Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (13)

13.
Малкият пленник

А какво стана междувременно с Чикани?

Трябва да се върнем към деня, когато търговският агент излезе с него от хижата на Гитчи Мигуон и като че ли го изтръгна завинаги от техния живот.

През четирите или петте дена, които потрябваха на агента и гребците му от племето оджибуей да изминат пътя обратно до Заешкия влек, Чикани преживя не съвсем зле, тъй като един от индианците се грижеше за него и не го оставяше без вода и храна. Но бобърчето не можеше да разбере защо Чилауи не е с него и се чудеше къде са изчезнали Сейджо и Шапиън. То започна да тъгува за тях и често проплакваше за Сейджо — викаше я да дойде при него, както бе идвала винаги, щом го чуеше да я вика. Но сега не идваше никой, освен непознатия индианец, и то само за да му смени водата и да даде храна. По нареждане на агента тоя човек придружи Чикани и на парахода, за да го наглежда и да го предаде на железопътната гара; там му броиха парите за бобърчето, а какво щяха да правят след това с него, не го интересуваше.

Като усети, че движението е спряло, и помисли, че трябва да си е пак вкъщи, Чикани заскимтя да го пуснат на свобода с надеждата, че другарите му по игра ще дойдат и ще го извадят от тоя задушен и неудобен сандък. Но никой не идваше. Тогава той се залови да гризе сандъка и непознати, груби гласове ядосано му се накараха. Сетне се опита да се покатери по стените на своя затвор, но те бяха твърде високи, а тия непознати хора закряскаха и зачукаха по сандъка, за да го накарат да миряса, и тогава, съвсем уплашен, той се сви на пода и само скимучеше в своята самота. Къде, о, къде ли бе Сейджо, която винаги го утешаваше при малките му неприятности и в чиито прегръдки тъй честичко се гушеше щастлив? Къде беше Чилауи, от когото никога досега не се беше делил дори за час?

След малко го натовариха на влак, който с гръм и рев се понесе по пътя си за много часове. Когато влакът тръгна и той забрави да си затвори ушите^[1], шумът насмалко не го подлуди и обхванат от ужас, той се опита да намери път към свободата, като се гмурна в мъничката паничка с вода и я преобърна; така сега освен всичките други несгоди започна да страда и от жажда. Бяха го грабнали от дома му твърде неочаквано за Сейджо, за да може да му пусне в кутията един банок, който щеше да му стигне за няколко дена, а сега никой не се сещаше да му даде да яде. И тъй, разстроен, гладен, самотен и обезумял от страх, той се зае отчаяно да гризе, за да си отвори път навън от сандъка, и сигурно скоро щеше да сполучи в това, но той попадна на гвоздей и счупи един от четирите си резци, от което гризането започна да му причинява твърде голяма болка, за да продължи. Постилката му, която бездруго беше недостатъчна, се замърси, а движението на влака го мяташе и удряше в твърдите стени, тъй че цялото му тяло се натърти и го заболя. Той се мъчеше с всички сили да остане по средата, далече от стените на своя затвор, но все не сполучваше. Един от железничарите искаше да се покаже добър и му хвърли няколко корички хляб от своя обяд, но сметна, че стремителните усилия на бобърчето да се вкопчи в ръката му са проява на озлобление (за тия хора то не беше друго, освен животно; те не разбираха, че то само търси помощ) и след това вече ги беше страх от него — да ги е страх от такова мъничко създанийце! — и никой не направи опит да му сложи повече постилка или да му даде храна, а и паничката му за вода остана празна по същата причина.

И Чикани пак нададе писъци на мъка — той викаше ли, викаше малките си другари, които сега не можеха да го чуят, хленчеше с глас на малко дете да дойдат да го освободят от тая голяма сполетяла го беда. Но никой не му обръщаше внимание, ако изобщо го чуваха, защото безсилният му вик се губеше в грохота на влака.

