Сесил Бьодкер
Силас и черната кобила (6)

Глава VI
Селският пастир Гудик Куция

Силас не посмя да се доближи до селото на Емануел по обяд, много важно беше никой да не разбере, че е там, трябваше да изчака падането на здрача, за да се приближи. Затова той се изкачи по склона и постоя малко на нещо подобно на пътека; по-нататък имаше навес, където пастирът можеше да се подслони в дъждовно време без да изпуска от очи стадото, а още по-натам зад няколко обработени ниви, се виждаха къщите. Всичко изглеждаше мирно и всекидневно, над него пееха чучулиги и Силас си пое дълбоко дъх от задоволство, че е стигнал чак дотук.

Имаше късмет също, че кравите не пасяха тук, а бяха от другата страна на селото, видя няколко, които отминаха по един нисък хълм — бяха далеко. Той си отдъхна с облекчение и се вмъкна под ниския овчарски навес, не защото беше много приятно — там имаше само купчина стара слама, а защото беше изморен и имаше нужда да остави коляното да почине; то го болеше след дългото ходене по селския път. И освен това, нямаше да го видят вътре, а същевременно той можеше да наблюдава чак до селото и ако се покажеше нещо съмнително, можеше бързо да се върне при реката.

Като легна, той прегледа раните още веднъж. Раната на челото почти беше престанала да кърви, а всички ожулени места се бяха покрили със светла слуз, но такова нещо му се беше случвало и преди. Много по-лошо бе с коляното, но той се надяваше, че няма нищо счупено, защото бързината и ловкостта бяха най-доброто му оръжие срещу възрастните.

„Във всеки случай може да се движа“, помисли си той и затвори очи, твърдо решил да не заспива, това беше прекалено опасно, но можеше да си почине. В мислите си той видя отново как търговецът минава покрай него и как той се качва в колата му. Помислил си е сигурно, че това е нападение или нещо такова… Силас се усмихна при тази мисъл.

Когато отново отвори очи, беше късно след обяд, разбра това по светлината и веднага му стана ясно, че все пак бе заспал. Цялата поляна беше пълна с крави, които пасяха мирно и Силас се огледа наоколо да види къде се намира пастирът. Но колкото и да се напрягаше не видя никой да пази стадото. Само няколко крави пасяха в далечината на една поляна.

Дали пастирът не го е открил и изтичал до селото да вдигне тревога, видял го е, че спи и е отишъл за помощ? Силас се повдигна на лакти и погледна къщите, тялото го болеше и се беше схванал от лежане.

Изведнъж се стресна и извърна глава. Почти до него седеше едно момче, превило крака под себе си, облегнато на стената. Няколко секунди те се гледаха един друг, след което Силас рязко се надигна.

— Можеш да останеш, никой не знае, че си тук — каза момчето, без да направи опит да задържи Силас насила.

— Много ти се иска, нали? — каза Силас презрително. — След малко ще пристигне цялото село, а дотогава ти ще ме пазиш!

— Не — каза момчето и поклати глава.

— Така значи, кажи ми тогава къде е пастирът, ако не е отишъл за помощ?

Момчето се поколеба.

— Пастирът съм аз — каза тогава то.

Силас го изгледа насмешливо.

— Ти?

Момчето не беше нито по-възрастно, нито по-едро от него и Силас преценяваше дали да го нападне; ако успееше да го удари пръв и то силно, тогава…

— Имаш рана на челото — заяви момчето.

— Какво те засяга това?

— Имаш вид и като че ли си ял бой от някого.

— Ти самият можеш да ядеш бой! — обеща Силас веднага. — Току-що убих един мъж, жена му и трите му деца! — добави той заплашително. Нямаше защо да му обяснява колко смазан и жалък беше в действителност.

Момчето се усмихна с разбиране.

— Тебе те сложиха да плуваш в старата лодка на Пепе, нали? Същия ден, когато пристигна в селото на кон?

Силас не си спомняше да го е виждал преди, но там имаше толкова много хора.

