Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (15)

15.
Обичай и най-малките

Рано на другия ден Патрик О’Райли се отби, както бе обещал, да вземе своите малки доверители. Обаче те отидоха не направо в зоологическата градина, както бяха очаквали, а в голяма сграда в центъра на града, където беше канцеларията на собствениците на парка.

От страх да не се случи нещо на парите в последния момент Шапиън често попипваше издутото място под ризата, където беше малката торбичка: сега тя вече много скоро щеше да им дотрябва и момчето започваше да се тревожи. С другата ръка носеше кошницата с Чилауи, а до него, на не повече от две крачки, с детинските си стъпки ситнеше Сейджо, покрила главата и раменете си със своя шал.

Последва бързо качване с асансьор, което съвсем не им хареса, а след това тримата с ирландеца се намериха пред писалищна маса, зад която седеше някакъв мъж.

И това беше човекът, който държеше в ръцете си съдбата на загубения им малък приятел.

Сейджо, която досега бе хранила такава вяра в своя сън, изведнъж изпита страх и безпокойство и затрепери като лист. Нямаше представа какво ще правят, ако предложението им бъде отхвърлено, и сега, когато бе настъпил решителният миг, беше готова да закрещи и да избяга. Но тя не се поддаде, реши да устои докрай, каквото и да стане.

Човекът зад писмената маса беше млад, с бледо, длъгнесто лице и слабохарактерна брадичка. В единия ъгъл на устата му имаше цигара, изгоряла почти до устните, и едното око бе извито неприятно нагоре, за да не му влиза пушек, а с другото шареше наоколо, тъй че в известни мигове изглеждаше разноглед. Той заговори, без да извади цигарата, и ги загледа накриво с окото, което можеше да движи, а то беше много безцветно и неприязнено око.

— Е, какво искате? — попита той отсечено.

Настъпи един миг мълчание, много тежко, напрегнато мълчание. Мисля, че Сейджо и Шапиън бяха дори спрели да дишат. После Пат, полицаят, заговори:

— Господине, снощи аз се обадих по телефона на господин Х. във връзка с тия мои малки приятели и трябваше днес да дойдем при него, за да уредим един малък въпрос, може би…

— Можете да уредите вашия въпрос с мен — прекъсна го младият мъж с не особено учтив тон. — Господин Х. е зает в момента. — И погледна към една врата за друга стая, която беше леко открехната.

— Виждате ли, работата стои така… — започна отново Пат, но младият мъж погледна часовника си и го прекъсна пак:

— По-накратко, господин полицай: имам много важна работа тая сутрин.

Пат се поизчерви и започна речта си отново, тоя път успешно. Беше реч, която репетира грижливо предишната вечер — историята, от която, както се бе изразил на гарата, „каменно сърце да има човек, пак ще заплаче“. Обаче младият мъж явно нямаше каменно сърце, защото не заплака; наопаки, докато Пат говореше, тая нетърпелива личност няколко пъти погледна ръчния си часовник и запали нова цигара от угарката в устата. Започваше да изглежда не само, че нямаше каменно сърце, ами че нямаше сърце изобщо. И честният полицай се обезсърчи към края и завърши разказа си дори доста неубедително:

— … та младежите искат да откупят животинчето от вас и аз ще се осмеля да кажа, че вие ще извършите божа работа, ако им го върнете.

След като положи тия крайни усилия, полицаят извади голямата червена носна кърпа и нервно забърса лицето си. Младият мъж оправи някакви книжа на писмената маса и се отпусна назад на стола.

— Свършихте ли? — запита той студено.

— Да — отговори Пат не особено бодро, защото започваше да се страхува, и доста основателно, че вече е загубил сражението.

— Аха — рече чиновникът, — благодаря ви. Сега, нека ви кажа — думите му звучаха като късчета лед, падащи върху стъклена чинийка, — че тоя бобър е бил купен от нас по напълно законен и правомерен начин, и то не от тия дрипльовци, а от почтен търговски агент. Ние платихме за него петдесет долара, много повече, отколкото тоя звяр струваше, и нямаме никакво намерение да го препродаваме, освен ако реализираме от сделката добра печалба, но не ми се вижда — на това място той изгледа двете индианчета, — червенокожите ви приятели, както ги наричате, да са много добре материално, ако се съди по вида им.