Най-после след много спирания и тръгвания, всяко от които го запращаше и удряше в твърдите стени на неговия затвор ту насам, ту натам, и след последно, още по-мъчително пътуване с камион настъпи внезапно спокойствие. Напречните летви бяха махнати от капака на сандъка със страхотно скърцане, докато измъкнат гвоздеите, и някаква ръка го извади от сандъка — ръка, която го стискаше здраво за опашката, голяма, силна ръка и все пак някак си нежна. После другата ръка се вдигна, прихвана го за гърдите, както висеше с главата надолу, вдигна го в изправено положение и един пръст потърка леко горещата, уморена лапичка и плътен глас му заговори успокояващи думи и изведнъж му стана хубаво. Защото тоя човек бе надзирател на животни, работеше в парка, където трябваше да остане Чикани, и си знаеше работата много добре. Когато прегледа малкия си пленник и видя колко жалко, разчорлено и мръсно бе това създанийце — Чикани, който толкова се грижеше и се гордееше с кожухчето си, надзирателят каза ядосано на разносвача (а той, бедничкият, нямаше никаква вина):

— Без вода и никаква храна, със сухи крака, пресъхнала опашка, сух нос, изпочупени зъби, и това ако не е срамота, не знам кое е! Така ли се изпраща бобър, а! Но ние скоро ще се оправим, друже!

Защото надзирателят очакваше малкия си гост — всичко бе приготвено за идването му и Чикани скоро се озова в заградено място, направено от нещо като камък, но не чак толкова приятно като камък и заобиколено с решетка от железни пръти.

И в тая тъмница от желязо и бетон Чикани, който не бе извършил никакво престъпление, бе осъден да прекара остатъка от своите дни.

Чикани, нежния, обичен Чикани, сега щяха да го смятат за диво и вероятно опасно животно!

Заграденото място не беше голямо, най-обикновена клетка след простора на голямото езеро, край което бе прекарал по-голямата част от краткия си живот, но това нямаше значение в момента… — той подуши вода! А след това видя точно пред себе си дълбок, бистър вир — не много голям, разбира се, но имаше вода. Той незабавно се хвърли в него, жадно запреглъща вода, плувайки по повърхността дотогава, докато напукалите се и пресъхнали опашка и крака поемат от животворната влага и буците кал се размекнат и измият от козината му. Това му се видя нещо като бобров рай след повече от три дена грохот, гладуване, мръсотия и безкрайно мъчение и пламналото трескаво телце се охлади, всичките натъртени и ударени места спряха да туптят и хладната вода бавно оказа въздействието си върху него.

А сега — помисли си той — това трябва да е гмуркалото. Там някъде долу се намира входът и през него ще тръгне и без съмнение ще стигне в неговото си езеро, където на брега ще намери другарите си; после Чилауи ще изтича да го посрещне и ще се затъркаля по рунтавия гръб от радост, ще дойде и Сейджо, ще го вдигне на ръце, ще го прегърне, ще го гали, ще му шепне на ухото и ще го гъделичка по онова смешно местенце под брадичката, и всичките тежки дни напоследък ще се забравят.

И тъй със силно цопване той се гмурна надолу… и се удари с главата в твърдото дъно на басейна и почти се зашемети. Опита се още веднъж — същият резултат. Взе да дращи и хапе бетона, като смяташе да си пробие път през него до тунела, който трябваше някъде да извежда навън, но само напука и разцепи ноктите си и нащърби останалите си зъби. После изскочи от вира и изтича при решетката, помъчи се да се провре през нея, но пречките бяха сложени много нагъсто. Опита се да ги прегризе, ала изпочупените му зъби не оставяха дори драскотина по тях. Втурна се да обикаля заграденото пространство, като спираше тук-там да копае, но без полза. Дълго време се труди Чикани: връщаше се във вира, изскачаше и тичаше пак при решетката, опитваше се да гризе, опитваше се да копае, но всичко беше напразно. Най-после разбра, че няма никакъв отвор никъде, никакво гмуркало, никакво избавление и уморен, съсипан и загубил надежда, се просна върху твърдия, напечен под на клетката и заскимтя, застена, както го беше правил някога, угнетен от самота, а Сейджо го бе приспивала — само че тогава бе стенал от радост, а сега стенеше от мъка. Лапичките го боляха от желание да докосне поне веднъж меката, копринена козина на Чилауи. Ала сега нямаше Сейджо, нямаше Чилауи, имаше само един нещастен Малък Малчо, хвърлен в затвор, сам-самичък.