— Знаеш ли къде е конят? — попита той.

— Да.

— Къде?

— Няма да ти кажа.

— Ще ми кажеш!

Силас посегна към ножа в колана, за да го застави да каже. Но ножът го нямаше там!

— Ти си ми измъкнал ножа! — скочи той.

— Разбира се — призна си другият безсрамно. — Ти спеше!

— Това не ти дава право да го вземеш.

— Мислиш ли, че ми се иска да ме намушкат?

— Върни ми го! — настояваше Силас.

— Можех да те хвана и да те вържа — каза момчето от селото.

— Искам си ножа! — каза Силас упорито.

— Можех да те предам на Емануел — увери го другият спокойно. — Можех дори да те продам.

— Защо не го направи?

Момчето вдигна рамене.

— За какво ми е?

— Но нали знаеш кой съм аз?

Силас не разбираше защо другият го е оставил на свобода.

— И баща ти сигурно има нужда от пари за данъка като всички останали, за какво иначе искаха отсрочка?

— Баща ми е умрял — каза момчето и по гласа му Силас разбра, че това не е станало много отдавна. — Принуден съм да върша неговата работа, защото нямаме почти никаква земя.

Не звучеше възхитително.

„Ние“, помисли си Силас.

За миг настъпи мълчание.

— Защо не искаш да ми кажеш къде е конят? — попита тогава Силас.

— Можеш да си спестиш това, повече никога няма да го видиш.

— Откъде знаеш?

— Затворен е — каза момчето. — Емануел го държи в конюшнята, а прозорците са заковани с дъски.

— Може да успея да си го взема!

Силас изгледа недружелюбно момчето, което само поклати глава.

— Защо не? — попита Силас.

— Бартолин е там.

— Бартолин?

— Дойде вчера. Живее у нас. Емануел не му дава дори да види коня, той твърди, че не е на Бартолин.

— Наистина не е — каза Силас.

— Но ти самият каза така!

— През цялото време твърдях, че е мой.

Другият се усмихна.

— О, да, но на теб няма да ти обърнат внимание. Освен това сутринта пристигна и един купувач на коне.

— Един човек с каруца? — попита бързо Силас.

Момчето до стената кимна.

— С два големи сандъка отзад?

— Той е и търговец — осведоми го момчето.

— Така значи! — каза Силас замислено.

— Познаваш ли го?

— О, да, пътувах с него известно време.

Момчето го изгледа недоверчиво.

— Мога да ти дам нещо за ядене — каза то изведнъж. — Гладен ли си?

— Не съм ял нищо днес — отговори Силас и почувства колко е гладен в действителност.

Другото момче бръкна между стената и сламата и измъкна една избеляла платнена торбичка, а от нея извади ощърбена глинена паница, в която имаше голям къшей чер хляб. Без да се двоуми то подаде паницата с хляба на Силас, който се поколеба и го взе разочаровано. Това храна ли беше? Не изглеждаше много примамливо. Хлябът беше сух и напукан и приличаше на парче дърво на дъното на паницата; нима наистина трябваше да го яде?

— Трябва да се натопи в мляко — каза момчето, като видя лицето на Силас.

— Аха! — каза Силас.

„Мляко“, помисли си той и изведнъж си спомни ясно млякото, което беше взел от Мария. Без той да види, другото момче беше навряло два пръста в устата си и ниският навес се изпълни от пронизително изсвирване, което прозвуча остро над поляната. Кравите вдигнаха глави и започнаха да се приближават.

— Ела с паницата! — каза момчето и стана.

Излязоха заедно на поляната и направиха няколко крачки. После спряха като по команда и се изгледаха под око.

— Престани! — каза момчето заплашително.

На Силас не му беше съвсем ясно какво иска да каже, но изглежда то също куцаше.

Момчето го изгледа предупредително и тръгна отново. Силас се поколеба, но го последва. Не изминаха много метри и другото момче се обърна и връхлетя върху Силас с такава сила, че двамата паднаха на земята. Преди Силас да се опомни, момчето седна на гърдите му и размаха юмруци над лицето му.

