Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (6)

6.
Големия Малчо и Малкия Малчо

На бобърчетата им се хареса бързо новият начин на живот и при все че никое човешко същество не би могло да замести собствените им родители, децата правеха всичко според силите си да ги накарат да се почувствуват добре.

Шапиън прегради мястото под своето легло с парчета брезова кора, като остави единия край отворен; това бе тяхното жилище, където те веднага се настаниха като пълни стопани. Гитчи Мигуон изряза дупка в пода и сложи там корито, да им служи за вир — е, не беше съвсем като истински вир, но беше голям колкото гмуркалото — и те прекарваха почти половината от деня в него и излегнали се върху водата, ядяха своите вейчици и листа. Щом излезеха от коритото, тия топчести дребосъчета приклякаха изправени до него и си почистваха кожухчетата, при което първо изстискваха космите кичур по кичур с малките си юмручета. След това грижливо сресваха козината си с двойния нокът, какъвто всеки бобър има на двата си задни крака специално за тая цел. Всичко това им отнемаше доста време и те го вършеха толкова делово и сериозно, че Сейджо се увличаше не по-малко от тях и понякога се залавяше да им помага, като търкаше космите насам и натам с върха на пръстите си, което ги караше да се чистят още по-усърдно.

Когато се подсушаваха по тоя начин, те обикновено вдигаха едната си ръка изпъната високо над главата и търкаха тая страна с другата ръка. Както стояха изправени в тая поза, можеше да се помисли, че ей сега ще заиграят лудешки танец. Те често приклякаха така на задните си крака, когато огризваха кората от малки пръчки и когато едното или другото хващаше някоя пръчка пред себе си с двете ръце и почваше да я върти, докато зъбите усърдно остъргваха кората, човек неволно можеше да ги оприличи на някое дребно старче, което свири на флейта. Понякога те променяха програмата и когато клончетата се случеха много тънки, изяждаха ги изцяло, като слагаха единия край в устата и го натикваха навътре с ръцете, а острите предни зъби с много бързо движение го накълцваха на мънички парченца. Тракането на техните резци напомняше по звук на две заработили в надпревара шевни машини, а както си държаха главите и сякаш натикваха пръчките бавно в гърлата си, много приличаха на гълтачи на саби, които с наслада закусват със саби.