И в тази тъмница от желязо и бетон Чикани, който не бе извършил никакво престъпление, бе осъден да прекара остатъка от своите дни

Надзирателят дълго стоя да го наблюдава, после поклати глава и каза: „Много жалко, приятелче, много жалко!“ Това му беше работата — да опитомява дивите същества, които му изпращаха от време на време, но понеже обичаше животните, понякога намразваше службата си. Много често му се струваше, че те съвсем не са диви зверове, а отчаяни, несретни човечета, които не умеят да говорят и които понякога изпитват такава нужда от добрина, за която не могат да се помолят, и винаги бе мислил, че човекът, който е толкова по-голям и по-силен и знае толкова много неща, които те не знаят, би следвало да бъде добър към тях колкото може повече. Той съжаляваше малкото бобърче, което тъй безпомощно се бореше за свободата си — то не беше първото, което поверяваха на грижите му, и той познаваше кроткия им нрав. Надзирателят влезе през вратата на оградата и вдигна Чикани внимателно и сръчно, тъй че, както и първия път, бобърчето не се уплаши, нито се разтревожи, а се почувствува по-добре в ръцете му — те предразполагаха много повече от бетона!

Надзирателят отнесе Чикани в своята къщурка, която беше съвсем наблизо, в самия парк. Той имаше три малки дечица и когато видяха баща им да носи бобърче, те се струпаха наоколо да го видят, развикаха се и запляскаха с ръце от радост; Чикани пак се уплаши и се помъчи да се зарови в дрехата на мъжа, защото вече му имаше доверие. Бащата умири децата и сложи малкото зверче на пода, където, видяло се пак в къща, то се почувствува по-добре, отколкото в клетката. Всички чакаха да видят какво ще направи, а жената на надзирателя каза:

— Мъничкото дребосъче! Вижте го какво е мършаво… Джоу — обърна се тя към едно от момчетата, — иди да донесеш една ябълка; другите бобри, дето сме имали, бяха луди за ябълки.

Момченцето, наречено Джоу, излезе, върна се веднага с ябълка и я сложи на пода пред Чикани. Той никога още не беше виждал ябълка, но я подуши и — о, какъв чуден мирис издаваше тя! Тогава я захапа, колкото му позволяваха нещастните изпочупени зъбчета, и — какъв вкус! Най-вкусното нещо на света! Чикани стисна това чудесно лакомство с двете си ръце и изяде почти половината. Надзирателят много се зарадва, защото някои от пленниците му отказваха всякаква храна и умираха, но сега знаеше за тоя, че ще се съвземе. А възхитените деца се смееха на Чикани, който ядеше, приклекнал на задните си крака, като някое човече.

Жената на надзирателя възкликна:

— Ето на, не ви ли казах? Ще се оправи като нищо!…

След това мъжът донесе оставените в клетката вейки със свежи, сочни тополови листа, до които не се беше докоснал. Но сега се нахвърли да ги яде и децата му се чудеха, като гледаха как държи листата на снопчета в ръцете и ги слага в устата си. Той се чувствуваше вече значително по-добре и издаваше къси звуци на удоволствие, докато се хранеше, и на децата това се видя още по-чудно, та едно от тях — момиченце със златиста коса и кръгло розово личице, каза:

— Чуйте го, чуйте го как говори, също като мъничко бебенце. О, татко, хайде да го оставим в кухнята!

Обади се и майката:

— Наистина, Алек, нека го оставим за известно време: в парка няма никакви хора… Все едно да сложиш дете в затвор.

Алек отговори:

— Може да си права. Ще му нагласим местенце тука за тая нощ.

Така те приготвиха място за Чикани в кухнята, а надзирателят, закрепи на пода ниска широка тенджера с вода и сложи до нея голям сандък с предостатъчно чиста ела, за да му служи за легло. Там бобърчето прекара нощта, може би не щастливо, но много удобно.