— Ще се подиграваш, а?

Стъпалото на момчето беше увито в парцали и кожа и съвсем не приличаше на стъпало.

— Но мен ме боли коляното! — защити се Силас.

Другият се засмя подигравателно.

— Всички казват така, когато ги спипам, но след това винаги се оказва, че могат да ходят съвсем нормално… Ще ядеш бой, ако ми се подиграваш!

То стана.

— Опитай сега!

Силас остана да лежи.

— Изправи се! — заповяда другият. — Тия не ми минават!

— Тогава ще трябва да ходя на ръце.

— Как на ръце? — учуди се момчето и нямаше никакво съмнение, че не се шегува. Никой нямаше да се отърве, ако му се подиграва.

— Така, на ръце — повтори Силас и седна.

— На ръце не може да се върви!

— Ако ти си лъжец не значи, че и аз трябва да бъда — каза Силас, и без да се бави се изправи на ръце и започна да върви, докато момчето от селото куцукаше край него.

— Как го правиш това? — попита то изцяло погълнато, забравило, че искаше да го бие.

— Какво ли не прави човек, когато е принуден — каза Силас и продължи да върви още малко към кравите, след което се изправи и стъпи отново на тревата.

— Може ли сега човек да каже нещо без да му счупят главата? — попита той тогава.

Другият се усмихна малко смутено.

— Защото наистина ме боли коляното — каза Силас — и за това трябва да благодаря на този проклет купувач на коне!

— Мислех, че ми се подиграваш — каза другият тихо.

— Нали сам виждаш как изглеждам? — каза Силас и протегна ръцете си, така че раните на лактите му се откриха. — Да не мислиш, че това е нещо, което човек прави, за да се забавлява?

— Не — каза другият смирено.

— Той ме изхвърли от колата в движение!

— Купувачът на коне?

— Този глупак! Мислеше, че го лъжа! И ти мислеше така!

— Но всички други ми се подиграват заради този крак — оправдаваше се момчето. — Те непрекъснато тичат след мен, подиграват ме и куцат. Стъпалото ми е изкривено, то дори не е истинско стъпало. Така съм роден.

Силас погледна крака му. Нещо твърдо и горчиво се бе появило в гласа на момчето.

— Но във всеки случай те бива да се биеш — утеши го Силас. — Как се казваш?

— Гудик — каза момчето и се поколеба за миг.

— Гудик Куция — добави след малко то, — защото има още двама в селото, които също се казват Гудик, но само аз имам крив крак.

— Сега ще се биеш ли още, ако не мога да вървя както трябва? — попита Силас и се изправи.

Другият поклати глава.

— С теб е друго — каза той и се върна да вземе хляба и паницата, които Силас беше изтървал в тревата, когато се повалиха на земята.

През това време кравите, с изключение на една, се бяха събрали в този край на пасището и Гудик Куция ги изгледа със строгия поглед на пастир. Отделилата се крава не беше далеч от другите, но пастирът явно имаше желание да се покаже пред чуждото момче, че и той съвсем не е без способности. От единия си джоб извади нещо като пръчица, закачена на връв, което, отблизо погледнато, се оказа ластик, а от другия джоб — малък кръгъл камък.

Като се заканваше, той сложи камъка в ластика и го насочи към дръзкото животно и Силас видя как кравата изведнъж ритна и препусна в галоп с опашка вдигната като твърд клон, щръкнал на края на гърба й. Гудик Куция изсвири отново с пръст и след една кратка обиколка около пустото пасбище отшелницата потърси убежище в стадото така, както се очакваше да направи.

— Така прави човек, когато не може да тича чак толкова бързо — каза Гудик Куция и пъхна отново ластика в джоба си.

Силас кимна, разбираше това добре. И той погледна отново крадешком стъпалото на Гудик Куция, което стърчеше като голяма буца на края на тънкия му крак, а после опипа грижливо коляното си, което беше само ожулено отгоре.

Гудик Куция проследи движението на пръстите му.

