Сесил Бьодкер
Силас и черната кобила (10)

Глава X
Търговия с коне

Горе на дървото Силас се беше захласнал до самозабрава и седеше с широко отворени очи и разтуптяно сърце. Сега най-после ще започне продажбата на коня, най-после ще го изведат да го покажат. Сякаш бе дошъл в селото, яхнал коня, преди една година. „Само да изведат коня от тази проклета конюшня и всичко ще се изясни“, помисли си той. Беше сигурен, че отново ще яхне коня, но докато ключовете висяха на врата на Емануел, не можеше да направи нищо. Ала нещата щяха да се раздвижат сега.

До Силас съвсем тихо седеше Гудик Куция, и като че ли премисляше нещо много важно. Не си говореха, въпреки че разстоянието между тях не беше много голямо, не смееха дори да шепнат, най-малкият шум можеше да ги издаде, а Силас и Гудик Куция нямаха никакво желание да бъдат открити и смъкнати долу точно сега, когато предстоеше най-важното. От вниманието им не беше убягнало и това, че за Силас също беше обявена цена, той струваше колкото коня, и ако жителите на селото успееха да го хванат и да го предадат на Филип, печалбата щеше да бъде двойна.

Емануел влезе в конюшнята си и долу всичко утихна изпълнено с очакване, докато той се върне обратно с коня; беше ясно, че предстоеше да се случи нещо особено. Силас се наведе напред, за да вижда по-добре и щеше за малко да падне долу от радост, когато видя животното и чу как танцува с копита, а Гудик Куция поклати с укор глава.

Но конят беше все така див и плашлив, внезапната слънчева светлина го заслепи след дългия престой на тъмно и Емануел трябваше да употреби цялата си сила, за да го удържи. Между всички присъстващи премина шепот, въпреки че го бяха виждали и преди, дори Филип издаде устни напред и подсвирна одобрително.

Никой нищо не каза, само се отместваха назад и встрани, докато Емануел обикаляше с коня по малките улички между къщите.

Вратата на конюшнята зееше като черен отвор. От дървото Силас измери с поглед търговеца, нали беше дошъл да купува коня, но той изглеждаше така объркан и смутен, като че ли никога преди не беше виждал такъв кон.

„Може би той дори не би се осмелил да се приближи до него, когато дойде времето за това“, помисли си Силас злорадо, като се забавляваше с уплахата на търговеца.

Но ако търговецът беше смутен от страшната гледка, търговецът на коне Бартолин загуби самообладание, като видя отново своята проиграна собственост. Той издигна заплашително юмруци над струпалите се наблюдатели, като заплашваше и молеше да му върнат коня без всякакви разправии. Но никой не обърна внимание на неговите викове и жестове. Вниманието на всички беше насочено към коня, с изключение може би на ловеца на видри, с когото Бартолин от своя страна не си правеше труда да разговаря.

— Какво си се развикал така? — попита ловецът на видри търговеца на коне със зле прикрито презрение.

— Той е мой! Те не могат да направят това! Нямат право да го продават — това е мой кон!

— Докажи го тогава — каза ловецът на видри.

— Нали го познавам — отвърна обидено Бартолин. — Мислиш, че не познавам собствените си животни ли?

— Много ли искаш да си го получиш обратно?

Бартолин кимна с глава.

— Тогава трябва само да го купиш — каза ловецът на видри.

— Да, но щом е мой, нали съм го платил веднъж?

— Тогава покажи ни колко струва, купи го още веднъж.

— Една добра постъпка не може да се повтаря прекалено често, знаеш!

Ловецът на видри се огледа къде да остави голямата тенджера.

— Откраднаха ми го! — протестираше Бартолин.

— Докажи го! — каза ловецът на видри. — Всеки може да дойде и да каже, че конят е негов. Аз също, това не е никакво изкуство.

Той отиде бързо и остави тенджерата пред Йоханината къща.

— Надявам се, че нямаш нищо против да я оставя тук? — каза той на Бартолин, който тичаше по петите му.

Търговецът на коне изглеждаше възбуден, сякаш му беше дошла на ум някоя много добра идея.

— Слушай сега, искам да ти кажа нещо — прошепна той доверително.