На другата сутрин Алек го върна в клетката, та да могат хората, които идват в парка, да го видят; но привечер, когато паркът опустя, надзирателят го отнесе в къщата си. И така правеше всеки ден и Чикани прекарваше всичките часове свободни от „работа“, в дома на надзирателя — там си му беше леглото и голямата тенджера с вода, там си ядеше листата и клонките. И всеки ден получаваше хубава, сочна ябълка, което го възнаграждаваше за много от неговите беди, макар и не за всичките, защото до края на живота си щеше да се чувствува самотен^[2]. Всяка сутрин трябваше да се оправя голяма разтурия — обелени пръчки, накълцани клонки, остатъци от листа, подът изпоплескан целият с вода, — но децата на драго сърце се залавяха да почистят, след като баща им го занасяше да изпълнява всекидневното си задължение: да се оставя да го зяпат в клетката. Никому като че ли не тежаха малките грижи, които създаваше. Той се разбираше чудесно със семейството и по свой начин скоро стана почти пълноправен член на домакинството.

След време Чикани започна да познава всекиго от тях и да лудува тромаво с децата; за тях той беше една подвижна, добродушна играчка, много приличаща на тия пухкави вълнени кученца, с които хората окичват елхите си. Но за Чикани всичко това никога не можеше да бъде съвсем същото, каквото е било в О-пи-пи-соуей, и той често не искаше да играе и оставаше да лежи тихо в своя сандък със сърчице, изпълнено с огромен напразен копнеж за старите си другари.

Не се мина дълго и зъбите му пораснаха, започна да се занимава много дълго с остренето им — да ги търка едни о други, да ги стърже и да ги трака с голяма бързина^[3]. Кожухчето му, занемарено за известно време, и то се бе разрошило и сплъстило, сега се подлагаше на всекидневно търкане и сресване, а малката му фигурка, заприличала на торба кокали, понапълня и той пак стана предишния Чикани. И в известно отношение беше щастлив, но никога — напълно щастлив.

Докато седеше в клетката, беше наистина нещастен и надзирателят знаеше това, та винаги му беше много мъчно, когато слагаше дребосъчето там всяка сутрин, и се обръщаше да погледне жалкото малко създание, което го изпращаше с такъв тъжен поглед, седнало там само на голия бетонен под заобиколено с решетка като за мечка гризли. Той си спомняше, че един бобър може да живее повече от двадесет години — двадесет години в тоя затвор от желязо и бетон! След двадесет години и собствените му деца ще са пораснали и няма да са тук; самия него може вече да го няма. Градчето ще е станало голям град (то не беше кой знае колко голямо сега); разни хора ще пристигат и заминават — свободни хора, щастливи хора — и през цялото това време нещастното зверче, което не е сторило никому нищо лошо и което е искало само някой да бъде добър към него, двадесет дълги и самотни години ще гледа през железните пречки на тая клетка като някакъв страшен престъпник и ще чака свободата, която никога не ще получи, а ще дочака само смъртта си. И — мислеше си надзирателят — без никакво друго основание, освен това, че няколко залисани хора, за които изобщо нямаше значение дали са видели някога бобър, щяха да позяпат за една-две минути безутешния малък затворник, а след това да си отидат и да забравят, че са го видели. Това му се струваше някак несправедливо на този добър човечец, а когато наблюдаваше малкото създание да се весели по своя смешен, тромав начин с неговите деца, изпитваше много голямо желание да направи нещо за него и реши да направи малкия си пленник колкото може по-щастлив, като го оставя свободен у дома си, докато има възможност.

Но Чикани не се беше отчаял съвсем: той живееше с надежда, която съхрани задълго. Той с увереност очакваше, че по някакъв тайнствен начин Чилауи ще дойде при него, защото в миналите дни, където и да му се случеше да бъде, не се минаваше много и Чилауи пристигаше за него. И затова той, мине не мине ден, го търсеше, надзърташе в дървената си колибка, в клетката, търпеливо обикаляше всичките стаи на долния етаж на къщата, а понякога излизаше навън и най-подробно оглеждаше бараката и беше напълно сигурен, че някой ден ще открие Чилауи. Ала след цял месец всекидневни разочарования започна да губи увереност и най-после се отказа от търсенето, което всеки път завършваше с несполука.

А на стотици мили от него Чилауи вършеше съвършено същото нещо и все без полза.

