Сесил Бьодкер
Силас и черната кобила (1)

Глава I
Едно странно момче в една безстопанствена лодка

То се появи, плавайки надолу по реката, в една особена широконоса лодка и не плаваше седнало като другите, не употребяваше греблата, а бе оставило течението да го носи където си иска. Самото то лежеше на дъното и човек би помислил, че това е някой, който има много свободно време. Лодката се движеше със скоростта на течението и отдалече изглеждаше съвсем празна.

Горе на тавана по ширина на дългата конюшня ходеше търговецът на коне Бартолин и хвърляше сено през една дупка на пода. Дигаше се много прах и от време на време той подаваше глава през капандурата, за да прочисти дробовете си. Денят беше чудесен с леко премрежено слънце. До самата конюшня течеше реката в широк завой и той можеше да я проследи с поглед надалеч и в двете посоки.

Изведнъж застина на мястото си и присви очи срещу светлината. Какво ли беше това, което се носеше сега там? Лодка?

И на всичко отгоре изглеждаше празна. Дали беше безстопанствена?

Бартолин подръпна замислено рошавата си брада. Трябва по-отблизо да проучи това, неговата стара лодка и без туй отдавна се нуждае от подновяване.

Той я погледна отново и тя му се стори малко странна. Ако идваше отдалече, толкова по-добре, така нямаше ни най-малка опасност да бъде обвинен в кражба. Учудваше го само, че се е изплъзнала от града в такова добро състояние, това сигурно се дължеше единствено на ранния сутринен час. Ако беше по-късно, момчетата горе от града обезателно щяха да я отмъкнат. Беше сигурен в това.

Лодката бавно се приближи, все още изглеждаше празна и Бартолин бе убеден, че е предназначена за него. Без съмнение лодката беше безстопанствена — самият начин, по който плаваше странично и се въртеше около себе си, показваше, че никой не я управлява.

Бартолин доволно се почеса под ризата с дебелия си, груб пръст; рядко минаваше нещо, което можеше да влезе в употреба и той тъкмо се канеше да се махне от капандурата и да слезе долу, когато рязко спря и присви още веднъж очи. Защото, дали му се привидя само… не, той наистина различи съвсем ясно чифт стъпала, които стърчаха над борда.

Взираше се, докато очите му станаха като тесни цепки върху лицето, и сега забеляза също, че на противоположната страна на борда имаше нещо като коса. „Прилича на умрял“, помисли си той и усети как от страх кожата на гърба му настръхва. Само на един мъртвец можеше да му хрумне да се отнесе така към греблата, които стърчаха нагоре във въздуха тънки като крака на муха, никой нормален човек не би постъпил така с една лодка.

Бартолин въздъхна.

Значи за това беше стигнала толкова далеко без някой да я прибере! Всъщност тя не беше наистина безстопанствена.

От водата се дочу проточен, неясен звук. Бартолин се втурна обратно към капандурата.

Това пък какво е?

Космите по дебелия му врат настръхнаха, никога не бе чувал подобни странни звуци — и то посред бял ден, когато слънцето е най-силно. Такива звуци не можеше да издава човек.

Но не приличаха и на животински.

Без да съзнава, Бартолин обърна рогата на вилата към лодката и отстъпи по-навътре в прашния таван. Онова, което плаваше там отвън, във всеки случай нямаше да може да го види. Звуците му напомняха вълчи вой.

Но постепенно, с приближаването на лодката, му се стори, че свири флейта. Не че от това звукът стана по-приятен, та той никога не беше чувал някой да свири така, но във всеки случай сега беше сигурен, че това, което стърчи от лодката, са нечии стъпала, различи пръстите и дори част от краката, които изглеждаха необичайно тънки на фона на трептящата светлина.

Нямаше друг изход, освен да изчака онова там в реката да отмине по пътя си; не смееше нито да се обърне с гръб към него, нито пък да продължи работата си — докато то беше там, това бе немислимо. Единственото, което Бартолин искаше, бе лодката да отмине колкото може по-бързо.

Само че тя не отмина.

Точно до мястото, където стоеше той, мъртвецът внезапно престана да свири и да вие, изправи се, седна и загреба към брега.