Първите една-две седмици трябваше да им се дава мляко, затова Сейджо взе назаем от една съседка в селото шише с биберон и едно по едно ги хранеше с него. Но докато едното пиеше (стиснало здраво шишето с две ръце), другото обикаляше наоколо, хленчеше високо, мъчеше се да грабне шишето, стигаше се до караница и голяма бъркотия, а понякога и до прекатурване на кутията и разливане на млякото, тъй че се наложи да намерят още едно шише с биберон и Шапиън да храни едното бобърче, а Сейджо другото. После започнаха да им дават индиански хляб банок с мляко и положението се пооблекчи, понеже всяко бобърче си имаше своя чинийка, която децата държаха пред тях. Бобърчетата загребваха от наквасения хляб и го тъпчеха в устата си с голяма бързина и ме е страх, че държането им на трапеза не би било от приличните, защото можеше да се чуе продължително и силно мляскане и пъшкане, и дори те често си говореха с пълна уста. Но имаха и една прекрасна черта, която не всички ние притежаваме — обичаха да прибират чиниите си, когато свършваха да ядат, като ги избутваха по пода в ъгъла или под печката; разбира се, ако в тях имаше останал натопен в мляко банок, за тях това нямаше никакво значение, и докато чинийките стигнеха местоназначението си, тия остатъци биваха грижливо размачкани и разтъпкани по изминатия път и подът оставаше чудесно белязан с малки лепкави бобърски следи, които понякога се налагаше да бъдат отчасти изжулени; а Сейджо винаги прибираше чинийките и ги измиваше, също както миеше чиниите на „големите хора“. Понеже трябваше да ги хранят поотделно, всяко от бобърчетата започна да гледа на едно от децата като на свой личен приятел и когато ги повикваха, едното отиваше при Шапиън, а другото при Сейджо. Първо те нямаха имена и децата просто викаха: „Ундаас, ундаас, Амик, Амик!“ — което значи: „Ела тук, ела тук, бобре, бобре!“ Но след известно време Сейджо си спомни за деня, в който двете дървени кукли сякаш бяха наблюдавали пристигането на бобърчетата и в който новодошлите ги бяха бързо-бързо изместили. „Е — помисли си тя, — бобърчетата биха могли да вземат и техните имена.“ И ги нарече Чилауи и Чикани, което значи Големия Малчо и Малкия Малчо. Така по-голямото от двете бе наречено Чилауи или Големия Малчо, а по-дребното получи името Чикани или Малкия Малчо. Тъй и двете получиха имена и тия имена много им прилягаха, защото в края на краищата наистина бяха много малки и наистина приличаха на две оживели пухкави играчки, слезли от полицата. Не се мина дълго и те научиха имената си и щом ги повикваха, пристигаха от жилището си под леглото на Шапиън; но имената звучаха почти еднакво и когато повикваха едното, идваха и двете, а понеже си приличаха като две капки вода и почти не се различаваха по големина, често пъти беше доста трудно да се разпознае кое е Чилауи и кое — Чикани. Освен това и друго усложняваше работата още повече — те не растяха еднакво: ту едното започваше да расте по-бързо, ту другото го настигаше и изпреварваше. Първо едното ставаше по-голямо, после другото! И децата току откриваха, че Малкия Малчо е вече от доста време Голям Малчо, докато Големия Малчо се е крил под името Малкия Малчо. И тъкмо установяваха това, когато бобърчетата пак си разменяха местата, а когато се изравняваха в междинните периоди, нямаше начин изобщо да бъдат различени едно от друго.

Всичко това създаваше голямо объркване и Сейджо почти беше решила да им даде едно общо име и да ги нарича „Малчовци“, когато Чилауи уреди въпроса по присъщ за него начин. Той имаше навика да заспива в топлата дупка под печката, между камъните, и един ден стаята се изпълни със силна миризма на опърлена козина, но никой не можеше да си представи откъде идва тя. Отвориха печката и надзърнаха вътре, изметоха горната плоча, изчистиха кюнците, но миризмата на опърлено ставаше все по-силна, докато някой се досети да погледне под печката и откри Чилауи да спи там най-невъзмутимо с до такава степен опърлена козина на гърба, че го измъкнаха оттам с голяма плешивина на кожуха. Беше отличен белег, подобен на онези, с които дамгосват добитъка в големите стопанства, и остана на гърба му цялото лято, та вече лесно ги разпознаваха едно от друго; а като наричаха едното (опърленото) Чилауи, а другото Чикани, за да има разлика, те си научиха имената и най-после всичко се уреди.

Те бяха двама страшни малки дърдорковци — Чилауи и Чикани, — непрекъснато бръщолевеха помежду си и понякога издаваха съвсем чудновати звуци. А когато някое от децата им заговореше (което се случваше често), почти винаги отговаряха с врясъци и писукания. Когато се вършеше някаква работа, като носене на вода или дърва, или когато метяха пода или когато хората говореха и се смееха повече от друг път, или имаше някакви гости, двете бобърчета изскачаха да видят какво става и се опитваха да се присъединят към веселбата, вършеха какви ли не лудории и се пречкаха на всички под краката. Разбира се, че ако им се дадеше някакво лакомство от трапезата, те винаги го занасяха в жилището си да го изядат или да го оставят на склад. И тъй, когато те, като лоши деца, започваха да дотягат на гостите, трябваше да ги подкупват със залъчета банок, за да ги накарат пак да се приберат; но не се минаваше много и се появяваха отново, за да получат още банок, занасяха го и него и излизаха пак и така нататък. Много скоро те научиха, че хляб се получава, когато дойдат гости, а когато идваше време за обед или вечеря, знаеха и това, пристигаха, побутваха и дърпаха хората за дрехите и си искаха банок, и се мъчеха да се покатерят по краката им, за да го получат. И, разбира се, винаги получаваха, каквото желаеха, и изтичваха с него в своя дом под леглото, като си поклащаха главите и смешно подскачаха.

