Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (5)

5.
Рожденият ден на Сейджо

Един ден, почти цяла седмица след това, Сейджо и Шапиън припряно се приготвяха за завръщането на баща им. Домът на Гитчи Мигуон беше малко по настрана от индианското селище О-пи-пи-соуей, което значи Мястото на говорещите води. Индианците бяха нарекли селището си така покрай намиращото се наблизо ниско водопадче, където бълболенето и ромоленето на водата произвеждаше звук, който приличаше на тихи сънливи гласове, та хората разправяха, че във водопада имало духове.

Хижата, в която живееха, беше изградена от борови трупи и се издигаше недалече от брега на езерото върху тревиста могилка. Гората започваше зад самата хижа, но наоколо мястото беше разчистено от храсти и дънери — оставени бяха само най-хубавите дървета, които образуваха красива горска поляна, и оттам се откриваше прекрасна гледка към езерото. То беше голямо езеро и отсрещният бряг се виждаше само като верига от безредни гористи възвишения, които сякаш се простираха безкрай нататък в синкавата далечина като вълни на някакъв огромен тъмен океан. Тясна пътечка се спускаше от хижата към брега, където имаше горичка от високи и стройни тополи; в сянката на техния листак Гитчи Мигуон със своя син и дъщеря прекарваше много радостни летни дни край водата и често се хранеше там.

Хижата не беше голяма, но имаше привлекателен вид отвън със своите стени от червеникавокафяви трупи и редиците зелен и жълт мъх между тях. При все че имаше само една стая, беше още по-приятна вътре. Подът от големи, гладко издялани и плътно прилягащи дървета беше изтъркан и блестеше от чистота, каквато рядко се среща, а на трите легла, наредени в редица край една от стените, лежаха грижливо сгънати шарени одеяла, купени от Дружеството на Хъдзъновия залив. Някои бяха червени, други — бели, трети — зелени, всяко с широк черен кенар в двата края, и придаваха на стаята приветлив и весел вид. Трите прозореца, всеки само с по едно голямо стъкло, бяха безупречно чисти и блестяха, както изобщо трябва да блестят прозорците, блестяха като цев на пушка — така казваше Шапиън, защото това бе неговата представа за нещо, което трябва да бъде наистина чисто. Така поддържаше той собствената си пушка и този ден тя беше смазана и почистена и отвън, и отвътре, та чак лъщеше в своя ъгъл срещу вратата, където всеки, който влезеше, не можеше да не я види. Защото тая пушка, за която беше дал на Търговския пункт четири хубави нуркови кожи, беше най-скъпоценното от всичките му притежания, които — мога да ви кажа — не бяха чак толкова много.

Сейджо беше събрала и изсушила стъбла от камъш, след това ги беше нарязала на къси парчета, боядисала в синьо, червено и жълто и ги нанизала като дълги тесни дървени мъниста и тия нанизи висяха сега в редици край прозорците. Беше съчетала цветовете така, че се образуваше нещо като шевица и нанизите добиха от това богат вид — почти като завеси, мислеше си тя, когато ги поглеждаше горе-долу за стотен път.

Всичките тенекиени чинии, вилици и ножове бяха по местата си на масата, а по средата бе сложен голям самун индиански хляб, наричан банок, прясно опечен и още вдигащ пара, със забучено отгоре му мъничко смърчово дръвче, не по-високо от една педя. Беше всъщност малко коледно дръвче и макар да беше още рано, Сейджо беше почти толкова щастлива, както по Коледа, и това беше начинът, по който искаше да изрази радостните си чувства. Малката печица, лъсната тъй, че изглеждаше съвсем нова, нямаше фурничка, нямаше и крака и беше вдигната малко от пода върху плоски камъни; така беше много удобно, защото, за да се опече хлябът, трябваше, първо, да се вари за известно време тестото върху печката, а след това да се сложи долу, между нагорещените камъни, където се изпичаше и хубаво се зачервяваше от всички страни. А Сейджо правеше хубав хляб — мога да ви уверя в това, защото съм ял от него много пъти.

Шапиън също беше свършил своя дял от работата, както личеше по големия куп дърва в сандъка зад печката и постланата по средата на пода еленова кожа, наскоро разпъната и изсушена, а в огромно гърне върху печката се варяха най-отбраните късове месо, добито с тая негова скъпоценна пушка в ъгъла. Шапиън имаше мъжествен вид, беше висок за възрастта си и имаше медния цвят на кожата и черните очи на своето племе — оджибуейите. Той седеше мълчаливо и чакаше: баща му беше определил тоя ден за завръщането си, а обещаеше ли нещо, винаги го изпълняваше, доколкото, разбира се, му позволяваха изненадите на горския живот. Но сестра му, по-малка от него, с блеснали черни очи и мятаща се на гърба й гарванова коса, сплетена в две плитки, тичаше, скачаше и се суетеше насам-натам, като ту наглеждаше яденето, ту нареждаше около масата пъновете, които им служеха за столове, ту за кой ли път оправяше камъшовите завеси.