Тъкмо тук, до неговата конюшня. Бартолин насочи разтревожено вилата срещу него. Но после бързо я свали. Това беше само някакво момче. „Един от младежите горе от града, разбира се“, помисли си той ядосано. Кога най-сетне тая сбирщина ще го остави на мира? Но той ще им даде да се разберат!

Момчето от лодката гребеше към брега някак особено нехайно и това ужасно раздразни търговеца на коне. То не се извърна нито веднъж да види къде щеше да излезе.

Бартолин остана на тавана, докато носът на лодката заора в камъчетата на брега, и тогава бързо се спусна долу при конете. Между другото момчетата от града много се забавляваха да го дразнят и знаеше, че от тях може да се очаква какво ли не. Затова застана решително до едно от малките полукръгли прозорчета; този хлапак поне нямаше да успее да го изненада.

Но ако бе очаквал, че момчето ще се опита да се промъкне незабелязано до къщата, грешеше. То изобщо не направи опит да се скрие и съвсем не бързаше. С бавни стъпки и отпуснати ръце се заизкачва по брега, като се оглеждаше равнодушно.

Бартолин го наблюдаваше недружелюбно, а момчето се отпусна тежко на един камък и се загледа в пътеката между реката и хълма. Конюшнята явно му се струваше затворена и недостъпна. Долу лодката бе издърпана на брега така, че вече не се виждаше.

Бартолин чакаше.

Сигурно момчето не току-тъй се държеше отпуснато, момчетата на неговата възраст обикновено не се тътрят като старци. Все нещо щеше да направи. Бартолин стоеше нащрек до прозореца.

Но навън нищо не се случваше.

Момчето просто си седеше на камъка и гледаше младите кончета и търговецът на коне започна да губи търпение.

Какво търсеше то?

Защо се прави, че гледа конете? Това досега никога не се бе случвало и Бартолин бе убеден, че тук се крие нещо нередно.

Да си губи скъпоценното време заради някой, който само седи и се прави на невинен. Постепенно гняв обземаше учудения мъж и тъй като повече не можеше да се владее, той с трясък отвори вратата на конюшнята. Момчето не побягна, както очакваше, и това вече беше върхът на нахалството — те винаги изчезваха мигновено, щом се появеше, защото знаеха много добре, че успее ли да хване някое от тях, нищо добро не го чака.

Но момчето дори не помръдна от камъка. Обърна се колкото да хвърли един поглед към мъжа, който се показа на вратата, и продължи пак да си седи, сякаш беше сляпо и нямо.

Както и да е, но Бартолин повече не можа да издържи.

С цялата си мощ той решително закрачи, пронизвайки с очи гърба на момчето, което продължаваше спокойно да седи на камъка. И да беше поне някое голямо момче — а то нищо и никакъв малчуган с рошава коса. Да го хванеш, че да го острижеш като овца, но той ще го накара да се помести оттук, ще му даде да се разбере!

Бартолин направи само две големи крачки и сграбчи нахалника за врата.

— Какво правиш тук?

Момчето не оказа никаква съпротива, дори не се опита да се освободи, само отегчено обърна лице към мъжа, а погледът му сякаш идваше някъде отдалече.

— Нищо — отвърна то спокойно.

— Как така нищо? — изрева Бартолин. — Да не мислиш, че не те знам какъв си?

— Гладен съм — каза момчето.

— Какво ме засяга това, дявол да го вземе!

Не, имаше нещо в това момче, което накара Бартолин да се почувства несигурен: отдавна не беше срещал някого, който да не се бои от него — а на туй отгоре нищо и никакъв хлапак…

— Гладен бил! — каза той и пусна момчето, което пак седна на камъка.

— Да!

Не, то не беше от ония горе от града. Имаше нещо чуждо и в лицето му, и в говора, а и тази коса! Бартолин никога не бе срещал момче с такава коса, която покриваше ушите му като дебела тъмна шапка.

— От онзи ден не съм хапвал нищо.

Гласът му беше някак си далечен, както и погледът.

— Да не мислиш, че това ме интересува? Или смяташ, че трябва да ти дам нещо за ядене?

— Да — каза момчето без да се усмихне.