— Е?

Бартолин се наклони към него.

— Ако ми помогнеш да си взема коня обратно, можеш да задържиш вдовицата Йохана — прошепна той.

Другият се усмихна злобно.

— Аз така или иначе ще я взема, това вече сме го уредили, тя изобщо не те иска. — Гласът на ловеца на видри беше язвителен, без никаква следа от съчувствие и Бартолин наведе сконфузено глава.

— Ако на всяка цена искаш да притежаваш този кон, трябва да платиш за него — с пари — добави той. — Можеш да избираш.

— Вие сте банда мошеници! — извика гневно търговецът на коне. — Конят е мой!

— Тогава наддавай за него — извика му Емануел през главите на хората. — Сега ще го продаваме.

Разочарован Силас видя, че конят не беше под самото дърво, както се бе надявал. Емануел го държеше почти в центъра на главната улица, където можеше да се види от всички страни. Силас си бе представял, че по някое време ще може да скочи на гърба му и след това да избяга в суматохата.

— Е? — каза поощряващо ловецът на видри.

Бартолин го изгледа сърдито и замълча.

— Сто сребърни монети — предложи ловецът на видри ласкаво.

Наоколо се засмяха и лицето на Бартолин стана още по-червено, защото това беше смешна цена.

За малко настъпи тишина.

— Ако никой не предложи повече, конят е мой за сто сребърни монети — каза ловецът на видри високо.

— Двеста — каза Филип подигравателно.

— Вие сте луди! — извика Емануел. — Той струва много повече!

— Разбира се — каза ловецът на видри, — но ако мине, мине.

— Двеста и десет — каза кисело търговецът.

— Придай си радостен вид — извика му ловецът на видри. — Това е най-хубавият кон в околията!

— Той е мой! — извика Бартолин. — Искам си го обратно!

— Триста — каза ловецът на видри и се изсмя.

— Престани — намеси се Емануел, — не си ти този, който ще наддаваш за коня.

— Сигурен ли си, че не съм аз?

Ловецът на видри имаше вид на човек, който се забавлява.

— Но ти не си решил да ми дадеш коня на тази цена, нали? — добави той.

— Триста и десет — каза търговецът.

— Триста и единайсет — обади се Филип със същия тон и всички разбраха, че той се подиграва.

Дори търговецът за първи път не можеше да определи цената на това, което искаше да купи. Това не му харесваше и той беше доста разочарован от обрата, който взе работата.

— А ти какво ще кажеш? — обърна се Емануел към Бартолин. — Беше толкова решителен преди малко.

— Не мога ли да го заменя с друг кон? — попита Бартолин.

— Не с един — каза весело ловецът на видри, — ние имаме нужда от пари.

— Предлага се впряг добри работни коне — оповести Емануел.

— Не, такива има колкото искаш — каза Филип. — Четиристотин за този тука.

— Петстотин — каза ловецът на видри.

Емануел, обезпокоен, му направи забележка.

— Ти нямаш никакви пари — каза той.

— Има ли голямо значение?

— Това е много важно за нас, останалите — предупреди го селянинът.

— Но аз само помагам да се покачи цената — утеши го ловецът на видри безгрижно.

— Петстотин и десет — измърмори търговецът.

— И още две отгоре — каза Филип.

— Три коня — предложи Бартолин.

— Цели три коня за петстотин и десет! — извика Емануел с висок глас.

— Шестстотин! — извика ловецът на видри.

— Дръж си устата! — каза Емануел. — Няма ти да купуваш коня!

— Защо не?

— Какво целиш с това?

— Пари за данъка и разноски — каза ловецът на видри, — какво друго?

— Какво ще направиш, ако изведнъж се окаже, че конят е твой? — искаше да знае Емануел.

— Ще го одера — каза ловецът на видри, без да се замисли.

Това накара Силас да изтръпне.

— Ще го одереш? — попита селянинът, като мислеше, че е чул погрешно.

— Той има най-хубавата кожа — каза ловецът на видри, сякаш беше напълно естествено да отнемеш живота на такова животно само заради кожата.

— Ти в ред ли си? Какво ще стане с нас останалите?

— Все сте се оправяли досега, въпреки че винаги се оплаквате — утеши го ловецът на видри.