Пат се изчерви повече от всеки друг път, но проницателно съобрази, че само пари могат да имат тежест пред тоя твърдоглавец, и бутна Шапиън напред.

— Пари — дрезгаво пошепна той, — тия пари. Пари, дай му ги сега!

И Шапиън, премалял от страх, понеже беше разбрал горе-долу всичко, пристъпи напред, бръкна в кесийката и сложи малката пачка банкноти върху бюрото.

Чиновникът ги взе, преброи и презрително изсумтя:

— Тука са само четиринайсет долара. Нищо не става. — Той върна парите и за да бъде сигурен, че всички са го разбрали, добави: — Край на всичко, никакви продажби, не става, не! Разбирате ли?

Те го разбраха, всички до един.

Никой не проговори, никой не се помръдна, но за Шапиън това беше краят на света… не, не… нима това беше истина? И тогава изведнъж му се стори, че мълчанието го души; бялото лице на човека зад писмената маса ставаше все по-голямо и по-голямо и се носеше към него… подът сякаш потъваше под краката му… нима щеше да падне като жена, да припадне като хилаво момиче! Той затвори очи, за да не вижда това бледо, слабохарактерно лице с едното око, което му се хилеше с такава подигравка, заскърца със зъби, стисна юмруци и сковано изпъна младата си снага в обичайната горда стойка; и чувството на замайването премина, но го побиха студени тръпки и той затрепери. Междувременно полицаят стоеше до него безпомощен и смаян, бършеше плешивата си глава и дрезгаво мърмореше:

— Срамота! Колко жалко! И аз не оправдах надеждите на тия, дето ми се довериха! Старото ми сърце има дълго да скърби за това!

А Сейджо? Тя беше следила всяко движение с болезнена напрегнатост; очите й се бяха устремявали от едно лице към друго като две уплашени птички в клетка и тя бе разбрала. Нямаше нужда да й се казва.

Те бяха загубили. Само за две минутки бяха загубили.

Тя се приближи безшумно към Шапиън.

— Аз зная, братко — каза тя много спокойно с такъв странен слаб глас, че Шапиън бързо я погледна и прегърна с едната си ръка, а тя се притисна и вдигна очи към него. — Сега зная. Той няма да ни даде Чикани. Аз сгреших… с моя сън, знаеш, ние не сме дошли в града да вземем Чикани. Струва ми се… може би… сме дошли… да доведем при него Чилауи. Може би това е искала да каже майка ми, за да бъдат заедно… да не са вече самотни. Трябва да е така. Затова…

Детското й гласче се сниши до шепот, главичката клюмна.

— Кажи на тоя човек… аз… му давам… и Чилауи.

Тя остави кошницата с Чилауи върху писмената маса и се дръпна назад; лицето й бе бяло като платно, устните — бледи, а очите, широко отворени и сухи, не се отделяха от кошницата.

О’Райли прекъсна вайкането си, втрещен: какво ставаше сега?

— Какво е това? — ядосано възкликна чиновникът.

Шапиън му обясни:

— Друг бобър, Чилауи. Негов брат, тоя Чикани, много самотен. Ти дръж Чилауи също; няма самотен тогава. Това думи на мой сестра. Мен… — Гласът му секна и той не можа да каже нищо повече.

— Така ли! — рече чиновникът и се усмихна за първи път, макар че външността му спечели много малко от тая усмивка. — Това е вече съвсем друго нещо! Ние ще я уредим тая работа много лесно. — И той посегна към перото.

— НЕ!! — изкрещя изведнъж полицаят със страхотен глас и стовари юмрука си на писалището с такъв трясък, че всички подскочиха, подскочиха и мастилниците, попивките, перата и моливите, подскочи дори и бледият млад мъж, който стана още по-блед, а цигарата падна от устните му на пода.

