Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (3)

3.
Домът на бобровото племе

Ако се бяхме запътили нагоре по това бързащо поточе, докато Гитчи Мигуон обядваше, вместо да се спираме да го наблюдаваме, щяхме да стигнем при дома на бобрите, преди видрата да разруши бента, и щяхме да видим как е било устроено всичко там и как живеят бобрите. След доста дълго ходене щяхме съвсем неочаквано да се озовем на брега на малък дълбок вир. Точно пред този вир, заприщила леглото на изтичащото от него поточе, имаше дебела и висока стена от клони и клечки, които бяха много плътно преплетени, пролуките — запълнени с мъх, и цялата постройка добре споена с кал. На горния край имаше редица тежки камъни, сложени там, за да я заякчат.

Тя беше стотина стъпки дълга и повече от четири стъпки висока и водата преливаше през върха по направено от пръчки тясно корито, тъй че потокът се процеждаше само на това едничко място, където можеше лесно да се контролира. Беше направена толкова добре, че изглеждаше не по-лошо, отколкото ако я бяха строили бригада работници, но бе издигната не от хора, а от животни.

Тая стена, която бе всъщност яз, като че ли задържаше вира и наистина тя правеше точно това, защото без нея там нямаше да има изобщо никакъв вир, а щеше да тече само поточе.

Вирът блестеше на слънцето; много тих и спокоен беше там, сред Хълмовете на шепнещите листа, и толкова неподвижен, че няколко патици, които дремеха във водата, изглеждаха, че плават във въздуха, а стройните бели тополи, които растяха по бреговете, се отразяваха в гладката му повърхност толкова ясно, че не беше трудно да се каже къде свършва водата и къде започват дърветата. Беше много красиво, като в някоя приказна страна, с тия сребристи тополи, майски цветя и синя вода. И беше много безметежно, защото нищо не се помръдваше и всичко изглеждаше съвсем безжизнено, освен спящите патици. И все пак ако се позагледате търпеливо и се пазите да не се движите, да не приказвате и дори да не шепнете, скоро ще забележите водни кръгове на повърхността близо до брега и ясно очертана тъмнокафява глава с кръгли уши, която се взира предпазливо от тръстиките до самия бряг, наблюдава, слухти и души. Сетне подир главата се подава рунтаво тяло, собственикът му се появява цял пред погледа и се спуска да плува бързо, но безшумно към друга точка на отсрещния бряг, където изчезва между дърветата. Високите тръстики се полюшват и поклащат за една-две минути, докато той работи там, след което се появява отново, тоя път стиснал пред себе си голям наръч трева, и с плуване се отправя към грамада пръст, на която сме се чудили през цялото това време, и там се гмурва, притиснал тревата пред себе си. Миг след това друга глава с друг наръч се задава от друга посока, докато нещо не помръдне; тогава без всякакво предупреждение голяма плоска опашка се стоварва с тежък плясък и главата с нейния товар се гмурва и изчезва. Тъкмо такова нещо се бе случило на Голямото перо по-долу на реката, и то поради същата причина. Защото голямата могила, по-голяма от всекиго от нас, пред която се гмуркаха плуващите същества, беше бобров дом, а тъмнокафявите рунтави глави принадлежаха на самите бобри. И те бяха много заети.

Жилището бе построено шест фута^[1] на височина и десетина фута на ширина. Беше наскоро много добре измазано с мокра кал, а на склоновете бяха наслагани тежки пънове, за да придържат всяко нещо на мястото му. Всичко това имаше много як и сигурен вид, като крепост, че дори един лос би могъл да ходи отгоре, без да причини никаква вреда. От едната страна към върха водеше широка пътека, по която са били носени строителните материали, и ако преди малко бяхте по-търпелив или по-внимателен, или ако вятърът не се беше пошегувал с вас и ви издаде на изтънченото обоняние на тия носове, може би щяхте да видите стария татко бобър да изравя товар пръст от брега и да тръгва с нея към дома си — да плува бавно и внимателно, та да не разпилее нищо, а след това, изправен на задните крака като човек, да се качва на покрива с товара в прегръдките си, да го оставя там, да го напъхва с ръце в разни пролуки и разтвори, а след това — да мушва и някоя по-големичка пръчка, за да задържа пръстта.