Чикани беше започнал да се примирява с всичко това, когато се случи нещо, най-лошото от всичко досега, и същевременно близко до най-съкровеното му желание. Един ден край клетката му мина индианка с ярък шал на главата. В момента, когато я видя, Чикани се втурна лудо към решетката, посегна през нея с лапичките и пронизително изписка от страх да не го отмине; жената спря и му заговори и звуците, които издаваше, бяха същите, каквито бе чувал тъй често в страната на индианците, у дома си! Но не и гласът. И като видя нейното лице и подуши нейната миризма, той се обърна и закрета обратно към голата дървена колибка, по-унил и по-съкрушен от всеки друг път.

Беше помислил, че е Сейджо.

Но това преживяване го развълнува и събуди у него нови надежди: някой ден Сейджо щеше да дойде. И оттогава нататък беше нащрек да не я изпусне. Тълпи от хора посещаваха парка всеки следобед и повечето спираха пред неговата клетка, за да видят как изглежда един бобър. Но неговите „клиенти“ никога не се задържаха дълго и го подминаваха: на повечето от тях той приличаше на недорасло кутре с плоска опашка. Едни го поглеждаха нехайно, други с любопитство; някои го мушкаха с пръчки и издаваха груби и както той мислеше, заплашителни звуци, малцина го съжаляваха, а един-двама се държаха дружелюбно и му даваха фъстъци и бонбони, но никой от тях не беше Сейджо. Обаче той продължаваше да се надява и през цялото това време разглеждаше всяко лице, душеше всяка ръка, до която можеше да се доближи. Но все не виждаше лицето, което търсеше, все не можеше да долови миризмата на тая толкова обичана ръчица. И въпреки това беше сигурен, че някой ден добре запомненият глас ще повика „Чик-а-ни!“, че малките мургави ръце, чийто допир бе толкова често изпълвал с трепет малкото му тяло, щяха отново да го вдигнат и тогава — о, каква радост щеше да е отново да тикне носа си в тая определена трапчинка на определена топла и мека шия, да посумти и да попухти там и след това да задреме и да забрави!

Часове наред той прекарваше по тоя начин: бдеше, чакаше надяваше се; а после, на малкото си легло в кухнята, си спомняше по някакъв смътен начин щастливите дни, които са били, о, толкова отдавна, спомняше си за стаичката под леглото на Шапиън, която беше само негова и на Чилауи, и за смешния мъничък бобров дом, и за всичко друго, над което се бяха трудили толкова сърцато заедно. И най-после го обзе безразличие, той започна да страни, дори когато би трябвало да бъде щастлив в кухнята, и не играеше вече с децата. Занемари кожухчето си и то се сплъсти и разроши. Отказваше храната и седеше с ябълка в ръце, без да я докосне, главичката му клюмаше, очичките се затваряха, дишането ставаше често и тежко.

И надзирателят го гледаше със скръб и знаеше, че няма вече защо да се тревожи за двадесетте години, и изобщо за никакви години.

Чикани нямаше да преживее това.

Огън и треска обхващаха мъничкото копнеещо мозъче в понякога почти му се струваше, че вижда старите си другари пред себе си, и както мислеше за тях, заспиваше и заспал ги сънуваше. Защото животните сънуват, както може би знаете, и често се събуждат полуобезумели от страх, също както вие или аз, а по звуците, които понякога издават, може да се помисли, че някои техни сънища трябва да са много приятни.

Една вечер той се събуди, след като бе сънувал нещо толкова ясно, та помисли, че е пак у дома си с тях, и стана и заобикаля със скимтене кухнята, търсеше ги, без да ги намери, като надаваше високи жални ридания от самота и мъка.

И когато плачеше, гласът му напомняше глас на загубило се малко дете.

Защото той не знаеше, не можеше да знае, че на по-малко от една миля, в друга, също такава стая имаше друго, също такова бобърче и там с него, в очакване на утрото, твърде възбудени, за да мислят за сън, имаше две индианчета — момче с изправена и горда стойка, като стрела, и малко момиченце с ярък шал на главата.

А в ъгъла на стаята стоеше стара, позната, пораздърпана кошница от брезова кора.

Да, вие отгатнахте. Сейджо и Шапиън най-после бяха дошли.