„Ама че нахалство“, помисли си Бартолин, като се плесна силно по челото, но все пак се поколеба — момчето наистина имаше вид като че отдавна не е яло.

— Излиза, че човек е длъжен да храни хорските деца, когато на тях им се прииска — измърмори той.

— Не може да се живее само с вода — отвърна момчето.

Търговецът на коне почувства, че вътре в него нещо трепна, пречупи се и се подчини. Гласът му заглъхна.

— Хайде, идвай тогава — изкомандва той.

Съвсем не върви малчуганът да изпъне крака и да умре точно пред неговата къща, оправдаваше се той сам пред себе си. Това може да му навлече дявол знае какви неприятности.

Момчето се изправи и едва се задържа на крака. Бартолин продължаваше да му се кара, като избърза напред към дъното на конюшнята, където беше неговата стая.

Момчето го следваше малко объркано покрай дългите редици коне; чак на прага то спря и заоглежда учудено варосаната стая, където нямаше никакви мебели, но въпреки това тя носеше явни следи от човешко присъствие. Дебел слой слама покриваше пода от стена до стена това беше всичко.

Наоколо върху сламата лежаха захвърлени ботуши, дървени обувки и разни други неща, а на стената висяха конски хамут и едно дебело палто. Момчето се оглеждаше бавно, докато вдъхваше миризмата на кожа, на стар тютюн и на мокра вълна, която изпълваше стаята.

— Хайде, влизай! — заповяда нетърпеливо Бартолин. — Сигурно не е това, с което си свикнал, но няма как, ще трябва да се примириш.

Очите на момчето бяха вперени в дървения сандък до стената. Върху него имаше хляб и салам и изглеждаше сякаш никога не е бил разтребван.

— Добре си живееш тука — каза то сериозно.

Бартолин се обърна и го погледна гневно.

— Какво искаш да кажеш?

— Тук е много хубаво — каза момчето.

— Не знаеш ли, че във всяка къща има мебели? — попита заплашително Бартолин. — Другите смятат, че живея като куче.

— Аз не съм другите — каза то уморено и седна.

— Какво си тогава? — попита Бартолин като се настани на колене пред сандъка.

— Гладен.

Бартолин подсмръкна силно, измъкна нож от един прорез в стената и отряза голямо парче от коравия хляб. Набоде парчето на върха на ножа и се обърна.

— Първо ми кажи кой си? — настоя той.

— Силас.

Бартолин му подаде хляба, забоден на големия нож, и момчето го пое внимателно с двете си ръце, сякаш беше нещо скъпоценно. Мъжът отряза парче салам и го изяде.

— Нещо повече? — попита той.

— Нищо повече — каза момчето.

Бартолин подуши одобрително салама. Момчето го изгледа, но премълча.

— Е?

Момчето поклати глава.

— Силас ми е достатъчно, от повече нямам нужда.

— Така значи — каза Бартолин и лапна парчето салам на една хапка като задъвка оживено и по всичко личеше, че саламът му харесва.

Силас загуби надежда, че ще получи нещо друго освен хляб, и започна да отхапва големи залци.

— А как се казва баща ти? — попита Бартолин и си отряза още салам. Той ставаше все по-любопитен.

— Не знам.

— Не знаеш как се казва баща ти?

Бартолин се обърна с отворена уста, невярващ на ушите си.

— Не — каза Силас.

— Глупости! — измърмори другият и преглътна залъка си. — Просто не искаш да кажеш как се казва.

— Аз нямам баща — каза Силас.

— Но все някога си имал? Всички хора все някога имат бащи. Рано или късно. — Бартолин продължаваше да яде салама, без да дава на Силас.

— Аз не съм всички хора — каза Силас — и никога не съм имал баща.

— Така значи! — Търговецът на коне го изгледа отстрани. Изведнъж той му даде салама, който държеше, и още едно голямо парче хляб.

— Може би нямаш и майка?

— Анина — каза Силас.

— Какво? — попита Бартолин.

— Тя се казва Анина, ако това те интересува — обясни търпеливо момчето.

— Не си от тези, дето обичат да разказват за себе си — каза Бартолин малко обидено. — Откъде си?

— От горе — каза Силас и посочи с ръка.