Цялата тая работа е била извършена с определена цел. То е много важно време, тоя Месец на цветята, защото вътре в чудновато изглеждащия дом, скрити от очите на целия свят, имаше четири мънички бобърчета. Те са рошави дребосъчета, прекрасно сложени, с блестящи черни очички, големи задни крака с плавателна ципа между пръстите, малки, досущ като ръце, предни лапички и мънички, плоски, сякаш гумени опашлета. Те имат чудесен апетит и трябва да притежават много здрави бели дробове, защото са най-шумните създанийца, каквито може човек да си представи, и непрекъснато надават проточени плачевни звуци, които твърде много напомнят плача на малки дечица; и също както всички други дечица, имат нужда от много внимание и можете да бъдете сигурни, че го получават в пълна мяра.

Жилищната стая или помещение в тоя Дом е толкова голяма, че един човек лесно би могъл да се свие в нея; тя е и много чиста и мирише на хубаво от настлания с върбова кора под и легло от ароматни треви. Влиза се през къс, наклонен тунел, единият край на който, наричан гмуркало, е в пода, а другият излиза долу, близо до дъното на вира. Язът поддържа равнището на вира почти на височината на пода, поради което гмуркалото е винаги пълно, та мъничките бобърчета, които са още несигурни в крачетата си, могат да пият оттам, без да паднат вътре или ако паднат (което се случва горе-долу редовно), да могат съвсем лесно да се измъкнат. Целият тунел и външният вход са под водата, тъй че никакви сухоземни животни не могат да влязат, нито дори да го видят, освен ако са първокласни гмурци, а повечето от тях не са. Но ако язът се скъса и насъбралата се вода изтече, бобрите ще се видят в голяма опасност, понеже не само техните врагове, като вълци и лисици, ще могат да намерят пътя към дома им, но и бобрите не ще могат да се защитят, като се гмурнат и внезапно изчезнат от погледа, както направиха преди малко.

Ключ към диаграмата на бобровите съоръжения

(A. 1, A. 1) Бобров дом (A. 2) Вътрешност на дома. Стаята или жилището (B.) Площадка за спане (C.) Долна площадка за изсушаване, оттичаща се в гмуркалото на D (D.) Гмуркало (E, E.) Тунел, водещ към дълбоките води (F.) Страничен вход за непредвидени случаи, използуван и за изхвърляне на стара постилка и ненужни пръчки. (G.) Главен вход (H, H.) Яз (K.) Преливник за регулиране на оттичането и за поддържане необходимото равнище на водата. (L, L. и L, I.) Повалени или отчасти повалени от бобрите дървета (M, M.) Дъното на вира (P, P.) Сал за хранене. По-голямата част под водата, където не стига ледът (S, S.) Улей или влек, използуван от бобрите за спускане на части от прегризани от тях дървета, отбелязани с L, I. (W, W.) Продължението на потока под яза (У.) Втичането във вира на потока, който изтича на K. (X, X.) Дъното на вира, издълбано под сала за хранене и пред яза, за да се добие по-голяма дълбочина на водата. Добитият по този начин материал се използува за изграждането на яза и дома. (Z, Z.) Суха земя преди завиряването, сега под вода поради яза. Без яза нямаше да има вир, а само поток.

Забележки:

1. Домът може да бъде изграден близо до яза, но често е на значително разстояние от него.

2. Забележете, че равнището на водата е съвършено същото с равнището на гмуркалото.

3. Забележете, че плуващият бобър държи предните си лапи притиснати до гърдите. За плуване се използуват само задните крака, а предните служат като ръце за работа и за вдигане на предмети или като крака за ходене. Бобрите ходят доста на задните си крака и крачат бавно, но много устойчиво; всякакъв товар, състоящ се от пръст, кал или друг насипен материал, се носи от бобъра в прегръдка, а сам той ходи изправен като човек. Най-тежките пръти се носят със зъби, на четири крака.

4. Бобрите никога не използуват опашките си за никаква работа, освен като опора, когато ходят изправени, или като балансьор за запазване на равновесието, когато се катерят между повалени дървета. Във водата опашката се използува като кормило, понякога като гребло и за даване на сигнали с пляскане по водата. Този пляскащ звук е малко различен според това, дали трябва да служи като сигнал за тревога, или да съобщи къде се намира собственикът на опашката. Малките бобърчета понякога се возят на опашките на родителите си.

