добави: не един от ония, които се бъркат и искат да променят всичките обичаи на индианците, всичките им прости вярвания, някои от които (макар и не всичките) смятал за много красиви; нито искал да им налага свои обичаи и вярвания, но бил човек, който изпитвал към тях братски чувства.

Научил индианския език по книги и прехождал от място на място между племената бушкри, сото, алгонкуини и оджибуей (езиците на които си приличали), работил сред тях, учил децата, грижел се за болните и се мъчел да прави хората щастливи навсякъде, където можел. И само защото смятал, че всички хора на света са членове на едно голямо семейство, и вярвал, че Великия дух обичал и се грижел еднакво много и за червенокожите, и за белите, и той искал да работи за него. И им каза, че имало добри хора по градовете, които плащали всичките му разноски, та можел да посвещава цялото си време на тая работа, без да трябва да се моли на индианците за нещо. И тия две индианчета, момчето и момичето, слушаха в почуда всичките тия неща, понеже винаги бяха смятали, че индианците са забравени и никой вече не го е грижа какво става с тях, след като са им отнели земята. Но те неволно повярваха, че тоя човек е това, което им казва, че е техен брат, въпреки че кожата му, където не е била докосната от слънцето, изглеждаше много бяла, а очите бяха не черни, както техните, а сини като небето по пладне.

По това време Чилауи, който се сушеше след последната си баня и се решеше в палатката, като чу толкова много да се приказва и подтикнат, предполагам, не само от леко предчувствие, че вънка има нещо като обяд, изскочи да види какво става, а като забеляза непознатия, веднага реши, че трябва да го разгледа. Той стигна до обедната маса, която не беше нищо друго, освен чисто бяло парче брезент, проснато на земята, все още нераздигнато след обяда, и се запъти направо през него, като тъпчеше между чиниите, докато не застана пред госта и като седна на задните си крака, го заоглежда. Може би си въобрази, че от такъв голям гост може да се изкара доста банок, ако се държи с него по подходящ начин… Както и да е, това, което видя, изглежда, му достави голямо удоволствие, защото Чилауи заклати главата си напред, назад и настрани и се задруса съвсем като преди, когато танцуваше, и най-после падна по гръб сред чиниите и продължи да се извива и да се гърчи. Всичко задрънча и се затъркаля, и заразлива, захвърчаха чаши и чинии. За да умиротвори положението Сейджо побърза да даде на бобърчето голям комат банок надеждата, че то ще се върне в палатката да го яде. Но тоя път не беше така лесно да го подкупи: Чилауи клекна точно по средата на покривката, хвана хляба с двете си ръце и с наслада го изяде, без да сваля едното си блестящо око от госта.

Сега беше изпълнил смешния си танец за първи път след изчезването на Чикани и Сейджо прие това като предзнаменование и беше повече от сигурна, че всичко ще се нареди по най-благоприятен начин. Жълтата коса от своя страна заяви, че това представление било май най-смешното нещо, което е виждал, и се разсмя тъй неудържимо, че Сейджо съвсем забрави стеснението си и се присъедини към него; положително това беше много комична гледка, та дори и Шапиън, който дълбоко в душата си беше напълно отчаян, не можа да не се разсмее.

После Жълтата коса ги попита как са могли да опитомят толкова един бобър, който е най-плашливото от всичките животни, макар и да знаеше вече доста за това от търговския агент; зададе им и много други въпроси. И при все че отначало нямаха особено желание да му разправят, накрая той узна цялата история (много го биваше да задава въпроси тоя млад мъж) — как двете бобърчета били спасени, макар и на крачка от смъртта, как Сейджо ги получила като подарък от баща си за рождения си ден и как после били наречени Чилауи и Чикани — Големия Малчо и Малкия Малчо. И чу колко мъчно им било на всички, откакто им взели Малкия Малчо, и колко нещастен и самотен бил бедничкият Чилауи; той ги изслуша (много го биваше и да слуша), когато му разказаха как тръгнали да търсят малкия си приятел и по пътя насмалко не загубили живота си от горския пожар. И накрая Шапиън каза, че трябва сега да си намери работа, за да изкара пари, и да отидат в града, да си вземат пак Чикани.

След като чу всичко това, младият мъж стана много сериозен и мълчалив, защото знаеше, че Шапиън няма да си намери работа, но си замълча. Той протегна замислено ръка, погали меката копринена козина на бобърчето и каза, сякаш на себе си, на английски:

— Значи това е Големия Малчо, а Малкия Малчо е далече оттук, в града, самичък. И тия деца… Това не бива да се допусне!

Той хвърли крадешком поглед към Сейджо, защото я забеляза да дръпва отново на главата си шала, който бе паднал на раменете й, и видя две едри сълзи да се търкулват изпод него по бузите й въпреки големите й усилия да ги сдържи. Тогава той стана да си върви. Но преди да тръгне, им каза:

— Аз съм ваш приятел и приятел на баща ви. Утре ще дойда пак и ние отново ще обядваме заедно. Дано да сполуча да махна тоя облак, който се е препречил на пътя ви. Не съм сигурен, но ще се помъча с всички сили. Това е моята работа: да разсейвам мъглите от лицето на слънцето, та да свети на всички ни.

И той им махна с ръка и си отиде.