— Да, това знам и аз, видях откъде идваш — изръмжа търговецът на коне, — но искам да знам името на мястото, където живееш.

— Аз не живея никъде — каза Силас сериозно.

— Ти просто си избягал от къщи, ясно ми е — каза Бартолин.

— Преди седем дена — съгласи се Силас.

— Но нали майката ти живее там?

— Не — каза Силас.

— Сигурно и тя е избягала от къщи? — каза кисело Бартолин.

— Тя замина.

— Ти си просто един отвратителен лъжец! — скочи Бартолин. — Разправяш ми какви ли не измислици, само и само да не те върна обратно в къщи!

— Не, не лъжа! — каза Силас. — Аз самият ги видях като заминаха.

— Те? — попита Бартолин. — Нали току-що ми каза, че нямаш баща?

— Заедно с другите, разбира се.

— Какви други? Не можеш ли сам да кажеш?

— Филип — отвърна ядосано Силас.

Бартолин наостри уши.

— Какъв Филип? — искаше да знае той.

— Гълтачът на саби.

— Не би ли могъл да го обикнеш? — попита предпазливо мъжът, седнал на сламата. Беше му ясно, че не е съвсем редно да пита за това.

Малчуганът му се озъби.

— Той също не ме обича — твърдо каза Силас.

— Защо?

В гласа на Бартолин прозвуча съчувствие, въпреки че не му беше съвсем ясно за какво става дума.

— Защото не исках да си отварям устата. Той се опита да ме научи на това.

— Да гълташ саби?

Силас кимна.

Бартолин го погледна учудено.

— Затова ги използваше да ме бие с тях — каза Силас спокойно.

— Сабите?

Бартолин го гледаше с отворена уста.

— Човек не може да налага някого със сабя — каза той. — Сигурен ли си, че не е било каиш? Юзда, например?

Силас се усмихна мрачно и погледът му пак стана далечен.

— А ти какво правеше тогава?

— Свирех на флейтата си, когато имаше представление. Той толкова се ядосваше, че не успяваше да я извади обратно.

— Какво да извади?

— Сабята — каза Силас замечтано.

— От корема? — попита Бартолин настръхнал.

— Тя засядаше в гърлото му. И хората, вместо да ръкопляскат, се подиграваха.

Търговецът на коне се почеса замислено по главата с дръжката на ножа. В това момче явно имаше нещо особено.

— И на края избяга? — попита Бартолин след дълга пауза.

— Отплувах — поправи го Силас.

Бартолин се засмя.

— О, да, ти си чудесен лодкар. Защо не гребеш?

— За какво ми е?

— За да вървиш напред, разбира се.

— Но нали се спусках по течението?

— Хората употребяват гребла, когато искат да отидат някъде.

— Хората правят нещата толкова сложни — каза Силас. — Те употребяват също и мебели.

„Ама че момче“, помисли си търговецът на коне и изсумтя.

— Откъде взе лодката? — попита той.

— Ами… тя просто си стоеше там.

— Така значи!

Настъпи мълчание и Силас, който се беше нахранил, заклюма с глава, защото ужасно му се спеше. Изведнъж Бартолин се обърна към него, сякаш се бе сетил нещо.

— Ти ли виеше така навън?

— Виех? — Силас отвори с мъка очи.

— Да, от време на време наистина приличаше на флейта — увери го Бартолин, който още не искаше Силас да заспива.

Силас поклати равнодушно глава.

— Флейта ли беше? — искаше да знае Бартолин.

— Да — отвърна Силас.

— Но това звучеше странно, съвсем не приличаше на истинска музика.

— Затова Филип не можеше да извади сабята обратно. Той винаги искаше нещо, което хората познават.

— Но ти защо свиреше така в лодката?

— Така не забелязваш колко си гладен — промълви Силас и очите му бавно се затвориха. Той просто седеше и спеше.

Търговецът на коне внимателно докосна с ръка гърдите му и го сложи да легне върху сламата. Нещо твърдо и дълго издуваше ризката. „Това може да бъде само флейтата му“, помисли Бартолин.

В конюшнята конете тъпчеха нетърпеливо. Бартолин тихо стана и отиде при тях, като си мислеше, че момчето, което бе дошло при него, е едно много странно момче.