Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силас (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silas og den sorte hoppe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Сесил Бьодкер

Заглавие: Силас и черната кобила

Преводач: Анюта Качева

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Датски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Датска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: май 1982

Редактор: Стоян Кайнаров

Редактор на издателството: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Олга Паскалева

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1721

История

  1. — Добавяне

Глава IX
Бакърената тенджера

Селото утихна, никъде не се движеше нищо и горе на дървото до Силас не достигаха никакви звуци, дори чучулигите не си даваха труд да пеят по обяд. На Силас му доскуча. Помисли си, че може спокойно да слезе, щом никой не го гледа.

Той поседя и почака, като се ослушваше; там, от другата страна на улицата беше конят му; ами ако сега се промъкне и надникне да го види, все някъде трябваше да има пролука?

Или да слезе и да навести Карло? Майка му и гълтачът на саби бяха влезли в къщата на Емануел, така че при фургоните нямаше никой друг освен Карло.

Силас се наведе над покрива на къщата на Йохана и внимателно плъзна стъпалата си върху керемидите. Нагретите керемиди леко поддадоха и той застана на ръце и крака, за да разпредели тежестта си; нямаше да е много весело, ако пропадне и изведнъж се озове долу в стаята заедно с половината покрив. Това щеше да се хареса на Бартолин.

Гъвкаво като котка Силас полази по покрива, като избягваше да докосва керемидите, които изглеждаха разхлабени; въпреки това керемидите леко се приплъзваха. Спря и почака малко, но вероятно долу спяха дълбоко.

Без много трудности той стигна до предната стена, откъдето Гудик Куция се бе появил, и миг след това беше на земята. Явно за задната част на къщите полагаха още по-малко грижи, се огледа той. Тук всичко растеше на воля, тук беше и мястото, където изхвърляха боклука и ненужните вече неща. Тук се навъртаха прасетата и кокошките, които лежаха и дремеха под храстите наоколо поради горещината. На едно място Силас попадна на гнездо с четири яйца и, без да се замисли, ги счупи на място и ги изпи. Ама че царски живот!

Почти беше стигнал до мястото, където къщите свършваха, когато изведнъж усети, че някой първи подире му, и бързо се скри, като се свря зад някакви стари вехтории. Беше Гудик Куция.

— Да не си полудял — прошепна той като видя Силас. — Бързо се връщай, сега започват!

— Но нали всички спят? — протестира Силас.

— Днес никой не може да спи — каза Гудик Куция. — Прекалено много неща се случват. Побързай малко сега!

И приведени един зад друг те прибягаха до задната част на къщата на Йохана.

— Върви след мен! — каза Гудик Куция. — Ще вървиш само по края, иначе могат да те чуят!

— Къде, по дяволите, беше тръгнал? — попита той, когато след малко отново седяха на дървото.

— Да поговоря с Карло — каза Силас.

— Ох, ти не си съвсем в ред!

— Шт! — каза Силас.

Една врата се отвори и един мъж излезе на улицата. След малко от другите врати наизлизаха още мъже.

— Ето, виждаш ли, какво ти казах? — прошепна Гудик Куция. — Какво щеше да правиш, ако беше долу при Карло сега?

От къщата на Йохана излезе Бартолин, а горе, от другата страна, излязоха Филип и търговецът от къщата на Емануел и изведнъж улицата се изпълни с жени и деца, които се струпаха близо до голямото дърво, където седяха Силас и Гудик Куция. С високомерно държание и приповдигнат тон търговецът нареди да изнесат сандъците му.

„Колко глупаво прозвуча, помисли си Силас, като че ли ще погребват някого.“ Беше комично.

— Това е защото гълтачът на саби и майка ти са там — прошепна Гудик Куция. — Иска да се покаже.

— Няма ли първо да изкараме коня? — извика Бартолин гръмогласно.

Търговецът протестира и нареди още веднъж да изнесат сандъците му от къщата на Емануел и този път наистина ги изнесоха.

Като крачеше широко и проявяваше всички признаци на отвращение към този род търговия, Бартолин застана пред първия сандък, а търговецът превъртя един голям ключ в катинара и отвори капака. Търговецът на коне презрително изсумтя при гледката.

— Женски парцали! — изръмжа той без да се отстрани.

Единият сандък беше пълен догоре с лъскави бакърени изделия, свещници, сахани и тигани, другият беше препълнен с коприна и вълна в ярки цветове.

— Е, и какво? — попита Бартолин предизвикателно.

