Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (12)

12.
Големите ножове

Веднага след като се върна на търговския пункт, младият мъж води дълъг разговор с агента на компанията в неговата канцелария. Скоро той излезе оттам с лист хартия, на който пишеше „СЪОБЩЕНИЕ“ и който той закачи с кабарчета върху вратата на сградата. Туристите все още се навъртаха наоколо по това време на деня, неколцина го видяха да закача листа и веднага се струпаха да узнаят какво е написано в обявлението. То канеше всички на събрание, което щяло да се състои в четири часа в индианското училище на могилката до склада за разглеждане на много важен въпрос. В такова малко селище новините се разпространяват много бързо и понеже нямаха друга работа, пък и ги глождеше любопитство да разберат какво ли ще им каже тоя човек с толкова зает вид, та на събранието дойдоха всички, които можаха.

Помещението бе малко и мнозина трябваше да останат вън и да слушат през прозорците и вратата. Младият мъж с русата коса се изправи на учителската катедра и когато всички се умириха, заговори. Отначало се чуваше малко шепнене, кашляне и мърдане на крака, но скоро всички се умълчаха и заслушаха. Защото той разказваше на хората приказка — нещо много по-различно от това, което бяха очаквали, нещо, за което изобщо не бяха чували никога преди. Да разказва приказки го биваше не по-малко, отколкото да задава въпроси тоя Бял брат на индианците. В стаята стана много тихо и не се чуваше никакъв друг звук, освен гласа на младия мъж.

А приказката, която им разказваше, беше историята на Сейджо и Шапиън, на Големия Малчо и Малкия Малчо. И накрая той каза:

— … Защото ние все още трябва да се грижим за ближния си. И нека помним, че носим отговорност за тия млади хора, които не се уплашиха от опасностите на пустошта, както може би щяхме да се уплашим вие или аз, чиято кожа има по-друг цвят от нашата, чийто език не е нашият език и чиито нрави не приличат на нашите; те не са само две индианчета, те са две много нещастни деца. А кой знае дали не са прави, като мислят, че техните приятели, тия малки зверчета, може в края на краищата да имат чувства, подобни на нашите. И нека ви кажа, че когато си тръгнете, на излизане вдясно от вратата ще видите голяма празна кутия за чай на Компанията на Хъдзъновия залив. Какво ще кажете за това, приятели?

Когато той свърши, в стаята буквално избухна врява: всички като че ли искаха да говорят един през друг, а дамите възкликваха: „Ах, чували ли сте някога…“, и: „Можете ли си представи, целия този път сами!“, и: „… нещастничките, през този страхотен пожар!“. А господата ставаха от местата си, бъркаха се в джобовете и говореха високо един на друг, и си подхвърляха такива забележки: „Не, не бих пропуснал такова нещо за нищо на света“ и: „Къде са те? Трябва да направим нещо.“ А един попита:

— Къде е тая кутия, за която той спомена?

А когато хората започнаха да се изнизват през вратата, откъм кутията за чай се чуха весели звънтящи звуци, шумолене на твърди новички банкноти и шушнене на стари; и нека ви кажа, това не бяха само еднодоларови банкноти, но имаше и по два, и по пет, а тук-там по десет долара. А имаше освен това и младежи, които искаха да помогнат, и те слагаха в кутията всичко, което можеха да отделят от определените за екскурзията пари.

Последен от всички излезе търговският агент; на вратата той се озърна внимателно, за да се увери, че никой не го гледа, намигна, пресегна се бързо, сякаш го беше страх да не го видят, и пусна вътре плътно стегната пачка банкноти, а някои го чуха да си мърмори:

— Е, Чикауи, или Чилаки, или Чикали, или както и да те наричат, дано имаш късмет!

Но този загорял от слънцето млад мъж, който все още стоеше на платформата, го биваше не само за въпроси и отговори и за разправяне на приказки — той имаше и забележително остро зрение. И той видя.

По-късно Жълтата коса отиде в стана на децата и когато Шапиън видя всичките тия пари, не можа да повярва, че са за него. Дори малко се уплаши и попита:

— Какво трябва да направя… каква работа искат да им свърша?

