Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (4)

4.
Първо приключение

Видрата скочи. Но от нетърпение и лакомия се опита да ги хване всичките наведнъж, ала бобърчетата, пъргави като навити пружинки, отскочиха встрани по бобърски и се пръснаха. Понеже не се беше насочила определено към никое от тях, тя ги изтърва всичките и както се беше засилила, почти се зашемети от удара в стената на жилището. Това я обърка за миг и бобърчетата се втурнаха към входа, който вече не беше запречен от тялото й. Макар да беше изпаднала в свирепа ярост от несполуката си, видрата знаеше, че ще може да ги излови едно по едно вънка, и понечи да се хвърли подире им, когато входът пак се затъмни. Това бе единственото предупреждение. В следващия миг тя се биеше вече на живот и на смърт с двата големи бобри. Те бяха пристигнали тъкмо навреме и обикновено тъй игриви и добродушни, бяха готови сега да се бият докрай, за да защитят малките си. Видрата беше по-бърза и по-свирепа от тях и захапеше ли, можеше да стиска с челюстите си като с менгеме, като булдог; обаче кожата на бобрите е дебела, а подобните им на длета зъби, които можеха да прегризват дървета и никога не са били използувани, за да причинят някому зло, сега се впиваха дълбоко през кожа и мускули. Бобрите се вкопчваха във видрата и забиваха острите като бръснач резци все по-дълбоко и по-дълбоко. Видрата се биеше с всички сили, понеже не беше страхлива, и се мъчеше да приложи любимата си хватка — да захапе някой от бобрите за муцуната, та да се отърве от зъбите поне на единия. Но не й оставаше нищо друго, освен да защищава собственото си гърло, което бобрите се мъчеха да докопат. Тя се извиваше и въртеше като огромен космат гущер, посягаше надясно и наляво със змийската си глава, съскаше, тракаше със зъби, ръмжеше. Бобрите не я пускаха и в мъртво мълчание видрата ги влачеше насам-натам, а те впиваха зъбите си в нея отново и отново. Защото това беше враг, най-злият от всички врагове, и те трябваше да се отърват от него — на всяка цена. Да се бориш честно с тоя злобен звяр би било само празна работа, въпросът трябваше да се уреди веднъж завинаги. Те се счепкваха пак и пак, боричкаха се и се търкаляха, докато се преметнаха право навън през гмуркалото — гърчещо се кълбо от преплетени крака, опашки и блестящи зъби — почти в краката на Гитчи Мигуон, чийто последен скок от камък на камък го беше довел до бобровия дом. Видът на тоя нов враг обезсърчи напълно видрата, тя се откопчи с огромно усилие и с един скок се озова далече от бобрите. Без да обърнат внимание на индианеца, те се спуснаха подир бягащата видра, но лепкавата кал на тинята даде на видрата необходимата преднина, тя се хвърли напред по хлъзгавата мътилка, изпързаля се наведнъж двадесетина стъпки, направи два-три скока, пак се плъзна и продължи така чак до яза, където се прехвърли и изчезна — завинаги.

Тя никога вече нямаше да влиза в бой с бобровото племе!

Голямото перо, застанал на близкия камък, я видя да бяга. Тутакси се прицели в нея, но като си помисли, че видрата си е получила заслуженото, остави я да избяга. Нали всичко вече беше наред, и водата започваше да се събира отново. Доста големичка локва се бе образувала в най-долната част на вира и ставаше все по-голяма и по-голяма, задържана там от яза, който, както си спомняте, бобрите бяха поправили; и на Голямото перо се наложи да побърза обратно към брега, преди камъните да се покрият пак с вода. Но той все още не бе напълно спокоен, защото беше видял как малките хукнаха навън, а не беше ги видял да се прибират обратно. Затова седна на брега на място, където не можеше да бъде нито видян, нито подушен, и загледа какво става. Скоро видя как майката бобър започна да събира едно по едно малките си. Две се бяха показали и когато тя идваше при тях, всяко се качваше на широката й плоска опашка, която се влачеше подир нея като къса шейничка, и застанало там право, вкопчило се в козината на майката с ръцете, за да се крепи; оставяше се да бъде замъкнато през калта до входа на дома. Докато пътуваха с това чудновато превозно средство, малките се озъртаха и се заглеждаха на всички страни и без съмнение се чувствуваха много доволни от себе си. Мисля, че за Голямото перо всичко това бе не по-малко забавно, отколкото за тях; той видя как двете бяха заведени вкъщи по този начин и се смя вътрешно на комичното зрелище. И докато ги наблюдаваше, неволно си мислеше, че е много срамно да се убиват такива създания, дето тъй усърдно се трудят, за да запазят своите малки и скромния си дом, и проявяват такава обич и привързаност помежду си. „Не би ли било все едно, че убиваш малки човечета?“ — мислеше си той. Никога преди не беше виждал такива неща, каквито се бяха случили тук днес, и чак сега започна да му става ясно защо някои от по-старите индианци наричат бобрите Малки говорещи братя или Боброво племе.