— Не, няма да я уредите — зарева Пат с гръмотевичен глас. — Никой потомък на О’Райли не ще остане да гледа със скръстени ръце как вие или други подобни на вас заплашват и потъпкват две беззащитни деца! Безсърдечен нехранимайко! — дереше се той. — Аз съм пазител на закона и ще арестувам за заговорничество, за измама, за нарушение на обществения ред, за открит грабеж, за физическо насилие, за… — С това запасът му на гръмко звучащи престъпления свърши и той с яростно ръмжене се запъти към писаната маса при много уплашения вече млад мъж, който бързото заотстъпва заднишком по посока на другата стая, Сейджо и Шапиън стояха, опулили очи. Какво точно възнамеряваше да направи този буен потомък на О’Райлиевци, не се узна, понеже в тоя миг вратата се отвори и пътят за отстъпление на бягащия млад мъж бе прерязан, когато се блъсна с гръб в ново лице и един много спокоен, тих глас промълви „Извинете“. В стаята, на самия праг, се появи слаб възрастен господин с прошарена коса; той се взираше над очилата си в тая изумителна сцена.

Господинът леко се поизкашля и повтори:

— Извинете, ако съм с нещо попречил. — И след това много учтиво покани: — Моля, седнете.

Пат все още ядно сумтеше и гледаше с ненавист човека, когото щеше да арестува и който съвсем не беше сигурен дали наистина не е извършил някакво престъпление и затова ръцете му малко трепереха, докато се мъчеше да запали нова цигара.

— Моля, седнете, господа — покани повторно прошареният господин.

Всички насядаха: човек се чувствуваше някак си длъжен да се подчини на тоя възрастен господин с меки обноски. А той беше човекът, който притежаваше парка — самият господин Х.

— А сега, да обсъдим положението — предложи той и погледна полицая, след това чиновника, после децата и пак полицая. — Е, господин полицай, снощи по телефона ви обещах да изслушам историята на тия деца и да помисля какво следва да се направи. Аз чух всичко… от съседната стая, чух го много по-добре, отколкото ако бях тук, понеже така се случиха някои неща, които иначе нямаше да се случат. Аз вече знаех от вас колко дълъг път са изминали и на какви лишения и опасности са се изложили само за да се опитат да си върнат любимеца. Но трябваше да бъда предпазлив; трябваше да се уверя, че това не е измама, а понеже не зная техния език, исках да видя какво ще направят, преди дори да помисля как би трябвало да постъпя. Сега зная цялата история и виждам, че положението ще е доста трудно… за мен.

При тия думи чиновникът изгледа всички с доволно изражение, сякаш искаше да рече: „Видяхте ли, не ви ли казах?“ Господин Х. също огледа всички, като се почукваше с очилата по коляното.

— Надявам се, че всички ме слушате? — продължи той. — Нали?

Много ясно личеше, че беше свикнал хората да го слушат. Той сложи очилата, които бяха от тия, наричани пенсне, и загледа всекиго от тях поотделно. На децата погледът му се видя доста проницателен, съвсем различен от гласа.

— Да — каза той, като видя, че всички чакаха да чуят какво ще каже, макар Сейджо да не разбираше нито една дума, огромно впечатление й правеше неговата престореност и гладкият, равномерен поток на думите. — Прекрасно. И тъй, аз чух как тия индианчета предложиха да се откажат и от другия си любимец, за да могат двете животинки да бъдат заедно, което потвърди тяхната честност. Но трябва да се помислим и за моята страна на въпроса. Както вече го каза Джордж, това е била напълно редовна търговска сделка и ми е струвала доста пари. Аз не мога да реша въпроса незабавно. Толкова повече, че не е хубаво за хората, особено за младите хора, да получават всичко, каквото поискат, поне тогава, когато не са го заслужили. — И той ги изгледа доста сурово през очилата, които бе отново сложил на носа си.