Шапиън добре виждаше езерото през един от прозорците и дебнеше да се появи ладията на Голямото перо, макар и да се преструваше, че не го прави, и си беше избрал прозореца в отсрещния край на стаята, през който можеше да поглежда незабелязано, понеже, както си мислеше, не му приличаше да показва нетърпението си.

Беше само четиринадесетгодишен, но се чувствуваше като възрастен, след като е бил глава на домакинството повече от един месец. Сейджо шеташе насам-натам и си тананикаше песенчица. Беше с многоцветна карирана рокля; на краката си имаше красиви, обшити с маниста мокасини, които носеше само при особени случаи. Защото тоя ден беше за нея един голям ден: не само че любимият й татко се завръщаше вкъщи, но това беше и нейният рожден ден. Бедничката Сейджо! Тя невинаги получаваше подарък на тоя ден, откакто бяха положили майка й да почива под горските цветя, но все пак си имаше две дървени кукли, измайсторени от татко й за два различни рождени дни. Тая година той надали е имал време да й направи нещо, защото е бил на път. Затова двете кукли, Чилауи и Чикани, бяха извадени и сложени на видно място върху леглото й, но не изглеждаха чак толкова весели, макар да бяха издокарани с карирани роклички като на Сейджо, а цветът на лицето им, или избледнял, или олющен, бе освежен с нова боя и на двете бе сложен малък шал на дървените главички. Наистина те имаха глуповат вид, ако ги поразгледаше човек: нямаха нито пръсти, нито нос, нито уста, но за тях вероятно това нямаше особено значение и Сейджо трябваше да се задоволи с тях и тоя път. Поне тъй си мислеше тя, но ние знаем повече от нея, вие и аз, а на нея, докато весело се занимаваше със задълженията си, и наум не й идваше каква голяма изненада я очаква.

В това време Шапиън седеше съвършено мълчалив в другия край на стаята и като поглеждаше през прозореца, си казваше, че би искал сестра му да се държи с повече достойнство и да не се показва толкова несдържана и развълнувана… но все пак съвпадението на две такива големи събития в един и същи ден трябва да е много вълнуващо нещо за една жена, мислеше си той. Но изведнъж и собственото му сърце заби доста по-бързо и трябваше да упражни цялата си воля, за да не се втурне при прозореца, защото нейде далече-далече в езерото той забеляза малка точица.

— Сестро — заговори той бавно и отчетливо, както си му беше обичаят, — баща ни се връща.

— Къде е? Къде е? — провикна се Сейджо и без да дочака отговор, грабна своя шал, изтича през вратата и се заозърта припряно на всички страни. — Къде е, покажи ми го бързо!

Шапиън посочи точицата в езерото.

— Ей го — каза той. — Онова петънце.

— Ах! — рече Сейджо и в гласа й прозвуча разочарование: това петънце можеше да бъде какво ли не. — Може да е плуваща мечка или лос — подхвърли тя с надежда, че брат й ще го отрече. Но отговорът дойде, преди той да успее да проговори.

Отдалече те чуха слаб звук, слабо рязко изтрещяване — пушечен изстрел; и веднага след това още един. Те се ослушваха: настъпи тишина, колкото да преброиш до три, и тогава долетя още един изстрел.

— Сигналът! Сигналът! — извика Сейджо.

— Да, това е сигналът на татко — отвърна спокойно Шапиън, но изведнъж забрави за достойнството си и хукна заедно с момичето към хижата с думите:

— Хайде, бързо, да се приготвим!

И при все че ладията беше още на няколко мили от брега и щеше да го стигне най-малкото след час, те се заловиха припряно за работа. Изтичаха при полиците да вземат бурканите с мармалад от черни боровинки и горски ягоди, които Сейджо вареше всяка година (всъщност това беше първото, което бе варила съвсем сама, но мармаладът беше станал много хубав и й се искаше да мисли, че го е правила от години наред), сложиха на огъня голямото котле за чай, забучиха в месото голяма желязна вилица, за да разберат дали е готово, и се защураха от масата при печката и пак обратно при масата — изобщо правеха това, което до голяма степен биха правили всички други деца в подобен случай, независимо от това, дали бяха богати, или бедни, от царска кръв или само две индианчета.

И когато най-сетне настъпи дългоочакваният миг и жълтото кану от брезова кора с бдителното око и люшкащата се опашка се плъзна по песъчливия бряг, и двамата заговориха в един глас, а Гитчи Мигуон слезе от ладията и с едната си ръка стисна техните (толкова, колкото можа да хване), а другата, кой знае защо, продължи да държи зад гърба си и се помъчи да отговори изведнъж на всичките въпроси, докато лицето му, което умееше да изглежда тъй строго, грейна от усмивка, когато се провикна:

— Деца, деца, чакайте да ви кажа нещо, позволете ми да говоря… да, не съм гладен; не, не съм видял никакви метиси; о, да, нашето ловище е в пълен ред, или не, би трябвало да кажа, о, да, чувствувах се самотен, но сега вече не, и… честит рожден ден, мила Сейджо, честит рожден ден, дъщеричке!