— Шестстотин и петдесет — каза търговецът с голямо усилие. Това прозвуча така, като че ли трябваше да повдигне сам, на ръце, коня от земята.

— Седемстотин — подхвърли ловецът на видри.

— Осемстотин — дойде почти едновременно от Филип.

— Ето, видя ли, че помагам — тържествуваше ловецът на видри, като се обърна към Емануел.

Търговецът изкриви лицето си в гримаса.

— Осемстотин и двадесет и пет — промълви той едва чуто.

Ловецът на видри повтори цифрата, като се завъртя бързо и посочи Бартолин с пръст.

— Е, а ти? Ти не си казал нищо още.

— Но това е моят кон — оплака се едрият мъж.

— Именно. Нима ще се оставиш да ти измъкнат доброволно такава кранта? С колко от другите в конюшнята ще го замениш?

— Три, казах вече.

— Но това беше отдавна.

— Аз ще ти припомня това, дявол такъв! — извика Бартолин извън себе си.

— Четири? — попита ловецът на видри поверително, като повдигна едната си вежда.

— Три! Казах вече.

— Не, няма нищо срамно в това да наддаваш за собствения си кон, съвсем не, особено след всички оплаквания, които трябваше да чуем. Покажи ни сега какво в действителност струва той!

— Осемстотин и петдесет! — извика Бартолин така, сякаш му бяха изскубнали едната ръка от тялото.

Ловецът на видри се хвана за главата, с всички признаци на отчаяние.

— Не виждаш ли за какъв кон наддаваш? — извика ловецът на видри.

Той бързо се обърна към търговеца.

— И ти ли не виждаш? А аз, бедният, мислех, че вие двамата можете наистина да оцените един кон като го видите!

— Деветстотин — каза Филип сухо.

— Ето най-после някой, който разбира за какво става дума. Той ли ще го купи?

— Не излезе от устата на търговеца.

Ловецът на видри го изгледа предизвикателно.

— Наистина ли ще му подариш най-хубавия си кон на такава нищожна цена?

Търговецът на коне местеше кървясалите си очи от единия на другия, като поклащаше заплашително големите си юмруци.

— Колко ще дадеш, за да не го вземе търговецът? — попита ловецът на видри с предателска мекота.

— Хиляда и десет — каза Бартолин дрезгаво.

— Чухте ли? — каза ловецът на видри и протегна ръка. — Този човек дава хиляда и десет сребърни монети за един кон, който вече е купувал веднъж. Трябва да се засрамите, че не предлагате двойно.

— Хиляда двадесет и пет — каза Филип.

— Каква подигравка за този кон! — каза съкрушен ловецът на видри.

— Хиляда и тридесет — предложи търговецът.

— А ти? — обърна се ловецът на видри към Бартолин.

— Не мога да изпразня цялата си конюшня само защото това случайно би ти доставило удоволствие — каза Бартолин недружелюбно.

— Разбира се, че можеш! — смяташе ловецът.

— Затваряй си устата! — сряза го Бартолин. — Всичко това е една проклета бъркотия, дайте си ми коня!

— Конят е на търговеца — каза ловецът на видри — или още не е?

Бартолин замълча. А ловецът се огледа внимателно наоколо.

— Какво ще ми дадеш, за да сложа сега край на наддаването? — попита той Емануел.

Селянинът се притисна изплашен към кобилата.

— Да не си полудял, та ти нямаш пари! Нито пък нещо друго!

— Да, именно затова.

— Не можеш да го направиш!

— Разбира се, че мога.

— Но…

— Какво ще ми дадеш за да не го направя?

— Какво искаш? Какво си си наумил?

— Тридесетте над хилядата — каза ловецът на видри, без да се колебае.

Емануел се поколеба.

— Не мислиш ли, че е много? — попита той.

— А може би трябваше да взема стоте, които предложих в началото? — каза замислено ловецът на видри.

— Ще ти дам тридесет — каза Емануел.

— Да, така наистина е най-евтино — съгласи се ловецът на видри.

Емануел въздъхна тежко.

— Сега ще държа коня, докато си стиснете ръцете с търговеца и си получиш парите — каза ловецът на видри услужливо и без да се бави застана между селянина и кобилата.