Ако погледнете скицата, ще можете да разберете как е наредено всичко и ще можете да прецените колко важен е беше за тях този яз и защо бащата е отделял толкова много време да го наглежда и да запушва всяка появила се малка пролука. Имаше и, кажи-речи, постоянната задача да пази коритото-преливник чисто от смет, та водата да тече свободно, за да не се вдигне толкова високо, че да наводни дома, но винаги да остава на необходимото равнище. Между другата работа и той, и майката се грижеха за всичките нужди на малките си, сменяха често-често постилката, донасяха им да ядат млади вейки с нежни листенца, решеха и приглаждаха вълната им (тя едва ли би могла да се нарече козина), като издаваха странни, гальовни звуци на обич и им говореха на тоя чудноват бобърски език, който от малко разстояние звучи почти тъй сякаш това са хора, които си говорят с нисък глас. А резките, плачевни викове на малките, тяхното дърдорене, крясъци и писъци се чуваха дори през дебелите стени на жилището, толкова шумни ставаха те, когато бяха гладни, или доволни, или пък им се случваше някаква малка беда, а това, тъй или иначе, се редуваше почти непрекъснато. Когато бащата или майката се завръщаха от обиколката си до толкова важния за тях яз или донасяха нова постилка от миризливи билки (те никога не излизаха заедно: единият винаги оставаше на стража), той или тя издаваха нисък напевен звук за поздрав и малките незабавно отвръщаха със страшна радостна врява, която не стихваше много по-дълго, отколкото бе необходимо. Те никога не мирясваха, освен когато спяха, вечно се боричкаха, биеха и се катереха навсякъде, и ако се съдеше по вдигната от тях олелия, ужасно много се забавляваха. Общо взето, много приличаха на всяко друго семейство и им беше уютно и хубаво в техния дом.

Един поглед във вътрешността на бобровия дом. Бащата и майката се редуват да донасят дъхави треви и вейки с нежни листенца.

Малките вече бяха достатъчно пораснали, за да се опитват да плуват в гмуркалото, макар засега единственото, което се опитваха да правят, беше да лежат на повърхността на водата, невинаги както трябваше — по корем, и да обикалят безкрай в кръг с възбудени писъци. А понеже бяха толкова леки и в пухкавите им кожухчета се задържаше много въздух, та не можеха да стигнат водата едновременно с двата си ципести задни крака; затова те плуваха първо с единия, после с другия, килваха се ту на едната си страна, ту на другата, ту изскачаха нагоре, ту затъваха надолу, въртяха се, пискаха и се извиваха, а родителите сновяха загрижено между тях и ги ободряваха или може би им даваха съвети с плътния си силен глас. Доколкото съм могъл да наблюдавам такива занятия, това трябва да са трудни моменти за старите — обучаването в плуване, — но за малките като че са много приятни, което, ще се съгласите, в края на краищата също си има своето значение.

Но те скоро се изморяваха, покатерваха се на площадката за изсушаване (малко по-ниска от останалия под, та водата да се оттича и да не измокри леглата), всяко бобърче грижливо изстискваше, избърсваше и изтриваше водата от кожуха си отпред, отстрани, отзад — навред, където можеше да стигне, седнало на задни лапи, и се занимаваше с това много прилежно, като пухтеше и пръхтеше, както го правят повечето от нас след плуване. После, когато това свършваше и всички бяха сухи или си мислеха, че са (някои от тях се катурваха от време на време и работата не им спореше много), те започваха гръмогласно в хор да си искат обеда, родителите разпределяха пресните зелени листчета и водни растения, приготвени предварително (без съмнение с намерението да се сложи край на врявата колкото може по-скоро), и не след дълго всичките малки челюсти започваха съсредоточено да дъвчат и пронизителните викове се снишаваха до мънкане и доволно мърморене. После гласчетата на малките стихваха, черните очички се затваряха и те се свиваха едно до друго на дъхавото си легло от треви, здраво вкопчени едно в друго за кожухчетата си с мъничките предни лапички, тъй прилични на ръце.

Такава трябваше да бъде всекидневната им програма, докато може би след три седмици щеше да дойде онзи прекрасен ден, когато щяха да се спуснат надолу по дългия, полутъмен тунел, за да излязат на блясъка на заобиколилия ги от всички страни велик непознат свят, който никога още не бяха виждали. А когато те спяха, старите се редуваха да ги пазят, да проверяват един по един отбранителните съоръжения на своя замък и яза, от който зависеше техният живот, бдяха за врагове, мъкнеха храна и постилки, преди да са се събудили техните малки, и изпълняваха безбройните задължения, които правят таткото и майката бобър много заети през втората половина на май, месеца на цветята.