И чак тогава протегна напред другата си ръка. А в нея държеше, както ние вече се досетихме, кошницата от брезова кора; държеше я за плетената дръжка тъй, че да не могат да я стигнат, и каза:

— Полека, полека! Виж, донесъл съм ти подарък за рождения ден, Сейджо. — Той й даде кошницата и я предупреди да, я носи много внимателно, след което се обърна към Шапиън и добави: — На теб също, синко, те са две.

— Две какво, татко? — попита момчето, като проследяваше с поглед сестра си, която бе тръгнала напред. — Какво има в тая кошница?

Но Голямото перо му каза да има търпение да почака и двамата тръгнаха подир Сейджо към хижата. Тя вървеше нагоре по пътеката със смешно плъзгащо се потичване, което, според нея, предпазваше от друсане, тъй че малките й, обшити с мъниста мокасини се мяркаха изпод карираната рокля с голяма бързина, а тялото й оставаше колкото може по-сковано от коленете нагоре, за да не друса кошницата, която държеше пред себе си, като че носеше някакво голямо и много крехко яйце, което можеше да се счупи на хиляди парченца при най-малкото сътресение. И я носеше наистина много внимателно, защото от тая тайнствена кутия се чуваха извънредно чудновати звуци. „Някое бебе — мислеше си тя; — не, сякаш са две бебета, макар че трябва да са много мънички, за да се поберат в такава кошничка.“ Щом влезе в стаята, тя я сложи много предпазливо на пода, а Шапиън (който довтаса веднага след нея) я хвана от двете страни, докато Сейджо свали капака, и като погледна вътре, видя онова, за което ние с вас открай време знаем, че се намираше там: две малки, топчести, пухкави телца и четири лапички, които посягаха към горния край на кутията като мънички ръчички, и два чифта блестящи черни очички, които приличаха на копчета и я гледаха с такъв умен поглед.

— О-о-о! — рече тя, сякаш не можеше да си поеме дъх. — О! О! — Това беше всичко, което успя да каже, и като не можа да измисли нищо друго, каза още веднъж: — О!

— Меченца, живи меченца! — най-после се провикна тя (меченцата бяха на мода по онова време и мисля, че всяко дете навред по света или си имаше мече, или мечтаеше да има).

След това Сейджо леко наклони кошницата и те излязоха; тя видя опашките и разбра. Нещо по-хубаво от мечета…

— Бобърчета, това са бобърчета! — развика се Шапиън, пребледнял от възбуда, забравил за всякакво мъжко достойнство. — Истински, живи!

А Голямото перо, изправен в целия си висок ръст, се усмихваше на двете възхитени деца, много доволен от начина, по който бяха приели подаръка. Сейджо седна до тях на пода, все още развълнувана, с полуотворена уста, макар и да не можеше да издаде нито звук повече. А освен това искаше да привлече вниманието на баща си към завесите, с които толкова се гордееше, макар и да нямаше никакво съмнение, че зорките му очи бяха ги забелязали; и обедът изстиваше на масата, а знаменитата пушка, тъй чиста и излъскана, стоеше забравена в ъгъла си.

Гитчи Мигуон беше много грижливо гледал бобърчетата през дългото пътешествие, беше ги хранил добре и сега те представляваха истински топчици и Сейджо заяви, че не е виждала нищо по-сладко. А когато те се покатериха на скута й със слаби хленчещи звуци, тя се наведе над тях и зарови лице в меката им козина, която миришеше тъй хубаво от дъхавите треви и върбовата кора на тяхното легло. Малко след това Голямото перо и Шапиън излязоха да донесат пресни листа и постилка за гостенчетата, а Сейджо остана вкъщи. И докато тях ги нямаше, тя вдигна бобърчетата едно по едно в шепите си, където те чудесно се хващаха, и тихичко им зашепна и — о, чудо на чудесата — те й отговаряха с тънички бебешки гласчета и се хващаха с мъничките си ръчички (човек не можеше да ги нарече иначе) за нейните пръсти и я заглеждаха много внимателно с блестящите си черни очички, в които прозираше като че ум. А когато вдигна двете заедно в прегръдките си, те започнаха да издават смешни звуци, да притискат топлите си влажни нослета към гърлото й, да сумтят и пуфтят като малки бебета.

И Сейджо разбра, че много ще ги обикне.

Тогава куклите Чилауи и Чикани, които бяха ги наблюдавали доста мрачно, придобиха още по-безутешен вид и за да спести на нещастните създания всякакви по-нататъшни огорчения, Сейджо ги сложи на мястото им на полицата с лице към стената.

И тоя ден в простата дървена хижа далече в дебрите на северните гори имаше трима души, които бяха много щастливи: Гитчи Мигуон, защото завръщането му вкъщи беше толкова радостно; Шапиън, защото баща му бе казал, че бобърчетата ще са на двамата и го беше похвалил за усърдието му; и Сейджо, заради най-прекрасния подарък, какъвто бе някога получавала за рожден ден.