Макар и да нямаше нито храна, нито завивка, Гитчи Мигуон реши да остане тук цялата нощ и да пази, в случай, че видрата се завърне или довтаса някоя друга, защото те често пътуват по две. Но никой не дойде и когато си тръгна на другата сутрин, той видя, че вирът беше пак пълен и преливаше, както преди; тайният вход бе пак скрит и всичко беше наред — както си е било по-рано.

Всъщност не всичко. Това, което не знаеше, беше, че две от бобърчетата, обезумели от страх, бяха защапукали нататък по един от дългите ходове, каквито бобрите често изравят за различни цели в подгизналата почва, и накрая се намериха близо до яза. В стремежа си да се отдалечат колкото може повече от свирепото чудовище и вероятно без да знаят и без да ги е грижа къде отиват, те незабелязано се бяха прехвърлили през стената. Бяха продължили надолу по пресъхналото сега и празно легло на поточето, долавяйки с възбуденото си въображение съскащото дихание на Нигик току зад гърба си. То им бе зазвучало толкова истинско и най-после бе започнало да им се струва близо, че те се завряха припряно в един подмол край брега — и тъкмо навреме. Защото едва бяха успели да се скрият, когато видрата мина бързо оттам: те я бяха чули наистина. За щастие малките бобърчета, както и малките на много други животни, не изпущат никаква миризма, тъй че дори и лисица въпреки острото си и тънко обоняние не би могла да ги намери, освен случайно. Затова Нигик изобщо не разбра, че те са там, и продължи да увеличава колкото може повече разстоянието между себе си и бобровия вир след претърпяното там поражение.

Твърде много уплашени да не би врагът им да се върне, двете дребосъчета се притискаха едно до друго в убежището си, без да смеят ни да се помръднат, ни да продължат напред, ни да се върнат назад. Така те зачакаха майка си, която непременно щеше да ги потърси. Но тая липса на миризма, която току-що ги беше спасила от видрата, сега щеше да ги доведе до гибел. Защото родителите им, които трескаво ги търсеха навред, не можеха да попаднат на дирите им и не знаеха дори, че те са напуснали вира; а бобърчетата в своята възбуда и страх не бяха забелязали колко късо разстояние са изминали. Така, като две мънички заблудили се дечица, те седяха нещастни и самотни в пещерата си, като се ослушваха за плътния, напевен глас, който толкова много обичаха, и чакаха ли, чакаха голямата си добра майка, която винаги ги бе утешавала в малките им беди, топлила ги бе с кафявото си рунтаво тяло и ги беше чистила и сресвала грижливо всеки ден. Положително тя или баща им, който тъй нежно бе играл с тях и ги бе учил да плуват и винаги бе донасял дъхава трева за леглата им и вейки с нежни листа за ядене — положително щеше да дойде да ги прибере! Но сега нямаше дъхава трева, нямаше сочни нежни листенца, само твърди камъни и жулещ пясък, и никакъв татко, никаква майка не идваше да ги прибере. Така те се гушеха едно до друго през цялата дълга нощ и трепереха, гладни и уплашени.

Веднъж едно гъвкаво тъмно същество с вид на невестулка, но много по-голямо се вторачи в тях и те зачакаха, стаили се като мишки, без да смеят да шукнат, докато тоя звяр душеше високо на входа, където се бяха скрили. Беше воден пор, но като видя, че са две, достраша го да ги нападне. По-късно те надзърнаха предпазливо изпод брега, но се мушнаха обратно тъкмо навреме, за да се избавят от нещо голямо и сиво, което се стрелна отгоре към тях — ужасно, призрачно създание с огромни втренчени жълти очи, усоето префуча само на един-два пръста от тях, стрелна се веднага пак нагоре и кацна върху надвиснал клон, откъдето се вглеждаше и блещеше, тракаше с човката си, надаваше силни провлечени писъци и ужасни кикотещи се звуци.