— И какво смятате да направите, господине? — запита нетърпеливо О’Райли, на когото се искаше старецът да спре да се занимава с очилата си и да говори по въпроса.

Но господин Х. се обърна към чиновника си:

— Ти си добър търговец, Джордж, може би прекалено добър, както си мисля понякога.

— Аз само изпълнявах дълга си, господине — отговори Джордж и това беше до известна степен вярно.

— Е да, нашият дълг — замислено проточи господин Х. — Добре, това няма значение.

— Но как смятате да постъпите вие, господине? — запита отново Пат, който беше готов да се пръсне от нетърпение.

— Как да постъпя ли? — повтори тоя вбесяващ старец. — Да постъпя? А, да, мисля, че съм решил какво да правя… ето, това! — Той взе кошницата на Чилауи и повика при себе си децата. — Вземете — каза той благо, — вземете малкия си приятел. А сега… — заговори той неочаквано много живо и делово, като написа нещо на визитна картичка и я даде на Пат — сега идете в парка с господин О’Райли и си вземете другия. Той е ваш: вие положително сте го заслужили.

Шапиън го загледа със зяпнала уста: дали беше чул правилно? Или това беше някой друг сън на Сейджо, в който той взимаше участие? Или може би сам той сънуваше? Но Сейджо беше съвършено будна и грабна кошницата на Чилауи от него.

— Кажи ми, кажи ми — възбудено възкликна тя, — какво каза той, какво каза?

Като видя, че не са го съвсем разбрали, господин Х. понечи да заговори пак, но Пат бурно го прекъсна (той толкова много искаше пръв да предаде чудесната новина!):

— Извинете ме, господине, аз говоря на техния език. — И се обърна към Шапиън: — Него… — каза той и потупа господин Х. няколко пъти здравата по гърба така, че старецът, за когото това дойде изневиделица, насмалко не се захлупи по очи, а очилата му изхвърчаха, за всеобщо облекчение. — Тоя добър човек. Него… — С тия думи той плесна изумения господин Х. по гърдите така, че, кажи-речи, го просна по гръб. — Него, той голям вожд, добър вожд. Мен… (Това е труден език, господине.) вие два бобър, бърже-бърже. Разбира? — И завърши с най-доброто, което знаеше на индиански: — Кейгет! Кейгет! — След това се обърна с тържествуващ вид към господин Х.: — О’Райлиевци винаги са имали дарба за езици, господине.

— Имате право — каза господин Х. — Разбира се… хм-м-м… да!

Старецът се усмихна, изпроводи щастливата тройка до вратата, затвори я подир тях, все още леко усмихвайки се на себе си. „Каква безкрайно приятна комедийка беше това — мислеше си той, — при все че в края на краищата аз съм загубилият в играта.“ И си потри радостно ръцете, също като че ли беше сключил някоя доходна сделка.

Много се съмнявам дали Сейджо или Шапиън са запомнили нещо за това отиване в увеселителния парк до момента, когато Пат им посочи входа, който се виждаше недалече пред тях. Тогава Сейджо се спусна да тича. Не беше вече бледа, а очите й, толкова сухи и напрегнати доскоро, сега искряха. Шалът й се беше свлякъл, но тя не му обръщаше внимание, плитките й се бяха измъкнали и подскачаха на раменете, а обутите й с мокасини крачета се носеха по тротоара. Зад нея тичаше Шапиън; той не можеше да я настигне поради кошницата, в която Чилауи, на когото бе омръзнало да седи толкова време затворен, вдигаше страшна врява. След тях идеше доблестният господин О’Райли със зачервено лице и без каска; той бършеше с голямата си кърпа главата („гола като яйце“) и пуфтеше, и сумтеше като влекач, леко страдащ от задух.

Изведнъж той кресна:

— Хей, какво е това! Да не е надбягване?

Но братът и сестрата летяха напред и е много съмнително дали изобщо го чуха, което го накара да замърмори:

— Малки езичници! Те ще ме вкарат в гроба! Като нищо!

И той сърцато се носеше подир тях.