— Никаква — отговори Жълтата коса. — Няма време за губене. Трябва да тръгнете веднага, иначе може да не намерите жалкото си приятелче: животните понякога толкова страдат от самота, че умират. Тия Гитчи Мокоман заръчаха да ти кажа, че ти подаряват парите. Техните прадеди са били твърде жестоки спрямо индианците, те разбират сега, че е било извършено зло, и съжаляват; те искат да ви помогнат. Единственото нещо, за което ви молят, е, ако някога срещнете някой изпаднал в беда, да му помогнете, ако можете.

— О, ще помогна, ще помогна — отговори сериозно Шапиън. — Кажи им, че ще помогна и че аз им благодаря.

Очите на Шапиън се наляха със сълзи, които никакви изпитания не биха могли да изтръгнат. Те сложиха внимателно пачката пари в плик, докато Сейджо стоеше и гледаше с очи широко отворени от радост и вълнение и от разни други чувства, за които никога не би могла да ви разкаже; тя не разбираше нищичко от пари, но сега, както си мислеше, нямаше никаква преграда между тях и Чикани, съвсем никаква. Радваше се, но не беше ни най-малко изненадана и каза, че си е знаела, че всичко ще се нареди и че белите хора не били толкова лоши, колкото ги изкарвали, и че всичко това само доказвало колко верен е бил нейният сън!

В плика Жълтата коса сложи бележка до железопътния чиновник на гарата с молба за два билета отиване и връщане до града. И макар на Шапиън парите да му се виждаха колкото всичките пари на света, след като си платиха билетите, щеше да остане твърде малко, защото въпреки щедростта си туристите в края на краищата не бяха чак толкова много. И младият мъж си помисли, че може би ще се наложи Шапиън да остане да отработи цената, която ще платят за свободата на Чикани, ако собствениците на парка се съгласят на такова нещо. Както и да е, единственото, което им оставаше, бе да се опитат. Жълтата коса даде на Шапиън и едно писмо, адресирано до главния на групата работници, към която се числеше и той, който щял да им намери квартира, и каза на Шапиън, че щом пристигне в града, трябва да потърси полицай и да му покаже адреса на плика. Жълтата коса обясни много подробно как изглежда един полицай и накара Шапиън да повтаря думата, докато започна да я изговаря горе-долу тъй, че да могат да го разберат. Чикани бил продаден, каза той на децата, на собственика на една увеселителна градина в града и всеки полицай можел да ги заведе там.

А сега — мислеше си Шапиън, — ако им провърви поне малко и се върнат навреме у дома си, ще могат да посрещнат своя баща, понеже бригадата му щяла скоро да се връща. А да обясниш нещо, направено от теб, което не е съвсем редно — разсъждаваше момчето, — е по-лесно, когато всичко е завършило благополучно.

Техният приятел им помогна да приготвят връзка тополови клони за храна на Чилауи, освен хляба, опечен от Сейджо и обеща да се погрижи за тяхното кану и снаряжението, докато се завърнат. А когато на другия ден параходът бе готов да потегли, всички хора от селището се събраха на пристанището да ги изпратят. Някои от американките бяха направо възхитени от Сейджо и я наричаха Кафявите очички, Малките мокасинки и какво ли не. Мъжете пък всички се ръкуваха с Шапиън, наричаха го смело момче и казваха, че се радват заради познанството си с него. Дори и Чилауи получи своя дял от внимание, макар чак толкова да не му беше това по сърце, защото той съвсем неучтиво обърна гръб на всички и се зае със собствените си дела. Там беше и търговският агент; той изглеждаше ужасно недоволен от цялата работа, защото не искаше в никой случай да се разбере, че е вложил пари в това смешно предприятие.

Най-накрая Жълтата коса, който бе наблюдавал отстрани агента и се усмихвал за нещо на себе си, се доближи тъкмо когато Сейджо и Шапиън се качваха на борда, стисна ръка на двамата, погали бобърчето по муцунката и каза:

— На добър час, деца на Гитчи Мигуон. Аз ще разкажа всичко на баща ви. Желая ви успех и четиримата заедно да се върнете здрави и читави вкъщи. Ще ви чакаме.

Същият тоя ден можеше да се видят три лодки да се приближават към опожарения влек, където Сейджо, Шапиън и Чилауи бяха преживели ужасното си приключение. Лодките се приближаваха със светкавична бързина. В тях седяха индианци, голи до кръста, а дългата им коса бе стегната на възел на темето, за да не им пречи. Те бяха мълчаливи, мрачни мъже и от усиленото гребане гърбовете им бяха лъснали от пот. Кафявите тела се навеждаха и изправяха, веслата блясваха на слънцето и лодките летяха към влека. Още щом първата докосна сушата, един мъж скочи на брега. Беше Голямото перо. Бригадата се беше върнала и Голямото перо бе намерил хижата си празна!