Нашите четирима герои или героини, или и двете заедно, бяха тъкмо стигнали до тоя вълнуващ етап на развитие, когато можеха най-сетне да се гмуркат, без да изскачат веднага обратно като гумена топка, с опашката напред, и можеха да плуват насам-натам по повърхността на доста почтено разстояние, без да се развикат за помощ, когато един ден по пладне, по същото време, когато ние наблюдавахме как обядва Гитчи Мигуон, бащата бобър забеляза, че водата във входа спада. Той се загледа за миг; майката също чу гъргорене и дойде да погледне: водата спадаше, просмукваше се в тунела… изчезна!

Някой беше скъсал яза!

Двата големи бобъра се хвърлиха един подир друг в празното гмуркало. Нямаше време за губене. Те оставаха без скъпоценната си вода — водата, от която толкова много зависеше животът на чедата им! Техният дом беше отворен сега за целия свят; това можеше да значи смърт за всички тях. Четирите бобърчета, усетили, че става нещо ужасно, бяха уплашени, но поради неопитност не можеха да разберат точно станалото, събраха се с хленчене накуп, докато разтревожените им родители се носеха през малкото останала вода към яза.

Те откриха дупка, голяма колкото бъчва, точно в най-дълбоката му част, която щеше бързо да пресуши вира до дъно. Бобрите бясно заработиха, задърпаха, откъдето им падне, пръти, загребваха огромни буци пръст от блатистия бряг, отгризваха с острите си като бръснач зъби големи клони от повалени дървета, търкаляха в дупката камъни, мушкаха помежду им трева и съчки, изравяха кал и я набутваха пред себе си в пробива, където смученето на бързо спадащата сега вода я задържаше плътно залепена за прътите, камъните и дребните съчки. Но вирът беше твърде малък за такъв голям пробив и водата от мъничкото поточе, което го подхранваше, не прииждаше толкова бързо, колкото изтичаше.

И сега, когато язът бе почти закърпен, вирът бе останал празен!

Отчаяние обзе работещите бобри (не вярвайте никому, който ви каже, че животните не могат да изпадат в отчаяние!), но те не спряха, докато и последният товар не бе сложен на мястото му, и тогава, когато най-после бяха изпълнили задачата си, те се обърнаха и капнали, обезсърчени, се затътриха обратно към четирите си малки рожби в дома, който не беше сега никакво убежище — дома, за чието изграждане бяха вложили толкова труд, при рожбите, които обичаха толкова много. Бобрите са бавни в ходенето и онова разстояние, което преди беше кратко и лесно за преплуване, сега се бе превърнало в бавно и трудно за катерене през хлъзгава тиня, камъни и преплетени, нападали водни растения и водорасли. Скъпоценни минути щяха да изтекат, преди те да се замъкнат, да пропълзят, да се довлекат до тая черна могила, която сега изглеждаше тъй далечна. Всеки би могъл да ги хване сега. Ако се случеше да мине оттам мечка или вълк и да ги види, за тях нямаше да има спасение: бобрите бяха беззащитни, защото бяха създадени не за борба, а само за труд.

По-бързо! По-бързо! Гитчи Мигуон, тичай колкото имаш сили! Твоите Малки братчета са в голяма беда, имат нужда от теб сега!

По-скоро, по-скоро да стигне при тях…

През празното дъно на калния вир двамата големи бобри се тътреха, измъчени и жалки, на късите си уморени крака към беззащитния си дом и дечица, докато вътре в жилището, сбрани накуп, вкопчили се с мъничките си ръце едно друго за кожухчетата си, четирите безпомощни бобърчета бяха се втренчили в черното чудовище с лъскава и гладка козина, с плоска злобна глава, което бавно пристъпяше към тях откъм входа, озъбено и съскащо като змия. Нигик, видрата, гладната, жестоката и хитра видра, след като бе скъсала яза и с това пресушила вира, можеше сега да получи това, за което беше дошла: месото на малките бобърчета. Дошло й беше най-сетне времето. Гъвкавото й тяло заприщваше гмуркалото — като че нямаше път за избавление. Тя събра четирите си крака, готова за скок и нападение.

Тъкмо в тоя миг Гитчи Мигуон, запъхтян, без риза, със заредена пушка, се провря през тръстиките край яза и заподскача от камък на камък към бобровия дом.