Неколцина минувачи се поспряха да погледат бягащите индианчета и тяхната странна носия и полицая, който очевидно ги гонеше. Чуха също и резките викове и писъци, долитащи от кошницата, в която Чилауи високо протестираше от друсането и от цялото това бързане; някои от тях се върнаха и се присъединиха към това чудновато шествие, завтекоха се подир малкото чернокосо момиче.

А зад всички тях — много-много по-назад — идеше друг човек: висок мъж с кафяв цвят на кожата, който крачеше леко и бързо по улиците на града. Той имаше такъв строг и мрачен вид, че хората бързаха да му отворят път, заглеждаха се подир него и се питаха: „Кой е тоя? Що за човек е?“ Но той никого не поглеждаше.

На входа ги задържаха, понеже паркът още не беше отворен, обаче О’Райли настигна децата, показа пропуска си и ги пуснаха вътре. Беше се насъбрала тълпа и тя нахълта заедно с тях, щом отвориха вратата. Разпоредителят, който беше не друг, а старият ни познат Алек надзирателят, знаеше вече какво трябва да прави, понеже в последния момент господин Х. бе решил и той да дойде, беше му дал нарежданията си и сега стоеше в тълпата. Той кимна с глава и надзирателят поведе Сейджо към клетката на бобъра. И в тоя миг тя пак пребледня като привидение. Стори й се, че тича в някакво огромно празно пространство, в дъното на което, на мили от нея, има черна грозна редица железни пръчки и ето, ето… тя вижда през тях и там… да, там, по средата, седи малко, кафяво, рунтаво животинче и… о, нима това е?… да, това е Чикани!!

И Сейджо, забравила стеснението си, забравила хората, забравила шумния град, забравила всичко, освен малкото рунтаво създанийце, което сега бе тъй близо, се втурна към жегната ограда, падна на колене върху чакъла, мушна двете си ръце между пречките и изкрещя:

— Чикани! Чикани!! ЧИКАНИ!

Бобърчето не можеше да повярва, то седеше, без да се помръдне, и само гледаше.

— Това съм аз, Сейджо! О, Чикани! — Този вик прозвуча като ридание. О, нима той я беше забравил?

Още един миг малкото създание остана там като заковано, навело топчестата си кафява глава на една страна, ослушвайки се, когато Сейджо извика още веднъж:

— Чик-а-ни-и-и-и!!!…

Тогава бобърчето я позна. Със смешни малки звуци, които задавяха гърлото му, то заприпка, колкото му позволяваха крачките, към решетката.

В тълпата се чуха възгласи, настъпи малко раздвижване. А Алек надзирателят пристъпи напред, отвори малката желязна вратичка и рече:

— Оттук, мис… ъ-ъ… мадмоазел… ъ-ъ… сеньорита… — Съвсем не знаеше как да се обърне към нея, а беше и доста развълнуван.

Сейджо се втурна вътре, коленичи, вдигна на скута си тъй отдавна загубения Чикани и се наведе към него — и двамата примряха. Пъстрият шал закри всичко и нито вие, нито аз, нито някой друг ще узнае някога какво стана между тях в онова съдбовно, великолепно, незабравимо утро.

И прошареният господин Х. извади от джоба носната си кърпа и се издуха силно; а надзирателят Алек изведнъж се закашля:

— Кхъ-кхъ, кхъ-кхъ-кхъ.

— И дума да не става! — възкликна полицаят Пат със сърдечен тон, при все че надзирателят всъщност не беше казал нищо.

А сега предстоеше най-вълнуващият миг. Сега трябваше да се срещнат Чилауи и Чикани. Те бяха само на три-четири крачки един от друг и не го знаеха! И това ако не беше сензация!