Те непрекъснато ходеха подир децата, тичаха навсякъде търпеливо след тях, а краката им бяха толкова къси и те тичаха толкова свити над пода, че лапите им почти не се виждаха, та приличаха на две малки животинчета с навита пружина от някакъв магазин за играчки, които се движат на колелца и са тъй навити, че никога няма да спрат. Каквото и да намереха на пода, било то мокасини, подпалки и така нататък, влачеха го насам-натам, а след време, когато поотраснаха и станаха по-силни, дори отмъкваха дърва от сандъка зад печката чак в жилището си, където ги настъргваха на талаш с острите си зъби и си правеха от него легла — хубави, чисти и спретнати легла. Всички дребни части от облеклото, ако човек не ги вдигнеше веднага, скоро изчезваха в бобровия дом. Събаряла метлата и я разнасяха из стаята и тая метла и дървета за печката като че бяха любимите им играчки главно, смятам, поради шума, който можеха да вдигат с тях и който явно им доставяше голямо удоволствие.

Но най-голямото им забавление беше да се борят. Изправени на задните си крака, те се стискаха по възможност най-силно с късите си ръце и опрели едно друго глави върху раменете, се мъчеха да се свалят на земята. Това беше много трудно, понеже широките опашки и ципестите задни крака представляваха сигурна опора, и те се напъваха, бутаха, сумтяха и пъхтяха, докато едното, като усетеше, че се подхлъзва, започваше да отстъпва назад, за да запази равновесие, а другото продължаваше да го блъска с все сила. Понякога губещото играта успяваше да се съвземе и подновяваше бутането и така ту напред ту назад, пак и пак по за няколко минути продължаваха тая странна игра, която много напомняше двойка, танцуваща валс. През цялото време, докато траеше борбата, сред сумтенето и пъшкането губещото играта надаваше писъци и викове и се чуваше много трополене на крака и пляскане на опашки, с което собствениците им се мъчеха да се задържат прави, докато на едното или другото при отстъплението му се подвиеше опашката и то не паднеше по гръб; тогава начаса борбата спираше и те хукваха да се гонят из стаята като бесни. Всичко това се вършеше по най-весел начин и на двете деца не омръзваше да ги наблюдават.

И с всичките тия шумни прояви, свиренето на флейта, гълтането на саби, просията, търкалянето на цепеници по пода и всичките други лудории и залисии, които в някои дни се прекъсваха чак когато си лягаха да спят, бобърчетата бяха толкова игриви, шумни и забавни, като две човечета, с които ти е драго да живееш.

Но невинаги бяха толкова оживени. Идваха моменти, когато ставаха много тихи, когато седяха оклюмани едно до друго, притиснали ръце до гърдите, изпънали напред опашки. Седяха и наблюдаваха какво става наоколо, притихнали като мишлета, гледаха и слушаха, без да се обадят, сякаш се мъчеха да вникнат в нещата. А понякога, когато приклякваха едно до друго, като две шоколадени джудженца, Сейджо коленичеше пред тях и им разправяше някоя приказка, като тактуваше с пръст пред носовете им, сякаш дирижираше оркестър. А те седяха, слушаха, следяха пръста й и не след дълго започваха да поклаща глава напред-назад, наляво и надясно, както бобрите винаги правят, когато са доволни, и най-накрая те започваха да тръскат с цялото си тяло тъй силно, че се катурваха и продължаваха да се търкалят по пода, сякаш разбираха всяка дума и просто не можеха да не се превиват от смях на разказвано.