— Боли ли? — допита той.

— Ами! Но знам и нещо по-лошо!

— Какво?

— Когато човек няма очи!

Гудик Куция извади хляба от паничката и го подаде на Силас, а самият той отиде с паничката до една крава и като я държеше с едната ръка под вимето, с другата издои половин паница топло мляко. Беше тихо. Над пасбището пееха чучулиги, а от другата страна на реката слънцето клонеше към хоризонта. На Силас му се струваше, че е минало неизмеримо дълго време, откакто бе напуснал гълтача на саби Филип, толкова много неща се бяха случили оттогава.

— Ти виждал ли си я? — попита Гудик Куция, като се извърна с млякото.

— Да — каза Силас, защото разбра, че той има предвид Мария.

— Щеше за малко да ми отреже главата! — добави той и разказа как беше намерил ножа на рибаря до себе си в сеното, когато се събуди сутринта.

— Защо го е направила? — попита Гудик Куция и показа на Силас как да топи твърдия хляб в млякото.

— Защото се опита да ми открадне флейтата, а аз не исках да й я дам.

— Главата не беше толкова важна, нали? — засмя се Гудик Куция.

— Но аз разбрах това едва сутринта, като се съмна — ножът лежеше там.

— Каква беше тази флейта, истинска?

Силас почака малко, преди да отговори. Хлябът плуваше като черен остров в паницата, докато той внимателно я носеше към навеса.

— О, нищо особено — каза тогава той, — отдавна я имам.

— Свирач ли ще ставаш, а? — попита Гудик Куция.

— Не повече от това, което съм в момента. Не искаш ли малко? — попита Силас и кимна към млякото.

Гудик Куция поклати силно глава.

— Мога да си взема мляко като свършиш — той посочи с ръка кравите, — а хляб ще ми дадат като се прибера в къщи. Бартолин плаща, за да живее у нас.

Успокоен, Силас изсърба с удоволствие хладното мляко и за негова голяма изненада омекналият черен хляб беше много по-вкусен отколкото очакваше.

— Къде ще спиш нощес? — попита Гудик Куция без заобикалки.

Силас повдигна рамене. Никъде, когато се стъмни трябва да отиде до селото и да се опита да си вземе коня.

— Уф! — изсумтя Гудик Куция презрително. — Можеш да си спестиш това, няма да го изведат чак до утре сутринта, когато ще го продават. Търговецът и Емануел само ядат и пият първия ден. Утре той ще отвори сандъците и ще започне да търгува, така е всеки път. А когато си замине, винаги има някой излъган.

— Какво носи той в тези сандъци? — попита Силас любопитно, като си мислеше за тежката желязна обковка. — Трябва да са скъпи неща.

— Какво ли не — каза Гудик Куция.

— И злато? — искаше да знае Силас.

— Не, да не си луд, дрехи и такива неща, шалове и перлени огърлици, съдове и разни други работи.

Силас се почувства малко разочарован. Беше мислил толкова много за тези сандъци, те бяха толкова големи и чудновати, че в тях трябваше да има необикновени неща.

— Защо ще купува коня? Нали е само търговец на дрехи? — попита той.

— Защото е и купувач на коне — каза Гудик Куция, — и на прасета, и на кокошки. Няма нищо, което той да не може да продаде другаде с печалба. Затова Бартолин стана толкова кисел, като разбра, че търговецът ще дойде.

— Но нали конят е мой?

— Ти не влизаш в сметката — каза Гудик Куция. — С теб ще се случи както с мене, когато отидох при ковача и го попитах дали ще ме вземе да ме обучава. Беше точно когато баща ми умря и си мислех, че най-добре ще мога да помагам на майка си, ако от мен стане нещо. Понеже нямахме много земя. Но ковачът ме изгледа, сякаш не бях с всичкия си. „Ти? — извика той и се начумери. — С този крак? Я върви да пасеш кравите като баща си.“ Ковачът има толкова много крави, колкото всички други в селото общо, и почти толкова много земя.