Търговецът го изгледа накриво и не му отговори, само се дръпна назад до стената, където стояха Филип и Емануел. Местните жени и девойки протягаха вратове да видят, но не смееха да се доближат веднага. Сякаш това беше прекалено самонадеяно, първо трябваше да мине известно време.

Но Бартолин нямаше желание да чака, за него това беше нещо, което трябваше да мине колкото може по-бързо, за да започне продажбата на коня.

— Фу, да продаваш женски дрънкулки, това мъжка работа ли е?

— Няма ли да предложиш нещо от вехториите си? — попита той нетърпеливо търговеца. — Или може би мислиш, че те ще лежат тук и сами ще се продават?

— Може би искаш да купиш нещо? — попита гълтачът на саби с хаплива вежливост. — Жартиери за чорапи ли ще бъде, или тенджера?

Сред стоящите наоколо избухна силен смях, а от очите на Бартолин заизлизаха искри.

— Да, но всеки истински търговец предлага парцалите си на клиентите! — процеди Бартолин.

— Аха! — каза гълтачът на саби. — Значи тогава ти си най-подходящ за това.

Нова вълна от смях заля Бартолин и Силас видя как Емануел потри доволно ръце. Това повдигаше духа им, настройваше ги един срещу друг и щеше да е от полза при продажбата на коня.

Търговецът изглежда нямаше намерение да се приближава до сандъците и Бартолин забеляза с досада, че само той стои там.

— Огън да ме гори, ако това не е странен начин за продаване! — каза той с презрение и се оттегли заднишком сред другите хора.

Силас трябваше да признае, че има право. Той също никога преди не беше виждал търговец, който да не прегракне от викане, хвалейки стоката си.

— Той винаги прави така — прошепна Гудик Куция.

Долу жените пристъпяха несигурно напред, а търговецът демонстративно обърна гръб и заприказва с Филип. Анина също бе привлечена от пълните сандъци и от дървото Силас видя, че именно тя беше първата, която се осмели да протегне ръка и да пипне сгънатите дрехи. Последва я жената на Емануел, Тереза, която беше на средна възраст и през цялото време не се отделяше от чуждата жена.

„Очевидно търговецът знае много добре какво прави“, помисли си Силас. Само след миг всички жени стояха и ровеха в сандъците с нетърпеливи ръце, никоя не позволяваше на друга да се приближи до особено хубавите вещи, непрекъснато хващаха от двете страни една и съща кърпа и си разменяха сърдити погледи, докато и двете изведнъж се спускаха върху нещо друго. Избираха и отхвърляха, мереха върху себе си и връщаха обратно през цялото време, с надеждата да изберат най-хубавото. Страхът, че някоя друга може да ги превари, караше ръцете да работят бързо и трескаво в купчината и панделки и дантели висяха в безпорядък извън сандъка.

Мереха върху себе си все повече неща и очевидно никой не мислеше, че трябва да се плаща и че те са само бедни жени в едно бедно село. Постепенно това се превърна в истинско съревнование, където влизаха в употреба както езикът, така и лактите.

Мъжете стояха мълчаливо настрана и пристъпваха загрижено, като гледаха какво правят жените им. Представяха си как зърното за посев, домашните птици и другите необходими неща изчезват в просторната кола на търговеца — освен ако конят можеше да им донесе толкова, че да остане и нещо за кипрене и веселба.

Единствената жена, която не правеше никакви усилия да се доближи до сандъците, беше вдовицата Йохана. Дори най-красивата дреха не можеше да я примами да плати с нещо, което нямаше, и ръцете й дори за миг не изпускаха шала, който държеше през цялото време плътно загърнат. Силас се почувства необикновено засрамен като я сравни със своята майка. Анина имаше пари. Въпреки че сега беше облечена като другите жени, тя имаше възможност да купи това, което иска. И тя го правеше. С известно чувство на вина той побутна Гудик Куция, който седеше на един съседен клон.

Отдолу по улицата идваше бавно ловецът на видри.

Всички бяха заети с това, което ставаше около сандъците и с изключение на Силас никой не забеляза високия мъж с кожената шапка. Той се приближи до Йохана, която стоеше най-накрая на кръга, и застана съвсем спокойно до нея. Йохана не извърна глава, нито показа с нещо, че е усетила неговото присъствие. Стояха точно под краката на Силас.

— Ти няма ли да купуваш? — попита ловецът на видри саркастично, с което показа, че познава отлично положението на Йохана.

Йохана поклати глава и премълча.

— Не ти ли харесва нещо? Нещо, от което имаш нужда?

— Знаеш много добре, че има — каза отсечено Йохана.