Те седяха и слушаха…

А Шапиън, застанал настрана, гледаше тая картинка и я намираше доста глупава, но в същото време изпитваше съжаление, че е вече такъв голям мъж, който не може да си позволи да се присъедини към разказването на приказки. Имаше моменти, когато това, че е вече възрастен, доста пречеше на удоволствията!

Понякога Малчовците се чувствуваха самотни и се разхленчваха с пискливи гласчета в тъмната си стаичка; тогава Сейджо, която все още не можеше да забрави майка си и разбираше какво им липсва, ги взимаше в прегръдките си и се мъчеше да ги утеши, като им тананикаше. И те се притискаха към нея здраво вкопчени едно в друго, сякаш ги беше страх да не се загубят, заравяха мъничките си муцунки в топлата, мека извивка на врата й, където толкова много обичаха да се гушат и след като скимтенето стихваше — може би забравяха временно всичко и с продължителни, дълбоки въздишки и тихо сумтене заспиваха доволни.

Защото в края на краищата въпреки всичките им пакости, крясъци и веселби те бяха само две малки заблудили се дребосъчета и проявяваха към тия две човешки деца по свой начин същата обич, която бяха проявявали към загубените от тях майка и баща, които никога нямаше да забравят.

Чикани особено много обичаше Сейджо. Той не беше толкова як, колкото Чилауи, беше по-тих и по-смирен. У Чилауи имаше нещо закачливо, той беше по-голям веселяк, един от тия, които „правят всичко на шега и шега от всичко“, от тия, за които животът е само една голяма шега; а Чикани често го налягаше тъга по разните ъгълчета и трябваше да го вдигат, да го галят и глезят. Често той се измъкваше нощем и скимтеше до леглото на Сейджо, за да го вземе и да го остави да спи там, до нея, докато Чилауи лежеше по гръб в колибката и хъркаше, сякаш нищо не е било. Сейджо беше винаги готова да съчувствува на Чикани, понеже беше по-слабичък, и заставаше до него на колене, а той се покатерваше на скута й и се свиваше там, щастлив и доволен. Чилауи, когато изчерпваше лошотията си през деня и сметнеше, че е останал пренебрегнат, пристигаше, за да получи своя дял милувки, мушваше се до Чикани и след няколко дълбоки въздишки се настаняваше, притиснал се плътно до него, без съмнение безгранично доволен от всичко извършено. И Сейджо в желанието си да не ги тревожи оставаше да седи така, докато двамата не пожелаеха да си отидат.

Сега вече беше лесно да ги разпознаеш, понеже бяха станали съвсем различни в държането си. Чилауи беше по-силен, по-смел и по-предприемчив от братчето си — комично същество, на което като че доставяше огромно удоволствие да се удря с главата о краката на масата, да събаря разни неща върху лапите си или да пада в сандъка с дървата. Беше любопитен като папагал и искаше да се тика навсякъде, което обикновено и правеше. Веднъж се беше покатерил върху ведро с вода, оставено от някого за миг на пода, и може би погрешно сметнал, че това е гмуркало, се хвърли право вътре. Ведрото, разбира се, се прекатури с трясък и водата се разплиска във всички посоки. Той беше крайно изненадан, както и всички останали. Но въпреки цялото си своенравие беше толкова обичлив, колкото и Чикани, и ходеше по стъпките на Шапиън (когато не беше зает се нещо друго!) почти така, както другият ходеше подир Сейджо. И не понасяше да се отделя за дълго от Чикани. Където и да ходеха, двамата винаги бяха заедно, като потичваха един подир друг или един до друг, а ако се случеше да се разделят при обиколките си из къщата, започваха да се търсят и да се викат. Когато се срещнеха, оставаха за известно време мирни, притиснали главичките си и вкопчили се един в друг, ала това тъжно настроение скоро минаваше и те завършваха цялата история с една от тия чудновати борби, които за тях едва ли не бяха проява на особена радост.

И Сейджо често си мислеше колко жестоко би било някога да ги разделят.