Тогава отидох при дърводелеца, той няма никакви крави и искаше да ме вземе да ме научи на занаят, но всички се озлобиха срещу него, защото кой щеше да им пасе кравите? Никой друг не би се наел да седи тук и да зяпа по цял ден.

В гласа му отново прозвуча горчивината, която Силас бе забелязал преди.

— Сякаш си роб — продължи Гудик Куция. — Ако откажа, майка ми и сестричките ми ще умрат от глад. И затова на теб също няма да ти дадат коня — добави той през зъби.

Силас го гледаше с удивление, но внезапно другият го хвана предупредително за ръката.

— Ела с мене — бързо! Някой идва да прибере кравите, защото съм закъснял!

Приведен, той се измъкна от навеса и се скри зад няколко бодливи храсти, а Силас пристъпваше по петите му. Склонът над реката се издигаше равномерно и колкото повече се качваха, толкова растителността ставаше по-гъста, отвсякъде ги закачваха и ги драскаха клончетата и Силас мислеше, че не е необходимо да ходят чак толкова далече, но Гудик Куция не намаляваше скоростта. Той се промъкваше през места, където очевидно нямаше нито път, нито пътека, сякаш беше съвсем сигурен къде отиват.

Из шубраците тук-там стърчаха големи дървета с широки корени, но това не можеше да се нарече гора. Чак най-горе, на ръба на склона, пастирът спря и посочи едно от големите дървета. То беше толкова накрая, че от едната страна корените стърчаха свободно във въздуха над стръмния склон.

— Мушни се отдолу! — каза Гудик Куция, като му показа мрежата от клони. — Ще се върна довечера! — и изчезна.

Силас постоя малко, колкото да събере мислите си, след това се наведе и погледна надолу; склонът беше стръмен, долу течеше реката, чак горе на върха се бяха вкопчили няколко осакатени храста.

Но оттук той не можеше да се смъкне до реката, какво щеше да прави тук?

От пасището долетя проточеното мучене на кравите и острото свирене на пастира и между тях той различи глъчка от много гласове.

Погледна отново стръмния склон. Можеше да изпълзи под корените, докато те отминат с кравите. И той се осмели да се смъкне предпазливо, докато опря крака в стърчащите храсти. Мястото не беше удобно и той виждаше, че ще се наложи да седи тук дълго, но когато се обърна, за да се намести по-добре, забеляза под корените на дървото дупка и сега разбра какво е искал да каже пастирът.

Без да се колебае, той се запромъква като змия през дупката, която беше голяма колкото да се провре някой като него, и се озова в ниска, но доста широка хралупа, където можеше да се изправи. Над него имаше гъста мрежа от корени с най-различна дебелина, а долу — смесица от сено, мъх и дървени стърготини. Тук беше на сухо и на завет. Силас легна по корем и погледна през дупката, от която се откриваше великолепен изглед към реката и другия бряг. Помисли си колко е странно, че само преди малко самият той беше минал оттук, когато дойде на обяд. Може би още тогава Гудик Куция е седял горе и го е наблюдавал.

Изведнъж Силас застина. Нещо сякаш се движеше в хралупата зад него, където беше почти тъмно. Бързо сви краката си, съвсем навреме, за да избегне купчината от дървени предмети, която се срина отгоре. Чаши, чинии, лъжици и какво ли не още изпопадаха стремително на земята. Някои от нещата бяха напълно готови, а други все още само късчета дърво.

Силас поседя известно време, като гледаше поразен — откъде, по дяволите, се беше взело това пълно къщно оборудване, което можеше да стигне за цялото село!

След това започна да събира и да подрежда грижливо нещата едно върху друго, така, както сигурно са били, и изведнъж му стана ясно откъде са дошли дървените стърготини по пода.

Дълбаеше ги пастирът. Нали самият той му разказа, че се опитал да се учи при дърводелеца. Силас подреди правилно парчетата дърво до задната стена, където очевидно бяха стояли, преди той да ги бутне. След това се приготви да чака Гудик Куция да дойде, както беше обещал.