Той се хвърли на колене до самата вода, огреба студените вече останки от пепелището и намери остра следа от врязал в брега нос на кану; видя и отпечатък от малък мокасин, полуизмит от водата. Голямото перо скочи на крака и извика:

— Те са минали оттук. Бързо! Грабвайте брадвите, да разчистим влека. Аз ще претърся пътеката за… — Той се запъна, понеже се чу гласът на беловлас старец с умно на бръчкано лице:

— Почакай, синко. Моите стари очи са видели много неща. Почакай и си почини. Аз ще мина пръв по пътеката: може би ще мога да прочета…

И Гитчи Мигуон преклони глава пред думите на своя вожд и търпеливо зачака. Пътеката беше задръстена от почернели разкривени дървета, нападали едно връз друго във всички посоки. Мъжете сечаха яростно повалените дънери, за да отворят път за пренасянето на лодките, а Гитчи Мигуон, неспособен да стои със скръстени ръце, се залови да готви за другите, тъй като работата щеше да отнеме доста време.

Старецът тръгна напред по пътеката на влека, като търсеше много внимателно в съсипиите, оставени от пожара, стъпки или други следи. Както знаем, той не можеше да намери загинали деца, но видеше ли паднало дърво, което имаше сили да вдигне, отместваше го и грижливо се вглеждаше дали няма отдолу някакви дири или каквито да било белези. Защото пожарът понякога се движи толкова бързо, че на места оставя работата си свършена наполовина; и под един от тия паднали дънери, смачкан, но само полуизгорял, той намери капака от кошницата на Чилауи. На другия край на влека откри и дълбока следа в меката пръст на брега, където някакво кану трябва да е било изкарано с много голяма сила. „Защо ли? — запита се той. — Нали е отивало в противоположна посока!“ И тогава, като огледа с проницателен поглед огромното полуизгоряло дърво, което лежеше във водата само на дължината на две кану, прочете цялата история. Защото беше много мъдър старец, а нявга, много отдавна, е бил воин и умееше да чете всички знаци в пустошта, както ние четем книга. Затова беше получил името Ни-Ганик-Або, „Човек, който е начело на своето племе“.

Така че той се върна по влека и каза на сломения баща да не скърби повече. И изправил се с развяна бяла коса и мургаво сурово лице разкри на насъбралите се индианци какво е намерил и своето убеждение, че децата са се избавили от Огнения враг. Гитчи Мигуон, стиснал в ръце опърления и опушен капак от кошницата, се молеше той да е прав.

Тая вечер, след като бяха спрели на стан и се стъмни, Голямото перо се качи на голямата и гола могила, която се издигаше високо над пустошта, и там, сред унищожената гора с лице, боядисано с черните резки на скръбта, вдигна ръце към небето и започна да се моли на глас на Великия дух на пустошта:

— О-уей! О-уей! Маниту, ти, Дух, който бди над всички горски същества, запази моите малки от зло! Запази им живота!

Откакто ги няма, дните ми се трупаха мъртви в моите крака, както пепелта на тая опожарена и разорена пустош.

Слънцето спря да грее и аз не чувам пеещите птици. Чувам само смеещия се глас на Сейджо; не виждам нищо друго, освен лицето на моя Шапиън със смелия поглед, изправил се пред пламтящата гора.

Маниту, аз сторих зло. Вината е моя. Аз съм тоя, който изпълни със скръб сърцето на Сейджо, който хвърли сянка върху усмихнатото лице на Сейджо.

О, Гитчи Маниту, доведи ги живи и здрави обратно в О-пи-пи-соуей, Мястото на говорещите води. Велики дух на нашия народ, запази живота на децата ми.

О-уй-соам! О-уей!

Голямото перо стоеше под лунната светлина с вдигнати нагоре ръце

И докато гласът му отекваше в безмълвния опожарен простор, зад него, на лунната светлина, седеше старият беловлас вожд с набръчканото лице и очи, изпълнени с мъдрост, и биеше бавно и тихо шарен тъпан.

В същото това време Сейджо и Шапиън, без да знае разтревоженият им баща, бързаха все по-далеч и по-далеч от Мястото на говорещите води, летяха в мрака нататък към далечния град, носени от колелата на влака.