Горският смеещ се бухал Уап-ахо ги бе забелязал и сега търпеливо чакаше удобен миг да ги нападне. И всеки път, когато те надзъртаха от скривалището си, страшните жълти очи бяха там горе и се взираха в тях.

На развиделяване бухалът си отиде и вирът беше пак пълен и преливаше през яза, а поточето свободно си течеше. И по неговото течение те потеглиха да търсят своя дом. Откъде да знаеха колко близо е той! Но бедните им малки главички бяха съвсем зашеметени — те окончателно се бяха загубили. А понеже бяха твърде малки, за да плуват срещу течението, избраха най-лесния път и се понесоха надолу, все по-далече и по далече от дома, от родителите и от мъничките си сестрички^[1], с които бяха палували и играли тъй весело през целия си кратък живот.

Те се носеха напред, изнемощели и гладни поради липсата на листа и растения, които не знаеха как да си набавят; въпреки това те се чувствуваха малко по-сигурни, понеже бяха пак във вода, влачени от нея в това безплодно пътешествие, което можеше да има само един край. Когато малкият поток започна да стига до равнището на Реката на жълтите брези, той потече по-бавно, взе да става все по-спокоен и по-спокоен и те се носеха лесно и плавно по ленивите му води. Веднъж елен, който се хранеше в една плитчина, вдигна глава, видя ги и ги проследи с кротките си очи, с дългите уши, насочени напред. По-нататък срещнаха забързан мускусен плъх, който им изтрака със зъби за поздрав и ги отмина. Птички ги гледаха отгоре и им се обаждаха от върхарите на дърветата, а слънцето грееше топло и приятно и светът бе много красив, докато те се носеха, сънени, дремещи, напред и неизвестно накъде. И така щяха да се носят, унесени от глад и слабост, докато — както това става с малките бобърчета, най-после щяха да заспят и никога да не се събудят.

А после, когато се озоваха на широкото, спокойно течение на Реката на жълтите брези, видя ги Гитчи Мигуон.

Беше се върнал на мястото, където бе обядвал, на края на потока; той тихичко пусна своето кану и беззвучно загреба към тях. Те го чуха, проотвориха очи и го видяха. Кой знае защо, не се уплашиха, когато той ги вдигна в ладията за черните им опашчици. Може би вече им беше все едно, а може би голямото зорко око, изрисувано на носа на ладията, не гледаше тъй вторачено и свирепо, както би се искало на собственика. Може би също така те знаеха, че той няма да им стори зло, защото животните, дори и съвсем малките, като че познават кой е техен приятел.

Индианецът ги пипаше нежно, защото бяха много мънички и жалки, както ги държеше в шепите си. Предните им лапички бяха свити в безсилни юмручета^[2], сякаш за да окажат някаква мъничка съпротива в защита на мъничкия си живот, ала топчестите главички бяха много натежали и клюмаха, а очите им — затворени. Голямото перо разбра, че те умират, и му стана жал за тях. Защото беше добър човек, каквито много често стават ловците, когато се позамислят.

Реши да се опита да ги спаси. В края на краищата — помисли си Гитчи Мигуон — той изкарваше прехраната си, като убиваше бобри заради кожата им, и сега му се струваше, че ще бъде напълно справедливо да направи нещо за тия две бездомни мъничета, попаднали в неговите ръце почти по волята на течението. На брега той извади от припасите си кутия кондензирано мляко, поразреди го с вода и им наля по мъничко в устата. И както държеше нежно малките рошави телца в големите си мургави ръце, усещаше колко празни са техните коремчета и колко слабо бият мъничките сърчица. Когато започна да ги храни, те се вкопчиха здраво в пръстите му с мъничките си ръчици. И докато ги хранеше, сърцето му се размекваше все повече и повече, макар че недоумяваше какво ще ги прави. Не разполагаше с много време, понеже бе обещал на Сейджо и Шапиън — своите деца, — че ще се върне в уречения ден, и не искаше да ги наскърби. Ако върнеше бобърчетата обратно при вира, може би те не биха могли да го преплуват и да намерят дома си; ако ги оставеше тук, положително щяха да умрат от глад или пък да станат плячка на ястребите, на някой орел или дори на гладна риба. А на него му предстоеше дълъг път и те щяха да му създават много грижи; в края на краищата това бяха само две малки животинчета… но пък в бедствено положение и имаха нужда от помощ и той чувствуваше, че не би било честно да ги изостави, защото някои от нявгашните индианци са имали много строги правила за такива случаи.