— Защо тогава не купуваш като другите?

— Не мога да платя.

— Да не би другите да могат?

— Това си е тяхна работа — отсече Йохана. — Аз не искам нищо.

Ловецът на видри я погледна отстрани усмихнат. И Силас се разкая за четирите яйца, които беше излапал без да се замисли. Ами ако бяха нейни?

— Нито едно ширитче?

Силас притаи дъх и погледна крадешком Гудик Куция, който целият се беше изчервил. За какво искаше да я примами ловецът на видри?

— Не — каза Йохана решително.

— Ти можеш да платиш повече от другите — каза ловецът на видри.

— Така ли, и с какво? — попита Йохана.

— С кожи от видра — подхвърли ловецът на видри.

Тя се обърна към него с блеснали очи.

— И какво мислиш да получиш в замяна на това?

— Теб — каза мъжът направо.

— Аз не се продавам за един ширит! — каза тя натъртено. — И не е хубаво от твоя страна да използваш положението ми.

Тя застана още по-гордо и не видя, че на лицето на ловеца на видри се изписа доволно изражение при нейния отказ. Въпреки това той не престана да я подканя.

— Това иначе са хубави кожи, човек може да получи много за тях. Събрани са в най-подходящото годишно време.

— Не — каза Йохана недружелюбно.

— О, да, вярно, на теб ти плащат наем за къщата, разбира се, че нямаш нужда от моите кожи от видра.

Йохана се обърна ядосана.

— Какво искаш да кажеш?

Гласът й беше всичко друго, но не тих, и преди ловецът на видри да успее да отговори, вниманието на Бартолин беше привлечено от тях, и той се приближи, изпълнен с подозрение.

— Е? — попита той като гледаше ту единия, ту другия.

Никой не отговори.

— Досажда ли ти? — попита той Йохана.

— А, не — и тя изгледа студено наемателя си.

— Аз само се опитвах да я убедя да си купи нещо — обясни ловецът на видри с престорена сериозност. — Но тя не иска да плати с кожа от видра; може би една конска кожа ще свърши работа?

— Това, че другите се държат глупаво, не значи, че и аз трябва да се държа така.

— Ето, чу ли? — каза Бартолин доволен. — Няма нужда да размахваш твоите вонящи парчета кожа под носа й.

— Да, нещо подобно си помислих и аз — призна си ловецът на видри и погледна сърдито Йохана, която им обърна гръб и се направи, че е заета с това, което ставаше до отворения сандък с дрехи.

— Между другото, тя ще дойде с мен, веднага щом си получа коня — каза Бартолин заплашително.

Силно изненадана, Йохана извърна рязко глава, за да протестира, но се въздържа.

— Аха — каза ловецът на видри, — а кой ще се грижи за трите й деца?

Бартолин се поколеба точно толкова, колкото да направи впечатление на околните.

— Аз ще ги взема със себе си — каза тогава той. — Големият ще ми помага в конюшнята.

— Жалко — каза ловецът на видри, — иначе аз с удоволствие бих го взел за свой помощник.

— На мен ми трябва коняр! — прекъсна го Бартолин.

— А двете момиченца? — каза ловецът на видри, сякаш не беше чул забележката. — Много ми харесват. Не можеш ли да ми позволиш да ги отгледам аз? Те сигурно само ще пречат в една конюшня?

Бартолин имаше вид сякаш премисля предложението и Силас погледна скритом Гудик Куция, който гледаше и слушаше съвсем отчаяно.

— Ще си помисля — каза Бартолин, сякаш нямаше нищо против да отстъпи на ловеца на видри двете момиченца на Йохана.

— Но само при условие че и момчето дойде с мен — каза твърдо ловецът на видри.

— Това е нещо, което решавам аз! — каза Бартолин.

— Да, наистина — призна иронично ловецът на видри.

— Няма нужда изобщо да се бъркаш в моите работи — избухна Бартолин.

— Исках само да ти помогна — присмя се мъжът с кожената шапка, след което бързо напусна мястото, като си проправи път до сандъка с бакърените съдове.

Търговецът се обърна с интерес към него.

— Една тенджера — поиска ловецът на видри.

Наоколо настъпи тишина. Чувстваше се, че нещо необикновено е на път да се случи. Търговецът извади една тенджера и я вдигна високо пред себе си.

— Малка е — каза ловецът на видри и сред стоящите наоколо премина лек шепот.

— Нямаш ли повече тенджери? — попита някой.

Търговецът извади още по-голям съд и лъскав бакър блесна на слънцето.

bakar.png

— Тази сигурно ще стане?