С лудо разтуптяно сърце Сейджо и Шапиън внесоха кошницата — само единият от тях в никой случай нямаше да се справи: те бяха в такова състояние, че трябваше двамата заедно да махнат капака. След това извадиха Чилауи и го оставиха на земята с лице към Чикани. Тогава децата се изправиха и стаили дъх, зачакаха. Миг-два бобърчетата не се помръднаха, впили очи едно в друго. После истината бавно проблесна в замъгления им мъничък ум и те запълзяха едно  към друго с разширени до пръсване очи, с щръкнали уши — те се ослушваха, душеха и пълзяха бавно напред, докато пълзенето премина в ход, в лек провлачен тръс, и най-после, сигурни, че са се намерили един друг, те се устремиха рязко напред, та чак се чукнаха при срещата с главите. И това, меко казано, сблъскване бе тъй силно, че поради невъзможността да отидат по-нататък напред те се изправиха на задните крака с високи резки писъци се вкопчиха здраво едно в друго и там, пред всички хора, започнаха да се борят!

Непрекъснатото безнадеждно търсене, всекидневните разочарования, цялата мъка и копнеж, нерадостните, празни, самотни нощи, всичко това бе свършило.

Малкия Малчо и Големия Малчо бяха пак заедно.

След малко те вече лудуваха из цялото заградено пространство и онова, което е било затвор, сега се бе превърнало в игрище — най-доброто предназначение, което бе имало досега, уверявам ви! Децата пляскаха с ръце и крещяха, и се смееха, и ги насърчаваха, обзети от възбуждение, а борците или танцьорите, или както щете ги наречете, припкаха насам-натам в отлично настроение и се наслаждаваха безкрайно много на това, което вероятно беше за тях най-великият момент в целия им досегашен живот, а може би и в живота занапред. Никога досега не бяха давали те такова блестящо представление и хората викаха от възторг, и се смееха, а сивокосият господин Х. буйно размахваше носната си кърпа и не съм съвсем сигурен дали не се обаждаше и той.

Господин О’Райли направо умираше от желание да участвува в това весело събитие, за отпразнуването на което бе допринесъл толкова много, и с гордост смяташе, че е единственото лице, което знае цялата история; затова той се самоназначи за церемониалмайстор и докато изпълняваше задълженията си на полицай и задържаше тълпата назад, играеше и ролята на съвременен радиокоментатор — обясняваше на насъбралите се какво става, пускаше шеги, хвърляше наляво и надясно сияйни усмивки и се забавляваше по най-прекрасен начин. Струва ми се, ние всички ще се съгласим, че той имаше пълно право на изказаните по негов адрес похвали, макар и да си даваше вид, че знае малко повече, отколкото знаеше в действителност. А когато двамата Малчовци започнаха своя чудноват танец, той не се остави да бъде надминат и някои го чуха да казва, че за първи път в живота си вижда не ирландец, а някой друг да изиграе една ирландска джига както трябва и завърши с това, че заяви на всеослушание:

— Е, да, виждам го, но да пукна, ако мога да повярвам на очите си.

Ние би трябвало да го извиним за това, понеже за всеки, който не беше виждал подобно зрелище, то трябва да е било наистина великолепно.

 

 

И тогава, след като бе стоял и наблюдавал там доста време, понеже не е искал да наруши това малко празненство, иззад тълпата излезе друг човек — висок мургав мъж с мокасини.

Беше същият, когото малко преди това бяха видели почти да тича из градските улици в тая посока. Учудената тълпа се смълча, когато той се изстъпи напред. Но Сейджо и Шапиън, заети със своите любимци, не го забелязаха, докато един глас — гласът, който тъй добре познаваха — се обади тихо на мелодичния език на племето оджибуей:

— О-уей, облаците наистина са изчезнали от лицето на слънцето. Сега и моята скръб се разпръсна, стопи се като ранна утринна мъгла. Тия хора направиха много за нас, извънредно много, деца мои. Нека им поблагодарим. Сине мой и дъще моя, вземете вашите Ничи-ки-уенси, вашите Малки братя. О-пи-пи-соуей ви чака.

Голямото перо бе дошъл да ги прибере и четиримата, та да ги върне обратно в Мястото на говорещите води, в Страната на северозападния вятър.

И сънят на Сейджо в края на краищата се беше сбъднал.