Голямото перо обели голямо парче брезова кора и направи кошница за бобърчетата

Майката беше смятала бобърчетата си за много красиви, а индианецът ги намираше направо за грозни с големите им задни крака, късите топчести телца и сплескани нослета, съвсем като Пъкуаджийс, индианските горски духове, или нещо подобно. Всъщност те бяха толкова грозни, та чак забавни — реши той накрая, — напълно подходящи за домашни любимци! Сейджо, неговата дъщеричка, навършваше единадесетата си година и скоро щеше да има рожден ден. Те щяха да бъдат чудесен подарък — точно за случая! А когато пораснеха и станеха неудобни като домашни любимци, можеше да ги върне обратно в дома им. Тъкмо в тоя миг, усетили колко хубаво им става от млякото, бобърчетата взеха да плачат за още — ах, тия гласчета! Те съвсем разнежиха Гитчи Мигуон: „Нима може човек да изостави две същества, които плачат като малки дечица?“ — запита се той, спомнил си как плачеха собствените му деца, когато бяха малки, и не спираше да сипва мляко в гладните устица.

После той отряза голямо парче жилава като кожа кора от чудесна бреза, която растеше наблизо между боровете, и направи от нея здрава лека кутия или кошница с рамка от букови летвички и плътно прилягащ капак отгоре, целият надупчен, за да има достъп на въздух, и оплете дръжка от буково лико. Вътре сложи постилка от трева и тръстика и зелена храна, каквато, както знаеше, обичат бобрите. И когато ги вдигна за плоските им опашлета (те чудесно служеха за дръжки) и ги пусна вътре, и бобърчетата подушиха хубавата чиста постилка от дъхава трева, съвсем същата, каквато винаги бяха имали у дома си, и откриха нежните пъпки и листа, каквито не бяха могли да си намерят сами и за които толкова силно бяха копнели, и като се добавеше към това благият, успокояващ глас на новия им приятел, и това, че коремчетата им бяха толкова пълни, и това, че… о, и още какво ли не! — те изведнъж се почувствуваха много по-добре.

И забравиха видрата с нейното съскане и рибен дъх, съвсем забравиха бухала с втренчените жълти очи и свирепо тракаща човка, който им се беше смял тъй страшно в тъмнината. И си заговориха с блеещи и писукащи гласчета, както не бяха правили толкова отдавна, и ядоха, ядоха, ядоха до насита.

А Голямото перо гребеше ли гребеше с веслото на бързото си кану на път към дома и към скъпите на сърцето му чеда. Той беше много доволен от подаръка, който щеше да им занесе, и му беше още драго, че е помогнал на двама страдащи обитатели на гората. И като се обръщаше към своето кану или пушка, или може би към бобърчетата, или пък просто говореше на себе си, той каза:

— Мино-та-кийа, добре е! Ке-гет мино-та-кийа, наистина добре!

А и двамата малки пътешественици сигурно намираха, че всичко се нарежда за тях, понеже се бяха съвсем смълчали. И наистина, те се чувствуваха много удобно в гнездото си; през дупките за въздух в жилището си от брезова кора те чуваха пеенето на косовете и дроздовете и веселото бълбукане на водата от всички страни; чуваха приспивното бръмчене на насекомите и всички други приятни горски звуци. И все пак в това новооткрито удобство те не забравяха съвсем, пък и никога нямаше да забравят съвсем добрите си татко и майка, стария дом и загубените другарчета; и изведнъж им ставаше тъжно, та поизхленчваха, притискаха се едно о друго и се прегръщаха по-здраво. И тогава самотността пак ги напускаше, когато бяха двете толкова близо, и уморените главички клюмаха, гласчетата се смълчаваха и кръглите черни очички просто отказваха да стоят отворени; тогава приятните звуци отвън заглъхваха някъде далече и грижите най-после ги напускаха. Те заспиваха.

Ето така две малки, загубили се бобърчета — толкова малки, че двете заедно биха могли свободно да влязат в половинлитрово гърне — потеглиха на път към нов дом и нови приятели и видяха много странни и чудновати неща, за каквито и най-умният между бобрите не беше дори и чувал, и преживяха приключения, каквито никой бобър — сигурен съм в това — не беше преживявал преди.

Всичко беше наистина, както го беше казал Голямото перо, мино-та-кийа — наистина добре!