— Сигурно тази година има доста видри? — попита подигравателно някой от стоящите наоколо.

— Не… много е трудно да намериш нещо, което наистина да е ценно — отвърна ловецът на видри и премери съда с поглед. — Малка е — каза той.

Търговецът постла едно килимче и започна да трупа върху него най-различни кухненски принадлежности от бакър, като изпразваше сандъка. Но ловецът на видри не одобряваше нищо.

Чак когато търговецът извади най-големия и най-хубавия съд, ловецът на видри доби доволен вид. Съдът беше достатъчно голям за семейство с много деца и никой не разбираше какво ще прави с него един мъж, който живее сам.

Силас погледна към Йохана. Лицето й беше съвсем спокойно, като че ли това, което ставаше, изобщо не я засяга, докато Бартолин, който беше още там, стоеше с язвителна гримаса на лицето и Силас долови някаква връзка между казаното преди малко и това, което ставаше в момента. Ясно беше също така, че Бартолин смята ловеца на видри за глупак.

Ловецът на видри изсипа до сандъка цяла връзка кожи, които небрежно извади от джоба си.

Търговецът ги прегледа една по една срещу слънцето, за да види дали няма дупки по тях, и устата и очите му добиха алчен вид. След това кимна и бързо нави на руло кожите. Още веднъж бе направил сполучлива сделка.

Това забелязаха и други освен Силас. Докато всички очевидно бяха заети с ловеца на видри, който вдигна новата си придобивка на рамо и си тръгна, много от жените се промъкнаха и оставиха обратно в сандъка нещата, до които се бяха добрали в разгорещеното сражение. И никога никой не беше виждал по-красив съд, никой в селото не притежаваше подобно нещо. Задоволяваха се с обикновените черни съдове от метал или кафявите от глина, в зависимост от възможностите си, и тълпата се разтвори с уважение и направи път на бакърената тенджера.

Но ловецът на видри не тръгна с нея към дома си, както очакваха, а се запъти към мястото, където стояха Йохана и Бартолин. Той подаде тенджерата на Бартолин, който, изненадан, я хвана за дръжките, за да не падне тази скъпа вещ на земята.

На улицата настъпи гробна тишина. Жените все още стояха с шалове и парчета коприна в ръцете си, забравили какво вършат. Всички се обърнаха към мястото, където стоеше Бартолин, притиснал тенджерата до корема си, без да разбира какво става.

— Какво да правя с нея? — попита объркано той.

— Искам да ми позволиш да ти подаря едно много необходимо домакинско пособие, сега, когато изведнъж ще станете толкова много — каза ловецът на видри високо, така че да го чуят всички.

Много очи се извърнаха с любопитство към Йохана. Бартолин гневно вдигна глава.

— Искам да кажа, сега, когато ще имаш жена и три деца в къщата си — продължи невъзмутимо ловецът на видри.

Бартолин се огледа глупаво.

— Защото още нямаш такава тенджера, нали?

Ловецът на видри го попита така меко, че хората веднага си спомниха онова, което знаеха отпреди за Бартолин и за неговия начин на живот.

— Йохана и децата й сигурно ще се радват, когато ще има нещо за ядене — продължи ловецът на видри.

Хората наоколо започнаха да се смеят и се скупчиха около тримата. Беше ясно, че тук ще се случи нещо интересно.

— Кой е казал, че ще отида у Бартолин? — попита Йохана и се дръпна настрана от него.

— Той самият — каза ловецът на видри с престорено учудване. — Нима не знаеш?

Вълна от смях премина през зрителите и Бартолин се огледа отчаяно, като търсеше къде да сложи огромната тенджера. Явно не смееше да я остави на земята.

— Моята къща ми е достатъчна — каза Йохана.

— Сигурна ли си? — попита ловецът на видри, изпълнен със съмнение. — Мога да взема децата при себе си, ако те са причината… — Ловецът на видри не се доизказа.

Бартолин се потеше в средата с тенджерата, докато те говореха през главата му. Усещаше, че по този начин ловецът на видри го е направил за смях пред цялото село.

— Аз мога сама да се грижа за децата си! — каза Йохана. — Няма нужда да се безпокоиш за тях!

— Вземи си този боклук! — избухна Бартолин. — За какво ще стоя и ще ти държа тенджерата? — Той почти хвърли тенджерата в ръцете на ловеца на видри.

— Нали ти я подарих? — припомни му ловецът на видри.

— Нямам нужда от твоите подаръци, мога сам да си набавя това, от което имам нужда.