Емануел се дръпна неохотно към стената, за да приключи продажбата, не му беше приятно да се раздели с кобилата.

— А сега няма да я пусна, докато не си получа моята част — извика с присмех ловецът към Емануел, но селянинът не се обърна.

Горе от дървото Силас следеше внимателно всичко, което се каза. Ловецът погали кобилата по врата и помоли близкостоящите да се отместят малко.

— Мисля, че трябва да го преместим на сянка — каза той и докара коня под дървото.

Силас усети, че мускулите го сърбят под кожата и се наведе на клона колкото можеше. Имаше нещо в начина, по който ловецът премести коня под дървото, което показа на Силас, че това е единственият му шанс.

— Първо ще си получа парите — каза ловецът на видри и погали коня успокоително по ноздрите.

Силас и Гудик Куция се спогледаха, пастирът вдигна шишето от клончето, на което беше закачено, и го измери с ръка. Беше тежко като трупче, не беше празно още.

Откъм стената Емануел си проправяше път към коня, а търговецът го следваше, вдигна високо една сиво-кафява кожена торбичка така, че всички да могат да я видят.

— Сега конят е мой — каза търговецът и протегна ръка да хване юздата.

— Чакай докато си получа моя дял — каза ловецът на видри и го избута с лакът, като едновременно с това протегна към Емануел шепата си, голяма и дълбока като паница.

Селянинът бръкна в торбичката и започна да брои монетите една по една, следен от живи, завистливи и недоверчиви очи. Звукът от монетите, удрящи се една о друга, действаше странно възбуждащо върху тези, които гледаха и те започнаха да се бутат, за да дойдат по-близо. Дори тези, които не виждаха нищо, се блъскаха около ловеца на видри и Емануел.

— Брой на глас! — поиска ловецът на видри. — Да не дойде след това някой да каже, че съм получил повече.

— И ти, че си получил по-малко — каза Емануел и започна да казва цифрите така, че всички да могат да чуят.

— Седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет…

Плътно до селянина, заврял се почти до рамото му, стоеше Бартолин и вените на челото му се подуваха все повече при всяка монета, която падаше в ръката на ловеца. Силас можеше да види как вените му пулсират под стърчащата коса. Така изглеждаше търговецът на коне, когато Силас успя да яхне коня му и нямаше никакво съмнение, че изпитва голям и справедлив гняв от това, което става. Дълбоко в себе си той беше напълно убеден, че конят принадлежи на него и на никой друг.

„Но той не е негов“, помисли си Силас. Бартолин беше загубил облога, но явно вече беше забравил това. Въпреки всичко конят принадлежеше на Силас, защото той го беше спечелил.

— Двайсет и седем, двайсет и осем, двайсет и девет… — броеше Емануел бавно и внимателно.

Силас измери разстоянието до коня.

— Трийсет.

Ловецът затвори шепата си над монетите, но очевидно това беше повече, отколкото Бартолин можеше да понесе. Той се хвърли с вик върху гърба на Емануел, като искаше да хване ръката на ловеца на видри, да избие монетите от нея и да развали направеното.

— Това не важи! — извика той докато четири ръце се опитваха да го задържат.

Силас се спусна на най-ниския клон на дървото и оттам сред настъпилата суматоха скочи сполучливо върху гърба на коня.

Кобилата се стресна, уплашена от големия предмет, който внезапно бе паднал върху нея, и скочи нагоре с изправени, треперещи крака, така че мъжете, които стояха близо до нея, се отдръпнаха ужасени. Появата на Силас, когото те самите бяха сложили да плава в старата продънена лодка на Пепе, ги порази и те замръзнаха по местата си; минаха дълги, скъпи секунди преди да повярват, че това наистина беше той, а не божие наказание, паднало изневиделица върху тях.

Внезапно те се скупчиха около коня с явното намерение да смъкнат Силас долу. Силас изправи коня на задните му крака, за да може да го използва като оръжие срещу тях. Ставаше дума за живота и свободата му и той се надяваше, че не само един ще остане със счупена ръка или стъпкани пръсти. Кобилата размаха копита и направи място около него.

Сега беше моментът.