— Да, ти имаш толкова хубави и удобни мебели — призна ловецът на видри за голяма радост на околните, които знаеха, че търговецът на коне живее само на една постелка от слама и нищо повече. — А и вече си се прочул с това, че раздаваш големи подаръци, ако съм разбрал правилно?

Бартолин го изгледа с неразбиране.

— Или може би не си подарил най-хубавия си кон на едно момче, което случайно минало от там?

— Не съм! — изрева Бартолин. — Той го открадна!

— Искаш да кажеш, че не е било един вид облог, така ли?

Бартолин изкриви лицето си с погнуса.

— Трябваше да ми каже, че може да язди — каза той.

— Аха! — каза ловецът на видри. — А какво трябваше да му кажеш ти в замяна?

— Той беше един нахален и безсрамен крадец! — извика Бартолин.

Щом заговориха за момчето с коня, Филип, който досега беше стоял настрана, се оживи.

— Какво стана с това момче? — попита той Емануел.

— Избяга! — излъга Емануел. — Просто избяга!

— Какво си му направил?

— Нищо. Аз го приех в къщата си и му дадох да яде и да пие.

— И той избяга?

— Избяга през нощта?

— Хм! — каза Филип и поглади напудрения си мустак. — Аз можех да го купя от тебе.

Емануел го изгледа втренчено.

— Да го купиш?

Филип се усмихна деликатно. А горе на дървото Силас си помисли колко ли съжалява Емануел.

— Той можеше да ти донесе толкова, колкото и коня — поблазни го гълтачът на саби.

— Не е при мен.

Анина стоеше при сандъците и слушаше с гневни очи как говореха за нейния син. И без да се колебае тя си проби път до Емануел и застана точно пред него, така че той не можеше да избегне погледа й.

— Умрял ли е? — попита тя тихо и го погледна твърдо в очите.

— Не сме го убили, ако искаш да кажеш това — отговори Емануел.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Емануел се опита да издържи на гневния й поглед, не, той не беше убиец!

„Но можеше да стане такъв“, помисли си Силас. Съвестта му не беше съвсем чиста. Не стана по-леко от това, че Бартолин застана зад Анина. Той също имаше нужда от Силас и държеше Емануел да обясни неговото изчезване.

— Не е при мен! — уверяваше ги селянинът, разтворил безпомощно ръце. — Не съм виновен, че избяга.

— И остави коня тук? — сухо попита Филип. — Не звучи правдоподобно.

— Е, нищо — каза ловецът на видри, който все още стоеше с тенджерата на рамо, — едно момче повече или по-малко на тази възраст не е кой знае какво. Не можеш ли да вземеш някое друго, тук има достатъчно. — И той посочи групата деца, които стояха наоколо.

Анина го изгледа студено.

— Ти добре се разпореждаш с чуждите деца, смятам аз — каза тя.

— Ако аз самият имах деца, щях веднага да ги продам на майките им — на цената на един кон — отвърна нехайно ловецът на видри. — Често ли търгувате с хора? — добави той.

Тя поклати глава, изпълнена с отвращение само при мисълта за това.

— Защото долу на реката чух преди обяд, че някой си гълтач на саби на име Филип е предложил да купи едно сляпо момиче.

— Едно какво? — попита Анина.

— То живее по-надолу по реката, говорих с чичо й.

— Без очи? — попита Анина, която не можеше да повярва на това.

— Трябва да има някаква грешка — каза Филип. — Ние идваме отгоре.

— Не си ли гълтачът на саби Филип?

— Да, аз съм.

— И не предложи ли преди малко да купиш едно момче от Емануел?

— Но това е нещо съвсем друго.

— Как искаш да вярваме, че това с Мария е грешка?

— Познаваш ли я? — попита Филип заинтересуван.

— Да, познавам я.

— Наистина ли няма очи?

— Само две дупки.

Филип подсвирна тихичко.

— Това може би съвсем не е лоша идея! — каза той.

— Тя не е за продан — каза сухо ловецът на видри.

Това премина като полъх над всички, които слушаха, а горе на дървото Силас и Гудик Куция се спогледаха мълчаливо.

— Ти откъде знаеш? — попита Филип.

— Защото, ако е за продан, аз ще предложа най-много — каза ловецът на видри.

— Аха! — каза Филип многозначително, като повдигна едната си вежда.

— Тогава аз мога да си взема коня? — попита Бартолин с надежда. — А вие можете да наддавате за момичето.

Неговите думи бяха последвани от тишина, която не предвещаваше нищо добро.